Добри Жотев
Пролетният вятър

Вятърът — немирник стар,

блъска по вратите,

крушата отвън го пъди

и свисти сърдито.

 

Вятърът — немирник стар,

вие черни клони,

през огради, покрай сгради

сума шапки гони.

 

Свири в пукнати гърнета,

по стъклата чука,

гъне белите пранета,

громоли в улука.

Бори се със всяка къща,

дърпа в миг забрадки,

край реката преобръща

непохватни патки.

 

Вятърът — немирник стар,

всичко живо смая,

даже скочи ненадейно

в малката ми стая.

Поразходи се набързо,

туй-онуй разбишка —

върху масата намери

пъстрата ми книжка.

 

Поопипа я чевръсто,

пръсти в нея вплете

и додето му я взема,

цяла я прочете.

И додето му се скарам,

пак навън изскочи

и към снежните полета

бързо се насочи.

Снежни ли? Какви ти снежни?

Снежни бяха вчера,

а сега ни сняг, ни нищо —

само да се звериш!

 

Вятърът — немирник стар,

зимата измита,

за да дойде пролетта

млада и честита.