Джак Уилямсън
Легионът на времето (4)

Глава IV
Корабът на мъртвите

Шумът в небето едва се дочуваше. Сирените с протяжен вой оповестиха приближаването на пей чий — „летящите машини“. Изтръпнал от ужас, Шанхай бе потънал в мрак, но над Чайпей на север и доковете на Уангпоу на изток вече припламваха жълти експлозии, сеещи след себе си смърт и разрушения. Първите японски бомби бяха хвърлени там.

Накуцвайки на останалия си неизлекуван ляв крак, превърнат в барометър на развалящото се време от парчето стомана от заводите на Круп, Ланинг с труд притича по летището Лунгва, разположено южно от разпрострелия се на огромна площ град, в посока на допотопния самолет, който вече загряваше двигателите си. Хладният среднощен въздух го разсъни напълно и той се вслуша в тътена на не чак толкова далечните експлозии.

Лао Менг Шан, изпълняващ в момента ролята на негов стрелец, вече го чакаше до машината и замислено тръскаше ръката с часовника си. Надвиквайки ревящите самолетни двигатели, той изкрещя на правилния си английски:

— Командирите ни са прекалено самоуверени. Но ръчният ми часовник спря още при първата бомба. Това е лоша поличба.

Ланинг обикновено не се присмиваше на суеверието — малко са летците, които имат куража да го правят. Но сега не съумя да скрие усмивката си в тъмнината.

— Веднъж, Шан — извика му той в отговор, — един древен воин^[1] спрял слънцето в небето, докато не спечелил битката. Може би поличбата не е толкова лоша. Да тръгваме.

Китаецът намести каската си и сви рамене.

— Според мен, това означава само, че няма да се приземим живи. Но ако ни е писано да умрем за Китай…

И той решително се настани на седалката зад пилотското място.

Ланинг провери уредите за управление, даде сигнал на групата техници да се отдръпнат и отвори клапите. Вярната машина послушно се насочи към тътнежа в небесата. Ланинг мрачно отбеляза на ум, че повечето самолети на противовъздушната отбрана бяха бомбардирани и задълго приковани на земята още предния ден — факт, който бе много по-зла поличба от ръчния часовник.

Градът на север бе затаил дъх под покривалото на тъмнината. По улиците се носеха военни камионетки и пожарни коли. Зенитните батареи обстрелваха невидимите бомбардировачи с нищожен успех. Лъчите на мощни прожектори сновяха между белите облачета на експлодиращи снаряди, напразно търсейки нападателите.

Ланинг се издигаше по спирала. Беше присвил сивите си очи и се взираше да открие тъничката издайническа инверсна следа на противников самолет. Пулсиращото жълто сияние отдолу му пречеше. Той много добре съзнаваше, че в момента лети над руините на един чудесен модерен град и му се струваше, че дочува писъци, стенания и викове за помощ. Струваше му се още, че долавя миризмата на изгоряла човешка плът. Стегна се и изстреля един откос, за да загрее цевите на картечниците.

Вече се бяха издигнали на височината на един облак, който за миг припламна в бяло, осветен от лъча на прожектор. Тъмният силует на бомбардировач тъкмо изплуваше от него и се отдалечаваше, поклащайки се между облачетата на експлозиите. Ланинг наклони древната машина и се насочи към неприятелския самолет. Шан радостно махна с ръка. Картечниците им затракаха. Бомбардировачът се разтресе и двамата приятели видяха ответните червени огънчета на вражеските картечници. Но Ланинг не трепна. Насочи самолета си точно срещу другия и след миг видя как от него изригва черен облак дим. После машината стремително се понесе към земята.

Един…

Ланинг вече издигаше препатилия самолет, но в този момент блуждаещ лъч на прожектор попадна на тях и сякаш залепна за машината. Черни, зловещи дупки цъфнаха в крилата. От пулта пред него се посипа разбито стъкло. Остра болка го проряза в рамото. Кошмарният лъч не ги изпускаше. В ноздрите му нахлу миризмата на изтичащ керосин и след малко той улови с периферното си зрение жълтеникав пламък. Едва сега се извъртя на седалката си и видя втория си противник, току-що излязъл от облака, да го обсипва с неспиращ огън.

Тогава съзря и тъмната кръв по изопнатото лице на Шан. Това беше краят. Шан мъченически се усмихна и вдигна окървавената си ръка в приветствен жест. Ланинг стисна зъби и запрати нещастния самолет в безразсъден имелман^[2]. В края на маневрата нападателят се оказа точно пред него.

Свирепа болка проряза десния крак на Ланинг. Но той продължи да държи в прицела си неприятеля и картечниците му не спираха да бълват огън. Вражеският самолет наклони рязко носа си в опит да му се изплъзне. Но Ланинг упорито се залепи за опашката му. След няколко секунди той видя дребните фигурки на екипажа да са раздрусват и отпускат. После машината пламна.

Два…

В същия миг го оглуши силна експлозия. Покрай главата му изсвистяха метални отломъци. Горещо масло го опръска по обгореното лице. Двигателят заглъхна. Втори огнен език припламна и моментално се прехвърли назад.

Напрягайки всички сили, Ланинг се наклони встрани, колкото му позволяваха коланите, в опит да използва насрещния въздушен поток, за да издуха горещината и задушаващия го дим. Отново погледна назад към Шан. Аленото лице на дребния китаец постепенно застиваше в маската на смъртта. Със странна и тържествена усмивка той вдигна обляната си в кръв ръка… пръстите му едва държаха часовника.

Студена тръпка премина по гръбначния стълб на Ланинг. Никога не се бе присмивал на суеверие. И това доказателство, че човешката интуиция е способна да се докосне до бъдещето, му се стори толкова шокиращо и така неочаквано, както приближаващата се неминуема смърт. В този миг той забеляза усмивката на Шан да замръзва от изумление, а ръката му да посочва нещо. Ланинг проследи с поглед посоката, в която му сочеше. И усети ледени пръсти да сграбчват сърцето му. Защото към тях стремително се спускаше нещо.

Беше странно изглеждащ кораб… или по-скоро размития сив призрак на летателен апарат. Нямаше крила и бе плосък — не приличаше на нито един от летателните апарати, които някога бе виждал. Стройният му корпус наподобяваше този на подводница, с тази разлика, че в двата му края имаше два масивни метални диска, които светеха със зеленикава светлина.

Удивителен екипаж се бе изправил покрай парапета на откритата палуба. Първоначално фигурите му се видяха призрачни и невъзможни. Няколко от тях изглеждаха още по-странни в сребърносиво-зелени туники със странна кройка, но имаше и такива в много добре познатите му съвременни бойни униформи: френски полковник, австрийски лейтенант, висок строен капитан от кралските военновъздушни сили. Долната челюст на Ланинг несъзнателно провисна и израненото му тяло се изпъна в сладостната агонизираща болка на неописуема радост.

Защото видя Бари Халоран.

Съвсем същият, какъвто го бе запомнил в онзи фатален априлски ден преди десет години, дори в същите дрехи: широки панталони и пуловер на футболен играч. Гигантът се извисяваше над останалите. Той също зърна Ланинг, засмя се и го поздрави с енергично махване на ръка.

Призрачният апарат се приближи и с една маневра се озова под горящия самолет. Неочаквано, без видим преход, той беше станал някак по-реален. Ланинг дори забрави за болката си. Скоро видя слаб белокос мъж — фигурата му се стори странно позната — ангажиран с нещо зад малък кристален купол, монтиран върху метална оръдейна кула в средата на кораба. От купола се изтръгна ослепително жълт лъч, попадна върху носещите се надолу останки на самолета му и го притегли към себе си.

Ланинг почувства силно раздрусване. Самолетът му се съпротивляваше на мистериозната притегателна сила. Умиращото му тяло се изви от разкъсваща болка. Тогава нещо поддаде. Корабът стана напълно реален и се озова в непосредствена близост до горящия самолет.

Ланинг отново се сви от поредния пристъп на агонизираща болка и безчувствените му пръсти изпуснаха лоста за управление. Закашля се, задави се и пред очите му се спусна тъмната пелена, предвещаваща загубване на съзнание. Единствено болката му помагаше да не изпадне в несвяст. В следващия миг усети нечии ръце да го поемат и пренасят през перилата, далеч от нажежената пещ на кабината.

Макар и вече да не беше кораб-призрак, летателният апарат продължаваше да изглежда невероятно. Бързи и внимателни ръце ги положиха на носилки. Но Ланинг не можеше да откъсне поглед от едрия червенокос Бари Халоран, останал магически недокоснат от изтеклите години.

— Да, старче, това съм аз — изгърмя в ушите му познатият глас. — Само по-спокойно сега. Тези момчета скоро ще те направят като нов… а мен ако питаш, сигурно дори и по-добър. Тогава ще поговорим. Мисля, че малко съм поизостанал от събитията.

Така значи: фантастичен кораб с екипаж от мъртъвци. Освен че не беше суеверен, Ланинг не беше и религиозен — дори в най-широкия смисъл на думата. Ако някога бе вярвал в нещо, това бе висшата цел пред човека. Беше очаквал, че смъртта ще го заличи от лицето на света — него, индивида. Но видът… видът трябваше да остане вечен. Затова бе възприел този стигийски кораб като нещо напълно неочаквано… но поне изглеждаше и дяволски интересен.

— Бари! — с мъка прошепна той. — Радвам се… да… те видя…

И усети, че пелената окончателно се спуска пред очите му. Гореща кръв бликаше от раната в рамото и лепкаво се стичаше по тялото му. Раздробеният му крак пулсираше от болка. С остатъците от съзнанието си той осъзна, че мъжете в сиво и зелено вдигат носилката. И това бе последният му спомен.