Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Крум Григоров
Заглавие: Разкази за Кунето
Издание: първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1978
Тип: разкази
Националност: българска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“
Излязла от печат: януари 1978 г.
Редактор: Цветан Пешев
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Тодор Кръстев
Коректор: Мина Дончева; Христина Денкова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15075
История
- — Добавяне
Ние нямахме хамбар и държехме житото си в старата ни къща. Като надникнех там, току припърхаше някоя птичка и излетеше през счупения прозорец. Друг път, щом отворех вратата, мишки се юрваха една през друга към дупката в ъгъла. Баба ми бе казвала, че те изгризвали ушенцата на непослушните деца. Аз се страхувах да не пострада покрай тях и някое послушно като мене. Затова често питах баба как можем да се отървем от тия гадини. Веднъж тя ми кимна:
— Ела с мене.
И пъхна в ръцете ми котката ни. Приближихме старата къща. Маца взе да преде с уши, да души с ноздри. С подскок се измъкна от мене.
— Надушила ги е — усмихна се баба. — Сега ще видят зор. Стъпвай на пръсти, за да не развалим работата.
Аз се хванах за полата й и влязохме тихичко вътре. Котката се бе снишила в един ъгъл и като че не дишаше. Ушите си бе прилепила до главата. Ето я, насреща се изправи на задните си крака сива мишка. Поозърна се насам-натам, па се наведе и си гризна няколко зърна. След малко се показа друга. Тя сякаш играеше ръченица, така подскачаше. Наду ме смях, но баба здраво постисна ръката ми — знак да мълча. В миг котката се спусна нататък и с лапичките си притисна мишката.
— Затова я гледаме — рече баба.
От тоя ден почнах да уважавам още повече котката ни. Зърнех ли я в старата къща, бях по-спокоен.
Ала днес-утре, мишките се свършиха. Нашата Маца беше добър ловец и не пропусна нито една. А зимата ставаше все по-студена и по-зла. Птиченцата зъзнеха навън, прелитаха край стрехите на сушинка. Въртяха се край счупения прозорец на къщата. Жал ми беше да ги гледам такива умърлушени, с разрошена перушина. И почнах да изнасям зрънца на перваза. Най-чести посетители бяха врабчетата. Понякога кацнеше и сланинар с тънка дълга човчица и сивкавобежова перушина. Навремени идваше качулата чучулига. Веднъж кацна на перваза кълвач в разкошна пъстроцветна премяна, мярка се и дрозд с пепитени крила. Аз им се любувах отстрана. Мислех си, че те ще се заселят в старата ни къща на топличко.
Котката ни отново взе да се притаява под прозореца. Сегиз-тогиз се изтягаше на перваза. „Сигурно е надушила някоя мишка“ — рекох си. Но кога бе уловила чучулигата, не бях видял. Само чух как припърха птичката и изписука жално. Сетне забелязах, че котката я бе захапала със зъбите си. На снега капнаха две алени капки кръв. Ужасих се. Как бе възможно Маца да прегризе шията на качулатката? Нещо се надигна в гърдите ми, грабнах едно дърво и го запратих по котката. Тя профуча край мене и се скри някъде, за да изяде чучулигата. Заплаках силно. От вратата се зададе баба.
— Да не си паднал от чардачето или те уплаши някоя мишка? — попита ме тя.
С хълцане й разказах за случката. Баба ме погледна в очи и ме зауспокоява:
— Не плачи. Ще я махнем от нас. Щом, проклетницата, си е наумила да яде птиченца, някой път ще налети и на нашите ярки. А ние чакаме напролет да пронесат.
След два дни дядо пъхна котката в един чувал и я занесе чак на гара Земен. Оттам беше купил капан за мишките. Наскоро си взехме от съседите и едно бяло котенце.