Филип Шелби
№1818 (35)

Епилог

Военният лекар, който прегледа Слоун, поиска веднага да я изпрати в най-близката болница. Тя го помоли да я превърже и да й даде болкоуспокоителни за главата й, която сякаш щеше да се пръсне.

Операторът на радиостанцията я свърза с Холанд, която нареди на дежурния офицер да доведе Слоун в Белия дом.

Веднага щом влезе през вратите на Западното крило, Уип Али побърза да я посрещне. Очите му се разшириха, когато видя превръзката между врата и рамото й.

— Слоун…

— Нищо ми няма — успокои го тя и леко го целуна.

— Слава Богу, че си жива — прошепна той. — Мислех…

Тя допря показалец към устните му.

— Има ли някаква следа от Ловкия?

Али поклати глава.

— Изчезна.

Слоун не можеше да повярва.

— При цялата тази охрана?

Али я хвана за лакътя.

— Ела.

Фремонт, Тайло и Лий Портър чакаха в стаята, на няколко врати от Овалния кабинет. Видимо успокоени, двете жени се засуетиха около Слоун, а Портър нежно я прегърна.

— Уип ми каза, че няма и следа от Ловкия — промълви Слоун.

— Вярно е — отговори й Тайло. — Разпространихме описанието му навсякъде — дадохме го на местните, щатските и федералните власти, на армията. Засега — нищо.

— Бяга — каза Слоун. — Затворени ли са летищата?

— Само националното „Роналд Рейгън“ — отвърна й Портър. — Защото за кратко беше засегнато от електронната вълна.

Слоун поклати глава.

— Не разбирам. Защо не и другите?

— Освен присъстващите в тази стая и военният хирург, който оперира корейчето, никой всъщност не знае какво се случи днес — обясни й Портър. После замълча. — И така ще си остане.

— А момченцето — продължи Слоун. — Как е?

— Хирургът е успял да отстрани имплантираните експлозиви — отговори Фремонт. — Но болестта му вече е преминала в третата фаза. Имайки предвид тежкото му състояние, надали ще изкара нощта.

— А жената, която беше с него?

— Оказа се севернокорейска агентка — както и фиктивният й съпруг. Той не ни съобщи нищо, но тя проговори.

Очите на Слоун блеснаха.

— Те двамата са само върхът на айсберга. Сигурно можем да предприемем нещо, за да накажем хората, които стоят зад тях.

— Можем — обади се Портър. — Но първо цялата история трябва да се забрави. Не можем да позволим на никоя страна да разбере, че китайците и корейците едва не успяха да убият президента. След това постепенно ще разберем защо са искали да го извършат.

Той посочи към телевизора и увеличи звука.

— Слушайте какво казва президентът. После ще се поразходим.

Независимо от хаоса, настъпил в центъра на Вашингтон, правителството продължи да работи.

От Овалния кабинет президентът се обърна към нацията. Инцидентът в столицата е резултат от допусната грешка при военно учение. Подробностите, от съображения за националната сигурност, не бяха съобщени.

Обаче президентът изтъкна, че никоя нация не бива да смята, че Америка е отслабена или уязвена по какъвто и да е начин и предупреди всички, които възнамеряват да се възползват от положението. Сателитните снимки и разузнавателните полети показваха, че светът приема сериозно думите й: никакви плавателни съдове не напуснаха китайския бряг, никакви военни самолети не се издигнаха. Тишината в Пекин беше оглушителна.

След обръщението към нацията президентът се качи на хеликоптер, за да извърши кратък полет до болницата „Джонс Хопкинс“ в Балтимор. Там, в стая, оборудвана по последна дума на медицинската технология, тя се срещна лице в лице с човека, оказал се най-злият й враг.

Додж Френч бе на легло, омаломощен, дишането му бе повърхностно и накъсано. Клодия Балънтайн забеляза, че не машините го поддържаха жив, а невероятната му воля. Но в момента, в който видя жената, която го бе наричала свой приятел, сякаш желанието за живот го напусна.

— Да, Додж, жива съм — обърна се към него президентът. — Исках да се увериш с очите си.

Френч успя да се усмихне.

— Умееш да оцеляваш, Клодия. Винаги си могла.

— Ти не си организирал всичко сам, Додж — продължи тя. — Искам имената на онези в Пекин, които са ти били съучастници.

Загадъчната усмивка на Френч не се промени.

— Хванахме мъжа и жената. Както и момчето. — Президентът поклати глава. — Не мога да си представя как си допуснал да се извърши подобна жестокост с едно дете. Толкова ли е важна за теб онази скала в морето, носеща името Тайван?

— Никога не си умеела да видиш значимото — продума немощно Френч.

— Напротив. Приятелството ни беше нещо значимо, градеше се на доверие и продължи тридесет години. Но свърши. Кажи ми каквото искам да зная, Додж.

Усмивката на Френч се изроди в гримаса. Отвори уста, но от гърлото му долетя само клокочене. Главата му се отпусна на възглавницата, клепачите му се склопиха.

Клодия Балънтайн скоро се овладя, излезе от стаята и влезе във фоайето, където я очакваха Райдър, Фремонт и Тайло.

— Отиде си — промълви тя.

— Успя ли… — започна Тайло.

Клодия Балънтайн поклати глава.

— Нищо не каза. Да съберем неоспорими доказателства за участието на Китай — както и да ги използваме — ще отнеме време. Но има нещо, което можем да направим веднага.

Тя изгледа и трите една след друга.

— Ловкия е още жив. Знае всичко, което бе известно и на Френч — навярно и повече.

Погледът й отново пробяга по лицата на Райдър, Тайло и Фремонт. И трите кимнаха, сякаш знаеха точно какво ще каже президентът.

— Открийте го, каквото и да ви струва, за да не може повече да причинява зло.