Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1974 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Мария Петрова Щерева (2021 г.)
Издание:
Автор: Добри Жотев
Заглавие: Лирически поеми
Издание: първо
Издател: Български писател
Град на издателя: София
Година на издаване: 1974
Тип: стихосбирка
Националност: българска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София
Излязла от печат: 30.X.1974
Редактор: Надя Кехлибарова
Художествен редактор: Кирил Голов
Технически редактор: Любен Петров
Художник: Красимира Дренска
Коректор: Цветана Ганева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14625
История
- — Добавяне
Нищо вече не помни Дъбът!
Всеки лист е последно усилие.
Всяка става —
безумно упорство.
Всяка клетка — замах.
Първи път ли върху му връхлитал е
с остри нокти,
с глави неброими,
със гърмящи крила тъмноципести
побеснял ураган?
Първи път ли, но тоя… О, майко!
Още щом понадникна зад хребета,
хоризонтът помръкнал помръкна.
Неразмахал крила —
бризна вятър
и в полята, додето се вижда,
всичко сведе глава.
Само той не потрепна изправен.
А му викаха в ниското храстите:
„Ще погинеш така — наведи се!“
А зашушна под него тревата:
„Направи като мен,
наведи се!“
А го молеха в ужас тръстиките:
„Поклони се поне!“
Е, какво — и да беше послушал,
взе едно —
би ли дало сърцето му
да отпусне уплашено клони,
да погледне покорно в земята,
да прегъне снага?
Да, но кой по света необгледен
би разбрал ориста му на дъб?
Вклещи корени в земното тяло,
вчепчи клони под жълтото слънце
и зачака врага.
И дочака най-лудата лудост.
Ураганът
излази на хребета,
вби във зъбера нокти ръждиви,
тласна тяло огромно и черно
и размаха крила.
Нищо вече не помни Дъбът!
Най-напред Ураганът стовари
върху него гигантско туловище.
Той изпъшка, напрегна корона
и отблъсна го с вик.
Ураганът замаян разтърси
неброими глави,
поизви се,
вряза нокти ръждиви във кръста му,
махна бързо с крила тъмноципести
и задърпа встрани.
Страшна болка — на две ще го счупи.
Тихо охна Дъбът,
вдънери се.
И врагът така и не сети
как се просна по гръб на земята,
как остави в снагата му твърда
криви нокти,
из корен изтръгнати,
тъмносини разкъсани жили
и покапала кръв.
Тръсна плещи Дъбът, но към него
Ураганът
настръхнал полази,
като кобра уви го до вършето
и отново заблъска крилата си,
тоя път на възбог.
Прешлен прешлена с огън обжари.
Още малко —
ще грохне изтръгнат!
Потрепера Дъбът и застена.
Но в мига непосилен на болката
сви в юмрук
придушените клони,
вкорени изтерзаните корени,
във възел ги сби.
И врагът му така и не сети
как изхлузен
излитна нагоре
и остави по листи и клони
тънки люспи, разтеглена кожа
и разкъсана плът.
Вдъхна въздух Дъбът и зачака.
И дочака най-тежкия миг.
Ураганът
се стрелна обратно,
блъвна жар от гърла нажежени,
совна дълга опашка отблизо
и с триона й кокален рязна
беззащитния врат.
Дръпна тяло Дъбът и извика
с бяла рана
на якия дънер,
с гъсти клони, политнали с грохот,
с тежки клони,
в каката му паднали
и забити в пръстта.
Нищо вече не помни Дъбът!
Ураганът се хвърли със трясъци
да довърши ранения враг,
с гръм и удар
на прах да го стрие.
Че на тая земя всеки дъб,
щом е дъб, и с отрязани клони
пак остава си дъб.
Но напразно се би във твърдта му,
но напразно ровѝ
във пръстта му,
но напразно бълва̀ жар и грохот —
не промръдна Дъбът.
А когато премазан и кървав
Ураганът повлече към хребета
полуживо
издрано туловище,
със безсилни крила и опашка
и студена закана в очите,
светна чисто небе.
И тогава надигна се всичко
и погледна с възторг победителя.
И завикаха храстите:
„Слава!“
И тревата пригласяше:
„Слава!“
И тръстиките кимаха:
„Слава!“
Но Дъбът, изтерзан от умората,
сякаш нищо не чу.
Е, какво, и да беше ги чул,
все едно —
не за слава се би!
Да, но кой по света необгледен
би разбрал ориста му на дъб?
Тая орис и страшна,
и праведна,
тая орис е негова орис
и ще бъде и днеска, и утре,
и во веки веков.