Добри Жотев
Зимни стихове

Красавице от мъртво безначалие,

напразно се самозалъгваш!

 

Напразно светлобялата измама,

с която тежко си окичила

натегналите клони,

показваш като пролетно цъфтене!

Напразно!

 

Не стига белотата!

 

Да бъде истински живот цъфтежа ти,

е нужен опия на аромати,

размръзнало жужене на пчели,

разоковани ручеи,

пътуваща мъзга,

възбуден въздух,

прозрачен глас на кукувица,

приветствия на жерави…

 

Красавице от светлобяла жар,

напразно се самоизлъгваш!

 

Напразно силата на парещата болка,

с която ни изгаряш,

щом с топли пръсти те досегнем,

показваш като пламък на живота!

Напразно!

 

Не стига болката!

 

Да бъде огъня ти огън на живота

са нужни устните на младо слънце,

доверието на треви и листи,

безшумен мах на пеперуди,

гореща плът на цъкащи пшеници,

охолство на щурци,

светкавици от гълъбови полети,

хоро на мараня,

протуберанси от зелено…

 

Красавице от светлобели устреми,

напразно се самоизлъгваш!

 

Напразно умъртвителния дъх

на твоите виелици,

с които все ни гониш по пъртините,

показваш като устрем на живота!

Напразно!

 

Не стига устрема!

 

Да бъде устрема ти устрем на живота

е нужен бяг на разседлан южняк,

готовността на бременно небе,

разрошени тополи,

могъщество на гърмове,

разтворени обятия на корени,

библейска пълноводност на порои,

овации на ча̀кали улуци,

отдаване на влюбена земя,

предчувстие на колендро̀…

 

Красавице от мъртво безначалие,

напразно се самоизлъгваш —

смъртта е смърт

и никога живот!