Добри Жотев
Язон, господарят на Златното руно

На Р. Ралин

… А само как тръгнахме някога!

И шумни! И весели!

Град Йолк

ни изпрати със почести,

с каквито изпращат царе.

И иначе как —

аргонавският поход събра

несломявани в битки юнаци

от цяла Елада.

 

Сам Херкулес беше сред нас,

наметнат със лъвската кожа.

До него —

синът на Егея, Тезей,

красив

като сън на девица.

На кораба стъпи усмихнат

Орфей от Родопа

със своята лира,

по-силна от меча на Херкулес.

Дойдоха Калаит и Зет,

синовете крилати

на студения вятър Борей.

И още колцина юнаци!

И още колцина!

 

Как можехме ние тогава

да знаем,

че в пътя до древна Колхида

и златното руно

са нужни не само победи

над вражи войски

и чудовища?…

 

Не, нищо не знаехме! Нищо!

И сбрани на Арго, избрахме

за вожд

богоравния Херкулес.

А той,

от тщеславие някакво,

отказа и мене посочи.

Очаквал е втора покана!

Но завист към него таяха

мнозина юнаци,

та с тънка усмивка приеха

да бъда водителят аз!

 

Аполоне,

ти, който предрече успех,

защо не ни каза тогава,

че още

нетръгнали в похода,

търпим поражение?

Даже знак не подаде!

Защо?

 

И ние, доволни от себе си,

със закачки и смях

за кормчия поставихме Титий.

Линкей,

който виждаше всичко,

дори под земя и вода,

застана отпред.

И след многошумната радост

безсмъртният Арго,

затрупан в цветя

и лаврови клони,

откъсна се бавно от кея

и тръгна на път,

устремен като светъл копнеж.

 

Закрилнице Херо!

Така ни обичаше ти!

Със твоята помощ успяхме

да надвием

и нощните бури,

и летящите харпии,

и страстта

към жените от Лемнос.

 

А как позволи да оставя

в безлюдните дебри на Мизия

могъщия Херкулес?

Не си ли припомняш?

Там слязохме всички за отдих.

Той влезе в гората

да дири ела —

веслото му беше се счупило.

До днеска ме стряскат

жестоките думи, които

отправи към мен Теламон:

„Ти, Язоне, потѐгли без Херкулес,

във тъмното уж невидял,

че го няма сред нас,

защото

се плашиш от него,

за своята слава се плашиш!“

 

Беше прав!

И защо

не изтръгнах езика си,

преди да отвърна на правия:

„Грешиш, Теламоне,

бог Главк току-що извести ми,

че напусна ни Херкулес

по Зевсова воля!“

 

Лукавство, което роди

сто лукавства!

И в техните мъртви тресавища

нагазиха всички победи

над злите титани

на остров Казик,

над Амик —

господар на Витиния.

Дори симплегадската слава

погълнаха те.

 

Симплегадски скали!

По-живи от живи ги виждам —

една срещу друга възправени,

и вденати в облаци,

раззейват неистово челюсти

и удрят се с грохот.

А морето клокочи край тях

и изстрелва вълни,

и увива въртопи между им.

 

Страх полази в гърлата ни чак!

Но на никого мисъл не мина

да тръгнем обратно.

Като ястреб

пред полет светкавичен,

кормчията Титий приведе се,

впи поглед в скалите настръхнали,

а дългите пръсти

във кормилото впи.

Във ръцете ни яки веслата

извиха лопати —

готови за мах.

 

И когато скалите отново

заразтваряха паст,

Арго совна снага между тях.

Но попадна във пъкъла.

Задържа го въртоп

и засмука

надолу

към бездната.

А скалите една накъм друга

поеха обратно.

 

Страшен миг!

И тогава Орфей от Родопа

застана сред нас

и вгледан в безумството морско,

задърпа чудесните струни

на своята лира.

Душите ни, свити от ужас,

се разтвориха, в миг

осенени от вечност.

Само бог Аполон би могъл

да изтръгне

подобно съзвучие.

 

И случи се чудото!

Талазите — кучета бясни,

сякаш

от длан на вълшебник погалени,

прибраха езици

и легнаха ничком.

Симплегадските страшни скали

замряха

с разтворени челюсти —

неподвижни навеки,

И Арго, понесен от звуците,

премина оттатък.

 

По-хубаво щеше да бъде

да бяха ни смлели скалите

и смесили с водните пръски,

наместо в най-светлия миг

Юнакът Идас

да отвори уста

и да викне пред всички:

„Мъже аргонавти,

не чудната лира Орфеева —

спаси ни

богиня Палада.

Видях я с очите си как

повелѝ на вълните да спрат

и как

със ръцете си силни

задържа̀ Симплегадите!“

 

Кой може човешкия мозък

да преброди и каже: „Дотук!“,

та и аз да проникна и зная

защо го направи Идас?

 

Но Орфей

вдигна меч срещу него.

Калаид и Зет — синовете

на студения вятър Борей

и другари Орфееви —

се втурнаха в боя.

Теламон

взе страна на Идас.

И колцина юнаци,

обзети от лудост, наскачаха.

 

Тогава Анкей,

дето врязваше поглед

под земя и вода —

във душите им мигом

надзърнал,

сведе мрачно чело

и се хвърли в морето.

А Калаид и Зет,

разгневени,

на крилата си взеха Орфей

и напуснаха Арго.

 

Злощастният Арго!

Когато великият Арг

го е готвел за похода,

а Атина вбила е в него

парче

от свещения дъб,

за да бъде безсмъртен,

дали е видял участта му?

 

Натам все беди ни пресрещаха.

Безчет плитчини

и подводни скали

се препречиха в пътя ни.

А нямахме вече

Анкей,

за да вижда къде са скалите.

Нито Херкулес

със длан да ги чупи.

Ни Калаид и Зет

да ни вдигат

с крилата си мощни,

щом в плитко заседнем…

 

Човешки позор,

как сплотяваш ти своите жертви!

Отбихме на някакъв остров.

Попаднахме там на Медея —

дете на овчари.

Проклета да бъде!

Към хитрост подстори ни тя.

 

… Та колко ли хитрост е нужна,

наместо

да стигнеш далечна Колхида,

да кажеш,

че си я достигнал!

Че в битка

с най-страшния дракон

извоювал си златното руно,

че руното взел е бог Главк

да го пази… Та цяла Елада

да бъде щастлива.

 

Не, не мога!

Простете ми, живи и мъртви!

Напусто мълчах —

лъжа, преживяла и вечност,

лъжа ще си бъде

и истина няма да стане.

 

Олимпийци призвездни!

Преминахме ние през сприи,

през смърти.

Симплегадските страшни скали

преминахме даже.

Едно не можахме, едно —

да преминем

през себе си!

 

Несметни са дните и нощите,

откакто

ни срещнаха с вик

на родния бряг във Тесалия,

във родния Йолк,

без никой да сети,

че с измама

се върнахме,

че Арго след нашето слизане,

отплава самичък

със клюмнали скръбно весла!

 

Безсмъртният Арго!

Къде ли платната му бели

припърхват на вятъра

и стрелната бяла пътека

догоня го?

Къде ли пресрещат носа му

вълни тежкосини

и рязнати бягат встрани,

за да станат крила

на летежа му?

 

Да можех да зърна за миг

дали върху него

и днес

аргонавти пътуват.

И могат ли те този път

и могат ли те

да преминат през себе си!