Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Quiquern, 1895 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Д. Мавров, 1940
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ръдиардъ Киплингъ
Заглавие: Квикернъ
Преводач: Д. Мавровъ; Хр. Радевски (стихове)
Издател: Хемусъ
Град на издателя: София
Година на издаване: 1940 (не е указана)
Тип: Разказ
Печатница: Придворна печатница — София
Художник: Вадимъ Лазаркевичъ
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14071
История
- — Добавяне
Хората отъ Ледний Изтокъ — като снѣгъ се тѣ топятъ —
просятъ захаръ и кафе тѣ, следъ човѣка бѣлъ вървятъ.
Хората отъ Златни Западъ — учатъ се на кражби, бой:
на търговцитѣ продаватъ кожи и душитѣ свои.
Хората отъ Юга Леденъ — тѣ търгуватъ цѣли дни;
скѫсани палатки иматъ, но накичени жени.
Хората отъ Стари Ледъ сѫ чужди на човѣка бѣлъ —
съ копия отъ китъ, тѣ сетни сѫ въ човѣшкий родъ узрѣлъ.
— То отвори очитѣ си. Гледай!
— Тури го пакъ въ кожата! То ще стане силно куче. На четвъртия месецъ ще му дадемъ име.
— На кого ще го кръстимъ? — попита Аморакъ.
Очитѣ на Кадлу обиколиха подплатената съ кожи снѣжна кѫща и се спрѣха на четиринадесетгодишния Котуко, който седѣше на пейката за спане и издѣлваше едно колче отъ моржова кость.
— Кръсти го на мене, — каза Котуко, като се ухили. — Единъ день азъ ще имамъ нужда отъ него.
Кадлу се ухили на свой редъ, очитѣ му се скриха въ тлъстината на плоскитѣ му бузи и кимна на Аморака. А свирепата майка на малкото кученце скимтѣше, като го виждаше да мърда далече отъ нея, въ малката торба отъ тюленова кожа, окачена надъ лампата отъ китова мазь. Котуко продължаваше да дѣлка. Кадлу хвърли връзка кожени кучешки хомути въ една малка стаичка, която се отвори въ едната страна на кѫщата. Свали отъ себе си тежкото ловно облѣкло отъ еленова кожа и го тури въ мрежа отъ китови балени, която висѣше надъ друга лампа. Сетне седна на пейката да дъвче кѫсъ замръзнало тюленово месо, докато Аморакъ, жена му, донесе редовния обѣдъ отъ варено месо и супа съ кръвь. Отъ ранна сутринь той бѣше на тюленовитѣ дупки, които сѫ далече на дванайсеть километра, и се върна съ три голѣми тюлена. На срѣдата по дългия снѣженъ входъ, който води до вѫтрешната врата на кѫщата, се чуваше тракане на зѫби и кучешки лай. Кучетата отъ неговата шейна, освободени отъ дневната работа, се борѣха за топли мѣста.
Когато лаятъ стана твърде високъ, Котуко се слъзна отъ пейката и взе единъ камшикъ съ половинъ метъръ дълга дръжка отъ китова кость и седемь и половина метра оплетенъ ремъкъ. Той се вмъкна въ прохода. Лаятъ стана толкова силенъ, като че всички кучета се нахвърлиха върху него да го изядатъ живъ. Но това бѣ само тѣхната обикновена молитва преди ядене. Когато изпълзѣ на отвѫдния край, половинъ дузина рунтави глави го последваха съ очи до единъ видъ бѣсилка отъ китова челюсть, на която бѣ окачено месото за кучетата. Съ едно широко копие той рѣжеше кѫсове замръзнало месо и чакаше съ камшика въ едната рѫка и месото въ другата. Всѣко животно бѣ повиквано по име — най-слабото най-напредъ. Тежко и горко на това куче, което излѣзѣше отъ реда си. Заострениятъ камшикъ се стрелваше върху него като свѣткавица и отхвърляше цѣла шепа косми или кожа. Всѣко животно ръмжеше, лапваше и бѣгаше съ своя дѣлъ обратно къмъ входа. А момчето стоеше на снѣга подъ блестящето северно сияние и раздаваше правосѫдие. Последенъ дойде голѣмиятъ черенъ водачъ, който пазѣше реда, когато кучетата бѣха впрегнати. Нему Котуко даде двойна дажба месо и единъ плѣсъкъ съ камшика добавка.
— Ахъ! — рече Котуко, свивайки камшика си. — Азъ имамъ едно малко кученце надъ лампата, което прави много шумъ.
Той пропълзѣ обратно върху притиснатитѣ кучета. Изтърси сухия снѣгъ отъ кожуха си съ една китова чукалка, която Аморакъ пазѣше до вратата. Сетне изчука кожената подплата на тавана, за да отърси снѣжнитѣ висулки, които биха могли да паднатъ отъ снѣжния сводъ отгоре, и се сви пакъ на пейката. Кучетата въ входа хъркаха и скимтѣха въ съня си. Кученцето въ дълбоката кожена качулка на Аморакъ риташе, задавяше се и ръмжеше. А майката на новокръстеното кученце лежеше до Котуко и не снемаше очи отъ вързопчето, което висѣше надъ широкия жълтъ пламъкъ на лампата.
Всичко туй се случи много далечъ на северъ, отвѫдъ Лабрадоръ, отвѫдъ Худсоновия протокъ, кѫдето голѣмитѣ приливи и отливи натрупватъ ледове. Случи се на северъ отъ полуострова Мелвила — на северъ дори отъ тѣснитѣ протоци Фури и Хекла — на северния брѣгъ на Бафинова земя, гдето Байлотовитѣ острови стоятъ надъ ледоветѣ на Ланкастерски Зундъ като тепсия, обърната наопъки. На северъ отъ Ланкастерски Зундъ има малко мѣста, за които ние знаемъ нѣщо. Но дори и тамъ живѣе пръснато население непосрѣдствено до самия полюсъ.
Кадлу бѣше инуитъ — ескимосъ. Неговото племе, около тридесеть души съ всичко, принадлежеше на тунунирмиутъ — което ще рече, „страна, лежеща задъ нѣщо“. На картитѣ този пустиненъ брѣгъ е писанъ Адмиралтейски заливъ, но инуитското име е по-добро, защото тази земя лежи задъ всичко на свѣта. Презъ деветь месеца отъ годината тамъ има само ледъ и снѣгъ, и буря следъ буря, при студъ, що не може да си представи този, който не е виждалъ топломѣрътъ да спада подъ нулата. Шесть месеца е тъмно. И това прави тази земя толкова страшна. Презъ тритѣ месеца на лѣтото замръзва презъ день и всѣка нощь. Тогава снѣгътъ започва да сълзи по южнитѣ наклони. Приземни върби пущатъ своитѣ мъхнати пѫпки. Дребни тлъстиги като че искатъ да цъвтятъ. Брѣгове отъ ситенъ чакълъ и обли камъни се спущатъ до морето. Гладки блокове и надраскани скали се издигатъ надъ покривката отъ зърнестъ снѣгъ. Но всичко туй минава само за нѣколко седмици, и пакъ свирепа зима сковава земята. А въ морето ледоветѣ блъскатъ и чупятъ откритата повръхность, дератъ и трошатъ, мачкатъ и мелятъ, докато всичко замръзне три метра дълбоко отъ брѣга къмъ дълбокитѣ води.
Презъ зимата Кадлу преследваше тюленитѣ до рѫба на този ледъ и ги убиваше съ копие, когато излизаха на дупкитѣ да поематъ въздухъ. Тюленътъ трѣбва да има вода на открито море, за да живѣе и да лови риба, а ледътъ понѣкога отива надъ сто километра отъ най-близката земя безъ никаква пукнатина и дупка. Презъ пролѣтьта Кадлу и неговитѣ хора се оттегляха отъ топящия се ледъ къмъ скалистата твърда земя. Разпѫваха палатки отъ кожи и поставяха капани за морски птици, или убиваха млади тюлени, когато се припичаха на брѣговетѣ. По-късно тѣ отиваха на югъ въ Бафинова земя подиръ севернитѣ елени да допълнятъ годишнитѣ си запаси съ сьомги отъ стотинитѣ потоци и езера въ вѫтрешностьта. Връщаха се пакъ на северъ презъ септемврий или октомврий за ловъ на мускатни волове и за редовния зименъ ловъ на тюлени. Тия пѫтешествия ставаха съ кучешки шейни по двадесеть и тридесеть километра на день, или понѣкога край брѣга въ голѣми „женски лодки“ отъ кожи, гдето кучетата и децата лежеха въ краката на гребцитѣ, а женитѣ пѣеха пѣсни, като се плъзгаха отъ носъ на носъ по стъклената студена вода. Всичкиятъ луксъ, който тунунирмиутъ познаваше, идѣше отъ югъ — плаващи дървета за мани на шейни, желѣзо на прѫчки за върховетѣ на харпунитѣ, стоманени ножове, калаени котли, които варѣха храната много по-добре, отколкото старитѣ работи отъ масленъ камъкъ, кремъкъ и стомана, и дори кибритъ, цвѣтни панделки за женскитѣ коси, малки, евтини огледала и червенъ платъ за рѫбоветѣ на празднични куртки отъ еленова кожа. Кадлу търгуваше съ скѫпи мазни извити нарвалови рога и съ зѫби на мускатни волове (тѣ бѣха ценни като бисеръ) съ южнитѣ инуити, а тѣ отъ своя страна търгуваха съ китоловцитѣ и мисионерскитѣ станции на Ексетеръ и Кумберландски Зундъ. И тъй вървѣше веригата, докато единъ котелъ отъ параходна кухня въ Бенди-Базаръ можеше да свърши днитѣ си надъ една лоена лампа нѣкѫде въ хладната страна на полярния крѫгъ.
Кадлу, бидейки добъръ ловецъ, бѣше богатъ съ желѣзни харпуни, ножове за снѣгъ, птичи стрели и всички други нѣща, които правятъ живота лесенъ, тамъ въ голѣмитѣ студове. Той бѣше глава на своето племе или, както казваха, „човѣкъ, който знае всичко отъ опитъ“. Това не му даваше нѣкаква власть, освенъ сегизъ-тогизъ да съветва приятелитѣ си да промѣнять своитѣ мѣста за ловъ. Но Котуко използуваше това, да заповѣдничи по ленивия инуитски начинъ надъ другитѣ момчета, когато излизаха ноще да играятъ на балъ въ лунна свѣтлина, или да пѣятъ „детската пѣсень“ на Северното сияние.
Но на четиринадесеть години единъ инуитъ се чувствува мѫжъ. На Котуко бѣше омръзнало да прави примки за диви кокошки и дребни лисици. Додѣяло му бѣше да помага на женитѣ да дъвчатъ тюленови и еленови кожи (което ги правѣше много меки) презъ цѣлия дълъгъ день, когато мѫжетѣ бѣха на ловъ. Той желаеше да отиде въ кваги, пѣвческия домъ, гдето ловцитѣ се събираха за своитѣ мистерии и магьосникътъ ги плашеше до най-весели припадъци, следъ като лампитѣ биваха загасвани. Тамъ можете да чуете Духа на северния еленъ да тропа на покрива, и когато едно копие се мушне въ откритата тъмна нощь, то се връща назадъ, покрито съ топла кръвь. Той желаеше да стане глава на семейство и да играе съ ловцитѣ. Стотини нѣща желаеше Котуко, но възрастнитѣ мѫже му се смѣеха и казваха: „Почакай, да влѣзешъ въ ярема, Котуко. Ловътъ не значи само да хващашъ!“
Сега, когато баща му бѣ кръстилъ едно кученце на него, работитѣ изглеждаха по-добре. Единъ инуитъ никога нѣма да пожертвува едно добро куче на сина си, докато момчето не разбира нѣщо отъ каране на кучета. И Котуко бѣше повече отъ увѣренъ, че знае всичко, и нѣщо повече.
Ако малкото кученце нѣмаше желѣзно здраве, то би умрѣло отъ претъпкване съ храна и отъ мачкане. Котуко му направи малъкъ хомутъ съ странки и го гонѣше изъ цѣлата кѫща, викайки: „Ауа, Йа, ауа!“ (Върви на дѣсно) „Чойачой, Йа, чойачой!“ (Върви налѣво) „Охаха!“ (Стой). Кученцето никакъ не обичаше това, но то бѣ истинско щастие въ сравнение съ първото впрѣгане въ шейна. То си седѣше на снѣга и играеше съ кожената странка, която водѣше отъ неговия хомутъ до голѣмия ремъкъ при носа на шейната. Тогава всички кучета тръгнаха, и малкото куче видѣ дългата три метра шейна да се качи на гърба му и да го влачи изъ снѣга. А Котуко се смѣеше до сълзи. Следъ това дойдоха дни следъ дни на свирепъ камшикъ, който съскаше като вѣтъра надъ леда. Всичкитѣ му другари го хапѣха, защото не знаеше работата си. Хомутътъ го жулѣше. Не му позволяваха вече да спи при Котуко, а трѣбваше да заема най-студеното мѣсто въ входа. Това бѣше училище за малкото куче.
И момчето учеше тъй бързо, както кучето, макаръ че е трудно нѣщо да се управлява една кучешка шейна. Всѣко куче е впрегнато — най-слабото най-близу до карача — чрезъ своя отдѣлна странка. Тази странка минава подъ лѣвия преденъ кракъ до главния ремъкъ, кѫдето е закачена чрезъ единъ видъ пѫпка и петелка и може да се откопчи чрезъ обръщане на рѫката, когато трѣбва да се освободи нѣкое куче. Защото младитѣ кучета често прекрачватъ странката съ задния кракъ, и тогава тя имъ се врѣзва до кокала. А тѣ всички изпитватъ горещо желание да отидатъ при другаритѣ си, когато тичатъ, като прескачатъ навънъ или навѫтре между странкитѣ. Тогава тѣ се давятъ и краятъ е по-забърканъ отъ мокра мрежа следъ изваждане на рибата. Голѣма часть отъ неприятноститѣ биха могли да се избѣгнатъ чрезъ научна употрѣба на камшика. Всѣко инуитско момче се гордѣе да бѫде майсторъ на дългия камшикъ.
Но лесно е да шибнешъ върху единъ белегъ на земята, а трудно е да се наведешъ напредъ и да докачишъ едно тичаще куче тъкмо задъ раменетѣ, когато шейната върви съ пълна бързина. Ако извикате името на нѣкое виновно куче, а по погрѣшка ударитѣ друго, дветѣ тозчасъ се сдавятъ и спиратъ всички други. Или, ако пѫтувате съ единъ приятель и почнете да говорите, или сте самъ и почнете да пѣете, кучетата спиратъ, обръщатъ се и сѣдатъ да чуятъ, какво ще кажете. Единъ или два пѫти Катуко бѣ изтървалъ шейната, задето бѣ забравилъ да я подпре, когато е спрѣла. Той скѫса много камшици и развали нѣколко ремъка, преди да му повѣрятъ пъленъ тимъ отъ осемь кучета и леката шейна. Тогава той се почувствува като мѫжъ отъ значение. Съ спокойно сърдце и сигурна рѫка препускаше по гладкия черенъ ледъ, бързо като глутница въ пъленъ вой. Той отиваше десеть мили до тюленовитѣ дупки. Когато бѣше вече на мѣстото за ловъ, освобождаваше голѣмото черно куче-водачъ, което бѣ тогава най-силното въ тима. Щомъ кучето надушваше нѣкоя дупка, Котуко обръщаше шейната, като забождаше единъ чифтъ еленови рога въ снѣга, тъй че другитѣ кучета не можеха да избѣгатъ. Той приближаваше пълзешкомъ до дупката и чакаше, докато тюленътъ излѣзе да поеме въздухъ. Тогава бързо мушка своето копие съ летяще вѫже въ дълбочината и следъ малко изтегля тюлена до рѫба на леда, а черниятъ водачъ идва и помага да завлѣкатъ трупа до шейната. Въ това време впрегнатитѣ кучета лаеха и лигитѣ имъ течеха отъ възбуждение. Котуко слагаше камшика като нагорещена прѫчка презъ лицата имъ — докато трупътъ замръзне. Връщането до дома бѣ тежка работа. Натоварената шейна трѣбваше да бѫде прекарана между грубитѣ ледове, а кучетата сѣдаха и гледаха жадно тюленитѣ, вмѣсто да теглятъ. Най-сетне тѣ влизаха въ равния пѫть къмъ селото и скърцаха по звънтящия ледъ съ наведени глави и вдигнати опашки. Котуко запѣваше „Ангутивунъ тина тау-на-не тина“ (Пѣсеньта на връщащия се ловецъ). Гласове го поздравляваха отъ кѫща на кѫща подъ звездно небе.
Когато Котуко, кучето, стигна до пълната си възрасть, и то изпитваше удоволствие по свой начинъ. То извоюваше съ упоритость своя пѫть въ тима, битка следъ битка, докато една прекрасна вечерь, на храна, сдави голѣмия черенъ водачъ. Тогава Котуко, момчето, го направи „второ куче“, както казваха. Така Котуко, кучето, бѣше повишено до дългия ремъкъ на кучето-водачъ, да тича метъръ и половина предъ другитѣ кучета. Неговото назначение бѣ да спира всички битки, въ ярема или вънъ отъ него. То носѣше много дебела и тежка огърлица отъ медна тель. Въ особени случаи биваше хранено съ варена храна, вѫтре въ кѫщи, и понѣкога му позволяваха да спи на пейката съ Котуко. То бѣше добъръ тюленичаръ и можеше да задържи единъ мускатенъ волъ, като тича около него и го хапе за петитѣ. Можеше дори — и това е най-голѣмото доказателство за храбростьта на едно куче — можеше дори да стои срещу мършавия поляренъ вълкъ, отъ който всички кучета, по правило, се страхуваха повече отъ всичко, що ходи въ снѣга. Котуко, кучето, и неговиятъ господарь — другитѣ кучета отъ тима тѣ не броеха въ своята дружина — ходѣха на ловъ заедно, день следъ день и нощь следъ нощь — завитото въ кожи момче и дивиятъ, косматъ, съ тѣсни очи и бѣли зѫби жълтъ звѣръ. Всичко, каквото има да върши единъ инуитъ е, да намѣри храна и кожи за себе си и за своето семейство. Женитѣ правѣха кожитѣ на дрехи, и понѣкога помагаха да хващатъ въ капани дребенъ дивечъ. Но голѣмата часть отъ храната — а тѣ ядатъ страшно много — трѣбва да бѫде намѣрена отъ мѫжетѣ. Ако запаситѣ не стигнатъ, нѣма отъ кого да се купи или проси, нито отъ кого да се заеме. Людетѣ трѣбва да мратъ.
Инуитътъ не мисли за такива случаи, докато не бѫде принуденъ за това. Кадлу, Котуко, Аморакъ и момчето-бебе, което риташе въ кожената качулка и цѣлъ день дъвчеше кѫсчета китова лой, бѣха щастливи. Тѣ произхождаха отъ една много благородна раса, която не знаеше що значи лъжа, нито кражба. Тѣ бѣха доволни да изкарватъ прехраната си отъ сърдцето на лютия безнадежденъ студъ, да се усмихватъ съ тлъсти усмивки, да разказватъ за духове и вълшебни приказки презъ вечеритѣ, да ядатъ, докато могатъ да ядатъ, не повече, и да пѣятъ безкрайната женска пѣсень: „Амна айа, айа амна, ахъ! ахъ!“ презъ деня, когато кърпятъ дрехитѣ си и поправятъ ловнитѣ уреди.
Но въ една ужасна зима всичко ги измами. Племето тунунирмиутъ се завърна отъ ранния ловъ на сьомги и направи своитѣ кѫщи върху прѣсния ледъ на северъ отъ Байлотовия островъ, готово да тръгне за тюлени, щомъ морето замръзне. Но есеньта бѣше ранна и лоша. Презъ цѣлия септемврий имаше постоянни бури, които чупѣха гладкия тюленовъ ледъ, тамъ кѫдето бѣ замръзналъ само на метъръ и половина. Морето го изхвърляше на брѣга, като го натрупваше на голѣми прегради отъ разрошенъ, остъръ, бодливъ ледъ, на двадесеть и петь километра ширина. По тоя ледъ бѣше невъзможно да се влачи шейна. Краятъ на леденото поле, отдето се ловѣха тюлени зиме, лежеше може би тридесеть километра задъ тази преграда и тая мѣсность бѣше недосегаема за тунунирмиутъ. Тѣ биха могли да прекаратъ зимата съ своитѣ запаси отъ замръзнали сьомги и китова мазь, и каквото могатъ да имъ дадатъ капанитѣ, но презъ декемврий единъ отъ тѣхнитѣ ловци се натъкна на кожена палатка, съ три жени и едно момиче, почти мъртви. Тѣхнитѣ мѫже се връщали отъ далечния северъ и били смазани въ малкитѣ си кожени ловни лодки. Кадлу разпредѣли женитѣ между колибитѣ на зимното село, защото никой инуитъ не може да откаже храна на умиращъ странникъ. Аморакъ взе момичето, което бѣше на около четиринадесеть години, за слугиня. По кройката на островръхата му шапка и по дългитѣ бѣли кожени гащи тѣ предполагаха, че то иде отъ Елесмерова земя. То не бѣше виждало по-рано калаени сѫдове и подковани съ дърво шейни. Но Котуко, момчето, и Котуко, кучето, го обикнаха.
Тогава всички лисици отидоха на югъ. Дори и волверинъ[1], този сърдитъ тѫпоносъ малъкъ крадецъ, не си даваше трудъ да претърсва празднитѣ капани, които Котуко поставяше. Племето загуби нѣколко отъ най-добритѣ си ловци, които бѣха зле осакатени въ борба съ единъ мускатенъ волъ. Това прехвърли повече работа на другитѣ. Котуко излизяше день следъ день съ една лека шейна и шесть или седемь отъ най-силнитѣ кучета и гледаше, докато очитѣ го заболятъ, за нѣкое малко пространство бистъръ ледъ, кѫдето нѣкой тюленъ може би си е пробилъ дупка за дишане. Котуко, кучето, обикаляше на длъжъ и на ширъ, и въ мъртвата тишина на леденитѣ полета Котуко, момчето, можеше да чуе неговитѣ полузадъхани отъ възбуждение скимтения надъ нѣкоя тюленова дупка, на три мили далече, тъй ясно, като да бѣше до него. Когато кучето намираше нѣкоя дупка, момчето си правѣше малка низка стена отъ снѣгъ, за да се предпази отъ най-лошия студенъ вѣтъръ, и тамъ чакаше десеть, дванадесеть, двадесеть часа да излѣзе тюленътъ да диша. Очитѣ му гледаха непрекѫснато въ малкия белегъ, който бѣ направилъ надъ дупката, за да насочи отвесния ударъ съ харпуната. Подъ краката си имаше малка тюленова кожа, и тѣ бѣха вкарани въ тутеринга — торба, за която разказватъ старитѣ ловци. Това прѣчи на краката да мръдватъ, когато ловецътъ чака, и чака, и чака да излѣзе тънкослухия тюленъ. Лесно можете да си представите, че да стои така въ торбата при четиридесеть градуса подъ нулата, е най-трудната работа за единъ инуитъ. Когато се улови тюленъ, Котуко, кучето, скача напредъ, влачейки странката следъ себе си, и помага да завлѣкатъ тѣлото до шейната, гдето уморенитѣ и гладни кучета лежатъ мрачни на завѣтъ подъ разчупенитѣ ледове.
Единъ тюленъ не отива много далече, защото всѣка уста въ малкото село има право да бѫде нахранена, и не се хвърля ни кость, ни кожа, ни сухожилие. Храната на кучетата се вземаше за хората. Аморакъ хранѣше кучетата съ кѫсове отъ стари лѣтни кожени платнища, отпаряни изъ подъ пейкитѣ за спане. Кучетата виеха и пакъ виеха, и се събуждаха да виятъ отново гладни. По лампитѣ въ колибитѣ можеше да се предскаже, че гладътъ бѣ близу. Въ добро време, когато китовата мазь бѣ изобилна, свѣтлината въ лодкообразнитѣ купи бѣше две стѫпки висока — весела, тлъста и жълта. Сега тя бѣ едвамъ шесть пръста. Аморакъ грижливо секнѣше мъховия фитилъ, когато незабелязано свѣтне за мигъ. И очитѣ на цѣлата фамилия следваха нейната рѫка. Ужасътъ отъ глада тамъ, въ голѣмитѣ студове, не е тъй голѣмъ, както ужасътъ да умратъ въ тъмнина. Всѣки инуитъ се страхува отъ тъмнината, която го притиска непрекѫснато шесть месеца презъ годината. И когато лампитѣ вкѫщи станатъ низки, душитѣ на хората се смущаватъ и забъркватъ.
Но по-лошото бѣ напредъ.
Недохраненитѣ кучета ръмжеха и тракаха съ зѫби въ входоветѣ на кѫщитѣ. Гледаха съ широки очи въ студенитѣ звезди и душеха срещу леденитѣ вѣтрове нощь следъ нощь. Когато тѣ спираха да виятъ, мълчанието падаше отново като твърда тежка прѣспа върху вратата, и хората можеха да чуятъ биенето на кръвьта въ тѣснитѣ канали на ушитѣ и тупането на сърдцата си, тъй силно, както удара на барабана на магьосника въ снѣга. Една нощь Котуко, кучето, който презъ деня бѣше необикновено мраченъ въ хомута, скочи и мушна главата си въ колѣнетѣ на Котуко. Котуко го погали, но кучето продължаваше слѣпо да се мушка напредъ, умилквайки се. Кадлу се събуди, хвана тежката като на вълкъ глава и я загледа въ стъкленитѣ очи. Кучето заскимтѣ, като че ли се уплаши, и затрепера между колѣнетѣ на Кадлу. Козината на врата му настръхна и то заръмжа, като да имаше чуждъ човѣкъ на вратата. Следъ това залая весело, търкули се на земята и взе да хапе обувката на Котуко като малко кученце.
— Какво е това? — попита Котуко, защото той почна да се страхува.
— Болестьта, — отговори Кадлу. — Това е кучешката болесть.
Котуко, кучето, вдигна носъ и почна да вие.
— Такова нѣщо не съмъ видѣлъ до сега. Какво ще прави той? — попита Котуко.
Кадлу вдигна едното си рамо и кръстоса колибата за своята кѫса харпуна. Голѣмото куче го гледаше. То пакъ зави и се измъкна презъ входа, гдето другитѣ кучета се дръпнаха встрани, влѣво и вдѣсно, за да му направятъ широкъ пѫть. Когато вече бѣ вънъ на снѣга, то залая свирепо, като че бѣ по следитѣ на нѣкой мускатенъ волъ. И лаейки, и тичайки, то се изгуби въ нощьта. Неговата болка не бѣше бѣсъ, а просто лудость. Студътъ и гладътъ, и надъ всичко тъмнината, бѣха побъркали ума му. И когато ужасната кучешка болесть се появи между кучетата, тя се разпространява като пожаръ. Следния ловенъ день друго куче заболѣ, и бѣше убито отъ Кутико, когато хапѣше и давѣше между странкитѣ. Следъ това черното второ куче, което въ прежни дни бѣше водачъ, внезапно залая по едни въображаеми следи на северенъ еленъ. И когато го откопчиха, то се хвърли върху една ледена скала и избѣга, както бѣ направилъ неговия водачъ, съ хомута на гърба. Следъ това вече никой не изкарваше кучетата навънъ. Използуваха ги за нѣщо друго. И кучетата знаеха това. Макаръ че ги държаха вързани и ги хранѣха на рѫка, очитѣ имъ бѣха пълни съ отчаяние и страхъ. Старитѣ жени почнаха да говорятъ за духове. Тѣ разказваха, че сѫ срещнали духоветѣ на умрѣлитѣ ловци, изгубени тая есень, които предсказали страшни нѣща.
Котуко скърбѣше повече за загубата на своето куче, отколкото за всичко друго. Защото, макаръ и инуитътъ да яде извънредно много, той знае и какъ да гладува. Но гладътъ, тъмнината, студътъ и опасностьта повлияха на неговата сила и той почна да чува гласове въ главата си и да вижда въ ѫглитѣ на очитѣ си хора, които не бѣха тамъ. Една нощь той извади краката си отъ торбата следъ десеть часово чакане надъ една слѣпа тюленова дупка и се повлѣче къмъ селото, отслабналъ и зашемеденъ. Опрѣ се да почине на една канара, която случайно бѣше подпрѣна само на единъ издаденъ връхъ отъ ледъ. Неговата тежесть наруши равновесието на блока, и той се събори. И когато Котуко отскочи настрана, за да го отбѣгне, канарата се слъзна подиръ него съ шумъ по ледения наклонъ.
Това бѣ достатъчно за Котуко. Той бѣше възпитанъ да вѣрва, че всѣка скала и канара има свой притежатель (инуа), който обикновено имаше образа на едноока жена, наречена торнакъ, и че когато торнакъ иска да помогне на нѣкой мѫжъ, той се плъзга следъ него и го пита, желае ли да го вземе за свой духъ-пазитель. (Въ лѣтнитѣ топения облѣченитѣ въ ледъ скали и канари се търкалятъ и плъзгатъ навсѣкѫде по лицето на земята — отъ тамъ лесно ще разберете, какъ е възникнала идеята за живитѣ камъни). Котуко чу кръвьта да бие въ ушитѣ му, както я чуваше цѣлъ день, и си помисли, че торнакътъ на камъка говори съ него. Преди да стигне у дома си, той бѣше вече напълно увѣренъ, че е водилъ дълъгъ разговоръ съ торнака. И понеже всички негови хора вѣрваха, че това е напълно възможно, никой не му противоречеше.
— Той ми каза: „Азъ скачамъ, азъ скачамъ отъ моето мѣсто на снѣга“, — извика Котуко съ изблещени очи и се опрѣ напредъ въ полуосвѣтената колиба. — Той каза: „Азъ ще бѫда водачъ“. Той каза: „Азъ ще тѣ водя при добри тюленови дупки“. Утре азъ ще отида, и торнакътъ ще ме води.
Тогава дойде магьосникътъ на селото, и Котуко му разказа за духа на скалата.
— Следвай духоветѣ на камънитѣ, и тѣ пакъ ще ни донесатъ храна! — каза магьосникътъ.
Момичето отъ северъ въ последнитѣ дни лежеше до лампата, ядѣше малко и говорѣше още по-малко.
Аморакъ и Кадлу следната сутринь стъкмиха една малка рѫчна шейна за Котуко и туриха въ нея неговитѣ ловни уреди. Сложиха и малко китова мазь и замръзнало тюленово месо. Тогава момичето хвана повода и тръгна смѣло наредъ съ момчето.
— Твоята кѫща е моя кѫща, — рече момичето, когато малката шейна скърцаше следъ тѣхъ въ страшната полярна нощь.
— Моята кѫща е твоя кѫща, — отговори Котуко, — но азъ мисля, че ние двамата ще отидемъ при Седна.
Седна е царицата на Подземния свѣтъ. Инуититѣ вѣрватъ, че всѣки, който умрѣ, трѣбва да прекара една година въ нейната ужасна страна, преди да отиде въ квадлипармиутъ, щастливата страна, гдето никога не замръзва, и гойни северни елени идватъ, щомъ ги повикатъ.
Между селското население се шепнѣше: „Духоветѣ на скалитѣ сѫ говорили на Котуко. Тѣ ще му покажатъ откритъ ледъ. Той пакъ ще ни донесе тюленово месо.“ Тѣхнитѣ гласове скоро бѣха погълнати отъ студената праздна тъмнина. А Котуко и момичето, рамо до рамо, провираха шейната между ледоветѣ по посока къмъ Полярното море. Котуко настояваше, че духътъ отъ камъка му е казалъ да върви на северъ. И тѣ вървѣха все на северъ подъ Туктукдиунгъ, Северния еленъ — тия звезди, които ние наричаме Голѣма мечка.
Никой европеецъ не може да измине петь мили дневно по разчупенъ ледъ и остри прѣспи. Но момчето и момичето знаяха точно, какъ да обърнатъ рѫката си, за да примамятъ шейната около голѣмъ леденъ блокъ. Знаеха колко да натиснатъ, за да я издигнатъ отъ една пукнатина. Владѣеха силата, съ нѣколко спокойни удара на копието да направятъ възможенъ единъ пѫть, кѫдето всичко изглеждаше безнадеждно.
Момичето не говорѣше нищо, но навеждаше глава, и дългитѣ ресни отъ волверинова кожа на хермелиновата му шапка се развѣваха по широкото му черно лице. Небето надъ тѣхъ бѣ кадифяно-черно, мѣнявайки се на червени ивици по хоризонта, гдето голѣмитѣ звезди блещукаха като улични лампи. Отъ време на време една зеленикава вълна отъ северно сияние преминаваше презъ празднината на високото небе, замахваше, като флагъ и изчезваше. Или метеоръ изпращяваше отъ тъмнина въ тъмнина, като пръскаше дъждъ отъ искри подиръ себе си. Тогава тѣ можеха да видятъ хълмистата и издълбана повърхность на леденото поле, цѣло покрито съ петна и ивици отъ странни цвѣтове — червенъ, меденъ и синкавъ. Но въ обикновената звездна свѣтлина всичко добиваше замръзналъ ледено-сивъ цвѣтъ. Леденото поле, както си спомняте, бѣше разбивано и блъскано отъ есеннитѣ бури, докато се обърне на замръзнало поле следъ земетръсъ. Тамъ имаше пропасти и урви, и ями като пѣсъчни кариери, издълбани въ леда; буци и разхвърлени кѫсове, замръзнали на първоначалната повърхность на полето; петна отъ старъ черенъ ледъ, който е билъ вкаранъ подъ полето отъ нѣкоя буря и издигналъ се пакъ нагоре; заоблени ледени блокове; назобени като трионъ ледове, изрѣзани отъ снѣга, който лети предъ вѣтъра; и хлътнали мѣста, гдето тридесеть или четиридесеть акра[2] лежатъ петь шесть стѫпки подъ равнината на останалото поле. Отъ близко разстояние вие можете да вземете една буца за тюленъ или моржъ, за обърнати шейни или хора на ловъ, или самата голѣма десеткрака бѣла мечка за духъ. Но въпрѣки всички тия фантастични форми — всички на границата да станатъ живи — нѣмаше тамъ ни звукъ, ни най-слабо ехо отъ звукъ. И презъ това мълчание, и презъ тая пустота, гдето внезапни свѣтлини блѣсватъ и изгасватъ, — шейната и двамата, които я теглѣха, пълзѣха като кошмарни видения за края на свѣта, на края на свѣта.
Когато се уморяваха, Котуко правѣше каквото ловцитѣ наричатъ „половинъ кѫща“ — една много малка снѣжна колиба, въ която тѣ се сгушваха съ пѫтнишката лампа и опитваха да размразятъ замръзналото тюленово месо. Следъ като спѣха, походътъ почваше пакъ — тридесеть мили на день, за да взематъ петь мили на северъ. Момичето винаги бѣ много тихо, но Котуко мърморѣше на себе си и избиваше въ пѣсни, които бѣ училъ въ пѣвческия домъ, пѣсни за лѣто и пѣсни за северни елени и сьомги — страшно неподходящи за мѣстото и времето. Той заявяваше, че е чулъ духа на скалата да ръмжи къмъ него, и лудо тичаше къмъ една канара, размахвайки рѫце и говорейки съ високъ заплашителенъ гласъ. Право казано, Котуко бѣше близу до умопобъркване презъ всичкото това време. Но момичето бѣ увѣрено, че той е воденъ отъ неговия духъ-пазитель, и че всичко ще излѣзе на добре. Затова то не бѣ изненадано, когато, въ края на четвъртия преходъ, Котуко, чийто очи горѣха като огнени топки, му съобщи, че неговиятъ духъ-покровитель ги следва презъ снѣга въ образа на едно двуглаво куче. Момичето погледна, кѫдето сочеше Котуко, и нѣщо му се стори, че се скри въ една урва. Сигурно то не бѣ човѣкъ, но всѣки знае, че скалнитѣ духове предпочитатъ да се явяватъ въ образа на мечка, на тюленъ или на други животни.
Може това и да бѣше самата десеткрака бѣла мечка-духъ, или може да бѣше нѣщо друго, защото Котуко и момичето бѣха тъй изгладнѣли, че очитѣ имъ нѣмаха вѣра. Откакто бѣха напустнали селото, тѣ не бѣха уловили нищо и не бѣха видѣли никаква следа отъ дивечъ. Храната имъ нѣмаше да стигне за друга седмица, а наближаваше и буря. Една полярна буря духа десеть дни безъ прекъсване, и презъ всичкото това време сигурно е, че смъртьта е близу. Котуко направи една снѣжна кѫща, достатъчно широка да побере и рѫчната шейна (никога не е умно да се раздѣлятъ отъ храната си). Когато издѣлваше последния неправиленъ леденъ блокъ, който щѣше да затвори върха на покрива, той видѣ нѣщо, което гледаше къмъ него отъ една малка ледена скала на половинъ миля разстояние. Въздухътъ бѣ мъгливъ и нѣщото изглеждаше четиридесеть стѫпки дълго, десеть стѫпки високо, съ опашка двадесеть стѫпки.
Момичето сѫщо го видѣ, но, вмѣсто да заплаче отъ ужасъ, то каза:
— Това е Квикернъ. Какво ще дойде подире?
— Той иска да ми говори, — рече Котуко. Но като казваше това, ножътъ му треперѣше въ рѫката. Защото, колкото и да вѣрва човѣкъ, че е приятель на странни и грозни духове, той рѣдко обича да се довѣрява на тѣхнитѣ думи. Квикернъ е сѫщо фантомътъ на едно гигантско беззѫбо куче, безъ никаква козина, за което се предполага, че живѣе въ далечния северъ и ходи изъ страната, тъкмо преди да се случатъ важни нѣща. Тѣ могатъ да бѫдатъ приятни или неприятни. Но дори магьосникътъ не се осмѣлява да спомене името на Квикернъ. Той прави кучетата да ставатъ луди. Както духътъ-мечка, той има нѣколко чифта крака повече — шесть или осемь — и това нѣщо, скачайки нагоре-надолу въ мъглата, имаше повече крака, отколкото сѫ нуждни на едно истинско куче.
Котуко и момичето бързо се мушнаха въ своята колиба. Разбира се, ако Квикернъ искаше, той би съборилъ тѣхната колиба надъ главитѣ имъ, но чувството за една стѫпка снѣжна стена между себе си и страшната тъмнина бѣше голѣма утеха. Бурята се усили съ такъвъ писъкъ, както виенето на вълкъ, и продължи три дни и три нощи, безъ да измѣни нито единъ звукъ, безъ да затихне нито единъ мигъ. Тѣ поддържаха каменната лампа между колѣнетѣ си, гризѣха отъ полустопленото тюленово месо и наблюдаваха седемдесеть и два дълги часа чернитѣ сажди да се събиратъ подъ покрива. Момичето провѣри храната въ шейната: нѣмаше повече отъ за два дни. Котуко прегледа желѣзнитѣ глави и вървитѣ отъ еленови сухожилия на своитѣ харпуни, своитѣ тюленови копия и птичи стрели. Нѣмаше какво друго да правятъ.
— Скоро ще отидемъ при Седна, много скоро, — пошепна момичето. — Следъ три дни ние ще легнемъ и ще заминемъ. Нѣма ли да направи нѣщо твоятъ духъ? Попѣй му магьоснишка пѣсень, за да дойде!
Той почна да пѣе съ високия вой на магическитѣ пѣсни, и бурята бавно утихна. По срѣдата на неговата пѣсень момичето трепна. То сложи облѣчената въ рѫкавица рѫка, а сетне и главата си върху пода на колибата. Котуко последва нейния примѣръ, и двамата колѣничиха, гледайки единъ другъ въ очитѣ си, и слушаха съ всѣки нервъ. Момчето изцепи тънка ивица китова кость отъ рѫба на единъ птичи капанъ, който лежеше въ шейната. Следъ като го изправи, постави го отвесно въ една малка дупчица на леда, като го затегна долу съ рѫкавицата си. Бѣше тъй нѣжно нагласено, като компасова игла — и сега, вмѣсто да слушатъ, тѣ наблюдаваха. Тънката прѫчица малко трепна — най-малкото мръдване на свѣта — следъ това затрептѣ продължително нѣколко секунди, успокои се и пакъ затрептѣ — тоя пѫть навеждайки се къмъ друга страна на компаса.
— Много рано, — рече Котуко. — Далече нѣкое голѣмо ледено поле се е спукало.
Момичето посочи на прѫчицата и заклати глава.
— Това е голѣмото чупене, — каза то. — Слушай леда подъ насъ! Той пука.
Когато колѣничиха този пѫть, тѣ чуха най-странни задавени грухтения и чукания, сякашъ подъ краката си. Понѣкога се чуваше като че слѣпо кученце квичи надъ лампата; сетне, като че камъкъ се стърже по твърдъ ледъ; после пакъ, като глухи удари на барабанъ. Но всичко се отдалечаваше, заглъхваше, сякашъ излизаше изъ малъкъ рогъ отъ голѣма далечина.
— Ние не ще отидемъ легнали при Седна, — каза Котуко. — Това е чупенето на ледоветѣ. Духътъ ни измами. Ние ще умремъ.
Всичко туй може да изглежда глупаво, но двамата бѣха лице съ лице срещу истинска опасность. Тридневнитѣ бури бѣха изхвърлили дълбоката вода на Бафиновия заливъ на югъ и я бѣха събрали до рѫба на ледника, който се простираше на западъ отъ Байлотовия островъ. И силното течение, което върви източно отъ Ланкастерски Зундъ, носѣше съ себе си, миля следъ миля, отъ това, което наричатъ товаренъ ледъ — грубъ ледъ, който не е замръзналъ на полета. И този товаръ бомбардираше леденото поле въ сѫщото време, когато надуването на бурно-разиграното море го подкопаваше отдолу. Каквото слушаха Котуко и момичето, бѣше слабо ехо отъ тая борба на тридесеть или четиридесеть мили далече, и издайническата малка прѫчица трептѣше отъ нейнитѣ удари.
Сега, както казватъ инуититѣ, когато ледътъ се събуди следъ дългия си зименъ сънь, никой не знае, какво може да се случи, защото твърдото ледено поле почва да мѣни формитѣ си почти тъй бързо, както облацитѣ. Бурята очевидно бѣше пролѣтна буря, пратена не навреме, и нѣщо страшно можеше да се очаква.
При все това двамата се чувствуваха по-щастливи, отколкото преди това. Ако леденото поле се разчупи, нѣма вече чакане и страдание. Духове, таласъми и магьосници играятъ по пукащия се ледъ, и тѣ биха могли да се намѣрятъ въ страната на Седна рамо до рамо съ всички фантастични нѣща и съ свежестьта на възбуждението още въ тѣхъ. Когато напустнаха колибата следъ бурята, шумътъ на крѫгозора постоянно се усилваше и гъвкавиятъ ледъ стенѣше и бръмчеше около тѣхъ.
— То още чака! — каза Котуко.
На върха на една канара седѣше или клечеше осмокракото нѣщо, което бѣха видѣли преди три дни — и виеше страшно.
— Да го последваме, — рече момичето. — Може би, то знае нѣкой пѫть, който не води при Седна.
Но като хвана повода на шейната, зави му се свѣтъ отъ слабость. Нѣщото взе да се движи бавно и несрѫчно презъ браздитѣ, държейки все на западъ и къмъ земята. Тѣ го следваха. А сърдитиятъ гръмъ на края на ледното поле се чуваше все по-близу и по-близу. Устнитѣ на полето се напукаха на три или четири мили навѫтре къмъ страната. Голѣми блокове три метра дебелъ ледъ отъ нѣколко квадратни метра до двадесеть хектара повръхность се люшкаха, потапяха се, качваха се единъ върху другъ и върху още неразчупеното поле, когато тежкото налягане на морето ги вземаше, блъскаше и пръскаше между тѣхъ. Този бомбардиращъ ледъ бѣше, тъй да се каже, първата войска, що хвърляше морето срещу леденото поле. Непрекѫснатиятъ трѣсъкъ, що причиняваше морето, почти удавяше раздиращия звукъ на пластоветѣ товаренъ-ледъ, вкарвани цѣли подъ леденото поле, както карти се мушватъ подъ покривката на масата. Гдето водата биваше плитка, тия пластове се натрупваха единъ върху другъ, и най-долниятъ опираше въ тинята на петнадесеть метра дълбочина. Пометеното море се заприщваше задъ калния ледъ, докато ново налягане пакъ повлѣче всичко напредъ. Въ допълнение на леденото поле и товарния-ледъ, бурята и теченията донасяха истински планини — плаващи планини отъ ледъ — откъртени отъ ледника откъмъ Гренландия или отъ северния брѣгъ на Мелвилския заливъ. Тѣ идѣха тържествено — вълнитѣ се разбиваха въ бѣла пѣна около тѣхъ — и напредваха къмъ леденото поле като старовремска флота съ разперени платна. Но една планина, която изглеждаше готова да подкара свѣта предъ себе си, падаше безпомощно, завърташе се и се валяше въ пѣна, тиня и летящи ледени струи. Друга по-малка и низка планина раздираше леденото поле, пръскайки тонове раздробенъ ледъ на всѣка страна, като се врѣзваше една миля навѫтре, преди да бѫде спрѣна. Едни падаха като саби, разрѣзвайки цѣлъ каналъ съ груби рѫбове. Други се пръскаха на дъждъ отъ голѣми блокове, които се въртѣха и гърмѣха между канаритѣ. Други пакъ се издигаха цѣли надъ водата, когато излизаха на плитко, гърчеха се като въ болки, и падаха на странитѣ си, а морето вършееше върху плещитѣ имъ. Това мачкане и натискане, чупене, стриване и извиване на леда въ всевъзможни форми ставаше, додето могатъ да видятъ очитѣ покрай северната линия на леденото поле. Отъ мѣстото, кѫдето бѣха Котуко и момичето, този адъ изглеждаше не повече отъ едно неспокойно бърчение и пълзение подъ крѫгозора. Но то идваше къмъ тѣхъ всѣки мигъ. Далече откъмъ земята тѣ чуваха тежки бумтежи като гърмежитѣ на артилерия презъ мъгла. Това показваше, че леденото поле се блъска отъ другия край въ руднитѣ скали на Байлотовъ островъ — земята на югъ задъ тѣхъ.
— Това никога не е било по-рано, — каза Котуко, като гледаше тѫпо. — Не е още време. Какъ може ледътъ да се чупи сега?
— Да следваме онова! — извика момичето, сочейки къмъ нѣщото, което полукуцаше, полутичаше разсѣяно предъ тѣхъ. Тѣ го следваха и влачеха шейната.
Все по-близу и по-близу идваше гърмящиятъ ходъ на леда. Най-сетне полетата около тѣхъ запукаха и зинаха въ всички посоки. Пукнатинитѣ се отваряха и събираха като зѫбитѣ на вълци. Но кѫдето стоеше нѣщото, на една могилка отъ стари пръснати ледени блокове, около петнадесеть метра висока, тамъ нѣмаше вълнение. Котуко скочи лудо напредъ, повлѣче момичето подиръ себе си и изпълзѣ до основата на могилката. Говорътъ на леда около тѣхъ ставаше все по-високъ и по-високъ. Но могилката стоеше здраво. И когато момичето погледна къмъ Котуко, той вдигна лѣвия лакъть нагоре и настрани, като правѣше знака на инуититѣ за земя въ формата на островъ. И земя бѣше въ действителность това, къмъ което ги водѣше куцащето осмокрако нѣщо — малко брѣгово островче съ гранитовъ връхъ и пѣсъченъ брѣгъ, облѣчено, покрито и скрито въ ледъ, тъй че никой не можеше да го различи отъ леденото поле. Но въ основата му имаше твърда земя, а не подвиженъ ледъ. Ударитѣ и отблъсванията на полетата, като стигаха до земята и се пръскаха, отбелязваха границитѣ на островчето. Отъ него на северъ водѣше едно приятелско плитко мѣсто, което отбиваше атакитѣ на най-тежкитѣ ледове. Разбира се, имаше опасность, нѣкое силно притиснато ледено поле да се покачи по брѣга и да покрие островчето цѣло, но това не смущаваше Котуко и момичето. Тѣ направиха снѣжна кѫщица и почнаха да ядатъ, като слушаха удрянето и спирането на леда въ брѣга. Нѣщото бѣше изчезнало. Котуко говорѣше възбудено за неговата власть надъ духоветѣ, като бѣше се навелъ надъ лампата. По срѣдата на неговитѣ луди приказки момичето почна да се смѣе и да се люшка назадъ-напредъ.
Задъ нейното рамо, допълзѣли въ колибата, стоеха две глави, една жълта и една черна, които принадлежаха на две отъ най-скръбнитѣ и най-посраменитѣ кучета, що нѣкога сте видѣли. Котуко, кучето, бѣше едното, черниятъ водачъ — другото. Сега и дветѣ бѣха тлъсти, съ добъръ видъ и съвсемъ поправени душевно, но вързани едно за друго по единъ необикновенъ начинъ. Когато черниятъ водачъ избѣга, спомняте си, хомутътъ му бѣше на него. Той трѣбва да се е срещналъ съ Котуко, кучето, и е игралъ или се е борилъ съ него, защото неговата раменна петелка се бѣ хванала въ плетената медна тель на огърлицата на Котуко и се бѣ застегнала, тъй че никое отъ кучетата не могло да хване ремъка да го прегризе, а и дветѣ останали вързани за вратоветѣ. Това нѣщо заедно съ свободата да ловятъ за своя смѣтка, трѣбва да е помогнало да се излѣкуватъ отъ лудостьта. Тѣ бѣха доста трезви.
Момичето бутна дветѣ засрамени създания къмъ Котуко и, като хълцаше отъ смѣхъ, извика:
— Това е Квикернъ, който ни води до безопасната земя. Вижъ неговитѣ осемь крака и двойна глава!
Котуко освободи кучетата, и тѣ паднаха въ неговитѣ рѫце — жълто и черно заедно, и се мѫчеха да му обяснятъ, какъ се е върналъ разумътъ имъ. Котуко прекара рѫка по ребрата имъ, които бѣха обли и добре облѣчени.
— Тѣ сѫ намѣрили храна, — рече той, като се ухили. — Сега азъ не мисля, че ние ще отидемъ скоро при Седна. Моятъ духъ-покровитель ми прати тѣзи приятели. Болестьта ги е оставила.
Следъ като поздравиха Котуко, тѣзи двама приятели, които презъ последнитѣ нѣколко седмици сѫ били принудени да спятъ, да ядатъ и да ловятъ заедно, се хвърлиха единъ другъ на шиитѣ и направиха славна борба въ снѣжната кѫща.
— Праздни стомаси не се борятъ, — рече Котуко. — Тѣ сѫ намѣрили тюленъ. Сега да спимъ. Ние ще намѣримъ храна.
Когато се събудиха, на северния брѣгъ на острова имаше открита вода. Всички свободни ледове бѣха изгонени къмъ сушата. Първиятъ звукъ на разбиващи се вълни е най-веселото нѣщо, каквото може да чуе единъ инуитъ, защото то значи, че пролѣтьта е на пѫть. Котуко и момичето се хванаха за рѫце и се усмихнаха: ясниятъ ревъ на вълнитѣ между леда имъ напомняше за времето на сьомгитѣ и северния еленъ и за дъха на цъвтящата приземна върба. Още докато гледаха, морето почна да отбира пѣната си между плаващитѣ ледени блокове, тъй силна бѣше топлината. А на крѫгозора имаше широко червено сияние, и това бѣ свѣтлината на залѣзващето слънце. То бѣ по-скоро, като че го чуватъ да се прозѣва въ съня си, отколкото да го виждатъ да изгрѣва. Сиянието трая само нѣколко минути, но то означаваше обръщането на годината. Тѣ чувствуваха, че нищо не може да промѣни това.
Котуко намѣри кучетата да се биятъ вънъ върху единъ прѣсно убитъ тюленъ, дошелъ следъ рибата, която бурята винаги разгонва. Той бѣше първиятъ отъ двадесеть или тридесеть тюлени, излѣзли на острова презъ течение на деня. И докато морето замръзне, стотини черни глави играеха въ плитката свободна вода и плуваха съ плаващитѣ ледове.
Добре бѣше да ядатъ пакъ тюленовъ дробъ, да пълнятъ безразсъдно лампитѣ съ лой и да наблюдаватъ пламъка да гори три стѫпки въ въздуха. Но щомъ новиятъ ледъ на морето хвана да одържа, Котуко и момичето натовариха шейната и накараха дветѣ кучета да теглятъ, както никога въ живота си не сѫ теглили. Защото тѣ се страхуваха за туй, което може да се случи въ село. Времето бѣше тъй безмилостно, както всѣкога. Но по-лесно е да теглишъ шейна, натоварена съ добра храна, отколкото да ходишъ на ловъ гладенъ. Тѣ оставиха двадесеть и петь тюленови трупове зарити въ леда на брѣга, готови за употрѣба, и бързаха да се върнатъ при своитѣ. Кучетата имъ посочиха пѫтя, щомъ Котуко имъ каза, какво очаква отъ тѣхъ. И макаръ че нѣмаше никакъвъ граниченъ знакъ, следъ два дни тѣ залаеха предъ селото на Кадлу. Само три кучета имъ отговориха: другитѣ бѣха изядени, и кѫщитѣ бѣха почти тъмни. Но когато Котуко извика, „Ойо!“ (варено месо), слаби гласове отговориха. И когато извика твърде ясно, име по име, имената на своитѣ, никой не липсваше.
Следъ единъ часъ въ кѫщата на Кадлу горѣха лампитѣ. Снѣжна вода се топѣше, гърнетата свирѣха, и снѣгътъ капѣше отъ покрива, когато Аморакъ приготви обѣдъ за цѣлата дружина. Момчето-бебе дъвчеше единъ рѣзенъ тлъстъ дробъ съ ядки. Пловцитѣ бавно и методично се пълнѣха съ тюленово месо. Котуко и момичето разказваха своята история. Дветѣ кучета седѣха между тѣхъ. Когато тѣхнитѣ имена се споменѣха, тѣ наостряха по едно ухо и гледаха засрамени. Инуититѣ казватъ, че куче, което веднажъ е страдало отъ лудость и оздравѣло, е запазено отъ по-нататъшни пристѫпи.
— И тъй торнакъ не ни забрави, — каза Котуко. — Бурята виеше, ледътъ се чупѣше, и тюленътъ плуваше следъ рибата, която бѣ изплашена отъ бурята. Сега новитѣ тюленови дупки не сѫ и на два дни пѫть отъ тука. Нека добритѣ ловци отидатъ утре и донесатъ тюленитѣ, които съмъ запазилъ — двадесеть и петь тюлена, зарити въ леда. Когато изядемъ тѣхъ, всички ще отидемъ за тюлени на леденото поле.
— Какво ще правишъ ти, Котуко? — попита селскиятъ магьосникъ.
Котуко погледна момичето отъ северъ и рече:
— Ние ще направимъ кѫща.
Той посочи на северозападната страна отъ кѫщата на Кадлу, защото на тая страна винаги живѣе оженениятъ синъ или дъщеря.
Момичето вдигна рѫце, съ дланитѣ нагоре, като клатѣше отчаяно глава. То бѣше чужденка, намѣрено гладно, и не можеше да донесе нищо въ тая кѫща.
Аморакъ скочи отъ пейката, гдето седѣше, и почна да събира нѣща въ скута на момичето: каменни лампи, желѣзни стъргачи на кожи, калаени котлета, еленови кожи, везани съ зѫби на мускатни волове, и истински игли за корабни платна, каквито употрѣбяватъ моряцитѣ — най-хубавиятъ чеизъ, даванъ нѣкога въ далечния край на полярния крѫгъ.
— Още и тѣзи приятели! — каза Котуко, като се смѣеше и пѣеше на кучетата, които мушкаха студенитѣ си муцуни въ лицето на момичето.
— Аха, — каза магьосникътъ, като се изкашля важно, сякашъ той е обмислилъ всичко това. — Щомъ Котуко напустна селото, азъ отидохъ въ пѣвческия домъ и пѣхъ магьоснически пѣсни. Азъ пѣхъ презъ всички дълги нощи и викахъ духа на северния еленъ. Моето пѣене направи да духа бурята, която строши леда и закара дветѣ кучета къмъ Котуко, когато ледътъ щѣше да строши коститѣ му. Моята пѣсень доведе тюленитѣ подиръ разчупенитѣ ледове. Моето тѣло лежеше спокойно, но духътъ ми тичаше по ледоветѣ, като водѣше Котуко и кучетата въ всичко, що тѣ вършеха. Азъ го направихъ.
Всички бѣха сити и сънливи, затова никой не му противоречеше. Магьосникътъ се насили да изяде още единъ кѫсъ варено месо и легна да спи съ другитѣ въ топлата, освѣтлена, задимена отъ масло кѫща.
Котуко, който рисуваше много добре въ инуитски стилъ, издълба рисунки за всички тия случки на единъ дълъгъ, плосъкъ кѫсъ слонова кость, съ дупка отъ единия край. Когато той и момичето отидоха на северъ въ Елесмерова земя презъ годината на чудната открита зима, той остави историята въ картини на Кадлу. Този я изгуби въ чакъла, когато шейната му се счупи едно лѣто край брѣга на езерото Нетилингъ въ Никозирингъ. Тамъ езеренъ инуитъ я намѣри следната пролѣть и я предаде на единъ мѫжъ въ Имигенъ, който бѣше преводачъ на китоловецъ отъ Кумберландски Зундъ. Този пъкъ я продаде на Хансъ Олсенъ, който по-късно бѣше домакинъ на единъ голѣмъ параходъ, що носѣше излетници за Нордъ-капъ въ Норвегия. Когато туристическиятъ сезонъ свърши, параходътъ пѫтуваше между Лондонъ и Австралия, спирайки въ Цейлонъ, и тамъ Олсенъ продаде слоновата кость на единъ сингалезски бижутеръ за два подправени сапфира. Азъ я намѣрихъ между дребулиитѣ въ една кѫща въ Коломбо и я преведохъ отъ единия край до другия.