Fortune and the Wood-cutter ^[0]

Късметът и дърварят ^[0]

Several hundreds of years ago there lived in a forest a wood-cutter and his wife and children. He was very poor, having only his axe to depend upon, and two mules to carry the wood he cut to the neighbouring town; but he worked hard, and was always out of bed by five o’clock, summer and winter.

This went on for twenty years, and though his sons were now grown up, and went with their father to the forest, everything seemed to go against them, and they remained as poor as ever. In the end the wood-cutter lost heart, and said to himself:

‘What is the good of working like this if I never am a penny the richer at the end? I shall go to the forest no more! And perhaps, if I take to my bed, and do not run after Fortune, one day she may come to me.’

So the next morning he did not get up, and when six o’clock struck, his wife, who had been cleaning the house, went to see what was the matter.

‘Are you ill?’ she asked wonderingly, surprised at not finding him dressed. ‘The cock has crowed ever so often. It is high time for you to get up.’

‘Why should I get up?’ asked the man, without moving.

‘Why? to go to the forest, of course.’

‘Yes; and when I have toiled all day I hardly earn enough to give us one meal.’

‘But what can we do, my poor husband?’ said she. ‘It is just a trick of Fortune’s, who would never smile upon us.’

‘Well, I have had my fill of Fortune’s tricks,’ cried he. ‘If she wants me she can find me here. But I have done with the wood for ever.’

‘My dear husband, grief has driven you mad! Do you think Fortune will come to anybody who does not go after her? Dress yourself, and saddle the mules, and begin your work. Do you know that there is not a morsel of bread in the house?’

‘I don’t care if there isn’t, and I am not going to the forest. It is no use your talking; nothing will make me change my mind.’

The distracted wife begged and implored in vain; her husband persisted in staying in bed, and at last, in despair, she left him and went back to her work.

An hour or two later a man from the nearest village knocked at her door, and when she opened it, he said to her: ‘Good-morning, mother. I have got a job to do, and I want to know if your husband will lend me your mules, as I see he is not using them, and can lend me a hand himself?’

‘He is upstairs; you had better ask him,’ answered the woman. And the man went up, and repeated his request.

‘I am sorry, neighbour, but I have sworn not to leave my bed, and nothing will make me break my vow.’

‘Well, then, will you lend me your two mules? I will pay you something for them.’

‘Certainly, neighbour. Take them and welcome.’

So the man left the house, and leading the mules from the stable, placed two sacks on their back, and drove them to a field where he had found a hidden treasure. He filled the sacks with the money, though he knew perfectly well that it belonged to the sultan, and was driving them quietly home again, when he saw two soldiers coming along the road. Now the man was aware that if he was caught he would be condemned to death, so he fled back into the forest. The mules, left to themselves, took the path that led to their master’s stable.

The wood-cutter’s wife was looking out of the window when the mules drew up before the door, so heavily laden that they almost sank under their burdens. She lost no time in calling her husband, who was still lying in bed.

‘Quick! quick! get up as fast as you can. Our two mules have returned with sacks on their backs, so heavily laden with something or other that the poor beasts can hardly stand up.’

‘Wife, I have told you a dozen times already that I am not going to get up. Why can’t you leave me in peace?’

As she found she could get no help from her husband the woman took a large knife and cut the cords which bound the sacks on to the animals’ backs. They fell at once to the ground, and out poured a rain of gold pieces, till the little court-yard shone like the sun.

‘A treasure!’ gasped the woman, as soon as she could speak from surprise. ‘A treasure!’ And she ran off to tell her husband.

‘Get up! get up!’ she cried. ‘You were quite right not to go to the forest, and to await Fortune in your bed; she has come at last! Our mules have returned home laden with all the gold in the world, and it is now lying in the court. No one in the whole country can be as rich as we are!’

In an instant the wood-cutter was on his feet, and running to the court, where he paused dazzled by the glitter of the coins which lay around him.

‘You see, my dear wife, that I was right,’ he said at last. ‘Fortune is so capricious, you can never count on her. Run after her, and she is sure to fly from you; stay still, and she is sure to come.’

Преди стотици години в една гора живеел дървар с жена си и децата си. Той бил много беден, имал само една брадва, с която да се прехранва, и две мулета да откарва отсечените дърва до съседния град, но работел здравата и винаги ставал от сън преди пет часа̀, зиме и лете.

Така минали двайсет години и макар че синовете му били вече големи и ходели с баща си в гората, като че ли всичко било против тях и те си оставали все така бедни. Накрая дърварят се отчаял и си казал:

— Струва ли си да работя толкова, след като досега не съм забогатял и с един грош? Няма повече да ходя в гората! А може пък, ако си лежа в леглото и не тичам след късмета, един ден той да ме навести.

И така, на другата сутрин той не станал от леглото и когато минало шест часа, жена му, която почиствала къщата, отишла да види какво се е случило.

— Болен ли си? — попитала тя учудено, изненадана, че го намира необлечен. — Петелът кукурига вече толкова пъти. Крайно време ти е да ставаш.

— Защо пък трябва да ставам? — попитал мъжът, без да се помръдне.

— Как защо? За да отидеш в гората, разбира се.

— Да, и като се трепя цял ден, едва да припечеля колкото за едно ядене.

— Но какво можем да направим, клети ми мъжо? — казала тя. — Такава ни е съдбата и сигурно късметът никога няма да ни се усмихне.

— Е, до гуша ми дойде от прищевките на късмета — извикал той. — Ако иска, ще ме намери тук. Но повече за дърва няма да ходя!

— Скъпи мъжо, ти си полудял от мъка! Мислиш ли, че късметът ще дойде при някого, който не го търси? Облечи се, оседлай мулетата и се залавяй за работа. Не знаеш ли, че вече нямаме и залък хляб вкъщи?

— Не ме е грижа и в гората няма да отида. Няма смисъл да си приказваш, нищо няма да ме накара да променя решението си.

Напразно го молила и увещавала слисаната жена, мъжът й упорито отказвал да стане от леглото и най-сетне тя изгубила надежда, оставила го и отишла да си гледа работата.

Един-два часа по-късно един човек от съседното село похлопал на вратата и когато жената отворила, казал:

— Добро утро, майко. Имам да свърша една работа, та исках да попитам дали твоят мъж ще ми услужи с вашите мулета, гледам, че не ги използва, а може би ще дойде и да ми помогне?

— Той е горе, по-добре питай него — отвърнала жената. Човекът се качил горе и повторил молбата си.

— Съжалявам, земляк, но аз се заклех да не ставам от леглото си и нищо няма да ме накара да наруша обета си.

— Добре, тогава би ли ми услужил с двете си мулета? Ще ти платя нещо за тях.

— Разбира се, земляк. Давам ти ги с най-голямо удоволствие.

Човекът излязъл от къщата, извел мулетата от конюшнята, метнал по две торби на гърбовете им и ги закарал на едно поле, където бил намерил скрито съкровище. Напълнил торбите с пари, макар и да знаел много добре, че те принадлежат на султана. Но докато тихомълком карал мулетата назад към къщи, видял двама войници да се задават по пътя. Човекът знаел, че ако го заловят, ще го осъдят на смърт, и побягнал назад в гората. Мулетата, оставени сами на себе си, се запътили към конюшнята на своя стопанин.

Жената на дърваря гледала през прозореца, когато мулетата спрели пред вратата, толкова натоварени, че почти не се виждали изпод торбите. Без да губи време, тя извикала мъжа си, който още се излежавал в леглото.

— Бързо, бързо, ставай бързо! Нашите две мулета са се върнали с торби на гърбовете си, напълнени с нещо толкова тежко, че бедните животни едва се държат на краката си.

— Жено, колко пъти вече ти казах, че няма да стана. Защо не ме оставиш на мира?

Като видяла, че не може да очаква помощ от мъжа си, жената взела един голям нож и срязала вървите, с които били завързани торбите на гърбовете на животните. Торбите паднали на земята и от тях се посипали купища жълтици, докато малкото дворче засияло като слънце.

— Съкровище! — ахнала жената, щом се съвзела от изненадата. — Съкровище! — и хукнала да съобщи на мъжа си.

— Ставай, ставай! — извикала тя. — Ти беше напълно прав да не ходиш в гората, а да чакаш късмета в леглото си — най-после той дойде! Нашите мулета се върнаха, натоварени с всичкото злато на света, и сега то лежи в двора. Никой в цялата страна не е толкова богат, колкото сме ние!

Дърварят мигом скочил на крака и изтичал на двора, където се спрял заслепен от блясъка на монетите, разпилени наоколо.

— Виждаш ли, скъпа ми жено, че съм бил прав — казал той най-сетне. — Късметът е толкова капризен, че никога не можеш да разчиташ на него. Колкото и да тичаш след него, все ще бяга от тебе, но ако не му обръщаш внимание, рано или късно ще те навести.