Емил Верхарн
Опдорския панаиръ

Всѣка година, презъ юлий, единъ прочутъ панаиръ на коне обкичва съ знамената на увлечение и радость малкото селце Опдоръ, разположено на границитѣ между Фландрия и Брабантъ.

Около единъ широкъ четириѫгълникъ, блѣстящъ срѣдъ трева и прободенъ отъ брестове, ясени и върби, се редятъ кѫщитѣ — съ стени като бѣли рокли, съ покриви като червени похлупки — и се гледатъ една друга презъ измититѣ и ясни очи на прозорцитѣ. Накрая е църквата и нейната камбанария съ позлатенъ пѣтелъ, а до тѣхъ — бедното разградено гробище.

Селището е мълчеливо, печално, скромно. Тамъ хората работятъ планомѣрно и бавно, съ лениви рѫце, сякашъ искатъ да размотаятъ ценното и полезно кълбо на времето, безъ да забъркатъ нишката.

Презъ седмицата, отъ избитѣ се носи миризма на масло и млѣко. Вечерь, бавни стада крави се завръщатъ отъ водопой и отъ ливадитѣ съ подсвирването на говедаря задъ тѣхъ. Чува се мучене, една врата се затваря съ скръцване. Само въ недѣленъ день камбаннитѣ удари на кулата раздвижватъ малко благочестивия и задушевенъ животъ. Хората забързватъ къмъ църква, за литургия, за вечерня. Веднага въ понедѣлникъ оживлението отново утихва и всичко се връща въ своя обикновенъ и спокоенъ редъ.

Опдорския панаиръ е прочутъ. Още отъ ранни зори тамъ пристигатъ необучени жребци, които се клатятъ съ ситенъ младежки тръсъ до своитѣ майки; грамадни коне, водени за юздитѣ отъ чифликчийски слуги; говеда за орань, още издържливи и здрави за работа, следъ толкова жътви и сеидби, следъ толкова умора изъ мекия и плодороденъ черноземъ на фламандскитѣ есени.

Тѣ минаватъ край баракитѣ и палячовцитѣ ги плашатъ съ своя крѣсъкъ, биятъ ги по задницитѣ съ дървени сабли, гаврятъ се на неодѣлания имъ вървежъ, смѣятъ се на плешивитѣ имъ опашки и на обрасналитѣ имъ съ косми копита, голѣми и крѫгли като огромни гѫби. Между чифликчиитѣ и клоунитѣ се завързватъ препирни: еднитѣ проявяватъ гнѣва си съ юмручни удари, а другитѣ — срѫчни и весели — отхвърлятъ нападкитѣ съ рѫкомахания и презрителни жестове. Шумътъ възраства, ударя се о афишитѣ, разбива се въ улицитѣ и уличкитѣ отъ платна и се смѣсва съ цвиленето, съ ритницитѣ и съ галопния тропотъ като нѣкакво тежко търкаляне по камънитѣ. Когато тромбонитѣ, тубитѣ, барабанитѣ и тъпанитѣ излѣзатъ на сцената, човѣкъ би казалъ, че цѣлото село се превръща въ единъ грамаденъ букетъ отъ шумъ, чиито остри звукове, смѣли свирки и страшна врѣва изглеждатъ като груби, злокобни и огнени цвѣтя.

При все това, въпрѣки ежегодното лудо веселие на този празникъ, хората отъ околноститѣ идватъ все по-малко и по-малко. Тѣ иматъ своитѣ основания за това.

Нѣкога, архиепископитѣ отъ Гандъ и Турне изпращаха тукъ своитѣ коняри, тукъ голѣмитѣ абатства въ Авербодъ и Перкъ си избираха добитъкъ, а най-главно — всѣки петь години погребалнитѣ власти отъ малкия градецъ Термонда водѣха на панаиря своята най-хубава колесница, возена отъ четири коня, стари и мършави, които следъ нѣколко годишна служба трѣбваше да бѫдатъ смѣнени, за да не се подхвърлятъ на критика богато натруфенитѣ погребални шествия.

Тутакси щомъ се дадѣше знакъ за пристигането на колата, палячовцитѣ се накачваха по естрадитѣ и се изморяваха въ луди препирни. По ѫглитѣ на колесницата стоеха заковани четири позлатени скелета. Единъ клоунъ щипѣше долната имъ челюсть, другъ забождаше цвѣтя въ орбититѣ имъ. Музикантитѣ разнизваха съ надути бузи буйни траурни маршове, раздразненитѣ маймуни се гърчеха и подскачаха върху металическитѣ пръчки, а укротителката сграбчваше главата на увитата около тѣлото си змия и протѣгаше отворената й уста къмъ мрачната кола, която приближаваше.

Колесницата минаваше бавно презъ циничния и чудноватъ карнавалъ, като докосваше съ фенеритѣ и съ чернитѣ си драперии просташкитѣ и ярко изписани декори, залепенитѣ въ безпорядъкъ афиши и празнословия, висящитѣ знамена и байрачета. Тя бѣше пълна съ бездѣлници и улични момичета, които танцуваха и се блъскаха върху дъскитѣ, дето слагаха ковчезитѣ. На капрата заемаха мѣсто единъ-двама епитропи. И за да не липсва нищо на светотатството, пламъцитѣ на четиритѣ фенера свѣтѣха зловещи и излишни.

Коларя слизаше въ странноприемницата „Тримата Царе“, веднага разпрѣгаше и продаваше животнитѣ си, на които дерачитѣ хвърляха око, и бързо купуваше други, безъ много да се пазари: погребалнитѣ власти въ Термонда бѣха богати.

И като се разплащаше съ гостилничарката, той изпиваше на единъ дъхъ чашата си, почистваше хамутитѣ, отпущаше или стѣсняваше съ по една дупка каишитѣ, споредъ ръста на новитѣ коне, които този пѫть биваха четири хубави кобили, гаменитѣ и епитропитѣ кацваха върху дъскитѣ и капрата и подмладения екипажъ потегляше.

Той следваше сѫщия пѫть, по който бѣше дошълъ. Но сега, по-смирени и почти съ уважение, панаирджиитѣ прекѫсваха своитѣ дяволии предъ неговия внушителенъ изгледъ. Обхващаше ги нѣкакво очудване, па даже и страхъ, а женитѣ имъ почваха да се кръстятъ. Смъртьта, която сутриньта изглеждаше пребита отъ умора, куца, слаба и загиваща, се завръщаше весела и натруфена, като отъ нѣкакво победоносно завоевание.

Но веднъжъ, преди двайсетина години — оттогава, та и до днесъ още, една черна сѫдба тежи надъ панаиря — избранитѣ коне бѣха толкова буйни и непокорни, че се понесоха като вѣтъръ отъ селото. Тѣ събориха баракитѣ и скелитѣ и, подплашени по пѫтя отъ едно плашило, което стърчеше край една нива, бѣсно се впустнаха напредъ. Тѣзи, които бѣха покатерени въ колата, изпаднаха въ неописуемъ страхъ. Нѣкои скочиха съ рискъ да се пребиятъ върху насипитѣ отъ мека пръсть, а трети сгушени, единъ до другъ, нададоха такива силни викове, че предъ вратитѣ на чифлицитѣ наизкачаха хора съ издигнати къмъ небето рѫце. Цѣла освѣтена, съ развѣни драперии и съ гърмящи колела, погребалната колесница премина като мрачна буря. Фенеритѣ треперѣха върху подставкитѣ, разглобения кръстъ се люшкаше съ всичка сила налѣво-надѣсно, сребърнитѣ ресни се кѫсаха о храститѣ и по клонитѣ оставаха да висятъ черни парцали.

Отъ стенитѣ на Термонда хората виждаха приближаващата се стихия и ужасътъ бѣше голѣмъ. Страхуваха се най-много за почтенитѣ и безсъмнено бележити епитропи, чиито нозе не бѣха вече достатъчно пъргави, за да скочатъ на земята.

Бѣсната варварска колесница премина цѣлия градъ. Понесоха се викове и вопли. Ужасътъ летѣше отъ кѫща въ кѫща, отъ кварталъ въ кварталъ. Виждаха се майки да простиратъ рѫце къмъ своето момче или момиче, които вихрушката отнасяше. Единъ старецъ бѣ прекатуренъ. Улицитѣ опустѣха. Бледни лица се залепиха по прозорцитѣ. Следъ колата тичаха задъхани хора. На голѣмия площадъ звънаря поиска да бие тревога, но смъртьта препускаше съ такава бързина, че свѣткавицата на нейния ходъ поразяваше вече другия край на предградията.

Лудитѣ коне, побѣлѣли отъ запѣнена поть и съ разкървавени уста, спрѣха едва предъ стената на едно гробище. Едно момиченце бѣ убито, кракътъ на единъ епитропъ — счупенъ. Всички други се надигнаха ранени. Само коларя се измъкна безъ нито една драскотина и понеже неговитѣ коне постепенно се съвзѣха отъ уплахата, той посрещна края на приключението съ смѣхъ.

Но страхътъ у тълпитѣ остана траенъ. Какво бедствие предвещаваше това голѣмо зло? Трупаха се молитви върху молитви. Нищо не помогна.

Презъ безкрайната зима, града бѣ опустушенъ отъ непозната треска, а Шелда три пѫти наводнява. Улицитѣ, презъ които премина колесницата, бѣха засѣгнати първи. Смъртьта се прострѣ чакъ до Опдоръ.

Колко много изгуби отъ своето спокойствие спретнатото и блѣстящо селце! Тамъ умираха всѣки день. И това продължаваше месеци и месеци, толкова дълго, че гробището трѣбваше да се разшири.

Днесъ, спомена за това мрачно събитие почти никакъ не е отслабналъ: казватъ даже, че, не следъ много, години, прочутиятъ Опдорски панаиръ ще бѫде зачеркнатъ въ календаритѣ.