Добри Жотев
Луцифер

На проф. Любомир Тенев

Не го търсете вдън земя —

в очите ми е пъкъла!

 

Очи! Очи — проклятие!

Да бяха ме пожалили!

А то —

и ден и нощ,

и нощ и ден,

безсънните зеници

изстрелват яростта

на зорката си мъка

и целят същината

на всичко покрай мен

и в мен!

 

Безумие!

 

Наместо светла същина,

понесла на душата си

вселената,

съзвучно откровена,

измамности не мамят,

че горе облака

е само облак,

че там — листото е листо.

 

Напразно!

 

Очите ми са рентгени —

и виждам аз

как всяка яка твърд

е кухина,

бездънна като Нищото.

Как всичко по света

не е това, което е,

а друго.

И другото пак друго.

И рой измами, свити зад

измамите,

бесуват в коренища

от безначални скритости.

И вплели ме

в хорото си неистово,

горят очите ми,

прогарят сетивата…

 

Мой страшен пъкъл!

 

Не ви е близвал никога

на лудата му жар

жежащия език.

Искра от него само

да прекоси душите ви,

от грозния ви вик

ще потрепери

дори зачатъка

във майчиното лоно.

 

Завиждам ви!

 

Защото все успявате

да се залисвате с дела

без смут, че те

отвеждат ви доникъде.

Защото все намирате

да се тешите с радости,

макар че те

са стръв

по пътя към смъртта ви.

 

Щастливци от нещастие!

 

Очите са ви дадени,

за да не можете

или не смеете

да виждате със тях

нощта на слепотата си.

Благодарете за това

на своя бог Саваот!

Благодарете му!

 

Сам той успя да замижи

пред неизбродното,

за да приема, че светът

съзвучно откровен е,

че в него облака

е само облак

и лист листото.

И тъй самоизмамил се —

и вас да мами!

 

Коварен бог!

 

Изгони ме от своя рай,

задето бил съм пожелал

да вникна в тайната,

която той

владеел,

и със която сътворил

за шест дни битието.

 

Да, има тайна!

 

И тя е в туй, че бог Саваот,

откакто е

до днешен ден,

не е владеел тайната

да сътвори

една дъждовна капка,

та камо ли вселена…

Изгони ме от рая си,

задето моите очи

накрай видяха и това.

 

Безбрежен божий страх,

на него равен няма!

 

За да спаси

от моята насмешка

и себе си,

и мястото

на всетворец велик,

изсипа върху мен

ненавистта си божия —

злосторник ме нарече.

 

И вие му повярвахте.

Намразихте злосторника.

Мразете го!

Това ще ви предпазва

от ужаса на пъкъла,

във който цял горя!

И ще горя!…

 

Затворничество свято —

да искаш да надникнеш

през мрака на измамите,

бъди благословено!

А зло, дори да искам,

то пак не бих могъл

със нищо да извърша.

Че злото е извършено.

Отколе е

извършено!

Преди да сме били

и аз, и бог Саваот.

 

Но кой го е извършил?

Защо го е извършил?

 

Очите ми всевиждащи

до днес не са проникнали

през тъмното

на тъмната Незнайност.

Не са!

 

Незнайност непрогледна!

 

Да можех да надзърна

във нейното начало,

па ако ще с отровен дъх

да ме убие тя

в мига,

във който ще позная

родилото й грозно

и гения й, зажаднял

за вечна гавра!

 

Не го търсете вдън земя —

в очите ми е пъкъла!

 

Очи! Очи — проклятие!

Поне за ден,

поне за час,

да бяха ослепели те,

та тъй и аз да се спася

в самоизмамата.

 

Посегна ли, с един замах

ще ги изтръгна!

Безсмислие — във мен,

око е всяка пора,

око е всяка фибра,

очи съм целият…

 

Жестока орис!

 

Човеци, покажете ми

една едничка истина,

която да е истинска,

и аз

ще вкопча в нея пръстите

на жадната надежда,

за да изтръгна пъкъла

от себе си!

 

… А може тъкмо в огъня

на моето страдание

да е

незърнатата същина?

И в нея да е краят

на всичките измами?

И в нея да живее

вселената

съзвучно откровена,

в която облака

е само облак

и лист — листото?

 

Да, инак пъкъла ми

До днес да е угаснал!

На око е така… тогаз

във глъбината

на всички мои глъбини

живее истинният бог!

 

Горко му!