Емил Верхарн
Опдорския панаиръ

Емил Верхарн
Опдорския панаир

Всѣка година, презъ юлий, единъ прочутъ панаиръ на коне обкичва съ знамената на увлечение и радость малкото селце Опдоръ, разположено на границитѣ между Фландрия и Брабантъ.

Около единъ широкъ четириѫгълникъ, блѣстящъ срѣдъ трева и прободенъ отъ брестове, ясени и върби, се редятъ кѫщитѣ — съ стени като бѣли рокли, съ покриви като червени похлупки — и се гледатъ една друга презъ измититѣ и ясни очи на прозорцитѣ. Накрая е църквата и нейната камбанария съ позлатенъ пѣтелъ, а до тѣхъ — бедното разградено гробище.

Селището е мълчеливо, печално, скромно. Тамъ хората работятъ планомѣрно и бавно, съ лениви рѫце, сякашъ искатъ да размотаятъ ценното и полезно кълбо на времето, безъ да забъркатъ нишката.

Презъ седмицата, отъ избитѣ се носи миризма на масло и млѣко. Вечерь, бавни стада крави се завръщатъ отъ водопой и отъ ливадитѣ съ подсвирването на говедаря задъ тѣхъ. Чува се мучене, една врата се затваря съ скръцване. Само въ недѣленъ день камбаннитѣ удари на кулата раздвижватъ малко благочестивия и задушевенъ животъ. Хората забързватъ къмъ църква, за литургия, за вечерня. Веднага въ понедѣлникъ оживлението отново утихва и всичко се връща въ своя обикновенъ и спокоенъ редъ.

Опдорския панаиръ е прочутъ. Още отъ ранни зори тамъ пристигатъ необучени жребци, които се клатятъ съ ситенъ младежки тръсъ до своитѣ майки; грамадни коне, водени за юздитѣ отъ чифликчийски слуги; говеда за орань, още издържливи и здрави за работа, следъ толкова жътви и сеидби, следъ толкова умора изъ мекия и плодороденъ черноземъ на фламандскитѣ есени.

Тѣ минаватъ край баракитѣ и палячовцитѣ ги плашатъ съ своя крѣсъкъ, биятъ ги по задницитѣ съ дървени сабли, гаврятъ се на неодѣлания имъ вървежъ, смѣятъ се на плешивитѣ имъ опашки и на обрасналитѣ имъ съ косми копита, голѣми и крѫгли като огромни гѫби. Между чифликчиитѣ и клоунитѣ се завързватъ препирни: еднитѣ проявяватъ гнѣва си съ юмручни удари, а другитѣ — срѫчни и весели — отхвърлятъ нападкитѣ съ рѫкомахания и презрителни жестове. Шумътъ възраства, ударя се о афишитѣ, разбива се въ улицитѣ и уличкитѣ отъ платна и се смѣсва съ цвиленето, съ ритницитѣ и съ галопния тропотъ като нѣкакво тежко търкаляне по камънитѣ. Когато тромбонитѣ, тубитѣ, барабанитѣ и тъпанитѣ излѣзатъ на сцената, човѣкъ би казалъ, че цѣлото село се превръща въ единъ грамаденъ букетъ отъ шумъ, чиито остри звукове, смѣли свирки и страшна врѣва изглеждатъ като груби, злокобни и огнени цвѣтя.

При все това, въпрѣки ежегодното лудо веселие на този празникъ, хората отъ околноститѣ идватъ все по-малко и по-малко. Тѣ иматъ своитѣ основания за това.

Нѣкога, архиепископитѣ отъ Гандъ и Турне изпращаха тукъ своитѣ коняри, тукъ голѣмитѣ абатства въ Авербодъ и Перкъ си избираха добитъкъ, а най-главно — всѣки петь години погребалнитѣ власти отъ малкия градецъ Термонда водѣха на панаиря своята най-хубава колесница, возена отъ четири коня, стари и мършави, които следъ нѣколко годишна служба трѣбваше да бѫдатъ смѣнени, за да не се подхвърлятъ на критика богато натруфенитѣ погребални шествия.

Тутакси щомъ се дадѣше знакъ за пристигането на колата, палячовцитѣ се накачваха по естрадитѣ и се изморяваха въ луди препирни. По ѫглитѣ на колесницата стоеха заковани четири позлатени скелета. Единъ клоунъ щипѣше долната имъ челюсть, другъ забождаше цвѣтя въ орбититѣ имъ. Музикантитѣ разнизваха съ надути бузи буйни траурни маршове, раздразненитѣ маймуни се гърчеха и подскачаха върху металическитѣ пръчки, а укротителката сграбчваше главата на увитата около тѣлото си змия и протѣгаше отворената й уста къмъ мрачната кола, която приближаваше.

Колесницата минаваше бавно презъ циничния и чудноватъ карнавалъ, като докосваше съ фенеритѣ и съ чернитѣ си драперии просташкитѣ и ярко изписани декори, залепенитѣ въ безпорядъкъ афиши и празнословия, висящитѣ знамена и байрачета. Тя бѣше пълна съ бездѣлници и улични момичета, които танцуваха и се блъскаха върху дъскитѣ, дето слагаха ковчезитѣ. На капрата заемаха мѣсто единъ-двама епитропи. И за да не липсва нищо на светотатството, пламъцитѣ на четиритѣ фенера свѣтѣха зловещи и излишни.

Коларя слизаше въ странноприемницата „Тримата Царе“, веднага разпрѣгаше и продаваше животнитѣ си, на които дерачитѣ хвърляха око, и бързо купуваше други, безъ много да се пазари: погребалнитѣ власти въ Термонда бѣха богати.

И като се разплащаше съ гостилничарката, той изпиваше на единъ дъхъ чашата си, почистваше хамутитѣ, отпущаше или стѣсняваше съ по една дупка каишитѣ, споредъ ръста на новитѣ коне, които този пѫть биваха четири хубави кобили, гаменитѣ и епитропитѣ кацваха върху дъскитѣ и капрата и подмладения екипажъ потегляше.

Той следваше сѫщия пѫть, по който бѣше дошълъ. Но сега, по-смирени и почти съ уважение, панаирджиитѣ прекѫсваха своитѣ дяволии предъ неговия внушителенъ изгледъ. Обхващаше ги нѣкакво очудване, па даже и страхъ, а женитѣ имъ почваха да се кръстятъ. Смъртьта, която сутриньта изглеждаше пребита отъ умора, куца, слаба и загиваща, се завръщаше весела и натруфена, като отъ нѣкакво победоносно завоевание.

Но веднъжъ, преди двайсетина години — оттогава, та и до днесъ още, една черна сѫдба тежи надъ панаиря — избранитѣ коне бѣха толкова буйни и непокорни, че се понесоха като вѣтъръ отъ селото. Тѣ събориха баракитѣ и скелитѣ и, подплашени по пѫтя отъ едно плашило, което стърчеше край една нива, бѣсно се впустнаха напредъ. Тѣзи, които бѣха покатерени въ колата, изпаднаха въ неописуемъ страхъ. Нѣкои скочиха съ рискъ да се пребиятъ върху насипитѣ отъ мека пръсть, а трети сгушени, единъ до другъ, нададоха такива силни викове, че предъ вратитѣ на чифлицитѣ наизкачаха хора съ издигнати къмъ небето рѫце. Цѣла освѣтена, съ развѣни драперии и съ гърмящи колела, погребалната колесница премина като мрачна буря. Фенеритѣ треперѣха върху подставкитѣ, разглобения кръстъ се люшкаше съ всичка сила налѣво-надѣсно, сребърнитѣ ресни се кѫсаха о храститѣ и по клонитѣ оставаха да висятъ черни парцали.

Отъ стенитѣ на Термонда хората виждаха приближаващата се стихия и ужасътъ бѣше голѣмъ. Страхуваха се най-много за почтенитѣ и безсъмнено бележити епитропи, чиито нозе не бѣха вече достатъчно пъргави, за да скочатъ на земята.

Бѣсната варварска колесница премина цѣлия градъ. Понесоха се викове и вопли. Ужасътъ летѣше отъ кѫща въ кѫща, отъ кварталъ въ кварталъ. Виждаха се майки да простиратъ рѫце къмъ своето момче или момиче, които вихрушката отнасяше. Единъ старецъ бѣ прекатуренъ. Улицитѣ опустѣха. Бледни лица се залепиха по прозорцитѣ. Следъ колата тичаха задъхани хора. На голѣмия площадъ звънаря поиска да бие тревога, но смъртьта препускаше съ такава бързина, че свѣткавицата на нейния ходъ поразяваше вече другия край на предградията.

Лудитѣ коне, побѣлѣли отъ запѣнена поть и съ разкървавени уста, спрѣха едва предъ стената на едно гробище. Едно момиченце бѣ убито, кракътъ на единъ епитропъ — счупенъ. Всички други се надигнаха ранени. Само коларя се измъкна безъ нито една драскотина и понеже неговитѣ коне постепенно се съвзѣха отъ уплахата, той посрещна края на приключението съ смѣхъ.

Но страхътъ у тълпитѣ остана траенъ. Какво бедствие предвещаваше това голѣмо зло? Трупаха се молитви върху молитви. Нищо не помогна.

Презъ безкрайната зима, града бѣ опустушенъ отъ непозната треска, а Шелда три пѫти наводнява. Улицитѣ, презъ които премина колесницата, бѣха засѣгнати първи. Смъртьта се прострѣ чакъ до Опдоръ.

Колко много изгуби отъ своето спокойствие спретнатото и блѣстящо селце! Тамъ умираха всѣки день. И това продължаваше месеци и месеци, толкова дълго, че гробището трѣбваше да се разшири.

Днесъ, спомена за това мрачно събитие почти никакъ не е отслабналъ: казватъ даже, че, не следъ много, години, прочутиятъ Опдорски панаиръ ще бѫде зачеркнатъ въ календаритѣ.

Всяка година, през юли, един прочут панаир на коне обкичва със знамената на увлечение и радост малкото селце Опдор, разположено на границите между Фландрия и Брабант.

Около един широк четириъгълник, блестящ сред трева и прободен от брястове, ясени и върби, се редят къщите — със стени като бели рокли, с покриви като червени похлупки — и се гледат една друга през измитите и ясни очи на прозорците. Накрая е църквата и нейната камбанария с позлатен петел, а до тях — бедното разградено гробище.

Селището е мълчаливо, печално, скромно. Там хората работят планомерно и бавно, с лениви ръце, сякаш искат да размотаят ценното и полезно кълбо на времето, без да забъркат нишката.

През седмицата, от избите се носи миризма на масло и мляко. Вечер, бавни стада крави се завръщат от водопой и от ливадите с подсвирването на говедаря зад тях. Чува се мучене, една врата се затваря със скръцване. Само в неделен ден камбанните удари на кулата раздвижват малко благочестивия и задушевен живот. Хората забързват към църква, за литургия, за вечерня. Веднага в понеделник оживлението отново утихва и всичко се връща в своя обикновен и спокоен ред.

Опдорският панаир е прочут. Още от ранни зори там пристигат необучени жребци, които се клатят със ситен младежки тръс до своите майки; грамадни коне, водени за юздите от чифликчийски слуги; говеда за оран, още издръжливи и здрави за работа, след толкова жътви и сеитби, след толкова умора из мекия и плодороден чернозем на фламандските есени.

Те минават край бараките и палячовците ги плашат със своя крясък, бият ги по задниците с дървени саби, гаврят се на неодялания им вървеж, смеят се на плешивите им опашки и на обрасналите им с косми копита, големи и кръгли като огромни гъби. Между чифликчиите и клоуните се завързват препирни: едните проявяват гнева си с юмручни удари, а другите — сръчни и весели — отхвърлят нападките с ръкомахания и презрителни жестове. Шумът нараства, ударя се о афишите, разбива се в улиците и уличките от платна и се смесва с цвиленето, с ритниците и с галопния тропот като някакво тежко търкаляне по камъните. Когато тромбоните, тубите, барабаните и тъпаните излязат на сцената, човек би казал, че цялото село се превръща в един грамаден букет от шум, чиито остри звукове, смели свирки и страшна врява изглеждат като груби, злокобни и огнени цветя.

При все това, въпреки ежегодното лудо веселие на този празник, хората от околностите идват все по-малко и по-малко. Те имат своите основания за това.

Някога, архиепископите от Ганд и Турне изпращаха тук своите коняри, тук големите абатства в Авербод и Перк си избираха добитък, а най-главно — всеки пет години погребалните власти от малкия градец Термонда водеха на панаира своята най-хубава колесница, возена от четири коня, стари и мършави, които след няколкогодишна служба трябваше да бъдат сменени, за да не се подхвърлят на критика богато натруфените погребални шествия.

Тутакси щом се дадеше знак за пристигането на колата, палячовците се накачваха по естрадите и се изморяваха в луди препирни. По ъглите на колесницата стояха заковани четири позлатени скелета. Един клоун щипеше долната им челюст, друг забождаше цветя в орбитите им. Музикантите разнизваха с надути бузи буйни траурни маршове, раздразнените маймуни се гърчеха и подскачаха върху металическите пръчки, а укротителката сграбчваше главата на увитата около тялото си змия и протягаше отворената й уста към мрачната кола, която приближаваше.

Колесницата минаваше бавно през циничния и чудноват карнавал, като докосваше с фенерите и с черните си драперии просташките и ярко изписани декори, залепените в безпорядък афиши и празнословия, висящите знамена и байрачета. Тя беше пълна с безделници и улични момичета, които танцуваха и се блъскаха върху дъските, дето слагаха ковчезите. На капрата заемаха място един-двама епитропи. И за да не липсва нищо на светотатството, пламъците на четирите фенера светеха зловещи и излишни.

Коларят слизаше в странноприемницата „Тримата Царе“, веднага разпрягаше и продаваше животните си, на които дерачите хвърляха око, и бързо купуваше други, без много да се пазари: погребалните власти в Термонда бяха богати.

И като се разплащаше с гостилничарката, той изпиваше на един дъх чашата си, почистваше хамутите, отпущаше или стесняваше с по една дупка каишите, според ръста на новите коне, които този път биваха четири хубави кобили, гамените и епитропите кацваха върху дъските и капрата и подмладеният екипаж потегляше.

Той следваше същия път, по който беше дошъл. Но сега, по-смирени и почти с уважение, панаирджиите прекъсваха своите дяволии пред неговия внушителен изглед. Обхващаше ги някакво учудване, па даже и страх, а жените им почваха да се кръстят. Смъртта, която сутринта изглеждаше пребита от умора, куца, слаба и загиваща, се завръщаше весела и натруфена, като от някакво победоносно завоевание.

Но веднъж, преди двайсетина години — оттогава, та и до днес още, една черна съдба тежи над панаира — избраните коне бяха толкова буйни и непокорни, че се понесоха като вятър от селото. Те събориха бараките и скелите и, подплашени по пътя от едно плашило, което стърчеше край една нива, бясно се впуснаха напред. Тези, които бяха покатерени в колата, изпаднаха в неописуем страх. Някои скочиха с риск да се пребият върху насипите от мека пръст, а трети сгушени, един до друг, нададоха такива силни викове, че пред вратите на чифлиците наизскачаха хора с издигнати към небето ръце. Цяла осветена, с развени драперии и с гърмящи колела, погребалната колесница премина като мрачна буря. Фенерите трепереха върху подставките, разглобеният кръст се люшкаше с всичка сила наляво-надясно, сребърните ресни се късаха о храстите и по клоните оставаха да висят черни парцали.

От стените на Термонда хората виждаха приближаващата се стихия и ужасът беше голям. Страхуваха се най-много за почтените и безсъмнено бележити епитропи, чиито нозе не бяха вече достатъчно пъргави, за да скочат на земята.

Бясната варварска колесница премина целия град. Понесоха се викове и вопли. Ужасът летеше от къща в къща, от квартал в квартал. Виждаха се майки да простират ръце към своето момче или момиче, които вихрушката отнасяше. Един старец бе прекатурен. Улиците опустяха. Бледни лица се залепиха по прозорците. След колата тичаха задъхани хора. На големия площад звънарят поиска да бие тревога, но смъртта препускаше с такава бързина, че светкавицата на нейния ход поразяваше вече другия край на предградията.

Лудите коне, побелели от запенена пот и с разкървавени уста, спряха едва пред стената на едно гробище. Едно момиченце бе убито, кракът на един епитроп — счупен. Всички други се надигнаха ранени. Само коларят се измъкна без нито една драскотина и понеже неговите коне постепенно се съвзеха от уплахата, той посрещна края на приключението със смях.

Но страхът у тълпите остана траен. Какво бедствие предвещаваше това голямо зло? Трупаха се молитви върху молитви. Нищо не помогна.

През безкрайната зима, градът бе опустошен от непозната треска, а Шелда три пъти наводнява. Улиците, през които премина колесницата, бяха засегнати първи. Смъртта се простря чак до Опдор.

Колко много изгуби от своето спокойствие спретнатото и блестящо селце! Там умираха всеки ден. И това продължаваше месеци и месеци, толкова дълго, че гробището трябваше да се разшири.

Днес, споменът за това мрачно събитие почти никак не е отслабнал: казват даже, че, не след много, години, прочутият Опдорски панаир ще бъде зачеркнат в календарите.