The Fifty-one Thieves ^[0]

Петдесет и един разбойници ^[0]

There were once two brothers, Juan and Pedro. Pedro was rich and was the elder, but Juan was very poor and gained his living by cutting wood. Juan became so poor at last that he was forced to ask alms from his brother, or what was only the same thing, a loan. After much pleading, Pedro gave his brother enough rice for a single meal, but repenting of such generosity, went and took it off the fire, as his brother’s wife was cooking it, and carried it home again.

Juan then set out for the woods, thinking he might be able to find a few sticks that he could exchange for something to eat, and went much farther than he was accustomed to go. He came to a road he did not know and followed it for some distance to where it led to a great rocky bluff and there came to an end.

Juan did not know exactly what to think of such an abrupt ending to the roadway, and sat down behind a large rock to meditate. As he sat there a voice within the cliff said, “Open the door,” and a door in the cliff opened itself. A man richly dressed came out, followed by several others, whom he told that they were going to a town at a considerable distance. He then said, “Shut the door,” and the door closed itself again.

Juan was not sure whether any one else was inside, but he was no coward and besides he thought he might as well be murdered as starved to death, so when the robbers had ridden away to a safe distance without seeing him, he went boldly up to the cliff and said, “Open the door.” The door opened as obediently to him as to the robber, and he went in. He found himself inside a great cavern filled with money, jewels, and rich stuffs of every kind.

Hastily gathering more than enough gold and jewels to make him rich, he went outside, not forgetting to say, “Close the door,” and went back to his house.

Having hidden all but a little of his new wealth, he wished to change one or two of his gold pieces for silver so that he could buy something to eat. He went to his brother’s house to ask him for the favor, but Pedro was not at home, and his wife, who was at least as mean as Pedro, would not change the money. After a while Pedro came home, and his wife told him that Juan had some money; and Pedro, hoping in turn to gain some advantage, went to Juan’s house and asked many questions about the money. Juan told him that he had sold some wood in town and had been paid in gold, but Pedro did not believe him and hid himself under the house to listen. At night he heard Juan talking to his wife, and found out the place and the password. Immediately taking three horses to carry his spoils, he set out for the robbers’ cave.

Once arrived, he went straight to the cliff and said, “Open the door,” and the door opened immediately. He went inside and said, “Close the door,” and the door closed tight. He gathered together fifteen great bags of money, each all he could lift, and carried them to the door ready to put on the horses. He found all the rich food and wine of the robbers in the cave, and could not resist the temptation to make merry at their expense; so he ate their food and drank their fine wines till he was foolishly drunk. When he had reached this state, he began to think of returning home. Beating on the door with both hands, he cried out, “Open, beast. Open, fool. May lightning blast you if you do not open!” and a hundred other foolish things, but never once saying, “Open the door.”

While he was thus engaged, the robbers returned, and hearing them coming he hid under a great pile of money with only his nose sticking out. The robbers saw that some one had visited the cave in their absence and hunted for the intruder till one of them discovered him trembling under a heap of coin. With a shout they hauled him forth and beat him until his flesh hung in ribbons. Then they split him into halves and threw the body into the river, and cut his horses into bits, which they threw after him.

When Pedro did not return, his wife became anxious and told Juan where he had gone. Juan stole quietly to the place by night, and recovered the body, carried it home, and had the pieces sewn together by the tailor.

Now the robbers knew that they had been robbed by some one else, and so, when Pedro’s body was taken away, the captain went to town to see who had buried the body, and by inquiring, found that Juan had become suddenly rich, and also that it was his brother who had been buried.

So the captain of the robbers went to Juan’s house, where he found a ball going on. Juan knew the captain again and that he was asking many questions, so he made the captain welcome and gave him a great deal to eat and drink. One of the servants came in and pretended to admire the captain’s sword till he got it into his own hands; and then he began to give an exhibition of fencing, making the sword whirl hither and thither and ending with a wonderful stroke that made the captain’s head roll on the floor.

A day or two later, the lieutenant also came to town, and began to make inquiries concerning the captain. He soon found out that the captain had been killed in Juan’s house, but Juan now had soldiers on guard at his door, so that it was necessary to use strategy. He went to Juan and asked if he could start a “tienda,” or wine-shop, and Juan, who recognized the lieutenant, said, “Yes.” Then the lieutenant went away, soon returning with seven great casks, in each of which he had seven men.

These he stored under Juan’s house until such time as Juan, being asleep, could be killed with certainty and little danger. When this was done, he went into the house, intending to make Juan drunk and then kill him as Juan had the captain. Juan, however, got the lieutenant drunk first, and soon his head, like the captain’s, rolled on the floor.

The soldiers below, like all soldiers, wished to have a drink from the great casks, and so one of them took a borer and bored into one of the casks. As he did so, a voice whispered, “Is Juan asleep yet?” The soldier replied, “Not yet,” and went and told Juan. The casks by his order were all put into a boat, loaded with stones and chains, and thrown into the sea. So perished the last of the robbers.

Juan, being no longer in fear of the robbers, often went to their cave, and helped himself to everything that he wanted. He finally became a very great and wealthy man.

Имало някога двама братя, Хуан и Педро. Педро бил богат и бил по-големият, а Хуан бил много беден и изкарвал хляба си като дървосекач. Накрая Хуан толкова обеднял, че бил принуден да проси милостиня от брат си или, което било същото, да иска назаем. След дълги молби Педро дал на брат си ориз колкото за едно ядене, но се разкаял за щедростта си, отишъл и го махнал от огъня, докато братовата му жена го готвела, после си го отнесъл вкъщи.

Тогава Хуан се отправил към гората, като се надявал, че ще може да намери малко съчки, които да размени срещу храна, и се отдалечил много повече от друг път. Той дошъл до един път, който не познавал, и като повървял по него, стигнал до голяма отвесна скала, където пътят свършвал.

Хуан бил озадачен от това внезапно прекъсване на пътя и седнал зад един голям камък да размисли. Както седял там, един глас от вътрешността на скалата произнесъл:

— Отвори вратата! — и една врата в скалата се отворила от само себе си. Оттам излязъл един богато облечен мъж, последван от няколко други, на които казал, че ще ходят в един отдалечен град. После изрекъл:

— Затвори вратата! — и вратата се затворила и този път сама.

Хуан не бил сигурен дали няма още някой вътре, но не бил от страхливите, а и му било все едно дали ще бъде убит или ще умре от глад. И щом конете на разбойниците се отдалечили достатъчно, че да не го виждат, той смело се приближил до скалата и казал:

— Отвори вратата!

Вратата послушно се отворила и за него, както за разбойника, и той влязъл вътре. Намерил се в една огромна пещера, пълна с пари, скъпоценности и най-различни скъпи неща.

Като събрал набързо злато и скъпоценности, предостатъчни да го направят богат, той излязъл навън, без да забрави да каже:

— Затвори вратата! — и си отишъл вкъщи.

След като скрил по-голямата част от новопридобитото си богатство, той решил да обмени една-две златни монети за сребърни, за да може с тях да купи нещо за ядене. Отишъл в къщата на брат си да го помоли за услугата, но Педро не бил вкъщи, а неговата жена, която била не по-малка скъперница от Педро, не поискала да му обмени парите.

След известно време Педро се прибрал вкъщи и жена му казала, че Хуан има пари, а Педро, надявайки се да извлече някаква полза, отишъл в дома на Хуан и го заразпитвал надълго и широко за парите. Хуан му казал, че продал малко дърва в града и му платили със злато, но Педро не му повярвал и се скрил под къщата да подслушва. През нощта чул Хуан да разговаря с жена си и научил мястото и вълшебните думи. Той веднага взел три коня, с които да докара плячката, и се отправил към пещерата на разбойниците.

Щом пристигнал, отишъл право при скалата и казал:

— Отвори вратата! — и вратата веднага се отворила. Той влязъл вътре и казал:

— Затвори вратата! — и вратата здраво се затворила. Педро напълнил петнайсет големи торби с пари, всяка толкова тежка, че едва можел да я повдигне, и ги пренесъл до вратата, готови да се товарят на конете. В пещерата намерил голямо изобилие от храна и вино, не могъл да устои на изкушението да се почерпи за сметка на разбойниците и се нахвърлил да яде храната им и да пие хубавите им вина, докато се напил до затъпяване. Когато вече бил стигнал до това състояние, решил, че е време да се връща вкъщи. Заудрял по вратата с две ръце и завикал:

— Отвори се, проклетийо! Отвори се, тъпотийо! Гръм да те порази, ако не се отвориш! — и още сто други безсмислици, но нито веднъж не казал „Отвори вратата“.

Докато се занимавал с това, разбойниците се върнали, и като ги чул да идват, той се скрил под една голяма купчина пари, само носът му се подавал отвън. Разбойниците видели, че някой е идвал в пещерата в тяхно отсъствие и се спуснали да търсят неканения гост, докато един от тях не го открил да трепери под купчина монети. С крясъци го измъкнали и го били, докато нашарили кожата му на ивици. После го разсекли на две половини и хвърлили тялото в реката, а конете му съсекли на парчета и ги хвърлили след него.

Когато Педро не се върнал, жена му се разтревожила и казала на Хуан къде е отишъл. През нощта Хуан се промъкнал незабелязано до мястото, открил тялото, занесъл го у дома и повикал един шивач да съшие двете части.

Обаче разбойниците разбрали, че са били ограбени и от още някой друг, затова, когато тялото на Педро било прибрано, главатарят отишъл в града да види кой е погребал трупа и като разпитал наоколо, научил, че Хуан внезапно е забогатял, а човекът, погребан наскоро, бил неговият брат.

Тогава главатарят на разбойниците отишъл в дома на Хуан, където в момента имало увеселение. Хуан познал главатаря и видял, че той задава много въпроси, но го посрещнал гостоприемно, като му поднесъл много ядене и пиене. Един от слугите се приближил и се престорил, че се любува на сабята на главатаря, докато тя се озовала в ръцете му. Тогава той започнал да показва своите умения по фехтовка и както въртял сабята насам-натам, завършил с един чудесен удар, при което главата на разбойника се търкулнала на пода.

Ден-два по-късно помощник-главатарят също дошъл в града и започнал да разпитва за главатаря. Той скоро узнал, че главатарят е убит в къщата на Хуан, но сега на вратата на Хуан пазели войници, затова трябвало да си послужи с хитрост. Той отишъл при Хуан и го попитал може ли да си отвори „тиенда“, или винопродавница, и Хуан, който го познал, казал:

— Може.

Тогава помощник-главатарят си заминал, но скоро се върнал със седем големи бъчви, във всяка от които имало по седем мъже.

Той складирал бъчвите под къщата на Хуан, докато дойде време Хуан да заспи, когато ще могат да го убият по-сигурно и безопасно. След като свършил това, той влязъл в къщата, възнамерявайки да напие Хуан и след това да го убие, както Хуан сторил с главатаря. Ала Хуан успял пръв да напие помощник-главатаря и скоро и неговата глава, подобно на главатарската, се търкулнала на пода.

А на войниците долу, както на всички войници, им се искало да пийнат от големите бъчви, и един от тях взел свредел и се заел да пробива една от бъчвите. Докато правел това, един глас прошепнал:

— Заспа ли вече Хуан?

Войникът отвърнал:

— Още не — и отишъл да каже на Хуан. По негова заповед качили всички бъчви в една лодка, натоварени с камъни и вериги, и ги хвърлили в морето. Така разбойниците загинали до един.

Хуан, който вече не се страхувал от разбойниците, често отивал в пещерата им и си вземал каквото си поиска. Накрая станал много виден и богат човек.

Илюстрация: Philippine folklore stories. John Maurice Miller, editor. Boston: Ginn & Co., 1904.