Пор

Имало едно време един дядо и една баба. Приучил се пор да им краде пилетата. Измъкнал всички пилета, задигнал и квачката. Тогава дядото рекъл:

— Ще отида да набия тоя пор.

И тръгнал.

Вървял, вървял — гледа: късче сух тор на пътя.

— Къде отиваш, дядо?

— Пора да набия.

— И аз ще дойда с тебе.

— Да вървим!

Тръгнали двама — гледат: пред тях лико.

— Къде отиваш, дядо?

— Пора да набия.

— И аз ще дойда с тебе.

— Да вървим!

Тръгнали трима — гледат: тояжка на пътя.

— Къде отиваш, дядо?

— Пора да набия.

— И аз ще дойда с тебе.

— Да вървим!

Тръгнали четирима — гледат: жълъд.

— Къде отиваш, дядо?

— Пора да набия.

— И аз ще дойда с тебе.

— Да вървим!

Тръгнали петима — гледат: пълзи рак.

— Къде отиваш, дядо?

— Пора да набия.

— И аз ще дойда с тебе.

— Да вървим!

Тръгнали шестима — гледат: тича петле.

— Къде отиваш, дядо?

— Пора да набия.

— И аз ще дойда с тебе.

— Да вървим!

Стигнали колибката на пора. Погледнали през прозорчето — пора го няма. Влезли в колибката и там се изпокрили. Жълъдът влязъл в пещта, торът легнал на прага, ликото — под прага, тояжката се качила на полицата, ракът скочил във ведрото, петлето литнало и кацнало на гредата, а дядото се свил зад пещта. Ето че дотичал и порът. Жълъдът набъбнал в пещта и завикал:

Порчо, порчо, не се май!

Дядовата квачка дай!

Тук пристигнали сме ние

здравичко да те набием.

— Бре, що става? — викнал порът.

А жълъдът си повтаря:

Порчо, порчо, не се май!

Дядовата квачка дай!

Тук пристигнали сме ние

здравичко да те набием.

Порът се изплашил — скочил във ведрото. Ракът го защипал за крака; рипнал на гредата — петлето го клъвнало по главата; изтичал към прага, хлъзнал се върху тора, паднал и се заплел в ликото. А тояжката скочила от полицата и тупа-лупа — започнала да налага пора. А дядото взел квачката, събрал пилетата и си отишъл поживо-поздраво.