Добри Жотев
Дядовата луличка

Слънцето се спуска

зад бърда, далече —

ей сега ще падне

тиха лятна вечер.

 

Ей сега ще падне,

но не ще да пада.

Лекичко подръпвам

китката на дяда:

„Дядо, все се чудя

и не знам как става —

слънцето залезе,

пък не притъмнява.

Вместо туй на запад,

над онез чукари,

пламват и разгарят

огнени пожари!“

 

Седнал край хармана,

дето най обича,

дядо кротко дърпа

своята луличка.

Леко се усмихва,

тихо ми говори:

„То, деня за сетньо

с вечерта се бори.“

 

Още по̀ се чудя:

„Да, това разбирам,

но отде без слънце

огън той намира?“

„Как, отде — то трябва

за пожар искричка,

и денят я взема

ей от таз луличка!“

Свивам се до него,

мисля си: „Така е!

Дядо стар е много,

та и много знае.“

 

Седнал край хармана,

дето най обича,

дядо доизпушва

своята луличка.

Аленият огън

в нея потъмнява,

с него и пожарът

бързо се стопява.

 

И върху земята,

близо и далече,

неусетно пада

тиха, лятна вечер.