Добри Жотев
Алегро

На Апостол Карамитев

Аз съм Вятърът! Вятърът! Вятърът!

От жаркия зной на екватора

до снежните смръзнали полюси

се мята световният гърч

на моята мъка!

 

Аз не мога да пипна сам себе си!

Не мога!

И минал през нищо към нищото,

изтръпвам: „Не, няма ме! Няма ме!“

Тогава увивам се в смерч.

И стегнат от мрака на вихъра,

досягам снагата си

гореща и жива,

израснала чак от зенита.

Измамна, безсмислена радост!

Само миг и разбирам, че туй е

коварство на злата пустиня,

на жълтите пясъци.

 

Аз не мога да видя сам себе си!

Не мога!

И вгледан през празно към празното,

застивам: „Не, няма ме! Няма ме!“

Тогава политам напред.

И носен от зрака на по̀лета,

се виждам навсякъде

залюшнат, безгрижен и ведър.

Измамна и глупава веселост!

Само миг и разбирам, че туй е

коварство на клони и ниви,

на стволи и облаци.

 

Аз не мога да чуя сам себе си!

Не мога!

И вслушан през глухо към глухото,

замирам: „Не, няма ме! Няма ме!“

Тогава взривявам се цял.

И тласнат от устрема,

се чувам отвсякъде.

Как ярко, как гръмко и страшно

се носи гласът ми!

Измамно и смешно ликуване!

Само миг и разбирам, че туй е

коварство на здрачни антени,

на луди морета.

 

Аз съм Вятърът! Вятърът! Вятърът!

От тъмния гръб на планетата

до ясната вис принебесна

се мята световният гърч

на моята мъка!

О, кажете, какви са чертите ми?

Какво съм в пространство и време?

Кога се зараждам и гина?

Кому и защо съм потребен?…

 

Ако вие познали сте себе си,

кажете ми!