Добри Жотев
Единак

На най-високия, най-каменния връх

просвредлил като изстрел висотите,

нощта го е вковала,

да бъде нейно кобно привидение

и неин мъченик,

и неин скръбен глас да бъде!

 

И вече час ли, век ли, векове ли

клечи на острия острец,

с опашка, смръзнала върху гранита,

със врат,

изхапан от фъртуните,

с глава, отправена към небесата,

безсилна да узнае

ни себе си,

ни другото край нея.

 

Прадревен вой на единак! Без ехо вой!

 

Ушите на душата са го слушали

в овчарските помръзлици на детството

как тъне и прозира през мъглите

като безкрайна призрачна ръка,

протегната за помощ.

 

Затуй навярно детската ми вяра

се втурваше през мрака да го дири

и доведе на топло!

А дядо ме възпираше сърдит:

„Назад! Такава е съдбата му!

Той сам не иска твоето огнище,

че топлото

със лаене се плаща!

Дете,

не знаеш ти какво е единак!“

 

Далечен дядо, вече знам! И виждам го:

На най-високия, най-каменния връх

нощта го е вковала

да бъде нейно черно наказание

и неин изкупител,

и неин горък плач да бъде!

 

И вече час ли, век ли, векове ли

клечи на острия острец

с озъбени от вълчи глад ребра,

със лапи

покрай хълбоците кървави,

с муцуна сива, стрелната нагоре,

безсилна да надвика

ни себе си,

ни другото край нея.

 

Прадревен вой на единак! Без ехо вой!

 

Ушите на душата са го слушали

в овчарските помръзлици на детството.

Прокрадвал се е чак в дрезгавините

на моето зачатие

като въпрос

от някого към някого.

 

Затуй навярно детската ми вяра

се впускаше през мрака да го дири

и къшейче да му даде!

А дядо ме възпираше сърдит:

„Назад! Такава е съдбата му!

Той сам не иска твоя къшей хляб,

че със скимтене

хляба се заплаща!

Дете,

не знаеш ти какво е единак!“

 

Препатил дядо, вече знам! И виждам го:

На най-високия, най-каменния връх

нощта го е вковала

да бъде нейно люто неспокойствие,

и нейна рана,

и неин пъклен вик да бъде!

 

И вече час ли, век ли, векове ли

клечи на острия острец

със криви нокти, всечени в леда,

с гърди,

поели студовете,

със ноздри — тръпно влажни пипала, —

безсилни да проникнат

ни в себе си,

ни в другото край тях.

 

Прадревен вой на единак! Без ехо вой!

 

Ушите на душата са го слушали

в овчарските помръзлици на детството.

Прокрадвал се е чак в дрезгавините

на моето зачатие.

И в мъртвото на идващата смърт

на тоя вой безмилостната горест

като змиорка

в челюстта на видра

от болка ще се гъне.

 

Затуй навярно детската ми вяра

се стрелваше през мрака да го дири

и с братство да го утеши!

А дядо ме възпираше сърдит:

„Назад! Такава е съдбата му!

Той сам не иска нежното ти братство,

че то

с изяждане на брата

се заплаща!

Дете,

не знаеш ти какво е единак!“

 

Първичен дядо, вече знам! И виждам го:

На най-високия, най-каменния връх

нощта го е вковала

да бъде нейно крепко упование

и нейна истина,

и неин див протест да бъде!

 

И вече час ли, век ли, векове ли

клечи на острия острец,

обиквал всичко в тоя светъл свят,

за да усети

колко е самотен.

Намразвал всичко в тоя тъмен свят,

за да усети колко е безсилен.

Загърбвал всичко в тоя леден свят,

за да усети

колко е излишен.

 

И ей ги — каменния връх и той!

И долу зимната помръкнала земя,

студена като безразличие.

И горе — взрени в тъмнотите — небеса,

изцъклени

като безсмислие.

и зъзнещи звезди — несвясни сънища

на предалечни единачества.