Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Мария Петрова Щерева (2021 г.)

Издание:

Автор: Добри Жотев

Заглавие: Делфийският оракул

Издание: първо

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: стихосбирка

Националност: българска

Излязла от печат: 15.VI.1983

Редактор: Надя Кехлибарева

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Любен Петров

Рецензент: Иван Поливанов

Художник: Васил Инджев

Коректор: Добрина Имова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14730

История

  1. — Добавяне

Бог Кронос —

сам време във времето —

поглъща вселените.

 

Небеса вездесъщи,

кажете ми вие,

кога е потеглил

От моята Атика

печалният кораб

със седем девойки

и седем момци,

да бъдем предадени

на царя на Крит,

та той да ни хвърли

на подземния звяр

Минотавър.

 

Не цар беше Минос,

а смърт върху трон! —

Без дума да каже —

със пръст отброи

нещастните жертви

и мене сред тях.

 

А после…

Проклет Лабиринт!

В началото още

засмука ни той

и ние, залутани

един друг

се загубихме.

 

И не сетих кога,

останал самичък

сред сумрака,

изпод хитона си бял

измъкнах широкия меч

и кълбото, което

от татко си Минос

Ариадна

подаде ми скришом,

та щом победя

Минотавър,

да мога

по тънкия път

на конеца

назад да се върна.

 

Бог Кронос —

сам време във времето —

поглъща вселените.

Животът

е негово мигване.

 

С какво да пресметна

животите, смъртите,

откакто се лутам

изтерзан в Лабиринта?

Колко стъпки пристъпих

през здрачени незнайности,

за да чувам ехата

на своите мисли

и да стигам учуден

дотам,

до където съм стигал.

 

Откога през ръката ми

се изниза конеца

от кълбото, което

Ариадна ми даде.

(Ариадна!

Афродито приоблачна,

потънал във времето,

забравям чертите й!)

 

А пред мен, а зад мен

все придебват нечуто

нозе.

И подишват на разкрач

притаени гърла.

И напразно от стискане

моя меч

се вдълба във дланта ми

и от вглеждане пламъци

очите ми станаха.

 

Богове и човеци,

защо си измислихте,

че аз

съм убил Минотавър?

Защо си измислихте?

 

Минотавър е жив!

Тук и там — в Лабиринта.

От Живота по-стар.

От смъртта по-безсмъртен.

Безконечност изтече,

без да могат

очите ми

да го зърнат ни миг.

Само стъпки и кости

от невинно погинали…

 

Минотавър е жив!

Все едно.

И страхът ми дори

по-безстрашен ме прави.

Тезей е един!

Ще сразя Минотавър.

 

Но кажете ми как

да го видя,

за да влезем в двубой?

Какъвто да е,

със бича глава

или драконска,

ще грохне в нозете ми.

Тезей е един!

И с Херкулес, трябва ли,

меч ще кръстосам!

Но не Минотавър!

Не Минотавър! —

Лабиринта е страшен!

Лабиринта ме мами

и не зная къде е

нито изток,

ни запад.

Лабиринта завързва

минотавърски възли.

В грозен сумрак се вие

под земи и води.

Вгражда в гибелна мрежа

чак призвездните бездни.

През душите ни гъне се

и във тях може би,

увива и сплита

най-коварния възел…

 

Богове и човеци!

Не, не Минотавър!

Лабиринта е страшен!

Проумейте го!

Помогнете ми!

Ако наистина тук,

върху тая земя,

човешката мисъл

и воля

не за присмех се раждат,

а за подвизи!

Край