Добри Жотев
Полунощ

Безсъние, защо ли ме изправи

пред тия вкаменени небеса,

пред тоя месец неподвижен,

зазидал се

в мъртвешки ореол?

 

Безсъние, защо ли ми припомни

ония думи позабравени:

„Човечеството се прощава

със миналото си със смях.“

Ако е тъй, то всяко настояще

завинаги

ще си остава смешно…

А ние, оглушелите от смях,

не сещаме, че както този месец

сред тези вкаменени небеса

зазидани сме в ореол, направен

от някакво

чудовищно Безвремие.

 

Че вихърът на времето се носи,

погълнал в себе си пространствата.

И може би във всяко мигновение,

досягайки ни, се прощава с нас!

През плач!