Константин Паустовски
Далечни години (22)

Великият трагик Кин

По стоборите в Брянск бяха разлепени жълти афиши за гастролите на актьора Орленев.

Афишите бяха отпечатани на грапава и тънка хартия. Лепилото бе попило и от горната й страна. Козите късаха и изяждаха тия афиши. От дъвчещите им уста стърчаха парченца жълта хартия с отпечатани черни думи: „гений… безпътство“. Само на малкото оцелели афиши можеше да се прочете, че в Брянск Орленев ще играе в ролята на английския трагик Кин в пиесата „Кин или гении и безпътство“.

Вуйчо Коля купи предварително билети за представленията на Орленев. Няколко дни в къщата на вуйчо Коля говореха само за Орленев.

Представленията щяха да бъдат дадени в летния театър в градската градина. Театърът беше дървен, стар, с олющена розова боя. По стените му години наред лепяха афиши. Избелялата от дъждовете хартия висеше на дебели парцали.

Театърът беше винаги със заковани врати и прозорци. В здрача изпод покрива на театъра излитаха прилепи и сновяха над глухите алеи. Девойки с бели рокли пищяха от страх — съществуваше поверие, че прилепите се вчепкват за всичко бяло и после не могат да ги махнат.

Изоставеният театър изглеждаше тайнствен. Убеден бях, че в празния му салон и актьорските тоалетни и досега се търкалят изсъхнали цветя, кутийки с грим, панделки, пожълтели ноти. Търкалят се още от ония времена, когато според градското предание в тоя театър е давала представления една пътуваща оперета.

Начервени млади жени с насинени клепачи са изтичвали от тоалетните по скърцащите дъски на сцената, влачейки кадифени шлейфове. Китарите са звънтели прелъстително под пръстите на нахалнички първи любовници и думите на жестоки романси са карали да се свиват простодушните сърца на гражданите:

Сънувах ден, но той не ще се сбъдне

и милият не ще се върне вече…

Тоя театър бе видял всичко: млади циганки с раздиращи сърцето гласове, разорили се помешчици, миришещи на конски пот — те препускали по сто версти, за да дойдат на концерта на някоя Нина Загорна — корнети с черни бакенбарди, търговци с кафяви бомбета, годеници, треперещи от уплаха, в разкошни като пяна розови рокли.

Моите мисли за тоя театър бяха свързани с юлските нощи, когато над короните на липите мигаха светкавиците, кръвта шумеше в главата, от нищо не те беше страх и за нищо не ти беше жал от разгулната женска песен и мимолетната любов. Когато ти е все едно за всичко и цялото щастие се съдържа само в погледа изпод милите ресници. В погледа под звъна на звънчетата, под виковете на пияния файтонджия. Само един поглед като блясването на черна светкавица през тия задушни нощи, напоени с мириса на липите и пълни с далечния тътен на Брянските гори — гъсти, непроходими, лекуващи сърцето от ипохондрия и измяна.

Стените на театъра бяха запазили отзвуци от замлъкналите гласове, спомени за разгулен живот, отвличания, дуели, глухи ридания и горещи сърца.

Изглеждаше, че театърът е умрял отдавна, потънал в паяжини, и в него вече никой няма да играе.

Но ето че го отвориха, постегнаха, проветриха, постлаха пътеки, очистиха праха от кадифената тапицерия на ложите и тя от сива отново стана вишневочервена.

Под тавана светна полилей. Отначало старичкият му кристал блестеше неуверено и мъждиво, но след това, трепнал от първите пасажи на оркестъра, той заблестя смело с десетки разноцветни звънтящи звезди.

На вратата се появиха старите разпоредители с бели плетени ръкавици. Замириса на парфюм, на свежест от градината, на ароматни бонбони. Разнесе се сподавен шепот, дрънкане на шпори, скърцане на столове, смях, шумолене на тесните програмки — на тях бе отпечатана лира във венец от дъбови листа.

— Орленев, Орленев, Орленев! — чуваше се от всички краища на театралния салон.

Вуйчо Коля седеше в ложата в изящния си формен сюртук с черна кадифена яка. Вуйна Маруся бе заобиколена от пепеляв блясък. Той излизаше от сивата й нова рокля, подобна на дим, от косата й, и възбудените й сини очи — тя отдавна вече не бе ходила на театър.

Щабскапитан Иванов мина спокойно по постланите пътеки и на остроносите му обувки дрънчаха мънички шпори.

Дори капитан Румянцев бе сресал червеникавата си брада-лопата и бе дошъл облечен в сюртук. Той непрекъснато изваждаше от задния джоб носната кърпичка и бършеше зачервеното си лице.

Сестрите Румянцеви седяха долепени една до друга и бузите им непоносимо пламтяха.

На представлението бяха дошли моите стари познати от Рьовни — Володя Румянцев и Павля Тенов.

Володя Румянцев се бе качил в галерията, макар че имаше билет за ложа — той бе скаран със сестрите си.

Павля Тенов седеше със снизходителен израз, протегнал далеко напред кръстосаните си крака. Можеше ли той, стар петербургски студент, да се вълнува при такова представление!

В ложата вуйна Маруся ме притегли за ръката, свали една перушинка от яката на куртката ми, внимателно огледа косата ми и я приглади:

— Е, сега е добре.

Погледнах се в мътното огледало в аванложата. Бях много бледен и толкова детски мършав, сякаш още малко и ще се пречупя.

Завесата се вдигна и представлението почна.

В Киев бях виждал добри артисти, но сега тоя нисък човек с тъжно и остро лице правеше истински чудеса на сцената. Всеки звук на неговия глас разкриваше болната и прекрасна душа на великия Кин. „Раниха елена със стрела!“ — със звънтящия си глас извика той и в тоя възглас напираше цялата безизходна мъка за милосърдието.

Аз треперех цял, когато в салона започна създаденият от актьорите театрален скандал. И не можех да сдържа сълзите си, когато завесата падна, на авансцената излезе разплакан старият режисьор англичанин и каза с треперещ глас, че представлението не може да продължи, защото „слънцето на Англия — великият трагик Кин е полудял“.

Вуйна Маруся се обърна към мене, потупа ме по ръката и искаше да ми каже нещо, сигурно шеговито, но вместо това извика учудено и стана. Вуйчо Коля се обърна и също стана. Целият салон гърмеше от ръкопляскания.

Аз също се обърнах. Зад мене стоеше баща ми, все така уморен, с ласкава и тъжна усмивка, но съвсем побелял. В очите ми всичко се завъртя, а след това изведнъж се прекъсна и стана тихо и тъмно. Баща ми ме подхвана.

Не си спомням добре, или по-право съвсем не помня какво стана по-нататък. Свестих се на малкото канапе в аванложата. Яката на куртката ми беше разкопчана. По брадичката ми течеше вода, а вуйна Маруся мокреше слепите ми очи с одеколон. Баща ми ме вдигна за раменете, сложи ме да седна и ме целуна.

— Поседи малко, не се движи — каза той. — Ей сега всичко ще мине. Нима не получихте моята телеграма?

Докато умореният Орленев излизаше да се покланя и вземаше цветята, полетели на сцената, баща ми разказа набързо, че получил служба във вагоностроителния завод в Бежица. Селището Бежица беше само на осем версти от Брянск.

Баща ми току-що бе пристигнал, не заварил никого в къщата на вуйчо Коля и дошъл да ни намери в театъра.

— Ами как е мама? — попитах аз.

— Майка ти ли? — попита баща ми. — Тъкмо ти нося писмо от нея. Майка ти не иска да живее в Бежица. Тя ще замине с Дима в Москва и смята да се настани там завинаги. Разбира се, ще вземе и Галя.

— Ами каза ли нещо за мене?

Баща ми помисли.

— Струва ми се, не. Аз я видях много за малко. Тя сигурно ти е писала за всичко. Ето прочети.

Той ми подаде писмо. Ръкоплясканията все още гърмяха. Аз прочетох набързо писмото. То беше късо и сухо.

Мама ми пишеше, че трябва да постоя още у вуйчо Коля, докато животът ни се уреди. Сега тя не може да ми каже нищо утешително. Тя смята да се пресели в Москва след месец, през юли. Аз трябва да прекарам лятото в Брянск, но ако искам, мога да ида и в Бежица при баща си. Но все пак ще бъде по-добре и по-спокойно, ако прекарам лятото в Брянск. „На път от Киев за Москва — пишеше мама — за съжаление не ще можем да се отбием в Брянск, но аз ще ти телеграфирам да дойдеш на гарата да се видим и поприказваме за всичко“.

Когато свърших да чета писмото, вуйна Маруся каза засмяна на баща ми:

— Сега ние няма да го дадем никому. Дори на вас, Георгий Максимович.

— За нищо на света няма да го дадем — каза вуйчо Коля. — Но изобщо ние ще си поприказваме за това, Георгий.

— Да си поприказваме — съгласи се баща ми.

Тръгнахме през градската градина към файтона. Газовите фенери съскаха между дърветата. Военният оркестър на естрадата свиреше шумен марш, сякаш се радваше, че представлението бе свършило и фанфарите и тромбоните отново могат да гърмят с всичка сила.

Качихме се във файтона. Премятайки крака, конете се спущаха от стръмния хълм.

Аз бях обезкуражен от маминото писмо. И след него всичко оставаше също така неясно, както си беше. Очевидно мама и татко не бяха се помирили. Не можех да разбера защо мама ми пише така студено. Нима е почнала да ме забравя? Нима аз не съм нужен никому?

Баща ми разговаряше оживено с вуйчо Коля. Защо той не ме разпита за нищо. Аз можех да му разкажа много тъжни неща. Може би щях да си поплача и от това щеше да ми олекне.

Всички в къщата на вуйчо Коля ме обичаха — и той, и вуйна Маруся, и дори всички другари на вуйчо Коля, но все пак в гърдите си постоянно усещах някаква тежка буца. Трябваше да прикривам мъката си, за да не обидя вуйчо Коля и вуйна Маруся.

Спомних си думите на Субоч, че в скоро време ще мога да не бъда в тежест на никого. Аз се свих целият. Всичко ми стана ясно. Значи аз съм бреме за всички. Баща ми си има свой живот. Кой знае, може би в Бежица той няма да живее сам.

Ами мама? Защо мама се бе отказала така леко от мене? Сигурно заради Галя. Галя ослепяваше, лекарите не можеха да й помогнат с нищо. Мама беше отчаяна от това. Страшната съдба на Галя поглъщаше всичките й мисли. Сигурно в душата на мама не бе останало вече нищо освен необузданата жалост към Галя.

Ярката луна висеше над града. Зелени от лунната светлина, ламаринените покриви изглеждаха мокри. Вуйна Маруся се наведе към мене.

— Ако може, дай ми писмото.

Подадох й го.

Тя го сгъна на тясна ивичка, пъхна го в прореза на ръкавицата си от гласе и я закопча със седефеното копче.

Заболя ме глава. Болеше ме толкова силно, че на очите ми дори се появиха сълзи.

— Какво ти е? — попита вуйна Маруся.

— Много ме боли главата.

— Горкият, струпа ти се всичко изведнъж!

Вкъщи ме сложиха да си легна. Лежах и се ослушвах към разговора в трапезарията и в гласа на баща си. Все очаквах да дойде да ми каже лека нощ.

През прозореца струеше свеж въздух и замъгляваше главата ми. Заспивайки, чух как Орленев извика в съседната стая с измъчен глас: „Раниха елена със стрела!“ Веднага далеко, чак на края на нощта, засвири нежна музика. Тя се отдалечаваше, утихваше, сякаш се озърташе и ми кимаше с глава.

После вуйна Маруся каза: — „Той ви е слабичък. Твърде много се развълнува“. — „За кого говорите?“ — попитах аз. — „Спи — каза гласът на вуйна Маруся. — Аз няма да се отделя от тебе. Вие си налейте сами чай.“ Чайните лъжички почнаха да се въртят все по-бързо и по-бързо в чашите. От това главата ми се завъртя и аз почнах да падам. Падах дълго и докато падах, забравих всичко.

Няколко дни лежах с температура, с болки в главата. През това време баща ми замина за Бежица.

Щом се поправих, заминахме с вуйчо Коля при баща ми.

Бежица беше сиво и скучно селище. Пръстта бе примесена с шуплеста сгурия от заводските пещи. В градинките растяха криви брези. Заводът димеше.

В гредоредната къща, в квартирата на баща ми, миришеше на дим от въглища. Обстановката беше бедна. Освен баща ми в квартирата не живееше никой.

Заварихме баща ми да чете енциклопедическия речник.

Той се зарадва много, като ни видя.

— Разбирам — каза той на вуйчо Коля, — че за Костик е съвсем неудобно да живее тук, скучно е, не е уредено и е самотно. Но и аз няма да остана тук дълго.

— А какво смяташ да правиш? — строго попита вуйчо Коля.

— Ще замина някъде. Животът изобщо не ми се удаде. Сега ми е все едно. Сам съм си виновен.

Гледах баща си. Сега той съвсем не приличаше на оня човек, какъвто беше в 1905 година или някога отдавна — в Городишче, Геленджик или в стаята на художника Врубел. Сякаш там беше наистина той, а тук беше неговият двойник — несретник.