Добри Жотев
Възел

На пътя ми в прииждащия мрак

през жълтите очи на черно коте

ме гледа космоса като въпрос.

Или като недоумение.

Или като насмешка…

Не знам.

 

И ето че невидим меч разсича

капаните на делничните сънища

и зейва безпощадност:

Над мен разбит озонен щит

безстрастно ме предава.

Към мен през бездните астероид

лети и със съдбовна неотменност

прицелил е земята и сърцето ми.

През мен бушува вятърът на дните

и стъпка подир стъпка ме сразява.

 

А Бог не вижда, нито чува.

Дали защото никакъв го няма?

Дали защото му е все едно?

Дали защото е безпомощен?…

Не знам.

 

Ела, дошло из мрака черно коте!

Чрез теб с човешка длан да прилаская

и при небесния предател,

и безпощадния астероид,

и вятъра смразяващ,

и мрака, и Госпо̀дното мълчание.