Цилия Лачева
Интервю (9)

IX

Улицата на Лефтера, обляна от мартенско слънце, бе наполовина нова, наполовина отнесена в сънища и видения. Такава беше и къщата, видение отпреди сто години, с чардак и вита дървена стълба. Хазайката веднага позна гостенката, въведе я в стаята на Лефтера и каза, че онази отскочила до бакалницата за минута-две. Дамяна седна на единствения стол и веднага улови шемет и тревога из стаята, неизразими с думи, но присъстващи и реални. На леглото беше метнато палто, скъпо палто, почти непостижимо за работничка, склададжийка. И все пак палтото беше на Лефтера. На масата стояха остатъци от закуска, канче с чай и баят хляб. Под масата — чифт обувки, едната зееше, износена, с откъртена подметка. Редом с тях — други обувки, с модерни токове. В стаята цареше запустение и безредие, стая, в която се хранят стоешком и най-вече се преобличат. От гардероба висяха колани, дълги като черва, в бисерносиво и розово. Какво ставаше тука, недоумяваше Дамяна и хвърляше угнетени погледи, без да може да съчетае явната мизерия с приумиците за разкош и охолство. Докато се чудеше, в стаята влезе Лефтера, не изрази радост, нито изненада, само каза:

— Какво да обърна, како Дамяно, че си ме почела с присъствие?…

Явно, нямаше какво да обърне, а сложи на масата шише с олио, вдигна комата хляб и канчето, от немай-къде изтри с длан трохите.

— Свърших коняка, пък нов не съм купила — добави тя, — ама ако почакаш…

— Няма повод за пиене — каза Дамяна — и най-добре е, ако седнеш и ме изслушаш.

Лефтера седна на леглото, протегна ръка и загали кожата на палтото със самотен, но упорит жест. Нишаните, както се бе изразил цеховият, напомняха трайни писмена върху избелялата опъната кожа на бузите и челото й. Очите й гледаха остро и тревожно, преди тя нямаше този поглед на уловена вълчица.

Дамяна се изкашля с чувство на вина пред тази жена, останала само кожа и едър кокал, съвсем различна в тъкачния цех, когато с поглед и движения си казваха най-важното, единствено важно за тях — как се овладява тайната на материята, взаимодействието на човека с машината, така че човек, без да похабява себе си, пази и машината, и тъканта от похабяване. Тогава тъчеха великолепен плат за една естонска фирма, сложна за изпълнение мостра, но тъчеха в общо напрежение, със спокойствието, което съпровожда таланта, където и да се прояви той. Искаше да започне разговора сурово и право куме в очи, но се усука в ония самодивски платове, които тъчеха двете, и жално попита:

— Как си, Лефтеро, не съм те виждала…

— Аз пък често те виждам, како Дамяно, нали си вадим хляба от една фабрика?

Гласът на провинената работничка прозвуча хапливо. Дамяна се сети защо е дошла и изложи накратко, без да смалява фактите, какво е направила Лефтера с безумното си нехайство и какво я очаква.

— То може, но чак пък толкоз — увличаше се Дамяна, — срам ме беше, че си моя ученичка… И то много добра, дори отлична, надявах ти се. И директорът — как ме погледна, като разбра, че аз съм те учила.

— Аз сторих, каквото сторих… не ти — отвърна Лефтера, като галеше меката кожа на палтото.

— Вярно, ти го направи, но и мене излагаш — какво щеше да бъде, ако фабриката пламне… можеш ли си представи?

— Представям си. Разстрел, а след разстрела — червеи. Но ти ще си живееш…

— Защо все мене буташ напред — избухна Дамяна, — става дума за тебе.

— Не знам, стори ми се, че първо за тебе.

Дамяна занемя от нов пристъп на гняв — тази жена беше коравосърдечна. Колкото и да се взираше в острите й, гладни очи, не срещна нито страха, нито разкаянието.

— Те се обърнаха в шепа прах. И двата топа — пошепна Дамяна.

— И моят живот е шепа прах — веднага се отзова онази, — но още живея.

Дамяна погледна изразително палтото, хвърли око и към долапа…

Лефтера стана, отвори долапа и като метна коланите върху масата (те издрънчаха с металните си катарами), почти изкряска:

— Аз ще смажа онази с присъствието си!

— Коя онази? — запита предпазливо Дамяна, но въпросът беше затрупан от шумоленето на рокли, от поли, обшити с мъниста, от гердани и брошки. После със замах метна върху масата две-три чанти, също червени, от мазна лъскава кожа, метна ги като дробове на тезгях.

— Е? — каза тя. — Какво ще кажеш?

С трескави движения покри престилката си с някаква фантастична рокля, изу мокрите си обувки. Като кълчеше нозете си, заобува бели пантофки, израсна с десет сантиметра и горко, посрамено изгледа своята озадачена гостенка.

— Всичко заради нея — изстена Лефтера и слезе от обувките. Прескачайки пръснатите като трупове рокли, тя разказа, ту глухо, ту пискливо, за някаква служителка в пощата (гръм да я удари!), дето завлякла мъжа й най-подло, докато законната съпруга най-законно лежала в болницата. По-нататък тя назоваваше съперничката си; онази от ПТТ, после само ПТТ, същата ПТТ била по модата, а началникът, където тя отишла да се оплаче, попитал:

— За нашата Юнона ли се отнася?

Лефтера спря нервната си шетня нагоре-надолу и поясни:

— Попитах в читалището — Юнона е богиня на плодородието, а ПТТ има три деца.

Дамяна вдигна рамене, зашеметена от нещастната реч и неспирното движение на разлютената жена.

— После? — запита тя.

— После — нищо. Вкопчи се в него като репей в кучешка опашка, миткат двамата по хижи и манастири, а моя милост чака като кога ще се върне господарят…

Тогава си дала клетва, че ще повали ПТТ, доказвайки пред целия град, че и на нея нищо не й липсва по женската част, може да бъде по-модерна и от Юнона — накъсо, щяла да даде добър урок на всички измамени жени как да се борят срещу мъжете и за по-справедлив живот.

— Хванах се в две кооперации, онази срещу пазара, вечер мия стълбища и прозорци, припечелвам още една заплата. Нощем плета чуждо — добави тя с понижен глас и се оклюма. Лефтера взе да събира роклите от пода, да ги обесва на закачалки, където те се люлееха заканително.

— Колко струва това палто? — посочи с глава Дамяна бяло-сивата кожа.

Лефтера каза една сума, равна на пет заплати.

— Но тя няма такова палто — бързо прибави тя и с изкривените си, обезобразени пръсти взе да чопли кожата, сякаш я поще.

— Смяташ да стреснеш онази с кожено палто? И да върнеш мъжа си?

Лефтера пламна, отмести очи и отговори остро, но в гласа й хриптеше отчаяние:

— Дано друг я тресне… А мъжът ми ще се върне и тук ще се въргаля… за прошка. Ей тука!

Тя показа вехтата, усукана от маршировката черга, скръсти ръце на скута и се замисли. Замисли се и Дамяна — можеше да й предложи само една утеха и забрава, изпробвана и от самата нея: труд и в края на краищата пак труд, последователен, неотслабващ, уморителен, но все пак съзидателен. Тя стана, стаята звънтеше от самота, и каза, като замислено гледаше пред себе си:

— Ще говоря с директора… Ще заплатиш глобата на части. Ще те взема при мене, пък ще видим…

— Че аз бях при тебе. Ама ти се занимаваше с младите.

— И сега се занимавам с тях.

— Молех те тогава…

Дамяна засегнато се обърна:

— Не си ме молила. Просто изчезна и толкоз.

Лефтера въздъхна, закри с ръка устата си, каза сподавено и наполовина преглътнато:

— С поглед те молех, како Дамяно… Пък ти все в чужбина или на конференция, или с гости се занимаваш. Не ти се сърдя. Една си ти, пък ние сме много, като мравките…

Напълно объркана в собствената си неволя, Лефтера я изпрати чак до пътната врата и пренебрегвайки голямата жертва, която знатната тъкачка правеше за нея — наново да я направи човек — се вкопчи в ръката й:

— Върви, како Дамяно, върви да видиш онази чума в ПТТ, в препоръчаните… Сега тя е на смяна. Нищо, погледай я само и ми кажи, на тебе ще повярвам като на майка — с какво е по-добра от мене Юноната му недна… Тя се казва Нона. Нищо и никаква Нона, нашенка, от село… — Дърпаше я отчаяно, очите й диво и заплашително се впиха в появилата се изневиделица спасителка: — Ще вървиш, нали?

— Ще вървя! — каза Дамяна и добави, учудена от своите думи: — А ти ще се върнеш в моята секция… Обещай!

— Обещавам, обещавам — забърбори Лефтера, — ще се отплатя за твоето добро. Ще се отплатя, щом си рекла…

Дамяна си тръгна, втрещена донемайкъде — тази, чието бъдеще висеше на косъм, се пазареше, сякаш бъдещето на една героиня зависеше от благоволението на тъкмо тази Лефтера. Накъсо: бяха си сменили ролите. Тя можеше да махне с ръка, да се прибере вкъщи или във фабриката без никакви вътрешни угризения. Малко ли грижи я чакаха, та и сега една глупост в добавка — Юнона от ПТТ!

Погледна часовника си — имаше още два часа до започване на смяната. Тъкмо да напише няколко думи до киевчанката, тъкачка като нея, с която си кореспондираха на български — делово и с взаимно уважение. Влезе в пощата и написа няколко поздравителни слова, похвали се, че синът й е при нея, свири до изнемога. За мъжа си премълча. Изпрати целувка и поклон на драгата Ксения Корченко и мушна листа в плика, питайки кое е гишето на Нона.

Веднага й направиха място, отдръпнаха се трима-четирима, все възрастни мъже, и тя се озова начело. Зад стъклото седеше жена, около тридесетгодишна, с големи гърди и герданче върху престилка от брилянт, цвят — индиго. Косата й беше изрусена, кожата на лицето — цъфтяща. Под бюрото й се подаваха малките й ходила на расова жена, ръцете й — също дребни, с флегматични движения — удряха печати, после клеймото на станцията, после подвикваше на клиента да се измести на касата, при касиерката, кой знае защо, пребрадена с вълнено шалче. Тя пое писмото на Дамяна, без да вдигне очи, извика носово, като в телефонна слушалка — Киев, името на получателката — удари печата и клеймото с точност на машина и я отпрати при касиерката. Дамяна искаше да срещне погледа й, затова каза:

— Благодаря, другарко Нона!

И го усети как се плъзга по нея, зелен и лепкав, без усмивка, без любопитство, дори без мисъл.

— Следващият — извика Нона и вдигна, прицелвайки се, печата.

Дамяна излезе от пощата с неопределено мнение за Юнона. Дългият й, двадесетгодишен живот във фабриката я беше примирил с факта, че външните белези невинаги решават връзването или разпадането на любовната връзка между мъжа и жената. Можеше да се случи и обратното: Лефтера, тази торба с кокали, в скитането си по кооперации и плетачници можеше да примами, без да иска и завинаги, някой мъж, съвсем приличен на вид и достоен за доверие. Невероятните на пръв поглед двойки се оказваха вероятни, различните хора — и духом и телом — се сливаха в едно, за да разберат след време, че са били създадени наистина един за друг. Или че никога не са били едно цяло — дори в беглата минута на близост… Беше уловила вече следата и се отби на пазарния площад, в гастронома, където при кулите от консерви се отегчаваше млад мъж и почукваше с дългия остър нож върху тезгяха.

Мъжът я видя и неприятна изненада вдигна лявата му вежда, но продавачът надделя, усмихна се с избръснатото мургаво лице на красавец и пропя със сладък глас (Дамяна си спомни, че е солист в читалищния хор):

— Рибата я получихме тази сутрин. Какво ще желае клиентката?

— Искам да не се занасяш — каза тихо Дамяна, при все че на щанда бяха само двамата. Тъкмо с този мъж се бяха целували до припадък на гергьовския панаир в смачканите храсти, при все че се падаха братовчеди.

Той удари ножа в дървената подложка, на която режеше стоката си.

— Омръзна ми от тая съпруга Лефтера. Дойде пред щанда и виси цял час с онуй палто от шиле…

— За тебе е купила палтото.

Мъжът замахна с ножа, черните му, леко изпъкнали очи сякаш изхвръкнаха от ярост.

— Аха! Стои като курдисана в най-усилните часове. Гледа ме, докато всичко в мене се разиграе, най-вече ръцете, и объркам поръчките — пилето с риба, рибата с друго… Отрова в кръвта ми… И си измисля за някаква от ПТТ… Лъже като циганка…

Продавачът изведнъж се успокои, погледна Дамяна през шарената врява на панаира и лудите неопитни целувки на две деца и кротко каза:

— Да ти кажа ли най-важното? Тя не ми допада полово. Какъв е този брак без полово единство, кажи ми, ако можеш!

— Не знам — каза Дамяна, — но щом казваш, че няма никоя друга освен Лефтера, значи е тъй.

Продавачът наведе глава, започна да подрежда рибите и едва кимна на Дамяна.

* * *

Перун свиреше в стаята откъм двора — тя беше привикнала с неразбираемите звуци и не се ослушваше какво излиза от тези звуци. Приготви силно кафе, бисквити и чаша доматен сок — обеда на Перун — и недоволно влезе при сина си. Той лежеше като окосен на миндера след своите упражнения — нещо, което и най-малокръвната тъкачка не си позволяваше. Значи, той беше с по-слаба кръв и от най-мършавата тъкачка.

— Има пържоли — каза тя, — какво ще кажеш за една?…

— Нито една — измърмори той — и никакво легато… Маестрото със своите пържоли вижда навсякъде легато…

— Ще си остане здрав — вмъкна Дамяна, — а ти ще се разболееш.

Той стана, взе лъка, вгледа се в майка си, която умолително стоеше пред него, със скръстени ръце, като заложница.

— Е, колко пъти си ме гледала болен… Колко пъти?

Тя помисли — освен шарка преди петнадесет години никакви заболявания. Никога от нищо, ако не се брои мигрената. Но тя, обясни Перун, е само едно цяло и четиридесет десети в сравнение с неврозата и някой душевни заболявания, от които страда нашего брата. Бъди спокойна!

— Ужасно съм спокойна — каза Дамяна. Догони я хаосът от звуци, които, без да иска, изтръпнала, свърза с мрачните проценти на душевноболните виртуози.

Мъжът й се върна за обед, отиде да се измие, като тътрузеше крака.

— Пак си пил — извика тя. — И то от сутринта… Втори Чалма!

Той се върна, прекръсти се направо във въздуха и духна в лицето й.

— Не съм, заклевам се, в каквото речеш. Само една мастика с прясна доматка. А Чалмата си остава пръв и единствено пръв — никой няма неговата градина и неговите печалби. Каква полза от трезвеността?

Седнаха в трапезарията, грееше слънце и Дамяна отвори вратата към балкона.

— Чирикат ли врабците — времето се затопля — съобщи мъжът й.

Миришеше сладко и упойно, сякаш и предчувствието за цъфтеж си имаше свой аромат. Перун се отпусна изведнъж на стола, наля в чашата си доматен сок. Посипа го с черен пипер и сол.

— Да те е срам, че имаш син — каза бащата, — това дори и госпожиците не правят. Може само калугерите. Не познавам калугер, не твърдя.

— И аз не — много вежливо отвърна синът, — но ако ти беше въздържател, аз навярно щях да пия мастика, за равновесие…

Настъпи злокобно мълчание, синът й потропваше с пръсти върху масата, а бащата с несигурна ръка режеше домати. Дразнеха се непрекъснато, навярно в някои моменти се мразеха. За да отклони общото раздразнение, Дамяна разказа как се е блъскала цяла сутрин заради едно нещастно семейство, как била готова да приеме Лефтера във фабриката въпреки последния й номер, който щял да опропасти склада с готовата продукция.

— Тогава защо ти е тая улава Лефтера? — развика се мъжът й. — Гледам я, скита из града с мръсни чорапи и кожено палто. Имаш си работа с младите, нали сама каза, че ти е възложено да обучиш Комсомола, нашата надежда, дето сама казваш, утрешни заместници. И пред хората в парламента сама си говорила за обещанието си да обучиш двете моми… как се казваха… а сега тая Лефтера с мръсните крака, дето мъжът й не я иска…

— Лефтера е отлична тъкачка и не е виновна, че се разболя.

— И моят най-добър приятел веднъж се разболя — вметна синът и почти шепнешком, — трябваше да го заместя, а той ме намрази… Направих му услуга, той пък реши, че съм услужил на себе си…

— Видя ли? — ревна мъжът й. — Утре Лефтера ще те намрази. Ще иска и героиня да стане…

— Нека стане! — спокойно, но твърдо каза Дамяна. — Ще се радвам, ако моите ученички ме стигнат. И дори надминат.

— Ха, ще те надминат — прихна мъжът й, — никой не може да надмине Дамяна Спасова — една е за три окръга!

Синът й се засмя беззвучно, протегна се и съобщи, че ще дремне час-два. Моли за тишина.

Мъжът й също се надигна, отиде на балкона и започна да се възхищава от топлото време, спомняйки си, че като бил войник, месец март се улучил кучешки месец и марширували в полето фронтално през снега, мамка му на снега!

— Тогава ти беше любезна — каза той с гръб към нея, — изплете ми ръкавици, колетчета ми пращаше…

Дамяна изгледа правите му рамене, якия и здрав врат, гладък като ствол на младо дърво — бърз и нетърпелив във всяко деяние на бавния си, празен живот, мъжът й често я търсеше в леглото и тъй нареченото полово сходство се пренесе в ежедневието, прибави го към най-простите, станали вече привичка действия на обикновеното човешко съществуване. Дали имаха полово сходство, тя не можеше да твърди, но не беше честно и да го откаже. И втренчена в силуета на мъжа си, изрязан в предпролетното небе, тя си представи своя директор в широкото общо легло, прегръдката му, невероятна като кощунство, и усети признаците на треска, която бързо и блажено поглъща болния. Отмести назад стола и пъргаво стана. Видението изчезна, мъжът й се обърна към нея, подозрително я изгледа.

— Споменах там за някакви ръкавици…

— Чух — каза тя, като шеташе из стаята и криеше лице, — ще ти изплета пак ръкавици. Имам вълна…

— Какво добро момиченце! — изстена той и Дамяна отиде в кухнята. Иска или не иска, леглото я помиряваше с него, но не можеше да търпи глезотии, купени на вехто от театралната сцена.

* * *

Дамяна си имаше свой неизменен път, който изминаваше два или три пъти дневно с колата си, а понякога и пешком. По главната улица караше с умерена бързина, забавяше, свивайки наляво по моста, и се провираше с десет метра в минута по отеснялото кръстовище, останало от старо време. Измъкваше се от врявата на камиони и избелели селски возила и за кратко време профучаваше по асфалтовия път, та право пред фабриката.

И там си имаше все едни и същи разминавания, напомнящи ежедневен ритуал: кратък разговор с портиерката, две-три думи със стареца градинар, опитен предсказвач на времето, няколко минути загубени в общата стая, където тъкачките обличаха престилките с цвят на синка, а върху горния джоб — марката на фабриката. Подготвяха се за работа с приучени, но напрегнати движения. Всеки ден беше ново изпитание и начало с неизвестен край. Никой не беше толкова лекомислен, че да се обзаложи за своя ден, за всички несигурности и изненади, които се криеха и в машините, и в самите тях. Понякога силно и уверено започната работа изтляваше в умора и безразличие, нозете на пътника, тръгнал по времето, обозначено с цели шест години напред, се олюляваха, сякаш наистина този пътник се луташе в неизмеримо и несигурно звездно пространство. Сякаш наистина беше заплашен от предчувствие за неумолим сблъсък, и то тука, в измереното и сигурно пространство на фабриката, под чийто покрив тъкачките бяха пораснали, възмъжали и вече се застояваха в една румена и свежа възраст. Приличаха на ябълки, обагрени от изкуствена светлина.

Причините за неуспех бяха най-често външни — калпава прежда, повреда в машината, туткането и собственото нехайство. Но се случваше и внезапен спомен, люта дума или най-обикновено човешко отегчение да захлупи насред път тъкачката. Тогава тя вървеше и мотаеше делника си със слаби ръце и със слух, обърнат към своите преживявания. В такъв ден тя не милееше за работата си, не вярваше и в осигуреното си бъдеще. Просто тъкачката обичаше сама себе си с жална, не силна любов. Вярваше, че е пропиляла всички лесни възможности, а животът й беше сложил крак, поваляйки я в несвършващия кръг на една неблагодарна професия, безпощаден конвейер, затворен в кръговете на изчислените с математическа точност още празни години. Имаше и такива дни, които смачкваха куража и тегнеха с еднообразието си повече, отколкото със задължението да бъдеш нащрек и да се трудиш без остатък.

Такъв беше и този четвъртък. Дамяна се въртеше в своя затворен пръстен, почти блъскайки се в железните му стени. А много й се искаше да зареже и машините, и фабриката, да се прибере вкъщи и там, седнала пред прозореца, да се потопи в сълзи на самосъжаление.

От близо месец Дамяна беше разширила обичайния си маршрут. Пазаруваше в магазина при фабриката, товареше в колата пълните мрежи и подкарваше с умерена бързина към една улица, която неизменно разтуптяваше сърцето й и вковаваше движенията й. На същата улица, все още нова, със следи от недовършено строителство, живееше Иван Саев със семейството си. Квартирата им беше в партера, големите, почти винаги голи прозорци показваха горните ъгли на похабен гардероб, млечнобели глобуси и една картина, чието изображение озадачаваше Дамяна. Хубава гола жена се вдигаше над вълните с развети коси и като блудница се държеше там, където не бива. Когато гостуваха на директора, Дамяна избягваше да я гледа, плашеше я догадката, че тази картина е в някаква зависимост с истинския им съпружески живот, открит пред очите на града, но в крайна сметка изпълнен с тайнственост. Носеха се слухове, че двамата не могат да се търпят, а и обратното — че безкрайно се обичат. Дамяна все по-често си блъскаше главата над хорските мълви, но все по-малко разбираше семейство Саеви. То си мълчеше, съвсем достъпно за хорското любопитство и затворено в непроницаемите си отношения.

Дамяна търсеше новата улица, тласкана от ненаситно любопитство, от болка и дълбоко потулена ревност. Стигаше до тяхната къща, бързо улавяше двата големи прозореца, почти винаги открити докрай. Обикновено светеха, матовата дълбочина беше нащърбена от стряхата на долапа, голото тяло на жената мътно светеше, като във вода. Най-често през прозореца минаваше силуетът на Саевата съпруга с ленива и като че безцелна походка. Веднъж или два пъти изскочи и момичето им, залепи се без любопитство на прозореца, а в една априлска вечер тя видя и директора, който стоеше в някаква неописуема и чужда поза, полугърбом, целият превит като в безпомощна, но крайно напрегната молба. Дамяна, на няколко крачки от прозореца, се вторачи в своя директор, просто усети как шумолят дрехите й, разтърсвани от ударите на сърцето й, беше готова да скочи и с тялото си да закрие този човек, измъчван вероятно от двете неблагодарни и алчни жени. Беше убедена, че те не го разбират и значи, не го и заслужават.

Изведнъж той рязко се обърна с лице към прозореца — сякаш самата Дамяна го беше позовала с огромното си желание да го закриля, с нямата си, изкривена от жал уста. Тя се уплаши, рязко подкара колата, предното колело изшляпа в купчината строително тесто и дълго време петното не падна от колелото.

Във вторник и сряда вечерта тя пак мина край къщата и бързо се върна, разтревожена и уплашена от резултата на скришните си наблюдения. Знаеше, че жената на директора е в командировка из окръга, и неспокойна, мнителна, Дамяна дебнеше тъмните прозорци. През втората вечер тя си намери допълнителни занимания, отби се в библиотеката, гостува и на някакво училище, полута се из улиците с колата си и някъде към девет часа се плъзна под прозорците, почти безшумно.

Пак бяха тъмни, със спуснати пердета. Тя спря в сянката на недовършената сграда, с очи, обърнати към прозорците — мълчаха непроницаемо, скривайки от нея не само познатите и утешителни знаци на живот, но и слагаха под голяма въпросителна този живот — какъв беше, откъде идваше и накъде се губеха следите му. Почти легнала на кормилото, Дамяна си призна, че пожелава на любимия си пълен и доволен семеен живот пред опасностите на едно неудовлетворено съжителство. Ако не обичаше жена си, той рано или късно щеше да се утеши при друга жена, особено сега, в нейно отсъствие. Поседя слисана от голямата болка, която я промушваше в гърба като нож, забит изневиделица, и после през цялата нощ усещаше в гърба си раната, която на разсъмване премина в дълъг сърбеж.

Отиде по-рано във фабриката и намери сгода да се мушне в директорския кабинет. Саев я посрещна, както винаги, с приветливо внимание, дори й се стори, че задържа ръката й повече, с жест на съчувствие и успокоение — като че я беше видял, жалка и самотна, да дебне тъмната бездна в неговия дом. Попита я как е сърцето й, понеже неговото се обаждало с някакъв бумтеж, подобно на мотор, работещ под земята, така че и ризата му заигравала. Тя подмина този разговор с горчилка в устата, още повече разстроена от признанието му за сърдечния бумтеж, стръвно го наблюдаваше, прехвърляше в ума си изяждащия я въпрос — къде е прекарал нощта, та сега се оплаква от сърдечна слабост и така халтаво се обляга на бюрото, като човек без сили.

Говореха за новата пратка с прежда, както винаги, сговорно и с разбиране, вземаха думите от устата си и тя просто за секунда щеше да се отпусне и да го запита къде е прекарал нощта, но навреме прехапа езика си и се върна в цеха. Донякъде се беше успокоила. След час-два съмненията наново набъбнаха, заляха я и я понесоха към пустия бряг на самосъжалението. Работата не й спореше, нишките, и те станаха неуверени и се късаха от само себе си. Дамяна се изтощи да бяга от един стан до другия, за да снадва живота, така че той да не отпада от обикновения си ритъм. Хапна без апетит в столовата и повика Лефтера да си правят компания. Лефтера седна до своята учителка и говореше само за работата си със спуснати клепки и недоволна гримаса. Дамяна се раздразни от постната й физиономия на послушница и от начина, по който чоплеше гозбата си, най-евтината в стола. И възкликна със спотаена нервност:

— Ама що за ден е този, дявол го взел! Всички се цупят…

Лефтера бързо вдигна очи, в тях се прокрадна уплаха и нещо друго, неразгадаемо. Гласът й беше глух и безразличен:

— Какво говориш, како Дамяно… Ден като ден. Дори времето е много хубаво…

Дамяна подметна без настроение:

— Като че ли аз съм ти виновна за нещо…

Онази се облещи, изразявайки пълна изненада:

— Ти! Откъде ти щукна, како Дамяно! Ти си моята благодетелка… Безкрайно ти благодаря…

Очите й светнаха бързо и зловещо, тя сви устни стипчиво и стана от масата. Поколеба се — да си отиде без поздрав не идеше, а да каже довиждане — неудобно, виждаха се комай всеки час. Кимна неопределено и се измъкна със същата стипчива и преглътната усмивка, по-скоро усилие да покрие истинските си пориви.

Дамяна изкара следобеда в потиснато настроение, потеше се и на два пъти изтича да се плиска на чешмата. Престилката й пречеше, дори бинтовете, стегнали китките й, я дразнеха. Тя ги размота през кратката почивка. Погледа през прозореца — наистина пролетта беше в пълна сила, мимолетна хубост, накичена с булчинска белота, и се запита що за булка е била директорската жена с такова плоско тяло и нос твърде голям и някак прекалено решителен под девичия воал. Навярно е имало и първа брачна нощ. Той е отворил на разсъмване онази малка книжка със стихотворения за огромни морски приливи, които помитат слабото човешко двоумение — да мине ли тази вечер край тяхната къща, или да не мине…

Реши да мине. С умерена бързина, уж случайно. Ще погледне за миг и няма много да се трогва от прозорците — светли или пък тъмни, не я засяга. Той ще се сети ли да проверява вкъщи ли е Дамяна? Беше честна към себе си и си призна — не, той няма да извърви дори три крачки с цел Дамянините прозорци. Постоя, докато обидата поизстуди мъката на съмнението й, отрезви я дотолкова, че тя си отиде вкъщи, отдаде се на разумни занимания, изтупа где що хвана със силните си ръце, залови се да мие и търка, обърна се в машина без мисъл, докато деветте удара на часовника я догониха и тя остана със зинала уста и с отмаляла ръка, която падна като прекършена.

Хвърли парцала, изми се, облече се с отнесеното чувство, че някой друг, от разстояние, предава неотменяеми заповеди. В гаража откри, че бензинът е на привършване, и с голяма бързина откара колата в бензиностанцията. Нямаше жива душа освен момчето, което я позна и побърза да й услужи. Дамяна излезе от колата, въздъхна и усети мирис на влага и гнили треви.

— Мирише на есен — каза тя.

— Баш си мирише на пролет — вметна момчето в двамата се умълчаха. Наблизо пропя славей, опита гърлото си с няколко завъртулки и с ясно, сякаш записано на лента чуруликане огласи празната бензиностанция.

— Наистина пролет е — промълви Дамяна, плати и бързо подкара колата.

Улицата се простираше в цялата си права безупречност, с тъмни постройки тук и там, все още недовършени. Мина бързо, без да се оглежда, и видя светналите прозорци на директорския етаж. Когато доближи къщата, тя откри, че светят само прозорците на хола. Подчинявайки се на същите неумолими заповеди, закова колата в най-гъстата сянка, слезе и без колебание се мушна в отсрещната тъмна сграда. Спъна се на два пъти, веднъж в лопата, която издрънча и я уплаши, втория път в купчина тухли. Големите зеещи дупки на бъдещите прозорци очертаваха мътната светлина, Дамяна бързо се изправи пред единия и се зарадва — беше невидима, а всичко пред нея открито като театрална сцена. Веднага видя Саев зад полуспуснатите завеси. Седеше пред маса — гола и сякаш опустошена от напразно съзерцание. Беше се навел над нея с уморена и както й се стори, окаяна поза на самотник, който жадува обич и добра дума.

Саев прокара ръка по брадата си, озадачено, с познатия жест, сложи длан на бузата си и се наведе над нещо, което тя напразно се силеше да види. На стола до него беше хвърлено сакото му. Ризата му беше разкопчана, без връзка. Дамяна се изви, за да провери дали е сам в хола — беше сам, според последните сведения жена му щеше да липсва до края на седмицата. Дамяна се полюбува на много бялата ръка, която лежеше беззащитна на масата, и без много да се учудва, помамена от вълните, вдигана и сваляна по един неповторим, безгрижен начин, цялата зашеметена от дъх на цъфтеж и славеево пеене, слезе от мъртвилото и леко влезе в техния вход. Изкачи стълбите и делово натисна звънеца. Уловила се беше за първата и най-банална мисъл, която я споходи — извинявайте, ще каже, минавах от тука, позволих си едно съобщение… Ако и през тези седмица преждата е все такава калпава, за плана трудно ще разговаряме. Е, по-добре да не разговаряме, аман от приказки — най-внезапно й дойде на ум, докато чакаше пред вратата. Стъпките прозвучаха умерено, без бързане, значи, Саев никого не чакаше. Той отвори спокойно вратата, загледа я с изненада, която веднага прикри. Гледаха се няколко мига, докато той отваряше вратата.

— Влез, щом си дошла… Влизай де!

Толкова пъти беше влизала в неговия кабинет, нищо необичайно не почувства тя, освен вълните на щастие и внезапната сигурност на пътничка, която след дълго скитане е намерила своя истински дом.

— Седни — каза той и закопча ризата си. Вдигна сакото, но след кратко колебание го запрати на дивана. Тя не седна и не проговори, гледаше го, разтягана блажено от същите шеметни вълни, от изненадващото чувство, че лети, цялата пронизана от вятър и птича песен.

Той се засмя с изкуствена, малко крива усмивка:

— Няма ли да седнеш…

И безпомощно показа стола. Тя мълчеше, трогната от този жест на мъж, който е готов да се предаде без думи и без колебание. Поклати глава, приближи с мека стъпка и го прегърна. Ръцете му висяха, видя лицето му, слисано и страдалческо, отблизо всяко косъмче на покаралата брада, също както в онзи пролетен ден край скалите, които бълваха прозрачни паяци. Внезапно усети ръцете му, вплетени около гърба й, една погубваща прегръдка и най-после устните му, боязливи и нежни, под ухото си. След миг той я целуваше в устата с мъжка сила, с горещо и настъпателно чувство, което я прониза като близка опасност — тя извърна лицето си, уплашена донемайкъде. Той пак намери устните й, тя се задъха, задави се — това невероятно усещане я стресна, разтърси я, тя се откопча от ръцете му, разтреперана до припадък от страшна догадка, че целият град я гледа през прозорците. Направи няколко стъпки назад, запелтечи нещо неразбрано, извинения някакви, а лицето му се променяше, от захласнато и страстно изкривено то влизаше в делничната си маска на любезност и винаги малко нащрек, очакващо.

— О, нищо — каза той и разкопча ризата си. — Случва се…

Дамяна кимаше с глава, съгласяваше се, че всичко се случва, и отстъпваше заднешком, разкъсана от любов към него и злоба към себе си, но подчинявайки се на вкоренения навик бързо да влиза и бързо да напуща този човек, измъкна се все така гърбом, затвори вратата и слезе по стълбите с омекнали, направени от тесто колене. Качи се в колата, подкара я, а устните й горяха, събудени за любов, долната устна я наболяваше, цялата беше потънала в мирис на любов, неопределена, но съществуваща. Сви по някаква улица, неприветна в тъмното, а устата й туптеше, изведнъж оживяла и алчна, сякаш за първи път проговорила с истински, съкровени думи.

* * *

Дамяна беше израснала на село. Не я галеха, никога не бяха я целували. С онова момче на панаира се целуваха по детски, смесваха слюнките си, сладки от шекерените боклуци, които излапаха през този ден. С мъжа си не се целуваха в устата, той се опита, но тя го отблъсна, сякаш обидена, а всъщност от голямо стеснение и малко отвратена. Тя не познаваше отровната сила на целувките, беше й писано да ги опознае сега, когато другите жени се отказваха от любовта, намерили най-сетне спасение в примката на семейното относително спокойствие.

Когато към полунощ мъжът й се върна от клуба на театралите, тя се направи на заспала. Но не заспа през нощта, носена от шемет, в който по едно време, някъде на разсъмване, улови шумолене на море, а веднага след това камбанен звън, ясен и предпразничен. Толкова настойчиво биеха камбаните, че тя стана и надникна от прозореца. Шумът в нея стихна — замлъкнаха камбаните — едно реално и тихо разсъмване вече събуждаше покривите, а долу улиците още бяха в сянка.

През този ден тя се държеше далече от директора и с великолепния си летеж между четири стени постигна невероятен успех — изтъканото беше като непипнато, цветовете се преплитаха с безукорна точност в едно синьо-зелено поле, с бели звезди, паднали направо от небето.

Видяха се след още два дни в обикновен производствен съвет — много хора, тракане на столове, диаграми, окачени от инженера, Саев в пуловер с висока яка, делови мъж, който се интересува само от бъдеще, изразено с цифри.

Дамяна се окопити, общото бодро настроение я увлече, стъпваше много внимателно през устремния поток на цифрите, крепейки някаква препълнена догоре чаша с двете си ръце.