Добри Жотев
Аристофан

Не зная моята вина,

но страшното ми наказание

Тантал не е заслужил.

 

Като в просъница на луд

връхлита тоя нагъл Смях

върху ми,

върти ме в своите въртопи

безмилостни.

Разнищва ме

сред нощите на царството

подземно.

 

От него никога и никъде

не мога да избягам.

Във нищото да се потуля,

и там ще ме намери —

и изранения ми слух

ще реже със трион

от змийски зъби.

Мой бедничък Аристофан!

А спомняш ли си

как започна всичко?

 

Тогава беше жив и волен.

На дъното на океан

от лунна светлина,

амфитеатърът,

препълнен с посетители,

очакваше актьорите.

Очакваше и ти

и скритичко поглеждаше

към жертвите

на твоята комедия.

(Най-първата от първите.)

 

Зловонни жертви бяха те,

стаили под човешки образ,

кой алчността,

кой наглото лицеприятелство,

кой жаждата за власт…

 

И ето, влязоха актьорите.

Комичните им маски

и дългите фунии,

насочени към сбраните,

изглеждаха като от други свят

в полупрозрачните талази

на лунното сияние.

 

Лек звън. Комедията почна.

И с нея твоят ужас:

амфитеатърът разсмя се,

но оглушиха го

с доволния си смях

осмиваните жертви!…

 

Богиньо Мелпомена,

Защо се смееха осмяните?

Защо се смееха?!

 

Нима човешкото ни зрение

наоколо си вижда само,

а в нас не може?

Нима и аз самият

не виждах нищо, нищичко

и тръгнах сляп

срещу слепци?

 

Не знам! И знам добре едно —

сражавах се докрай.

Макар че този Смях,

в поредните комедии,

изригваше все по-могъщ,

все по-могъщ…

Във вихър се превръщаше.

Додето вихърът

усука клуп

и стегна гърлото ми в него.

А после в Тартара

подгони ме.

 

Жестоки Хадес!

Открий една пролука

във прежестокото си царство,

да сложа там ухо

и чуя,

все още ли сред живите

се носи на осмяните

Смехът!

 

Или е вече спомен той

полуизтрит във паметта

на вчовеченото

човечество.

Ако е тъй, тогаз ще знам,

че моята

безпаметна любов към хората

победа е дочакала!

 

И мъките неизразими

на бедния Аристофан

ще станат нищо.