Иван Мартинов
С чисто сърце (26)

Борба за хляб

Майка ми все още работеше в тютюневия склад. Връщаше се привечер, за да се залови веднага за домакинската си работа. Понякога закъсняваше и тогава за нас се грижеше баба, която ни прибираше от улицата, нахранваше ни, слагаше ни да спим, а после сядаше да я чака.

Една вечер мама се върна много късно. В просъница чух как тя отвори вратата и влезе бързо в стаята. Баба, задрямала с хурката в ъгъла, скочи да я посрещне. Аз се събудих.

— Защо толкова късно, ма Тоте?

— Бях на събрание, мамо.

— Пусти да останат и събранията ти! — започна да кълне баба. — Не виждаш ли, че няма кой да прибере и нахрани децата ти, мари? Аз съм вече стара, пък и болна, и не мога, а кака ти Елена не иска вече…

— Е, няма да умрат за една нощ, ако си легнат гладни!

— Стига, проклетнице! Ти пак своята знаеш и никого не слушаш, ама тия събрания ще ти изядат главата…

— О, мале, я мълчи, като не разбираш! — възразяваше й майка ми. — Че може ли една работничка като мене да не се интересува от политика?

Аз смътно долових, че спорът между тях се бе изострил и че те скоро ще се скарат, затова шумно се прозях и се размърдах в леглото, за да ги предупредя, че съм буден. Двете замълчаха известно време, после продължиха разговора си тихо, почти шепнешком. Сънят ме унесе и скоро потънах в дълбок мрак.

На другата сутрин пак не намерих майка си, пак изтичах на улицата и пак игрите ме увлякоха дотолкова, че забравих всичко — и разговора, и майка си.

Един ден рано следобед попаднах на главната улица, недалеч от пазарния площад, дето се намираше тютюневият склад.

Беше в началото на ноември. Валеше тих дъждец. По улиците, разкаляни и покрити с локви, не се виждаха хора. Тук-там трептяха като светулчици първите светлинки на запалените газени лампи в ниските дюкянчета и работилнички. Само от време на време се мяркаше мъж или жена, наметнати с платнище или шал, прибягваше куче или котка и пак всичко затихваше. Глухота и пустош… и сив есенен здрач, който бавно падаше и тегнеше над смълчания градец.

Бос, само по рубашка, измокрена от дъжда, с изкаляни до глезените крака и напукани, изранени от студа пети, аз вървях по улицата и не ме плашеше ни дъждът, ни това, че се бях отдалечил твърде много от нашата махала, от нашата улица, от нашия дом. Правеше ми силно впечатление и много ме забавляваше гледката, която се разкриваше пред мене. Макар че ми беше студено и зъзнех, продължавах да се мъкна покрай редицата дървени постройки и да надзъртам през малките, с потъмнели стъкла прозорчета. Тук виждах, наведен над бангото си, обущар да чука и набива клечки в разпраните вехти подметки, там побелял шивач кърпеше някаква дреха, а в бакалничката дремеше пред празния тезгях продавач и чакаше клиенти. Миришеше на газ, на катран, на кожи и цървули. Аз разглеждах всичко това с разгарящо се любопитство и ту се мъчех да се задържа по-дълго време пред осветеното прозорче, ту една мисъл, че съм се застоял много, ме жегваше и бързо тръгвах към склада.

Изведнъж в края на улицата се спрях. Порази ме един афиш, залепен върху зида на съседната къща. Изненадан и дори мъничко смутен, аз се взрях в картината, изобразена на афиша.

Висок, снажен мъж със запретнати ръкави на червената си риза, в син дочен панталон и кожена престилка през раменете — безспорно работник — държеше в ръцете си червена метла с дръжка и с един замах измиташе няколко други мъже, но много по-дребни от него, едва ли не като джуджета, смешни и жалки, облечени в странни и непознати за мене дрехи — с дълги черни палта, разтворени отзад като крилцата на лястовичка, с високи шапки и бомбелии обуща, каквито носеха само богаташите в града. По движенията и енергичния израз върху лицето на работника, по уплашените погледи на малките шишкави мъже, които се търкаляха в краката му, аз подразбрах какво е искал да каже с рисунката си художникът. Но почти нищо не разбрах от това, което бе написано над нея: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“.

Пролетарии! Какво значи тая дума?

И като сричах, аз се опитах да прочета позива по-долу: „Работници и работнички, да защитим делото на руските работници и селяни! Преди три години руският пролетариат извърши своята велика революция и смъкна от власт капиталистите и помешчиците. Днес в Съветска Русия хората мирно строят социализма, но световната реакция нахлу и обрича страната на гибел. Интервентите грабят градове и села, ограбват народа, безчинствуват. Докога ще търпим? Ще позволим ли да загине делото на социализма? БРСДП ви кани утре на протестен митинг…“. Не успях да прочета написаното докрай. Някой сложи ръка на рамото ми, наведе се и ме попита уплашено:

— Ванко, какво правиш тук сам по това време?

Обърнах се. Беше майка ми. Зарадван, аз я прегърнах през шията и извиках, като посочих афиша:

— Виж, виж, мамо, как този работник гони богаташите!

Мама се засмя.

— Виждам, сине. Афишът е наш, на нашата партия…

Тя ме наметна с шала си, хвана ме за ръка и ме поведе към дома.

— Защо си излязъл в това време? Нали ще простинеш?

— Исках да те посрещна…

Мама ме прегърна и целуна.

— Ох, маминото! — каза тя с треперещ глас и видях на очите й сълзи. — На мама мъжът… Ако баща ти е един такъв и не се сеща, барем ти дано станеш човек! А то… топла дума от него не чух, радост вкъщи не видях… — и тя млъкна, сподавила плача си.

Ние повървяхме известно време мълчаливо и я попитах:

— Мамо ма, какво е това партия?

Майка ми трепна, погледна ме учудено и като се усмихна, започна да ми обяснява:

— Партията, Ванко, това е… това е…

Разбрах, че бе изпаднала в голямо затруднение и вече съжалявах, задето я попитах, но тя скоро се окопити и ми отговори:

— Партията е наша организация… на работниците. Тя ни ръководи в борбата против господарите…

— Против капиталистите ли?

— Да, против тях — кимна тя. — А ти откъде си научил тия работи?

— Видях ги на афиша. Там пише и една друга дума: революция… Какво е това революция?

— Бунт, сине. Хората искат да живеят добре, да има работа и хляб за всички…

— А пролетарии какво е, ма мамо?

Тя се замисли за момент.

— Пролетарии сме ние, Ванко, аз и ти, че си нямаме нищо. Пролетарий е и баща ти, и всички хора, които работят и с труд изкарват хляба си.

— Аха, сега разбрах! — заподскачах аз след нея. — Ами какво е това митинг?

— Митинг? — Мама махна с ръка. — Е, това утре ще научиш. Утре ние ще имаме митинг. Ще дойдеш и ти с мене. Нашата партия иска…

— Коя е вашата партия?

— Българската работническа партия.

— Тая, която е написала афиша ли?

— Да, сине. Ама хайде, стига вече! Малък си още, а като пораснеш, сам ще научиш всичко. Утре следобед ела и ме чакай пред склада, заедно ще идем на митинга!

Влязохме в затоплената стая. Баба седеше до запалената печка и разказваше на сестра ми приказки, както на мене едно време, и ни чакаше. Като ни видя така измокрени, тя стана и се разтича да донесе сухи дрехи, за да се преоблечем. После започна да мърмори недоволна, че не съм се обадил, а съм се измъкнал, без да ме чуе и види. Мама сложи и нареди софрата. Но аз не ядох, развълнуван от мислите, които бе събудил афишът у мене. Взех само два-три залъка от топлата питка, сръбнах веднъж-дваж от зелевата чорба и побързах да си легна, та по-скоро да мине нощта и да дойде другият ден…

А на другия ден, щом се върнах от училище, хвърлих учебниците си на миндера в малката стая и без да се обадя на баба, изприпках навън. Беше още твърде рано за срещата с майка ми. Но търпи ли детското сърце?

Докато тютюноработниците не бяха напуснали склада, аз скитах из улиците. Дъждът престана и калта изсъхна. Градецът се бе посъживил след студената и дъждовна нощ. Хората ходеха развеселени и доволни. А като че нарочно грееше едно топличко слънчице — да не му се нарадваш! Аз ходех по чистите, изметени улици и се чувствувах щастлив, както никога досега…

Тъкмо се спрях пред един манифактурен магазин и се заплеснах в наредената на витрината стока, майка ми дойде и ме дръпна за рамото.

— Хайде, Ванко, че закъсняхме! Другарите тръгнаха и сега трябва да ги догонваме…

Тя ме хвана за ръката и ние се спуснахме подир отминалата върволица мъже и жени — работници от близките предприятия. Настигнахме последната група и се наредихме на опашката.

— Къде отиваме, ма мамо?

— Нали ти казах вчера? На митинг!

— А къде ще бъде той?

— Там на площада пред партийния клуб…

Скоро се озовахме на малкия площад оттатък реката. Тук имаше прост, но величествен паметник от гранит с образа на мъж със скромен вид, но с поглед, който говореше направо за силата на характера му и за извършения от него подвиг. Бях чувал, че този чуден мъж се казвал Тодор Кирков — комита и бунтовник, обесен от турците на същото това място, дето сега щеше да стане митингът, и ми стана много радостно, че и аз присъствувам тук.

Събрал се бе не много народ. Но по тесните криви улички откъм Вароша и по стария покрит дървен мост откъм Хармането и Дикисаня идеха още хора. Оживлението растеше. От разни страни се чуваха викове, закачки, смях. Постепенно площадът се изпълни с групички от по двама-трима души. На гърдите на всички бяха окачени червени лентички. Обзет от нетърпение, поглеждах към вратата на старата двуетажна сграда, в която се помещаваше партийният клуб. Кога ще започне митингът?

Най-сетне на малкия дървен балкон се появи висок, слаб мъж, облечен в дълъг черен жакет, с бяла яка и черна връзка, приглади разрошената си коса и като замахна с ръка, извика с гръмлив глас:

— Другари и другарки, запазете тишина! Откривам нашия митинг и давам думата на…

От шумните възгласи и викове, с които хората се събраха долу под балкона, не можах да чуя повече нито дума. Но скоро всички утихнаха и вперили очи натам, притаили дъх, слушаха и чакаха.

— Кой е ораторът? — обърна се към мама един хлебарски работник с побеляла от брашно престилка.

— Не знам, другарю — отвърна тя, — сега ще видим…

— Тссттт, пазете тишина! — подвикнаха им от разни места и мама му даде знак да мълчи.

До мъжа, който откри митинга, застана друг, но не тъй висок, слаб и сух, а по-едър, облечен в също такива черни дрехи, със също тъй буйна, дълга коса, паднала на раменете му. Като постоя няколко секунди мълчалив, впил острия си орлов поглед високо някъде над главите на хората, и като почака да утихнат шушуканията, той вдигна ръка и изведнъж заприказва бързо и сърдито, сякаш се караше с някого.

— Никола Тутракански! — каза някой с възторг и аз видях как очите му пламнаха от вълнение.

Ораторът започна речта си. Гласът му, остър и креслив, се понесе като светкавица над главите на хората, а думите му пълнеха сърцата с недоволство и готовност за борба:

— Нека думбазите разберат, че ние сме сила и че щом кажем, те трябва начаса да отстъпят…

— Бравооо! — викнаха всички в един глас и чести разпокъсани ръкопляскания заглушаваха речта на оратора.

Площадът ехтеше от викове. Хората все повече и повече се разпалваха. Някъде свиреха с уста. Напрежението растеше. А думите на оратора летяха като огнени птици…

Но тъкмо в най-разгорещения момент, когато ораторът сипеше закани срещу капиталистите — градските думбази и селските тузове, — от широката врата на участъка, някога хан, се изви като вихрушка и връхлетя срещу хората отряд конни стражари с извадени саби. Тълпата се стъписа. Ораторът млъкна. Всички обърнаха погледите си към онази страна, отдето идеше конският тропот.

— Какво има, другари? Какво става там? — питаха от разни места.

— Стражари! — отговаряха им накратко.

— Какво искат?

Отговор не последва. Там, дето се бе врязал отрядът на конните стражари, настана суматоха. Чуха се писъци. Някой изрева. После изпищя свирка и конниците напънаха срещу хората. Един пълен пристав, яхнал бял кон, размахваше бича си, шибаше по гърбовете, по раменете, по главите и ревеше на цяло гърло:

— Раз-пръс-кайте се!

Отнякъде изскочи мъжът, който откри митинга, хвана коня за повода и като го задърпа, закрещя:

— Стой! Кой ти даде това право?

— Махай се!

— Митингът е разрешен…

— Кой го е разрешил?

— Конституцията! — извика смелият мъж и дръпна още по-силно повода.

Конят изцвили и се изправи на задните си крака. Приставът едва се задържа на седлото. Разгневен, той се понадигна на стремената и замахна с бича си.

— На-азад! Аз съм конституцията!

Чу се свистене във въздуха. Бичът описа дъга и с плясък се усука около главата на мъжа. По лицето му се бе изписала тъмночервена ивица. Неколцина по-смели се спуснаха и го подкрепиха да не падне. Като държеше все още с едната си ръка повода, с другата той бършеше кръвта от лицето си и викаше:

— Палачи!… Убийци!…

— Удряйте! Бийте! — размахваше бича приставът и конниците започнаха да тъпчат наред всеки, който се мернеше пред очите им.

— Уууу! — зарева народът, люшна се и побягна.

Стражарите като че чакаха тъкмо това. Те се впуснаха след бягащите и удряха с тъпото на сабите си, където им попадне. Писъци и охкания изпълниха площада.

Свит до майка си, аз видях как сабите святкаха като огнени езичета над главите на хората. Уплашен и отмалял, затворих очи и се отпуснах в ръцете й…

Когато се свестих, видях, че един стражар бе спрял коня си до нас и като размахваше сабята си, питаше:

— Ами ти, ма, какво правиш тук с това дете?

— То не е твоя работа! — отговори мама и се притисна до паметника на Тодор Кирков.

— Кучка! — изрева той и замахна. — Като те ударя…

— Я се опитай! — погледна го презрително тя, като вдигна дясната си ръка да се запази с лакът, а с лявата ме прегърна.

Няколко мига двамата се гледаха диво като зверове, които се дебнат, после мама, разбрала, че той ще я удари, започна с по-тих, почти умолителен глас:

— Ти нямаш ли жена и деца, бе, та си залетял такъв, а? Не те ли е грях от бога! Народа си тръгнал да сечеш…

Види се, думите й му подействуваха, защото той се разколеба и както беше замахнал да стовари сабята си върху раменете й, тъй и остана с вдигната във въздуха ръка.

— Хайде отивай си! — каза той задъхано и се понамести на седлото.

Видях лицето на мама в тоя миг. То беше бледо като на мъртвец, но тъй строго и тъй решително, че се възхитих от нея. Дребничка и безпомощна пред него — едър и силен, яхнал разлютен чер жребец, — тя беше дори смешна в своята поза и ако не беше погледът в тъмните й очи — горещ и искрящ като пламък, — разсърденият като звяр стражар нямаше да се разколебае и отстъпи. Той обърна коня, пришпори го и полетя към другия край на площада, дето тичаха и се препъваха още хора.

Аз и майка ми постояхме до паметника още минута-две уплашени и объркани, без да знаем какво да правим. Най-сетне тя се опомни и като ме помъкна след себе си, двамата побягнахме по улицата към железния мост, през който се отиваше в другата част на града.