Добри Жотев
Бдение

Среднощни зарева от неми мълнии,

прокобващо разкошни,

опъват тетива.

 

Нощта гори в червени мигновения.

Бетонните комплекси се разголват

с угаснали прозорци — пещери.

Представите — камилски птици,

подлагат гърбове и ме отнасят

при тебе чак, Иване Рилски.

Невзрачната ти пещера ме среща

като немигвало око.

Безкръвните ти пръсти правят кръст.

И Те възславят грешници…

 

Отшелнико! —

Обърнаха се времената!

И всичко се обърна! —

Грехът Светата Праведност повика.

И рече й:

„Безсилна си, нещастнице!

Откакто свят светува —

в душата ти бълнувания само.

На грешното ми рамо облегни се!

Защото, стигнат ли човеците

последното грехопадение —

ни мене ще ме има, нито тебе!“

Самото зло се побоя,

светецо на Доброто!

Самото зло!

 

О, зарева от неми мълнии —

космически неразгадаем морз…