Жозе Родригеш душ Сантуш
Кодекс 632 (18)

XVI

Вратата на асансьора се отвори с приглушено съскане и Томаш излезе във фоайето. Тук, на третия етаж в Националната библиотека, беше мрачно, неприветливо, пусто; мракът настъпваше откъм ъглите на празните коридори, стелеше се покрай голите стени, отстъпвайки само пред светлината, струяща от широките прозорци, през които се виждаха полюшващите се корони на дърветата в далечината. Историкът прекоси неуютното пространство, вслушан в ехото от стъпките си по полирания мраморен под, и блъсна остъклените врати на читалнята.

Отделът със специалния архив се намираше в тясно помещение, значително по-малко от залата на читалнята на партера. Огромни прозорци се редяха по протежението на външната стена и изпълваха залата със светлина и ведро спокойствие от парка в съседство със сградата. Стените бяха покрити с етажерки, изпълнени с каталози и томове книги, ценни реликви, подредени една до друга с обърнати навън подвързани гръбчета. Надвесени над масите, разположени като в класна стая, неколцината посетители преглеждаха стари ръкописи; един се взираше в изтрит от времето пергамент, друг бе отворил фина книга с цветни миниатюри — древни съкровища, до които само учените имаха достъп. Томаш видя познати лица. В дъното седеше възрастен професор от Класическия университет, сприхаво старче с дълга заострена бяла брада, наведен над средновековен кодекс; по-натам, в ъгъла, се беше настанил млад и амбициозен асистент от университета в Коимбра, с пищен мустак и кръгло лице, който изглеждаше погълнат от вехт църковен „Часослов“; на първия ред слабо чорлаво момиче, явно студентка, нервно разлистваше разпадащо се томче, прокъсано от употреба.

— Добър ден, професоре — поздрави го служителката, приятна госпожа на средна възраст с рогови рамки на очилата, позната на редовните посетители на архива.

— Здравей, Одет — отговори й Томаш. — Как е?

— Всичко е наред. — Служителката стана. — Ще донеса поръчката ви.

Томаш беше пуснал бележка за книгата предишната вечер, неотменимо правило при работа с редки и ценни ръкописи. Седна на едно свободно място близо до прозореца и остана да чака, изпълнен с догадки за онова, което може би щеше да намери. Отвори бележника и хвърли поглед на информацията за автора на документа. Руи де Пина бил високопоставен служител в кралския двор, ползващ се с пълното доверие на дон Жоао II. Като дипломат Де Пина бил запознат отблизо с всички спорни въпроси с Кастилия и бил официален представител на португалската корона в разговорите с „католическите крале“ в Барселона през 1493 година, чиято цел била да се обсъди създалото се положение след пътешествието на Христофор Колумб до „Азия“. Участвал в подготовката на преговорите, които довели до подписването на Договора от Тордесиляс, прочутия документ, въз основата на който светът бил поделен между Португалия и Кастилия. След смъртта на Съвършения принц, с изпълнението на чието завещание бил натоварен, той станал хронист при кралския двор и написал Хроника на дон Жоао II някъде в началото на XVI век, в апогея на царуването на крал дон Мануел.

Шум от приближаващи стъпки прекъсна потока от мисли, изтръгвайки Томаш от записките му, както външният шум прониква и разсейва съня, за да ни върне към действителността. Беше Одет, която се задаваше с том в ръце; библиотекарката остави тежкия ръкопис върху масата с облекчение.

— Ето — каза тя, леко задъхана. — Добре да го пазите.

— Бъдете спокойна — усмихна се Томаш, без да откъсва очи от ръкописа.

Дебелият том имаше кафява кожена подвързия с номер на гръбчето. Кодекс 632. Отвори ръкописа и усети сладникавия мирис на стара хартия, пуснат на воля след дълъг плен. Запрелиства документа внимателно, почти благоговейно, като придържаше грижливо всяка страница и я обръщаше с върха на пръстите, сякаш галеше реликва. Рисуваните начални букви изпъкваха върху пожълтелите от времето страници. Мастилото имаше жълто-кафяв цвят и контрастираше на черните редове в ксерокопията, които Томаш бе открил в сейфа на Тошкано. На първата страница беше изписано заглавието на книгата. Chronica de El Rey D. Joam II^[1]. Томаш продължи бавно да прелиства кодекса, като оглеждаше всяка страница и четеше текста дума по дума или прескачаше някой параграф и дори цели страници, търсейки странния откъс от копията. Понеже беше видно от копията, че главата, която търсеше, не беше номерирана, а нямаше и помен от номер на страницата, той напредваше бавно и методично, преодолявайки затрудненията на сложния краснопис от петнадесети век.

Спря на страница седемдесет и шест. Там беше написано едно n със завъртулки, с което започваше изречението: No ano seguinte de m… е triiy estando elRei no lugar Vall de parayso… „На следващата година […] Кралят беше в Райската долина…“ Обърна страницата и се съсредоточи върху началото на следващата, търсейки онази част с интервалите при споменаването на Христофор Колумб. Намери я. Сърцето му трепна и Томаш зяпна от почуда, без да отделя поглед от текста. В началото на четвъртия ред, отляво, бяло петно изпод думите nbo y taliano говореше за нанесена поправка. Нещо е било изтрито.

Изтрито.

Томаш разхлаби яка, сякаш се задушаваше, и се озърна наоколо като удавник, който отчаяно търси спасение. Искаше високо да оповести откритието си, жадуваше да заклейми разобличената измама, но залата изглеждаше чужда на този миг на проникновение, потънала в дрямката на сивия следобед.

Томаш се върна към ръкописа и в продължение на десет минути се взира в интервалите, сякаш очакваше да се появят невидимите думи. Малко по-късно той осъзна безплодността на усилията си и реши да смени тактиката. Трябваше да говори с някой специалист, разполагащ с модерна техника, относно възможността да се изследва ръкописът за евентуални следи от заличения текст. Взе тома и стана; приближи се до служебното бюро и остави книгата върху дървения плот.

— Свършихте ли вече? — учуди се библиотекарката, вдигайки поглед от романа, който четеше.

— Да, Одет. Тръгвам си.

Библиотекарката взе кодекса, за да го върне в хранилището.

— Този ръкопис е много търсен — вметна тя.

Томаш се беше извърнал, но чу коментара и се обърна.

— Моля?

— Кодекс 632 е много търсен — повтори Одет.

— Търсен ли? От кого?

— Ами преди около три месеца професор Тошкано се занимаваше с него.

— А, да — разбра Томаш. — Да, професор Тошкано сигурно е изучавал кодекса, не се и съмнявам…

— Горкият професор. Да се спомине така в Бразилия, толкова далече от семейството.

Томаш въздъхна с примирение.

— Какво да се прави, това е животът.

— Така е — съгласи се Одет. — Дори не знам какво да правя с отговора на неговото запитване.

— Какво запитване?

Служителката посочи ръкописа.

— За кодекса — каза. — Професорът беше помолил да го изследваме с рентгенови лъчи в нашата лаборатория. Получих резултата преди две седмици и не знам какво да го правя.

Томаш се върна до бюрото със заинтригувано изражение.

— Не съм сигурен, че ви разбрах. Професор Тошкано е поръчал рентгенова снимка на ръкописа?

Одет се разсмя.

— Не, професоре. Поръча да се види с рентгенови лъчи само една страница от кодекса. — Вдигна показалец. — Една-единствена.

Със сигурност беше страницата с изтрития текст.

— Къде е резултатът?

— Ето тук — посочи тя малък шкаф под плота. — В чекмеджето ми.

Историкът се наведе и надникна към чекмеджето; сърцето му заби ускорено.

— Одет, ще ми направите ли една услуга? Покажете ми го.

Библиотекарката остави тома на плота и се наведе. Отвори чекмеджето, порови вътре и извади огромен плик.

— Ето — каза тя и му подаде големия плик с логото на Националната библиотека на Лисабон. — Можете да го видите.

Томаш скъса плика от единия му край и извади нещо, което наподобяваше рентгенова снимка, почти като онези, които правят на костите. Но вместо част от скелет, на снимката се виждаше страница от текст. Един бърз поглед му беше достатъчен, за да се увери, че наистина беше страницата с поправките от Кодекс 632. Очите му се заковаха в лявата страна на четвъртия ред — върху откъса, където бе направена поправката. Още си личаха буквите на nbo у taliano, нанесени върху изтрития текст. Но сред тях изникваха и други чертички на същото място; неясни, полузаличени, преплитайки ченгелчета едни с други. Томаш приближи очи до текста и се вгледа във формата на буквите и в начина, по който се свързваха в думи; опита се да различи оригиналните линии, отделяйки ги от добавените по-късно. Наклони глава, за да проследи нанизаните тайни чертички с всичките им извивки, опитвайки се да отгатне носения от заличените знаци смисъл.

И изведнъж, като по чудо, като осенен от божествено вдъхновение, той прозря оригиналния текст. Томаш най-сетне разбра онова, което Руй Пина наистина бе изписал в първия вариант; истината изплува от текста и изпълни душата му.

Мистерията беше разбулена.

 

 

Белокаменната постройка се издигаше над блестящата зелена мантия на водата, запазвайки хладното си властно излъчване под топлите лъчи на обедното слънце. Величественият готически паметник приличаше на средновековна крепост, на каменен кораб, непоклатим сред полюшващите се вълни, истински страж на входа на река Тежо, предпазващ Лисабон от непрогледната пелена на непознатото, от онзи незнаен Адамастор^[2] отвъд линията на хоризонта, загадъчния великан, потънал в необятността на океана.

Томаш закрачи по понтона над кротките крайбрежни води на реката, вперил очи в каменния шедьовър, към който се беше запътил. Кулата „Белейм“ се издигаше пред него с внушителна елегантност; широката й платформа като че беше мост, а крепостта — носът на изпитана в бурите каравела от петнадесети век; кръглите крепостни кули имаха куполи като алмохадски джамии; по терасите се виждаха сводести прозорци с изваяни като дантела первази. Кръстът на Военния орден на Христос, символ на португалските тамплиери, беше навсякъде, редом с горделиво изправените армилярни сфери, изваяни от камък.

Историкът влезе в крепостта и се упъти към мястото на срещата, развеселен от пристрастието на Молиарти към емблематичните португалски паметници от епохата на Великите географски открития. Той стоеше облегнат на крепостната стена до една от предните кули и дъвчеше дъвка.

— Имам добри новини — изрече Томаш с едва сдържана еуфория, докато подаваше ръка на американеца.

— Така ли?

— Да. — Повдигна кафявата чанта и я показа на събеседника си. — Приключих с проучването.

Молиарти се усмихна.

— Наистина ли?

— Напълно.

— Много добре, много добре. Разказвайте тогава.

Облегнат на осеяната с бойници стена, ограждаща крепостта, Томаш разказа подробно какво беше открил по време на пътуването си до Йерусалим и до Томар. Говореше с такъв ентусиазъм, че накрая съвсем се забрави. Чайките прелитаха наоколо с печални крясъци, почти докосвайки заобления като луковица купол на близката кула; соленият бриз изпълваше въздуха с аромата си, с идващото от дълбините на океана дихание, изплувало ведно с вълните на повърхността. Укротени, вълните се плискаха в основите на кулата „Белейм“, сякаш целуваха краката на каменен идол. Но Томаш оставаше равнодушен към този грандиозен спектакъл от цвят, звук и ухание, изгаряйки от желание да разбули мистерията, която от три месеца не му даваше мира. Молиарти го изслуша с безучастен и непроницаем вид, почти без изненада; лицето му трепна едва към края, когато историкът му разкри какво се бе случило предишната вечер в Националната библиотека.

— Къде е снимката? — поиска да узнае американецът с неочаквано нетърпение.

— Тук — поясни Томаш, посочвайки чантата си.

— Покажете ми я.

Португалецът облегна гръб на крепостната стена, отвори кафявата чанта и извади плика с логото на Националната библиотека. Измъкна пластифицирания лист на рентгеновата снимка и я подаде на Молиарти.

— Ето.

Американецът хвърли поглед на рентгеновата снимка с едва прикрито вълнение и веднага изгледа Томаш с въпросително изражение.

— О! Нищо не разбирам. Къде е откритието?

Историкът надникна в листа и посочи четвъртия ред.

— Виждате ли това?

Молиарти се опита да различи нещо.

— Да… — каза той, без да е сигурен какво всъщност вижда.

— Разбирате ли какво е написано там?

— Ами… не съвсем.

— Нормално — усмихна се Томаш. — Има наслагване на текстове — един първоначален текст, който е бил заличен, и друг, който е добавен впоследствие. Вижте, добавеният текст е с по-тъмен цвят. Чете се nbo у taliano. Но вие трябва да се съсредоточите върху по-светлите редове. Ето вижте.

Молиарти доближи очи до четвъртия ред, сякаш беше късоглед.

— Да — установи. — Има нещо тук.

— Можете ли да го разчетете?

— Това е… ммм… това е n и… едно a…

— Правилно. И после?

— Прилича на… l.

— Това е d. А по-нататък?

— Виждам o.

— Точно така. Какво става тогава?

— Nado.

— Много добре. А следващите думи?

— Ами… ммм… като че ли има едно e и до него — n, нали?

— Така.

— Което дава en.

— А какво има под края на думата ytaliano? Вгледайте се внимателно…

— Ами — осмели се да предположи Молиарти — започва със c, а после… после сякаш идва n?

— Това е u.

— А, да. Едно c и едно u. И после идва едно… едно b. Това тук е b, нали така?

— Да.

— И едно a.

— Много добре. Сега прочетете цялата фраза, моля.

— Nado en cuba.

Томаш погледна американеца с разбираща усмивка.

— Разбрахте ли?

Молиарти отново несигурно прочете фразата.

— Не.

— Нека тогава да видим последната дума от третия ред — предложи Томаш, сочейки към мястото. — Тук е написано colo, което в изтрития текст се чете colo nbo y taliano.

— Да…

— Думата colo не е била заличена, както го доказва и рентгеноскопското изследване. Първоначално обаче имало още две букви, които по-късно са били заличени и които рентгеновите лъчи сега ни показват. И така, кои са те?

Американецът се съсредоточи в посочения отрязък от текста.

— Това са… n и a.

— Тогава как трябва да го прочетем?

— Na?

— Да. Но как звучи цялата дума, като добавим тази сричка към останалите?

— Colona?

Историкът даде малко време на Молиарти.

— Добре, а какво е било оригиналното изречение?

— О… не разбирам.

— Прочетете ми онова изречение, което Руй Пина е написал първоначално. Прочетете ми го.

— Ами… става: Colona nado en cuba.

— Схванахте ли?

— Не съвсем.

Томаш започваше да губи търпение.

— Добре. Чуйте, Нелсън. В началото на XVI век Руи де Пина написал Хроника на дон Жоао II. Когато дошъл моментът да разкаже за прочутата среща между Колумб и краля на Португалия, състояла се при завръщането на мореплавателя от Новия свят, авторът решил, че изискванията за конфиденциалност вече не са актуални и разкрил тайната. Оригиналният текст бил предаден на писар, който се заел с изработката на копие — манускрипта, който днес познаваме като Кодекс 632. След като копистът си свършил работата, някой го прочел, навярно самият крал дон Мануел, и направо се ужасил от това, че била разкрита идентичността на Колумб, и наредил сведенията да бъдат променени. В края на третия ред, където било написано colona, било заличено крайното na и останало colo. На четвъртия ред били изтрити думите nado en cuba, а на тяхно място се появило nbo y taliano. Но тъй като вмъкнатата фраза била малко по-къса от първоначалната, писарят се видял принуден да разтегне думата ytaliano и станало y taliano. Но дори и така останал свободен интервал. Оригиналният ръкопис на Пина бил унищожен, а останалите копия, така наречените Пергамент 9 и Алкобасенски кодекс, са преписи на Кодекс 632. Така че там, където преди било написано: … a Ribou a Restelo, em lixboa Xpova colona nado en cuba, сега можело да се прочете: … a Ribou a Restelo, em lixboa Xpova colo nbo y taliano. — Направи пауза. — Разбрахте ли?

— Да — отвърна Молиарти, който не изглеждаше напълно убеден. — Но какво означава colona nado en cuba? Не разбирам.

— Да започнем с nado en cuba. Nado en означава „роден в“. Cuba е мястото, където е бил роден. Nado en Cuba. „Роден в Куба.“

— Бил роден в Куба? Но как е възможно? Когато се е родил, доколкото знам, Куба още не е била открита…

Томаш се разсмя.

— Нелсън, не се е родил на остров Куба.

— О! И къде се е родил тогава?

— Роден е в градчето Куба.

— В градчето Куба? Къде е това градче?

— В Южна Португалия има едно градче, наречено Куба. Сега стана ли ви ясно?

Молиарти отвори уста, напълно смаян. Най-сетне беше разбрал.

— Колумб е роден в градче на име Куба…

— Точно така — потвърди Томаш. — Това всъщност е написал Руй Пина в оригиналния ръкопис. Мореплавателят е роден в Куба. Това сведение впрочем съвпада със семейните връзки на Колумб. Бях ви казал, че е избягал в Кастилия през 1484 година, за да се спаси от кралския гняв, спомняте ли си?

— Да.

— Защо е бягал от краля?

— Заради участие в заговор, целящ смъртта на дон Жоао II.

— А кой е бил водачът на този заговор през 1484 година?

— Херцогът на Визеу.

— Вярно. Братът на кралицата, когото дон Жоао II убил през същата година. Херцогът на Визеу е бил и херцог на Бежа. Схващате ли?

— Ммм… не.

— Бежа е важен град в южна Португалия. Намира се близо до градчето Куба. Херцогът на Визеу и Бежа, естествено, е имал близки и приятели в същия район. Колумб, роден в Куба, близо до Бежа, явно е бил един от тях…

Американецът го прекъсна, осенен от прозрение:

— Смятате, че има някаква връзка между градчето Куба, острова и… и…

— Разбира се, че съществува връзка между името на острова от Карибите и португалското селище, където се е родил Колумб. — Историкът изгледа многозначително събеседника си. — Вижте, когато Адмирала пристигнал на онзи остров, той го нарекъл Хуана. Междувременно, малко след това, решил да му промени названието и започнал да го нарича Куба. Години наред се е смятало, че това е начинът, по който местното население е наричало земята си — Колба. Но подобно обяснение, Нелсън, е несъстоятелно. Например туземците от съседния голям остров също са имали собствено име за земите си, но Колумб е наложил названието, което сам е дал първоначално, Испаньола. Същото е станало и с имената на други острови, където, въпреки съществуващите местни названия, Адмирала винаги е настоявал да се придържат към името, което той им е дал при откриването. Единственото изключение е Хуана. — Лицето му придоби въпросително изражение. — Защо? Защо е сменил името на този остров? Има само едно обяснение. Когато чул името Колба от устата на местните хора, Колумб открил сходство между това название и името на родния си град в Португалия и решил да прекръсти острова. Но вместо Колба, каквото било местното му наименование, той го нарекъл Куба. Куба, мястото, където той бил роден. — Томаш погледна отново събеседника си. — Засвидетелствал е почитта си към своите корени.

— Разбрах — прошепна Молиарти. — А какво означава colona?

— Явно е истинското фамилно име на Христофор Колумб, Колона. Прегледах родословните описания от онова време. Наистина има португалски род, наречен Colona, чието фамилно име се появява изписано ту с едно, ту с две n. Sciara Colona и Colonna. Шсиара ни препраща към Гиара. Или Гера. А Колона — към Колон. Което ни дава основание да свържем необяснимите звена от загадката. Спомняте ли си неразборията около името на Адмирала, наричан Колон, Колом, Коломо, Колонус, Гиара и Гера? Всички те произлизат, както е очевидно, не от Колумб, име, което мореплавателят никога не е използвал, а от Шсиара Колона. Навярно си спомняте разказа на Ернандо Колон, който отишъл до Пиаченца и открил лобните места на своите предци? Фамилията Колон действително произхожда от Пиаченца, както и предците по бащина линия на първата жена на Колумб, Палестрелос; име, което на португалски се произнася Перещрело.

— Всъщност твърдите, че Колумб е португалец от италиански произход?

— Христофор Колумб е благородник с италиано-португалски произход, навярно потомък на евреи. Когато Шсиара Колона дошли от Пиаченца, те се смесили с португалската аристокрация, нещо обичайно за онова време. Неслучайно Ернандо Колон разкрива, че истинското име на баща му е свързано с латинското Кристофорус Колонус. Колонус идва от Колона, а не от Колумб, защото в такъв случай би се произнасяло като Колумбус. Но понеже се казвал и Шсиара, това обяснява защо различни източници, включително Ангиера и други свидетели по делото Pleyto de la Prioridad, твърдят, че истинското име на откривателя на Америка е Гиара или Гера. Крищовао Шсиара Колона. Крищовао Гиара Колон. Крищовао Гера Колом.

— А еврейското му потекло?

— По онова време е имало много евреи в Португалия. Били са под протекцията на видни благородници. Естествено било да смесят кръвта. Всъщност много португалци имат еврейска кръв във вените си, но не го знаят.

Нелсън Молиарти хвърли поглед към гладката огледална повърхност на водата. Почувства как се надига бризът и пое дълбоко дъх, изпълвайки дробовете си със зареждащия го с нови сили въздух, лъхащ от широкото устие на реката, наслаждавайки се на уханието, получено при срещата на река и море.

— Браво, Том — каза глухо накрая, без да отделя очи от Тежо. — Вие разбулихте загадката.

— Така смятам.

— Заслужавате награда. — Молиарти откъсна поглед от искрящата водна повърхност и го насочи към Томаш. — Половин милион долара. — Намигна и по лицето му се изписа загадъчна невесела усмивка. — Много пари, а?

— Ммм… да — съгласи се португалецът.

Томаш се чувстваше притеснен от разговора за наградата, обещана от фондацията, но в същото време осъзнаваше, че в момента това е най-важното за него. С пари не можеше да си върне Конщанса, но би могъл да помогне на Маргарида. Това бяха много, много пари.

— Okay, Том — възкликна Молиарти и сложи ръка на рамото му с бащински жест. — Ще говоря с Ню Йорк и ще представя моя report^[3]. После ще ти се обадя да уточним нещата и да се разберем за чека. Става ли?

— Да, разбира се.

Американецът постави пластифицирания лист в плик и го вдигна като за поздрав.

— Това е единственото копие, right?

— Да.

— Няма друго?

— Не.

— Ще го задържа — каза Молиарти.

Обърна му гръб и се отправи делово към малката врата, водеща към кулата, под изящния балкон със сводове и колони, който красеше южната фасада на кулата „Белейм“.

 

 

Изминаха четири дни без новини от Нелсън Молиарти. Той се обади едва вечерта на петия ден и си уреди среща с Томаш за следващата сутрин. Историкът остана в хола и се загледа в някаква телевизионна игра, докато се почувства отегчен до смърт и реши, че не бива да стои повече вкъщи. Подчинявайки се на моментен импулс, той облече набързо някакво сако и излезе на улицата.

Разходи се по крайбрежната улица с отворени прозорци на колата, зажаднял за студените ласки на морския бриз, докато се луташе из лабиринта на своя живот, в търсене на спасителен изход. Чувстваше се ужасно самотен. Прекарваше нощите си в нетърпима самота, полагайки патетични опити да я превъзмогне чрез работа; подготвяше уроци, проверяваше тестове или четеше последните палеографски изследвания. Конщанса като че беше прекъснала всички връзки с него, с изключение на контактите два пъти месечно, когато му предаваше Маргарида за поредната разходка с живеещия отделно от тях татко. Но дори и тези разходки станаха по-редки напоследък заради пристъпите на треска, приковаващи дъщеря му към леглото през уикендите. В момент на отчаяние, обзет от дълбока самота, дори потърси Лена, но шведката повече не се яви на лекции, а опитите да й позвъни на мобилния телефон приключиха със съобщението, че е избрал несъществуващ номер; предположи, че се е отказала от курса и е напуснала страната.

Зави по кръговото движение пред плажа в Каркавелуш, спусна се по улицата с луксозни вили и къщи, която заобикаля Кинта душ Инглезеш, и спря до гарата. Премина през кръстовището и се отправи към търговския център. Мястото беше свързано със спомените му от студентските му години; често се отбиваше тук с Конщанса, когато още ги нямаше големите молове и търговският център на Каркавелуш беше и моден център, и пристан през студените утрини, място за романтични любовни срещи и безгрижно бохемство. Обзе го дълбоко чувство на носталгия, която изпълни сетивата и скова волята му. Всичко наоколо беше напоено с уханието на Конщанса, със спомените за любовта им, с аромата на изгубената младост; всеки ъгъл, всяка сянка, всеки магазин носеше спомени от безгрижните, щастливи времена, когато двамата се разхождаха прегърнати, потънали в наивни мечтания, споделяйки фантазии и планове, доволни като хлапета от онова, което животът им даваше; този забравен аромат още се носеше над търговския център, доловим само за оня, който го познаваше. Мястото му се струваше вълшебно, таящо магията на младостта му, като че той и Конщанса бяха двойка влюбени пленници на миналото. Ето ги двамата под същата онази лампа, чиято жълтеникава светлина очертаваше силуетите им, прекрасни двайсетгодишни привидения, господари на това свидно кътче, където в зората на своя съвместен живот се бяха отдали на непорочна страст, чужди на наблюдателя, който ги шпионираше някъде от бъдещето. Докато следеше тези безгрижни сенки от миналото, море от носталгия заля Томаш; приливите й бяха брулили сетивата му години наред, но сега го изпълваха с непреодолимо чувство на болка, с усещането, че щастието му го е напуснало завинаги.

Влезе в едно кафене в търговския център и си поръча сандвич. Огледа се наоколо и забеляза промените; масите бяха различни, но мястото си беше все същото; ето там, до онзи прозорец, с изглед към гарата отсреща, двамата бяха закусвали през един от първите следобеди, когато бяха започнали да излизат заедно; Томаш си спомняше връхлетелите ги чувства, споделени по време на разговора, и изпитаната върховна наслада; в онзи слънчев следобед те бяха говорили за семействата си, за брата на Конщанса, луд по мотори, за мечтите й да стане велика художничка и да излага картините си в Tate Gallery^[4], блянове, които се надяваше един ден да станат действителност.

Томаш привърши препечения сандвич и реши, че трябва да се поразсее. Излезе от кафето, мина през магазина за шоколади и слезе до приземния етаж, упътвайки се към киното. Афишите представяха два филма, които можеше да гледа: Fight Club^[5] с Едуард Нортън и Брад Пит и The Thomas Crown Affair^[6] с Пиърс Броснан и Рене Русо. В нормални условия би избрал втория, но обзет от меланхолия и самотен, както се чувстваше, реши да избере филма с повече насилие; струваше му се, че филмът може да му помогне да преодолее носталгичното вцепенение, в което беше потънал. Купи си билет и понеже прожекцията започваше след петнадесет минути, тръгна към барчето, за да си похапне нещо сладичко. Барчето беше новост в киното в Каркавелуш. Всъщност беше някогашният „гастроном“, префасониран по модела на модерните шопинги, което още веднъж му напомняше, че времената не са същите и че мястото беше различно. Докато изчакваше реда си на барчето, той изпита тъга по предишното кино, постоянно гъмжащо от народ, с голяма пауза по средата на прожекцията; киното, където с Конщанса ходеха винаги хванати за ръка. Когато му дойде редът, той си поръча сладки пуканки и плати; продавачката му подаде пуканките в малко пликче от рециклирана хартия и Томаш се запъти към киносалона.

Сблъска се с нея на вратата на барчето. Конщанса тъкмо влизаше; изглеждаше свежа, хубава като на двадесет години, само малко по-зряла; носеше бяла рокля с червени и жълти цветя, вталена в кръста, която се разтваряше във весела пола, като онези, които се носеха през петдесетте години. Томаш почувства как сърцето му подскочи и се закова намясто, без да откъсва поглед от нея. Конщанса го забеляза и застана нерешително; двамата стояха неподвижни на входа на бара, като две деца, хванати да вършат нещо нередно.

— Здрасти — каза той най-накрая.

— Здравей, Томаш — отвърна му Конщанса, съвземайки се от първоначалната изненада. Обърна се и докосна един мъж по рамото. — Искам да ти представя моя приятел Карлуш.

В този момент Томаш си даде сметка колко тънка е границата между съня и кошмара, между надеждата и отчаянието, чувствайки се като понесен от вятъра цвят. С усещането, че наблюдава този момент в забавен каданс, сякаш ужасната сцена се разиграваше безкрайно бавно в главата му, погледът му отнесено се премести от красивото, но далечно лице на Конщанса към това на слабия мъж с рядка брада, облечен в костюм и вратовръзка, който придружаваше жена му. Мъжът изгледа Томаш с въпросително изражение, което веднага се вледени, и подаде ръка.

— Приятно ми е — поздрави той, явно неискрено. — Карлуш Роза.

Като автомат, с чувството, че тялото му е нещо отделно от разума, Томаш протегна ръка и поздрави.

— Е, как е? — Беше гласът на Конщанса. — Всичко наред ли е при теб?

Томаш я погледна смутено. Изведнъж се почувства като упоен, зашеметен, сподавил сляпата ярост на сърцето си.

— Да… всичко е наред. А ти как си?

— Чудесно. На кино ли си дошъл?

— Да.

— Какво ще гледаш?

— Flight Club.

— Аха.

Настъпи неловка пауза. Разговорът беше напрегнат, кух, абсурден, какъвто е всеки разговор, предизвикан от неочаквана и нежелана среща. На Томаш страшно му се прииска да изчезне, да се махне оттам.

— Ами ти?

Конщанса погледна към приятеля си.

— Ние дойдохме да гледаме Thomas Crown.

Това ние дойдохме да гледаме беше още един жесток удар, който смаза последните му надежди. Конщанса вече не казваше аз. Казваше ние.

Ние.

Не тя и Томаш. Тя и другият. Ние. Тя и неговият съперник, мъжът, който го беше заменил, мъжът, който му я беше отнел. Ние.

— Ами… аз ще тръгвам — промълви Томаш с едно неловко махване за сбогом.

— Приятно гледане — каза тя с широко отворени очи, от които не можеше да се разбере дали беше щастлива или тъжна, развълнувана или безучастна.

Томаш се измъкна от барчето, но не сви към киносалона. Продължи напред към изхода на търговския център, почти задушаван от отчаяние. Излезе навън и пое дълбоко дъх, вдишвайки чистия въздух на улицата, опитвайки да се съвземе след тежкото препиване с любов, която навярно завинаги бе изгубил.

 

 

Тълпата неуморно сновеше по широкия тротоар на Росио, погълната от безредното си, почти хаотично движение; едни от минувачите крачеха забързани, забили очи в настилката, други се шляеха, зареяли поглед в пространството, трети наблюдаваха човешкото множество, което се носеше край тях в напрегната и нетърпелива суетня. Сред наблюдаващите беше и Томаш; седнал на открито в кафене „Никола“, той се взираше в тълпата с невиждащ поглед, отпивайки от чашата с ароматно кафе пред себе си.

От гъмжащия мравуняк внезапно се появи Нелсън Молиарти, сякаш се материализира от нищото; беше с костюм и вратовръзка и пристигаше четиридесет минути след уговорения час.

— Sorry — извини се американецът. Дръпна един стол и се настани. — Имах разговор с Джон Савиляно и закъснях.

— Няма нищо — каза Томаш и се опита да се усмихне. — Сега е мой ред да почакам. Справедливо е.

— Така е, но не обичам да закъснявам.

— Какво ще пиете?

— Жасминов чай и сметанов сладкиш.

Томаш извика келнера и му предаде поръчката. Човекът си записа, обърна се и изчезна.

— Как е Савиляно?

— Добре е — отвърна Молиарти. Взираше се някъде отвъд Томаш и избягваше погледа му. — Джон е добре.

— Изглеждате ми притеснен…

— Не — отрече американецът. — Но трябва да уредим нещата, нали?

— Да, разбира се.

Молиарти опря лакти на масата и за първи път погледна Томаш в очите.

— Том, получих инструкции да ви изплатя две хиляди долара заплата на седмица и половин милион долара награда, както се бяхме договорили в Ню Йорк. — Изкашля се. — Кога искате парите?

— Ами… ммм… би било добре сега…

Човекът от фондацията извади чекова книжка и писалка от вътрешния джоб, но погледът му остана впит в историка.

— Готов съм да ви дам чека сега, Том, но има едно допълнително условие.

— Да?

— Свързано е с поверителност.

— Поверителност ли? — почуди се Томаш. — Не разбирам.

— Цялата работа, която свършихте за нас, е поверителна. Разбрахте ли?

— Проучването е поверително?

— Да. Нито дума за тези открития.

Томаш се почеса по брадичката заинтригуван.

— Да не е някаква търговска стратегия?

— Това е наша лична стратегия.

— Да, но каква е идеята? Да си мълчим сега, за да направим удар с публикацията, така ли?

Молиарти се огледа наоколо, сякаш се страхуваше, че някой може да го чуе, и отново се обърна към португалеца.

— Том — каза той тихо. — Няма да има публикация.

Историкът отвори широко очи.

— Как така?

— Тези открития няма да бъдат публикувани. Нито сега, нито когато и да било.

Томаш застина с полуотворена уста, поразен от казаното.

— Но… — заекна той. — Това е безсмислено.

— Решението е взето в Ню Йорк.

— Но защо? Не се доверявате на материала, така ли?

— Не е заради това.

— Нелсън, доказателствата са сигурни. Въпросът е дискусионен, така е. Сигурно ще има отрицателна реакция от страна на establishment^[7], някои историци ще побеснеят от това, че се оспорва официалната версия, ще кажат, че всичко е измислица, глупост, измама…

— Том.

— … представям си ги вече, обзети от истерия, извън себе си от гняв, как бълват обиди и вдигат олелия до бога. Но в края на краищата, доказателствата, с които разполагаме, са сигурни. Сигурни, разбирате ли? Аз отговарям за тях.

— Том, не е това, казах ви вече.

— Тогава какво е?

— Просто няма да публикуваме проучването, това е. Точка по въпроса.

Томаш се наведе над масата и скъси дистанцията между себе си и американеца.

— Нелсън, ние направихме необикновено откритие. Разбунихме тайна, съхранявана половин хилядолетие. Разрешихме загадка, която от векове занимава историците. Хвърлихме светлина върху неизяснени от науката аспекти. Новата информация ще промени подхода към темата за откриването на Америка и епохата на Великите географски открития. Що за хрумване е това да не се отпечатва нищо? Какъв е замисълът?

Молиарти въздъхна.

— Том, това и на мен не ми харесва. Но така иска фондацията. Нарежданията на Джон са пределно ясни. Тези открития не могат да бъдат оповестени.

— Но защо?

— Защото така мислят онези, които отговарят за фондацията.

— Извинете, Нелсън, но това не е отговор. Каква е причината да смятат, че тези открития не могат да бъдат оповестени?

Молиарти замълча за момент, преценявайки какво може да каже. Почти инстинктивно хвърли отново бърз поглед на хората близо до тяхната маса и след като си пое дълбоко дъх, се наведе към събеседника си.

— Том — промълви с глас, снишен почти до шепот. — Какво знаете за Американ Хистъри Фаундейшън?

— Ами… хм… това е институция, която поощрява американските научни проучвания — изрече колебливо. — Вие, като представител на фондацията, знаете по-добре.

— Аз съм само един обикновен служител на фондацията — каза Молиарти, поставяйки ръка на гърдите. — Не съм собственик. Шефът е Джон Севиляно, той е председател на управителния съвет. Познавате ли други хора?

— Не.

— Джак Морденти е заместник-председател на управителния съвет. Там са още и Пол Морели и Марио Гирото. Тези имена нищо ли не ви говорят?

— Не.

— Вижте, Том. — Направи многозначителна пауза. — Савиляно, Морденти, Морели, Гирото. Дори и секретарката на Джон, госпожа Рака, онази намръщена госпожа, с която се запознахте в Ню Йорк. Какво ще кажете за имената?

— Какво за имената? Извинете, не разбирам въпроса ви…

— Какъв е етническият им произход?

— Ммм… италиански?

— Да, и по-конкретно?

Лицето на Томаш придоби заинтригуван израз.

— Откъде ли? Предполагам…

— От Генуа, Том. Американ Хистъри Фаундейшън е институция, финансирана от генуезки капитали, тоест от американци с генуезки произход. Рожденото име на Савиляно е Джовани, но той го променил на Джон, когато, дванадесетгодишен, напуснал Генуа и заминал за Америка. Морденти е роден в Бруклин, кръстен е Джозеф, в училище го наричат Джак, но вкъщи винаги е бил Джузепе. Бащата на Пол Морели е Паоло Морели от Нерви, селце край Генуа. А Марио Гирото и до днес си живее в Генуа, има прекрасен апартамент на Пиаца Кампето. — Стисна зъби. — Тези типове, приятелю, много се гордеят с това, че са съграждани на откривателя на Америка, най-прочутия мъж в историята след Исус Христос. Нима смятате, че биха приели да се публикува труд, който доказва, че Колумб всъщност не е генуезец, а португалски евреин? — Допря показалец до челото. — Никога. Дори не си го и помисляйте.

Томаш седеше като парализиран и не можеше да повярва на ушите си.

— Вие сте… генуезци?

— Те са генуезци — каза той, като наблегна на думата те. Усмихна се насила и продължи: — Аз не съм. Роден съм в Бостън, но семейството ми е от Бриндизи, Южна Италия.

— И така да е, Нелсън, какво общо има националността? Доколкото знам, италианците са честни хора. Нали тъкмо Умберто Еко разкрива, че Колумб е португалски евреин?

— Умберто Еко не е генуезец — напомни му Молиарти.

— Но е италианец.

Американецът въздъхна.

— Нека не бъдем наивни, Том — кротко отвърна той. — Ако фондацията беше в ръцете на американци, произхождащи от Пиаченца, можехте да бъдете сигурен, че откритията щяха да бъдат публикувани. Други италианци или италиано-американци, макар и с неохота, също биха се съгласили да публикуват резултатите от проучването. Но трябва да разберете, че да се иска това от генуезци е прекалено. Все пак те се гордеят с Христофор Колумб и не можем да очакваме, че ще приемат всичко това със задоволство, нали?

— Но истината си е истина.

— Съжалявам много, Том. Вашето изследване не може да бъде публикувано.

— Това е немислимо.

— Том — каза Молиарти и вдигна ръка с молба да бъде изслушан. — Наградата ще ви бъде предадена, при условие че спазите условието за поверителност.

— Моля?

Молиарти постави на масата някакви листи с предварително подготвен текст.

— Ще получите половин милион долара само ако подпишете този договор за поверителност.

— Не може да направите това.

— Заповедите на Джон са много ясни. Вие подписвате и получавате половин милион долара.

— А ако не подпиша?

— Не получавате нищо.

— Не сме сключвали такова споразумение в Ню Йорк, Нелсън. Беше ми обещана награда, ако възстановя тайното проучване на професор Тошкано. Аз изпълних моята част, бъдете така добри да изпълните вашата.

— Ще я изпълним, Том. Но преди това вие ще трябва да поемете задължението, че ще запазите откритията си в тайна.

— Искате да ме купите за половин милион долара?

— Не говорете така…

— Нима мислите, че аз съм за продан? Нима наистина вярвате, че е възможно да ми затворите устата с пари, колкото и да са?

— Том, фондацията няма да се съгласи да публикува тези открития. Резултатите от вашето изследване са притежание на фондацията и тя ще реши какво да прави с тях.

— Това изследване, драги Нелсън, принадлежи на професор Тошкано. Аз само проследих оставената от него следа.

— Професор Тошкано работеше за фондацията.

— Работил е за фондацията, що се отнася до проучванията, свързани с Бразилия, но не и с разследването върху Колумб.

— Ние ви обяснихме навремето, че цялото му изследване е собственост на фондацията. Той е използвал финансиране от фондацията, за да проучва произхода на Колумб, затова и трудът му принадлежи на фондацията.

— Сега разбирам защо ви е толкова сърдита вдовицата на Тошкано…

— Това няма значение. Важно е, че вашето изследване и трудът на Тошкано са собственост на фондацията.

— Собственост са на човечеството.

— Не човечеството ви плащаше сметките, Том, а Американ Хистъри Фаундейшън. Всичко това вече беше обяснено на професор Тошкано.

— А той какво каза?

Молиарти се обърка за момент.

— Той… имаше друго становище.

— Пратил ви е по дяволите, нали? И добре е направил. Ако не беше се споминал, сега всичко щеше да бъде публикувано, повярвайте ми.

Американецът отново се огледа наоколо. След като се увери, че никой не ги подслушва, той се приведе още повече над масата и каза с едва доловим шепот:

— Том, кой ви каза, че професор Тошкано е умрял от естествена смърт?

Томаш замръзна.

— Какво?

— Кой ви каза, че професор Тошкано е умрял от естествена смърт?

— Какво намеквате? Че е бил убит?

Молиарти повдигна рамене.

— Не знам — промърмори. — Заклевам се, че не знам, нито искам да знам. Но ми се струва много странно, че той почина две седмици след голяма разправия с Джон, в апогея на паниката, обхванала фондацията. Управителният съвет си даде сметка след онзи скандал, че професор Тошкано ще публикува всичко, каквото и да му струва. И две седмици след това се разбра, че човекът се споминал в Рио де Жанейро, докато си пиел сок от манго. Съвсем навреме, не мислите ли?

— Искате да ми кажете, че онези хора са способни да убият, за да запазят тайната за себе си?

— Казвам ви, че трябва да се внимава. Казвам ви, че е по-добре жив историк с половин милион долара в джоба, отколкото мъртъв историк, оставил семейството си в нищета. Истина е, че аз не знам дали смъртта на професор Тошкано е била естествена или не. Просто знам, че ако смъртта му е била естествена, то тя със сигурност е щастлива случайност за фондацията.

— Защо тогава ме наехте? Със смъртта на професор Тошкано тайната оставала неразгадана…

— Имаше проблем с доказателството.

— Какво доказателство?

— Знаехме, че професор Тошкано е намерил доказателство, че Колумб не е генуезец, но не знаехме какво е това доказателство, нито дали е леснодостъпно. Трябваше да го открием. Фондацията не можеше да си позволи да го остави непокътнато, с риск да го открие някой друг. Вие бяхте средството, чрез което стигнахме до него.

— Говорите за Кодекс 632?

— Да.

— Извинете, Нелсън, нещо не схващам. Благодарение на вас стигнах до Кодекс 632, документът, който потвърждава онова, което фондацията не иска да се докаже. Дори да се съглася да мълча и да получа половин милион долара, с които искате да ме подкупите, какво ви гарантира, че аз няма да подшушна на някой мой колега за Кодекс 632?

Молиарти се усмихна.

— Няма да ви свърши работа.

— Няма ли? А когато открие изтрития текст на трети и четвърти ред, след colo и върху nbo у taliano? Когато поиска изследване с рентгенови лъчи? Какво ще стане тогава?

Американецът се облегна на стола, странно уверен в себе си.

— Том, забелязахте ли, че закъснях за днешната среща?

Томаш го изгледа учуден, без да разбира къде в контекста на разговора се вместваше този въпрос.

— Да. И какво от това?

— Знаете ли защо закъснях?

— Разговаряли сте със Савиляно, вече ми казахте.

— Да, така ви казах. Но истината е, че не можех да се откъсна от радиото и телевизията. — Намигна му. — Слушахте ли новините днес, Том?

— Какви новини?

— За обира, по дяволите. Миналата нощ е била обрана Националната библиотека.

 

 

Един работник, стъпил върху маса, се опитваше да се задържи, за да постави стъкло на прозореца, когато Томаш нахлу в читалнята с ограничен достъп. Чистачка метеше стъклени парченца, пръснати по пода, а отзад се чуваха удари с чук.

— Затворено е, професоре — чу някой да казва.

Беше Одет зад дървения плот. Силно зачервена, тя нервно кършеше пръсти.

— Какво е станало? — попита Томаш.

— Имало е обир.

— Това вече го разбрах. Но какво се е случило.

— Когато дойдох на работа тази сутрин, намерих онова стъкло счупено. Вратата към залата с ръкописите беше разбита. — Одет повя с ръка пред лицето си като с ветрило. — О, боже, още горя… — Въздъхна. — Извинете, професор Нороня. Много съм разстроена.

— Какво са откраднали?

— Спокойствието ми, професоре. — Сложи ръка на гърдите. — Пресвета Дево, как се уплаших!

— Какво са откраднали?

— Още не знаем, професор Нороня. Правим инвентаризация на ръкописите, за да видим дали липсва нещо. — Въздъхна силно, сякаш искаше да издиша натрупалото се напрежение. — Казах преди малко на полицията, че само наркомани може да са го направили. Мотаят се разни момчурляци с такъв вид… брадати и въшливи. Не са студенти, не, господине, аз тях си ги познавам. Това са истински хулигани, от ония, нали ги знаете? Те пласират хашиш и един господ знае още какво. Търсят компютри, за да ги препродават на безценица…

— Дайте ми да видя Кодекс 632 — прекъсна я Томаш тревожно и нетърпеливо.

— Моля?

— Идете да вземете Кодекс 632, ако обичате. Трябва да го видя.

— Затворено е, професор Нороня. Ще трябва да…

— Донесете ми Кодекс 632. — Отвори широко очи като човек, който не допуска да му се възразява. — Веднага.

Одет се поколеба, изненадана от грубата му настойчивост, но реши да не коментира молбата и тръгна към залата, където се пазеха старите ръкописи. Томаш седна на стола на първия ред и забарабани с пръсти по масата, нервен, готов за най-лошото.

След малко Одет се появи в читалнята.

— Какво става?

— Тук е — каза тя.

Носеше в ръцете си том с кафява кожена подвързия. Томаш видя книгата и въздъхна от облекчение, сякаш камък се смъкна от гърдите му. Как го беше изплашил Молиарти, кучият му син!

Одет му връчи ръкописа и историкът почувства тежестта на томчето. После разгледа внимателно корицата, отпред и отзад. Всичко беше нормално. Надписът Кодекс 632 си стоеше залепен на гръбчето на книгата. Отвори тома и се вгледа в заглавието, написано на португалски от петнадесети век Chronica de El Rey D. Joam II. Прелисти пожълтелите страници, белязани от времето, докато стигна до страница седемдесет и шест. Потърси четвъртия ред и заби поглед в първите думи. Nbo у taliano. Ето ги подозрителните интервали между думите. Прокара върха на показалеца по реда, за да почувства протритото място, но повърхността беше гладка. Смръщи вежди изненадан. Отново прокара пръста си по реда.

Повърхността беше съвършено гладка.

Приближи очи. Нямаше и следа от изтрит текст. Абсолютно нищо. Сякаш никога не го е имало. Смаян, той сложи ръка на устата си, усещайки как сърцето му се блъска в гърдите, сякаш иска да изхвръкне. Не знаеше какво да мисли. Огледа добре целия лист, търсейки някакви следи от рязане, лепене, разлики в хартията, незначителен дефект, нещо, колкото и незабележимо да беше. Но не откри нищо. Листът изглеждаше безупречно; ненакърнена, автентична цялост. Само дето изтритото място беше изчезнало. Работа на професионалисти, прецени той почти със сълзи на очи. Поклати глава, дълбоко обезсърчен. Заключението беше неопровержимо, категорично. Професионални фалшификатори. Преписали са оригиналната страница и са я подменили, без да оставят отпечатъци, заличавайки уликите, прикривайки следите си. Професионалисти.

Проклети копелета.