Добри Жотев
Предвечният Хаос

Аз, Хаосът, говоря ви:

 

Земята е сълза

в окото на вселената,

помръкнала от скръб,

от вековечна скръб,

за всички и за всичко,

родено върху нея.

 

Не е ли истина?

 

Земята е сълза,

изгряла във всемира

да носи радостта

на звездните сияния,

и тя самата радост,

да грее в радостта си.

 

Не е ли истина?

 

Земята е сълза —

като снаряд заседнала

в цевта на битието,

готово да простреля

самия жив живец

на гладните надежди.

 

Не е ли истина?

 

Земята е сълза

в гледеца на безкрая

засветила от воля,

от мегатонна воля

да го обходи цял,

до край да го познае.

 

Не е ли истина?

 

Земята е сълза,

като микроб проникнала

в кръвта на световете,

способна да отрови

и себе си, и тях

ведно със боговете.

 

Не е ли истина?

 

Поемай всички истини!

Поемай и живей!

И с радостта ми радвай се!

Защото аз отвеки,

донине и вовеки

съм бил и ще пребъда!

 

Не е ли истина?

 

Поемай всички истини!

Тъгувай със тъгата ми!

Защото всеки хаос

е пъклената мъка

по вечната хармония,

която вечно търси.

 

Не е ли истина?