The Silver Brooches

Сребърните брошки ^[0]

Once in the Iroquois land, there was a blue lake fed with the rich streams from the mountains. The grass grew green and soft on its margin, and the stately reeds stood in its shallows. Water-Lilies floated on its surface, and the birds skimmed over its waves.

Here at sunset each day came Gidanoneh the beautiful Iroquois maid. She walked on the shore and listened to the sweet strains of a mysterious song that arose from the water. Magical strains they were, amazing her with their sweetness. And they filled her sad heart with a strange joy.

For Gidanoneh was sad. Her father was poor, and had promised her to an old man. He was rich and laid before her door many gifts of furs and bright feathers. But his feet were too slow for the hunt, and his spirit too still for war. And Gidanoneh was young, and life lay bright before her; therefore, she dreaded the hard work waiting for her to do in the old man’s lodge. So at sunset she walked by the lake, and wept with sorrow. Then the sweet strains of the mysterious song arose from the water, and comforted her heart.

And the sweet singer was Gayewas, the Spirit of the Lake and the Guardian of the Mountain Streams. One day, when floating on the water, he had seen the beautiful Gidanoneh, graceful and sad-eyed, walking on the shore. Unseen by her he had approached and softly sung his magic song, which had comforted her heart. So evening after evening at the sunset hour, he had sung to the maid.

The days passed, and the old man came to take Gidanoneh to his lodge. But weeping she hastened to the lake. There on the shore she found lying in her path two beautiful fish. And, lo, around them were sewn rows of shining silver brooches that dazzled her eyes with their light.

Forgetting her sorrow in wonder and delight, she stooped and, gathering the glistening brooches, fastened them upon her faded doeskin dress. Then she built a fire, and was roasting and eating the fish when her father found her.

He stopped in amazement as he looked at the silver brooches, for he had never seen such rich ones. “Surely,” thought he, “an evil Spirit is tempting my daughter!” So in fear and rage he tore the brooches from her dress, and threw them down on the shore. Then he led the weeping maid back to his lodge.

But the fish she had tasted, had given her a thirst for the water of the blue lake, that she could not resist. And heedless of her father’s cries, she ran from him, nor stopped until she reached the shore.

Falling upon her knees, she touched her lips to the water, and, as she eagerly drank, strong arms were thrown about her. She was drawn beneath the waves, and carried downward to the shining bottom of the lake. Then she heard a voice, as musical as the running brooks, calling her name. “Fear not, Gidanoneh,” said the voice; “fear not, for I am Gayewas, the Spirit of the Lake.”

And beside her she saw a warrior clad in glistening silver brooches. He gently led her to a lodge built of scarlet shells, and there she was happy with Gayewas.

As for her father, he wandered the night through on the shore, calling his daughter. At sunrise the waves parted, and from the water came her voice, and he saw Gidanoneh, and by her side was a handsome glistening warrior.

“My father,” she said, “I shall return no more to my land, for I am the bride of Gayewas, the Spirit of the Lake. You will never behold me more. Farewell! Farewell!”

And as she finished speaking, the water slowly closed again, and the sweet strains of the mysterious song were borne to the shore, as the sad father slowly wended his way to his lodge.

Някога в земята на ирокезите имало едно синьо езеро, в което се вливали буйни потоци от планините. Тревата по бреговете му растяла зелена и мека и величествени тръстики се възправяли в плитчините му. Водни лилии се люлеели по повърхността му, а птиците се плъзгали ниско над вълните.

Тук при залез-слънце всеки ден идвала красивата ирокезка девойка Джайданоне. Тя обикаляла по брега и слушала сладките звуци на чудна песен, която се издигала от водата. Това били вълшебни звуци, които я смайвали със сладостта си и изпълвали тъжното й сърце със странна радост.

А тъжна била Джайданоне. Баща й бил беден и я бил обещал за жена на един старец. Той бил богат и положил пред вратата й много дарове от кожи и ярки пера. Но нозете му били твърде бавни за лов, а характерът му твърде спокоен, за да бъде воин. А млада била Джайданоне и пълен с надежди лежал животът пред нея, затова противна й била мисълта за тежката работа, която я очаквала в колибата на старика. Всяка привечер тя вървяла край езерото и ридаела от мъка. Тогава сладките звуци на тайнствената песен се издигали от водата и утешавали сърцето й.

А сладкогласният певец бил Гайеуас, духът на езерото и пазител на планинските потоци. Един ден, както се носел по водата, той видял прекрасната Джайданоне, грациозна и с тъжни очи, да върви по брега. Невидим за нея, той я доближил и тихо запял своята омайна песен, която утешила сърцето й. И след това, всяка вечер в часа на залеза, той пеел на девойката.

Минало време и старикът дошъл да отведе Джайданоне в своята колиба. Но тя изтичала с плач при езерото. Там, на брега, намерила на пътя си две хубави риби. И, о, чудо — около тях имало, зашити на редове, блестящи сребърни брошки, които заслепили очите й със светлината си.

Изненадана и възхитена, тя забравила своята скръб, спряла се, събрала блестящите брошки и ги закачила на избелялата си рокля от еленова кожа. После запалила огън и тъкмо била опекла и ядяла рибите, когато баща й я намерил.

Той се спрял смаян, като съгледал сребърните брошки, защото никога не бил виждал толкова разкошни украшения.

— Навярно — помислил си той, — зъл дух изкушава моята дъщеря!

И изплашен и разгневен изтръгнал брошките от дрехата й и ги хвърлил на брега. После повел ридаещото момиче обратно към къщи.

Но рибата, която била вкусила, запалила у нея жажда за водата на синьото езеро, на която не можела да устои. И без да обръща внимание на виковете на баща си, побягнала от него и не се спряла, докато не стигнала до брега.

Като паднала на колене, тя докоснала с устни водата и докато пиела жадно, две силни ръце се обвили около нея. Тя била завлечена под вълните и понесена надолу към блестящото дъно на езерото. После чула глас, мелодичен като бълбукане на потоци, да я нарича по име.

— Не се плаши, Джайданоне — казал гласът, — не се плаши, защото аз съм Гайеуас, духът на езерото.

И тя видяла до себе си воин, нагизден с блестящи сребърни брошки. Той внимателно я повел към една колиба, направена от алени раковини, и там тя заживяла щастливо с Гайеуас.

А баща й бродил цялата нощ по брега и викал дъщеря си. На зазоряване вълните се разтворили, от водата се зачул нейният глас и той видял Джайданоне, а до нея стоял един мъжествен блестящ воин.

— Татко мой — казала тя, — аз не ще се върна повече в моята страна, защото съм невяста на Гайеуас, духът на езерото. Ти не ще ме видиш никога вече. Сбогом! Сбогом!

И като изрекла тези думи, водите бавно се съединили отново и мелодичните звуци на тайнствената песен се понесли към брега, а тъжният баща бавно се отправил към своята колиба.