Ръдиард Киплинг
Квикернъ

Ръдиард Киплинг
Квикерн

Хората отъ Ледний Изтокъ — като снѣгъ се тѣ топятъ —

просятъ захаръ и кафе тѣ, следъ човѣка бѣлъ вървятъ.

Хората отъ Златни Западъ — учатъ се на кражби, бой:

на търговцитѣ продаватъ кожи и душитѣ свои.

 

Хората отъ Юга Леденъ — тѣ търгуватъ цѣли дни;

скѫсани палатки иматъ, но накичени жени.

Хората отъ Стари Ледъ сѫ чужди на човѣка бѣлъ —

съ копия отъ китъ, тѣ сетни сѫ въ човѣшкий родъ узрѣлъ.

— То отвори очитѣ си. Гледай!

— Тури го пакъ въ кожата! То ще стане силно куче. На четвъртия месецъ ще му дадемъ име.

— На кого ще го кръстимъ? — попита Аморакъ.

Очитѣ на Кадлу обиколиха подплатената съ кожи снѣжна кѫща и се спрѣха на четиринадесетгодишния Котуко, който седѣше на пейката за спане и издѣлваше едно колче отъ моржова кость.

— Кръсти го на мене, — каза Котуко, като се ухили. — Единъ день азъ ще имамъ нужда отъ него.

Кадлу се ухили на свой редъ, очитѣ му се скриха въ тлъстината на плоскитѣ му бузи и кимна на Аморака. А свирепата майка на малкото кученце скимтѣше, като го виждаше да мърда далече отъ нея, въ малката торба отъ тюленова кожа, окачена надъ лампата отъ китова мазь. Котуко продължаваше да дѣлка. Кадлу хвърли връзка кожени кучешки хомути въ една малка стаичка, която се отвори въ едната страна на кѫщата. Свали отъ себе си тежкото ловно облѣкло отъ еленова кожа и го тури въ мрежа отъ китови балени, която висѣше надъ друга лампа. Сетне седна на пейката да дъвче кѫсъ замръзнало тюленово месо, докато Аморакъ, жена му, донесе редовния обѣдъ отъ варено месо и супа съ кръвь. Отъ ранна сутринь той бѣше на тюленовитѣ дупки, които сѫ далече на дванайсеть километра, и се върна съ три голѣми тюлена. На срѣдата по дългия снѣженъ входъ, който води до вѫтрешната врата на кѫщата, се чуваше тракане на зѫби и кучешки лай. Кучетата отъ неговата шейна, освободени отъ дневната работа, се борѣха за топли мѣста.

Когато лаятъ стана твърде високъ, Котуко се слъзна отъ пейката и взе единъ камшикъ съ половинъ метъръ дълга дръжка отъ китова кость и седемь и половина метра оплетенъ ремъкъ. Той се вмъкна въ прохода. Лаятъ стана толкова силенъ, като че всички кучета се нахвърлиха върху него да го изядатъ живъ. Но това бѣ само тѣхната обикновена молитва преди ядене. Когато изпълзѣ на отвѫдния край, половинъ дузина рунтави глави го последваха съ очи до единъ видъ бѣсилка отъ китова челюсть, на която бѣ окачено месото за кучетата. Съ едно широко копие той рѣжеше кѫсове замръзнало месо и чакаше съ камшика въ едната рѫка и месото въ другата. Всѣко животно бѣ повиквано по име — най-слабото най-напредъ. Тежко и горко на това куче, което излѣзѣше отъ реда си. Заострениятъ камшикъ се стрелваше върху него като свѣткавица и отхвърляше цѣла шепа косми или кожа. Всѣко животно ръмжеше, лапваше и бѣгаше съ своя дѣлъ обратно къмъ входа. А момчето стоеше на снѣга подъ блестящето северно сияние и раздаваше правосѫдие. Последенъ дойде голѣмиятъ черенъ водачъ, който пазѣше реда, когато кучетата бѣха впрегнати. Нему Котуко даде двойна дажба месо и единъ плѣсъкъ съ камшика добавка.

— Ахъ! — рече Котуко, свивайки камшика си. — Азъ имамъ едно малко кученце надъ лампата, което прави много шумъ.

Той пропълзѣ обратно върху притиснатитѣ кучета. Изтърси сухия снѣгъ отъ кожуха си съ една китова чукалка, която Аморакъ пазѣше до вратата. Сетне изчука кожената подплата на тавана, за да отърси снѣжнитѣ висулки, които биха могли да паднатъ отъ снѣжния сводъ отгоре, и се сви пакъ на пейката. Кучетата въ входа хъркаха и скимтѣха въ съня си. Кученцето въ дълбоката кожена качулка на Аморакъ риташе, задавяше се и ръмжеше. А майката на новокръстеното кученце лежеше до Котуко и не снемаше очи отъ вързопчето, което висѣше надъ широкия жълтъ пламъкъ на лампата.

Всичко туй се случи много далечъ на северъ, отвѫдъ Лабрадоръ, отвѫдъ Худсоновия протокъ, кѫдето голѣмитѣ приливи и отливи натрупватъ ледове. Случи се на северъ отъ полуострова Мелвила — на северъ дори отъ тѣснитѣ протоци Фури и Хекла — на северния брѣгъ на Бафинова земя, гдето Байлотовитѣ острови стоятъ надъ ледоветѣ на Ланкастерски Зундъ като тепсия, обърната наопъки. На северъ отъ Ланкастерски Зундъ има малко мѣста, за които ние знаемъ нѣщо. Но дори и тамъ живѣе пръснато население непосрѣдствено до самия полюсъ.

Кадлу бѣше инуитъ — ескимосъ. Неговото племе, около тридесеть души съ всичко, принадлежеше на тунунирмиутъ — което ще рече, „страна, лежеща задъ нѣщо“. На картитѣ този пустиненъ брѣгъ е писанъ Адмиралтейски заливъ, но инуитското име е по-добро, защото тази земя лежи задъ всичко на свѣта. Презъ деветь месеца отъ годината тамъ има само ледъ и снѣгъ, и буря следъ буря, при студъ, що не може да си представи този, който не е виждалъ топломѣрътъ да спада подъ нулата. Шесть месеца е тъмно. И това прави тази земя толкова страшна. Презъ тритѣ месеца на лѣтото замръзва презъ день и всѣка нощь. Тогава снѣгътъ започва да сълзи по южнитѣ наклони. Приземни върби пущатъ своитѣ мъхнати пѫпки. Дребни тлъстиги като че искатъ да цъвтятъ. Брѣгове отъ ситенъ чакълъ и обли камъни се спущатъ до морето. Гладки блокове и надраскани скали се издигатъ надъ покривката отъ зърнестъ снѣгъ. Но всичко туй минава само за нѣколко седмици, и пакъ свирепа зима сковава земята. А въ морето ледоветѣ блъскатъ и чупятъ откритата повръхность, дератъ и трошатъ, мачкатъ и мелятъ, докато всичко замръзне три метра дълбоко отъ брѣга къмъ дълбокитѣ води.

Презъ зимата Кадлу преследваше тюленитѣ до рѫба на този ледъ и ги убиваше съ копие, когато излизаха на дупкитѣ да поематъ въздухъ. Тюленътъ трѣбва да има вода на открито море, за да живѣе и да лови риба, а ледътъ понѣкога отива надъ сто километра отъ най-близката земя безъ никаква пукнатина и дупка. Презъ пролѣтьта Кадлу и неговитѣ хора се оттегляха отъ топящия се ледъ къмъ скалистата твърда земя. Разпѫваха палатки отъ кожи и поставяха капани за морски птици, или убиваха млади тюлени, когато се припичаха на брѣговетѣ. По-късно тѣ отиваха на югъ въ Бафинова земя подиръ севернитѣ елени да допълнятъ годишнитѣ си запаси съ сьомги отъ стотинитѣ потоци и езера въ вѫтрешностьта. Връщаха се пакъ на северъ презъ септемврий или октомврий за ловъ на мускатни волове и за редовния зименъ ловъ на тюлени. Тия пѫтешествия ставаха съ кучешки шейни по двадесеть и тридесеть километра на день, или понѣкога край брѣга въ голѣми „женски лодки“ отъ кожи, гдето кучетата и децата лежеха въ краката на гребцитѣ, а женитѣ пѣеха пѣсни, като се плъзгаха отъ носъ на носъ по стъклената студена вода. Всичкиятъ луксъ, който тунунирмиутъ познаваше, идѣше отъ югъ — плаващи дървета за мани на шейни, желѣзо на прѫчки за върховетѣ на харпунитѣ, стоманени ножове, калаени котли, които варѣха храната много по-добре, отколкото старитѣ работи отъ масленъ камъкъ, кремъкъ и стомана, и дори кибритъ, цвѣтни панделки за женскитѣ коси, малки, евтини огледала и червенъ платъ за рѫбоветѣ на празднични куртки отъ еленова кожа. Кадлу търгуваше съ скѫпи мазни извити нарвалови рога и съ зѫби на мускатни волове (тѣ бѣха ценни като бисеръ) съ южнитѣ инуити, а тѣ отъ своя страна търгуваха съ китоловцитѣ и мисионерскитѣ станции на Ексетеръ и Кумберландски Зундъ. И тъй вървѣше веригата, докато единъ котелъ отъ параходна кухня въ Бенди-Базаръ можеше да свърши днитѣ си надъ една лоена лампа нѣкѫде въ хладната страна на полярния крѫгъ.

Кадлу, бидейки добъръ ловецъ, бѣше богатъ съ желѣзни харпуни, ножове за снѣгъ, птичи стрели и всички други нѣща, които правятъ живота лесенъ, тамъ въ голѣмитѣ студове. Той бѣше глава на своето племе или, както казваха, „човѣкъ, който знае всичко отъ опитъ“. Това не му даваше нѣкаква власть, освенъ сегизъ-тогизъ да съветва приятелитѣ си да промѣнять своитѣ мѣста за ловъ. Но Котуко използуваше това, да заповѣдничи по ленивия инуитски начинъ надъ другитѣ момчета, когато излизаха ноще да играятъ на балъ въ лунна свѣтлина, или да пѣятъ „детската пѣсень“ на Северното сияние.

Но на четиринадесеть години единъ инуитъ се чувствува мѫжъ. На Котуко бѣше омръзнало да прави примки за диви кокошки и дребни лисици. Додѣяло му бѣше да помага на женитѣ да дъвчатъ тюленови и еленови кожи (което ги правѣше много меки) презъ цѣлия дълъгъ день, когато мѫжетѣ бѣха на ловъ. Той желаеше да отиде въ кваги, пѣвческия домъ, гдето ловцитѣ се събираха за своитѣ мистерии и магьосникътъ ги плашеше до най-весели припадъци, следъ като лампитѣ биваха загасвани. Тамъ можете да чуете Духа на северния еленъ да тропа на покрива, и когато едно копие се мушне въ откритата тъмна нощь, то се връща назадъ, покрито съ топла кръвь. Той желаеше да стане глава на семейство и да играе съ ловцитѣ. Стотини нѣща желаеше Котуко, но възрастнитѣ мѫже му се смѣеха и казваха: „Почакай, да влѣзешъ въ ярема, Котуко. Ловътъ не значи само да хващашъ!“

Сега, когато баща му бѣ кръстилъ едно кученце на него, работитѣ изглеждаха по-добре. Единъ инуитъ никога нѣма да пожертвува едно добро куче на сина си, докато момчето не разбира нѣщо отъ каране на кучета. И Котуко бѣше повече отъ увѣренъ, че знае всичко, и нѣщо повече.

Ако малкото кученце нѣмаше желѣзно здраве, то би умрѣло отъ претъпкване съ храна и отъ мачкане. Котуко му направи малъкъ хомутъ съ странки и го гонѣше изъ цѣлата кѫща, викайки: „Ауа, Йа, ауа!“ (Върви на дѣсно) „Чойачой, Йа, чойачой!“ (Върви налѣво) „Охаха!“ (Стой). Кученцето никакъ не обичаше това, но то бѣ истинско щастие въ сравнение съ първото впрѣгане въ шейна. То си седѣше на снѣга и играеше съ кожената странка, която водѣше отъ неговия хомутъ до голѣмия ремъкъ при носа на шейната. Тогава всички кучета тръгнаха, и малкото куче видѣ дългата три метра шейна да се качи на гърба му и да го влачи изъ снѣга. А Котуко се смѣеше до сълзи. Следъ това дойдоха дни следъ дни на свирепъ камшикъ, който съскаше като вѣтъра надъ леда. Всичкитѣ му другари го хапѣха, защото не знаеше работата си. Хомутътъ го жулѣше. Не му позволяваха вече да спи при Котуко, а трѣбваше да заема най-студеното мѣсто въ входа. Това бѣше училище за малкото куче.

И момчето учеше тъй бързо, както кучето, макаръ че е трудно нѣщо да се управлява една кучешка шейна. Всѣко куче е впрегнато — най-слабото най-близу до карача — чрезъ своя отдѣлна странка. Тази странка минава подъ лѣвия преденъ кракъ до главния ремъкъ, кѫдето е закачена чрезъ единъ видъ пѫпка и петелка и може да се откопчи чрезъ обръщане на рѫката, когато трѣбва да се освободи нѣкое куче. Защото младитѣ кучета често прекрачватъ странката съ задния кракъ, и тогава тя имъ се врѣзва до кокала. А тѣ всички изпитватъ горещо желание да отидатъ при другаритѣ си, когато тичатъ, като прескачатъ навънъ или навѫтре между странкитѣ. Тогава тѣ се давятъ и краятъ е по-забърканъ отъ мокра мрежа следъ изваждане на рибата. Голѣма часть отъ неприятноститѣ биха могли да се избѣгнатъ чрезъ научна употрѣба на камшика. Всѣко инуитско момче се гордѣе да бѫде майсторъ на дългия камшикъ.

Но лесно е да шибнешъ върху единъ белегъ на земята, а трудно е да се наведешъ напредъ и да докачишъ едно тичаще куче тъкмо задъ раменетѣ, когато шейната върви съ пълна бързина. Ако извикате името на нѣкое виновно куче, а по погрѣшка ударитѣ друго, дветѣ тозчасъ се сдавятъ и спиратъ всички други. Или, ако пѫтувате съ единъ приятель и почнете да говорите, или сте самъ и почнете да пѣете, кучетата спиратъ, обръщатъ се и сѣдатъ да чуятъ, какво ще кажете. Единъ или два пѫти Катуко бѣ изтървалъ шейната, задето бѣ забравилъ да я подпре, когато е спрѣла. Той скѫса много камшици и развали нѣколко ремъка, преди да му повѣрятъ пъленъ тимъ отъ осемь кучета и леката шейна. Тогава той се почувствува като мѫжъ отъ значение. Съ спокойно сърдце и сигурна рѫка препускаше по гладкия черенъ ледъ, бързо като глутница въ пъленъ вой. Той отиваше десеть мили до тюленовитѣ дупки. Когато бѣше вече на мѣстото за ловъ, освобождаваше голѣмото черно куче-водачъ, което бѣ тогава най-силното въ тима. Щомъ кучето надушваше нѣкоя дупка, Котуко обръщаше шейната, като забождаше единъ чифтъ еленови рога въ снѣга, тъй че другитѣ кучета не можеха да избѣгатъ. Той приближаваше пълзешкомъ до дупката и чакаше, докато тюленътъ излѣзе да поеме въздухъ. Тогава бързо мушка своето копие съ летяще вѫже въ дълбочината и следъ малко изтегля тюлена до рѫба на леда, а черниятъ водачъ идва и помага да завлѣкатъ трупа до шейната. Въ това време впрегнатитѣ кучета лаеха и лигитѣ имъ течеха отъ възбуждение. Котуко слагаше камшика като нагорещена прѫчка презъ лицата имъ — докато трупътъ замръзне. Връщането до дома бѣ тежка работа. Натоварената шейна трѣбваше да бѫде прекарана между грубитѣ ледове, а кучетата сѣдаха и гледаха жадно тюленитѣ, вмѣсто да теглятъ. Най-сетне тѣ влизаха въ равния пѫть къмъ селото и скърцаха по звънтящия ледъ съ наведени глави и вдигнати опашки. Котуко запѣваше „Ангутивунъ тина тау-на-не тина“ (Пѣсеньта на връщащия се ловецъ). Гласове го поздравляваха отъ кѫща на кѫща подъ звездно небе.

Когато Котуко, кучето, стигна до пълната си възрасть, и то изпитваше удоволствие по свой начинъ. То извоюваше съ упоритость своя пѫть въ тима, битка следъ битка, докато една прекрасна вечерь, на храна, сдави голѣмия черенъ водачъ. Тогава Котуко, момчето, го направи „второ куче“, както казваха. Така Котуко, кучето, бѣше повишено до дългия ремъкъ на кучето-водачъ, да тича метъръ и половина предъ другитѣ кучета. Неговото назначение бѣ да спира всички битки, въ ярема или вънъ отъ него. То носѣше много дебела и тежка огърлица отъ медна тель. Въ особени случаи биваше хранено съ варена храна, вѫтре въ кѫщи, и понѣкога му позволяваха да спи на пейката съ Котуко. То бѣше добъръ тюленичаръ и можеше да задържи единъ мускатенъ волъ, като тича около него и го хапе за петитѣ. Можеше дори — и това е най-голѣмото доказателство за храбростьта на едно куче — можеше дори да стои срещу мършавия поляренъ вълкъ, отъ който всички кучета, по правило, се страхуваха повече отъ всичко, що ходи въ снѣга. Котуко, кучето, и неговиятъ господарь — другитѣ кучета отъ тима тѣ не броеха въ своята дружина — ходѣха на ловъ заедно, день следъ день и нощь следъ нощь — завитото въ кожи момче и дивиятъ, косматъ, съ тѣсни очи и бѣли зѫби жълтъ звѣръ. Всичко, каквото има да върши единъ инуитъ е, да намѣри храна и кожи за себе си и за своето семейство. Женитѣ правѣха кожитѣ на дрехи, и понѣкога помагаха да хващатъ въ капани дребенъ дивечъ. Но голѣмата часть отъ храната — а тѣ ядатъ страшно много — трѣбва да бѫде намѣрена отъ мѫжетѣ. Ако запаситѣ не стигнатъ, нѣма отъ кого да се купи или проси, нито отъ кого да се заеме. Людетѣ трѣбва да мратъ.

Инуитътъ не мисли за такива случаи, докато не бѫде принуденъ за това. Кадлу, Котуко, Аморакъ и момчето-бебе, което риташе въ кожената качулка и цѣлъ день дъвчеше кѫсчета китова лой, бѣха щастливи. Тѣ произхождаха отъ една много благородна раса, която не знаеше що значи лъжа, нито кражба. Тѣ бѣха доволни да изкарватъ прехраната си отъ сърдцето на лютия безнадежденъ студъ, да се усмихватъ съ тлъсти усмивки, да разказватъ за духове и вълшебни приказки презъ вечеритѣ, да ядатъ, докато могатъ да ядатъ, не повече, и да пѣятъ безкрайната женска пѣсень: „Амна айа, айа амна, ахъ! ахъ!“ презъ деня, когато кърпятъ дрехитѣ си и поправятъ ловнитѣ уреди.

Но въ една ужасна зима всичко ги измами. Племето тунунирмиутъ се завърна отъ ранния ловъ на сьомги и направи своитѣ кѫщи върху прѣсния ледъ на северъ отъ Байлотовия островъ, готово да тръгне за тюлени, щомъ морето замръзне. Но есеньта бѣше ранна и лоша. Презъ цѣлия септемврий имаше постоянни бури, които чупѣха гладкия тюленовъ ледъ, тамъ кѫдето бѣ замръзналъ само на метъръ и половина. Морето го изхвърляше на брѣга, като го натрупваше на голѣми прегради отъ разрошенъ, остъръ, бодливъ ледъ, на двадесеть и петь километра ширина. По тоя ледъ бѣше невъзможно да се влачи шейна. Краятъ на леденото поле, отдето се ловѣха тюлени зиме, лежеше може би тридесеть километра задъ тази преграда и тая мѣсность бѣше недосегаема за тунунирмиутъ. Тѣ биха могли да прекаратъ зимата съ своитѣ запаси отъ замръзнали сьомги и китова мазь, и каквото могатъ да имъ дадатъ капанитѣ, но презъ декемврий единъ отъ тѣхнитѣ ловци се натъкна на кожена палатка, съ три жени и едно момиче, почти мъртви. Тѣхнитѣ мѫже се връщали отъ далечния северъ и били смазани въ малкитѣ си кожени ловни лодки. Кадлу разпредѣли женитѣ между колибитѣ на зимното село, защото никой инуитъ не може да откаже храна на умиращъ странникъ. Аморакъ взе момичето, което бѣше на около четиринадесеть години, за слугиня. По кройката на островръхата му шапка и по дългитѣ бѣли кожени гащи тѣ предполагаха, че то иде отъ Елесмерова земя. То не бѣше виждало по-рано калаени сѫдове и подковани съ дърво шейни. Но Котуко, момчето, и Котуко, кучето, го обикнаха.

Тогава всички лисици отидоха на югъ. Дори и волверинъ^[1], този сърдитъ тѫпоносъ малъкъ крадецъ, не си даваше трудъ да претърсва празднитѣ капани, които Котуко поставяше. Племето загуби нѣколко отъ най-добритѣ си ловци, които бѣха зле осакатени въ борба съ единъ мускатенъ волъ. Това прехвърли повече работа на другитѣ. Котуко излизяше день следъ день съ една лека шейна и шесть или седемь отъ най-силнитѣ кучета и гледаше, докато очитѣ го заболятъ, за нѣкое малко пространство бистъръ ледъ, кѫдето нѣкой тюленъ може би си е пробилъ дупка за дишане. Котуко, кучето, обикаляше на длъжъ и на ширъ, и въ мъртвата тишина на леденитѣ полета Котуко, момчето, можеше да чуе неговитѣ полузадъхани отъ възбуждение скимтения надъ нѣкоя тюленова дупка, на три мили далече, тъй ясно, като да бѣше до него. Когато кучето намираше нѣкоя дупка, момчето си правѣше малка низка стена отъ снѣгъ, за да се предпази отъ най-лошия студенъ вѣтъръ, и тамъ чакаше десеть, дванадесеть, двадесеть часа да излѣзе тюленътъ да диша. Очитѣ му гледаха непрекѫснато въ малкия белегъ, който бѣ направилъ надъ дупката, за да насочи отвесния ударъ съ харпуната. Подъ краката си имаше малка тюленова кожа, и тѣ бѣха вкарани въ тутеринга — торба, за която разказватъ старитѣ ловци. Това прѣчи на краката да мръдватъ, когато ловецътъ чака, и чака, и чака да излѣзе тънкослухия тюленъ. Лесно можете да си представите, че да стои така въ торбата при четиридесеть градуса подъ нулата, е най-трудната работа за единъ инуитъ. Когато се улови тюленъ, Котуко, кучето, скача напредъ, влачейки странката следъ себе си, и помага да завлѣкатъ тѣлото до шейната, гдето уморенитѣ и гладни кучета лежатъ мрачни на завѣтъ подъ разчупенитѣ ледове.

Единъ тюленъ не отива много далече, защото всѣка уста въ малкото село има право да бѫде нахранена, и не се хвърля ни кость, ни кожа, ни сухожилие. Храната на кучетата се вземаше за хората. Аморакъ хранѣше кучетата съ кѫсове отъ стари лѣтни кожени платнища, отпаряни изъ подъ пейкитѣ за спане. Кучетата виеха и пакъ виеха, и се събуждаха да виятъ отново гладни. По лампитѣ въ колибитѣ можеше да се предскаже, че гладътъ бѣ близу. Въ добро време, когато китовата мазь бѣ изобилна, свѣтлината въ лодкообразнитѣ купи бѣше две стѫпки висока — весела, тлъста и жълта. Сега тя бѣ едвамъ шесть пръста. Аморакъ грижливо секнѣше мъховия фитилъ, когато незабелязано свѣтне за мигъ. И очитѣ на цѣлата фамилия следваха нейната рѫка. Ужасътъ отъ глада тамъ, въ голѣмитѣ студове, не е тъй голѣмъ, както ужасътъ да умратъ въ тъмнина. Всѣки инуитъ се страхува отъ тъмнината, която го притиска непрекѫснато шесть месеца презъ годината. И когато лампитѣ вкѫщи станатъ низки, душитѣ на хората се смущаватъ и забъркватъ.

Но по-лошото бѣ напредъ.

Недохраненитѣ кучета ръмжеха и тракаха съ зѫби въ входоветѣ на кѫщитѣ. Гледаха съ широки очи въ студенитѣ звезди и душеха срещу леденитѣ вѣтрове нощь следъ нощь. Когато тѣ спираха да виятъ, мълчанието падаше отново като твърда тежка прѣспа върху вратата, и хората можеха да чуятъ биенето на кръвьта въ тѣснитѣ канали на ушитѣ и тупането на сърдцата си, тъй силно, както удара на барабана на магьосника въ снѣга. Една нощь Котуко, кучето, който презъ деня бѣше необикновено мраченъ въ хомута, скочи и мушна главата си въ колѣнетѣ на Котуко. Котуко го погали, но кучето продължаваше слѣпо да се мушка напредъ, умилквайки се. Кадлу се събуди, хвана тежката като на вълкъ глава и я загледа въ стъкленитѣ очи. Кучето заскимтѣ, като че ли се уплаши, и затрепера между колѣнетѣ на Кадлу. Козината на врата му настръхна и то заръмжа, като да имаше чуждъ човѣкъ на вратата. Следъ това залая весело, търкули се на земята и взе да хапе обувката на Котуко като малко кученце.

— Какво е това? — попита Котуко, защото той почна да се страхува.

— Болестьта, — отговори Кадлу. — Това е кучешката болесть.

Котуко, кучето, вдигна носъ и почна да вие.

— Такова нѣщо не съмъ видѣлъ до сега. Какво ще прави той? — попита Котуко.

Кадлу вдигна едното си рамо и кръстоса колибата за своята кѫса харпуна. Голѣмото куче го гледаше. То пакъ зави и се измъкна презъ входа, гдето другитѣ кучета се дръпнаха встрани, влѣво и вдѣсно, за да му направятъ широкъ пѫть. Когато вече бѣ вънъ на снѣга, то залая свирепо, като че бѣ по следитѣ на нѣкой мускатенъ волъ. И лаейки, и тичайки, то се изгуби въ нощьта. Неговата болка не бѣше бѣсъ, а просто лудость. Студътъ и гладътъ, и надъ всичко тъмнината, бѣха побъркали ума му. И когато ужасната кучешка болесть се появи между кучетата, тя се разпространява като пожаръ. Следния ловенъ день друго куче заболѣ, и бѣше убито отъ Кутико, когато хапѣше и давѣше между странкитѣ. Следъ това черното второ куче, което въ прежни дни бѣше водачъ, внезапно залая по едни въображаеми следи на северенъ еленъ. И когато го откопчиха, то се хвърли върху една ледена скала и избѣга, както бѣ направилъ неговия водачъ, съ хомута на гърба. Следъ това вече никой не изкарваше кучетата навънъ. Използуваха ги за нѣщо друго. И кучетата знаеха това. Макаръ че ги държаха вързани и ги хранѣха на рѫка, очитѣ имъ бѣха пълни съ отчаяние и страхъ. Старитѣ жени почнаха да говорятъ за духове. Тѣ разказваха, че сѫ срещнали духоветѣ на умрѣлитѣ ловци, изгубени тая есень, които предсказали страшни нѣща.

Котуко скърбѣше повече за загубата на своето куче, отколкото за всичко друго. Защото, макаръ и инуитътъ да яде извънредно много, той знае и какъ да гладува. Но гладътъ, тъмнината, студътъ и опасностьта повлияха на неговата сила и той почна да чува гласове въ главата си и да вижда въ ѫглитѣ на очитѣ си хора, които не бѣха тамъ. Една нощь той извади краката си отъ торбата следъ десеть часово чакане надъ една слѣпа тюленова дупка и се повлѣче къмъ селото, отслабналъ и зашемеденъ. Опрѣ се да почине на една канара, която случайно бѣше подпрѣна само на единъ издаденъ връхъ отъ ледъ. Неговата тежесть наруши равновесието на блока, и той се събори. И когато Котуко отскочи настрана, за да го отбѣгне, канарата се слъзна подиръ него съ шумъ по ледения наклонъ.

Това бѣ достатъчно за Котуко. Той бѣше възпитанъ да вѣрва, че всѣка скала и канара има свой притежатель (инуа), който обикновено имаше образа на едноока жена, наречена торнакъ, и че когато торнакъ иска да помогне на нѣкой мѫжъ, той се плъзга следъ него и го пита, желае ли да го вземе за свой духъ-пазитель. (Въ лѣтнитѣ топения облѣченитѣ въ ледъ скали и канари се търкалятъ и плъзгатъ навсѣкѫде по лицето на земята — отъ тамъ лесно ще разберете, какъ е възникнала идеята за живитѣ камъни). Котуко чу кръвьта да бие въ ушитѣ му, както я чуваше цѣлъ день, и си помисли, че торнакътъ на камъка говори съ него. Преди да стигне у дома си, той бѣше вече напълно увѣренъ, че е водилъ дълъгъ разговоръ съ торнака. И понеже всички негови хора вѣрваха, че това е напълно възможно, никой не му противоречеше.

— Той ми каза: „Азъ скачамъ, азъ скачамъ отъ моето мѣсто на снѣга“, — извика Котуко съ изблещени очи и се опрѣ напредъ въ полуосвѣтената колиба. — Той каза: „Азъ ще бѫда водачъ“. Той каза: „Азъ ще тѣ водя при добри тюленови дупки“. Утре азъ ще отида, и торнакътъ ще ме води.

Тогава дойде магьосникътъ на селото, и Котуко му разказа за духа на скалата.

— Следвай духоветѣ на камънитѣ, и тѣ пакъ ще ни донесатъ храна! — каза магьосникътъ.

Момичето отъ северъ въ последнитѣ дни лежеше до лампата, ядѣше малко и говорѣше още по-малко.

Аморакъ и Кадлу следната сутринь стъкмиха една малка рѫчна шейна за Котуко и туриха въ нея неговитѣ ловни уреди. Сложиха и малко китова мазь и замръзнало тюленово месо. Тогава момичето хвана повода и тръгна смѣло наредъ съ момчето.

— Твоята кѫща е моя кѫща, — рече момичето, когато малката шейна скърцаше следъ тѣхъ въ страшната полярна нощь.

— Моята кѫща е твоя кѫща, — отговори Котуко, — но азъ мисля, че ние двамата ще отидемъ при Седна.

Седна е царицата на Подземния свѣтъ. Инуититѣ вѣрватъ, че всѣки, който умрѣ, трѣбва да прекара една година въ нейната ужасна страна, преди да отиде въ квадлипармиутъ, щастливата страна, гдето никога не замръзва, и гойни северни елени идватъ, щомъ ги повикатъ.

Между селското население се шепнѣше: „Духоветѣ на скалитѣ сѫ говорили на Котуко. Тѣ ще му покажатъ откритъ ледъ. Той пакъ ще ни донесе тюленово месо.“ Тѣхнитѣ гласове скоро бѣха погълнати отъ студената праздна тъмнина. А Котуко и момичето, рамо до рамо, провираха шейната между ледоветѣ по посока къмъ Полярното море. Котуко настояваше, че духътъ отъ камъка му е казалъ да върви на северъ. И тѣ вървѣха все на северъ подъ Туктукдиунгъ, Северния еленъ — тия звезди, които ние наричаме Голѣма мечка.

Никой европеецъ не може да измине петь мили дневно по разчупенъ ледъ и остри прѣспи. Но момчето и момичето знаяха точно, какъ да обърнатъ рѫката си, за да примамятъ шейната около голѣмъ леденъ блокъ. Знаеха колко да натиснатъ, за да я издигнатъ отъ една пукнатина. Владѣеха силата, съ нѣколко спокойни удара на копието да направятъ възможенъ единъ пѫть, кѫдето всичко изглеждаше безнадеждно.

Момичето не говорѣше нищо, но навеждаше глава, и дългитѣ ресни отъ волверинова кожа на хермелиновата му шапка се развѣваха по широкото му черно лице. Небето надъ тѣхъ бѣ кадифяно-черно, мѣнявайки се на червени ивици по хоризонта, гдето голѣмитѣ звезди блещукаха като улични лампи. Отъ време на време една зеленикава вълна отъ северно сияние преминаваше презъ празднината на високото небе, замахваше, като флагъ и изчезваше. Или метеоръ изпращяваше отъ тъмнина въ тъмнина, като пръскаше дъждъ отъ искри подиръ себе си. Тогава тѣ можеха да видятъ хълмистата и издълбана повърхность на леденото поле, цѣло покрито съ петна и ивици отъ странни цвѣтове — червенъ, меденъ и синкавъ. Но въ обикновената звездна свѣтлина всичко добиваше замръзналъ ледено-сивъ цвѣтъ. Леденото поле, както си спомняте, бѣше разбивано и блъскано отъ есеннитѣ бури, докато се обърне на замръзнало поле следъ земетръсъ. Тамъ имаше пропасти и урви, и ями като пѣсъчни кариери, издълбани въ леда; буци и разхвърлени кѫсове, замръзнали на първоначалната повърхность на полето; петна отъ старъ черенъ ледъ, който е билъ вкаранъ подъ полето отъ нѣкоя буря и издигналъ се пакъ нагоре; заоблени ледени блокове; назобени като трионъ ледове, изрѣзани отъ снѣга, който лети предъ вѣтъра; и хлътнали мѣста, гдето тридесеть или четиридесеть акра^[2] лежатъ петь шесть стѫпки подъ равнината на останалото поле. Отъ близко разстояние вие можете да вземете една буца за тюленъ или моржъ, за обърнати шейни или хора на ловъ, или самата голѣма десеткрака бѣла мечка за духъ. Но въпрѣки всички тия фантастични форми — всички на границата да станатъ живи — нѣмаше тамъ ни звукъ, ни най-слабо ехо отъ звукъ. И презъ това мълчание, и презъ тая пустота, гдето внезапни свѣтлини блѣсватъ и изгасватъ, — шейната и двамата, които я теглѣха, пълзѣха като кошмарни видения за края на свѣта, на края на свѣта.

Когато се уморяваха, Котуко правѣше каквото ловцитѣ наричатъ „половинъ кѫща“ — една много малка снѣжна колиба, въ която тѣ се сгушваха съ пѫтнишката лампа и опитваха да размразятъ замръзналото тюленово месо. Следъ като спѣха, походътъ почваше пакъ — тридесеть мили на день, за да взематъ петь мили на северъ. Момичето винаги бѣ много тихо, но Котуко мърморѣше на себе си и избиваше въ пѣсни, които бѣ училъ въ пѣвческия домъ, пѣсни за лѣто и пѣсни за северни елени и сьомги — страшно неподходящи за мѣстото и времето. Той заявяваше, че е чулъ духа на скалата да ръмжи къмъ него, и лудо тичаше къмъ една канара, размахвайки рѫце и говорейки съ високъ заплашителенъ гласъ. Право казано, Котуко бѣше близу до умопобъркване презъ всичкото това време. Но момичето бѣ увѣрено, че той е воденъ отъ неговия духъ-пазитель, и че всичко ще излѣзе на добре. Затова то не бѣ изненадано, когато, въ края на четвъртия преходъ, Котуко, чийто очи горѣха като огнени топки, му съобщи, че неговиятъ духъ-покровитель ги следва презъ снѣга въ образа на едно двуглаво куче. Момичето погледна, кѫдето сочеше Котуко, и нѣщо му се стори, че се скри въ една урва. Сигурно то не бѣ човѣкъ, но всѣки знае, че скалнитѣ духове предпочитатъ да се явяватъ въ образа на мечка, на тюленъ или на други животни.

Може това и да бѣше самата десеткрака бѣла мечка-духъ, или може да бѣше нѣщо друго, защото Котуко и момичето бѣха тъй изгладнѣли, че очитѣ имъ нѣмаха вѣра. Откакто бѣха напустнали селото, тѣ не бѣха уловили нищо и не бѣха видѣли никаква следа отъ дивечъ. Храната имъ нѣмаше да стигне за друга седмица, а наближаваше и буря. Една полярна буря духа десеть дни безъ прекъсване, и презъ всичкото това време сигурно е, че смъртьта е близу. Котуко направи една снѣжна кѫща, достатъчно широка да побере и рѫчната шейна (никога не е умно да се раздѣлятъ отъ храната си). Когато издѣлваше последния неправиленъ леденъ блокъ, който щѣше да затвори върха на покрива, той видѣ нѣщо, което гледаше къмъ него отъ една малка ледена скала на половинъ миля разстояние. Въздухътъ бѣ мъгливъ и нѣщото изглеждаше четиридесеть стѫпки дълго, десеть стѫпки високо, съ опашка двадесеть стѫпки.

Момичето сѫщо го видѣ, но, вмѣсто да заплаче отъ ужасъ, то каза:

— Това е Квикернъ. Какво ще дойде подире?

— Той иска да ми говори, — рече Котуко. Но като казваше това, ножътъ му треперѣше въ рѫката. Защото, колкото и да вѣрва човѣкъ, че е приятель на странни и грозни духове, той рѣдко обича да се довѣрява на тѣхнитѣ думи. Квикернъ е сѫщо фантомътъ на едно гигантско беззѫбо куче, безъ никаква козина, за което се предполага, че живѣе въ далечния северъ и ходи изъ страната, тъкмо преди да се случатъ важни нѣща. Тѣ могатъ да бѫдатъ приятни или неприятни. Но дори магьосникътъ не се осмѣлява да спомене името на Квикернъ. Той прави кучетата да ставатъ луди. Както духътъ-мечка, той има нѣколко чифта крака повече — шесть или осемь — и това нѣщо, скачайки нагоре-надолу въ мъглата, имаше повече крака, отколкото сѫ нуждни на едно истинско куче.

Котуко и момичето бързо се мушнаха въ своята колиба. Разбира се, ако Квикернъ искаше, той би съборилъ тѣхната колиба надъ главитѣ имъ, но чувството за една стѫпка снѣжна стена между себе си и страшната тъмнина бѣше голѣма утеха. Бурята се усили съ такъвъ писъкъ, както виенето на вълкъ, и продължи три дни и три нощи, безъ да измѣни нито единъ звукъ, безъ да затихне нито единъ мигъ. Тѣ поддържаха каменната лампа между колѣнетѣ си, гризѣха отъ полустопленото тюленово месо и наблюдаваха седемдесеть и два дълги часа чернитѣ сажди да се събиратъ подъ покрива. Момичето провѣри храната въ шейната: нѣмаше повече отъ за два дни. Котуко прегледа желѣзнитѣ глави и вървитѣ отъ еленови сухожилия на своитѣ харпуни, своитѣ тюленови копия и птичи стрели. Нѣмаше какво друго да правятъ.

— Скоро ще отидемъ при Седна, много скоро, — пошепна момичето. — Следъ три дни ние ще легнемъ и ще заминемъ. Нѣма ли да направи нѣщо твоятъ духъ? Попѣй му магьоснишка пѣсень, за да дойде!

Той почна да пѣе съ високия вой на магическитѣ пѣсни, и бурята бавно утихна. По срѣдата на неговата пѣсень момичето трепна. То сложи облѣчената въ рѫкавица рѫка, а сетне и главата си върху пода на колибата. Котуко последва нейния примѣръ, и двамата колѣничиха, гледайки единъ другъ въ очитѣ си, и слушаха съ всѣки нервъ. Момчето изцепи тънка ивица китова кость отъ рѫба на единъ птичи капанъ, който лежеше въ шейната. Следъ като го изправи, постави го отвесно въ една малка дупчица на леда, като го затегна долу съ рѫкавицата си. Бѣше тъй нѣжно нагласено, като компасова игла — и сега, вмѣсто да слушатъ, тѣ наблюдаваха. Тънката прѫчица малко трепна — най-малкото мръдване на свѣта — следъ това затрептѣ продължително нѣколко секунди, успокои се и пакъ затрептѣ — тоя пѫть навеждайки се къмъ друга страна на компаса.

— Много рано, — рече Котуко. — Далече нѣкое голѣмо ледено поле се е спукало.

Момичето посочи на прѫчицата и заклати глава.

— Това е голѣмото чупене, — каза то. — Слушай леда подъ насъ! Той пука.

Когато колѣничиха този пѫть, тѣ чуха най-странни задавени грухтения и чукания, сякашъ подъ краката си. Понѣкога се чуваше като че слѣпо кученце квичи надъ лампата; сетне, като че камъкъ се стърже по твърдъ ледъ; после пакъ, като глухи удари на барабанъ. Но всичко се отдалечаваше, заглъхваше, сякашъ излизаше изъ малъкъ рогъ отъ голѣма далечина.

— Ние не ще отидемъ легнали при Седна, — каза Котуко. — Това е чупенето на ледоветѣ. Духътъ ни измами. Ние ще умремъ.

Всичко туй може да изглежда глупаво, но двамата бѣха лице съ лице срещу истинска опасность. Тридневнитѣ бури бѣха изхвърлили дълбоката вода на Бафиновия заливъ на югъ и я бѣха събрали до рѫба на ледника, който се простираше на западъ отъ Байлотовия островъ. И силното течение, което върви източно отъ Ланкастерски Зундъ, носѣше съ себе си, миля следъ миля, отъ това, което наричатъ товаренъ ледъ — грубъ ледъ, който не е замръзналъ на полета. И този товаръ бомбардираше леденото поле въ сѫщото време, когато надуването на бурно-разиграното море го подкопаваше отдолу. Каквото слушаха Котуко и момичето, бѣше слабо ехо отъ тая борба на тридесеть или четиридесеть мили далече, и издайническата малка прѫчица трептѣше отъ нейнитѣ удари.

Сега, както казватъ инуититѣ, когато ледътъ се събуди следъ дългия си зименъ сънь, никой не знае, какво може да се случи, защото твърдото ледено поле почва да мѣни формитѣ си почти тъй бързо, както облацитѣ. Бурята очевидно бѣше пролѣтна буря, пратена не навреме, и нѣщо страшно можеше да се очаква.

При все това двамата се чувствуваха по-щастливи, отколкото преди това. Ако леденото поле се разчупи, нѣма вече чакане и страдание. Духове, таласъми и магьосници играятъ по пукащия се ледъ, и тѣ биха могли да се намѣрятъ въ страната на Седна рамо до рамо съ всички фантастични нѣща и съ свежестьта на възбуждението още въ тѣхъ. Когато напустнаха колибата следъ бурята, шумътъ на крѫгозора постоянно се усилваше и гъвкавиятъ ледъ стенѣше и бръмчеше около тѣхъ.

— То още чака! — каза Котуко.

На върха на една канара седѣше или клечеше осмокракото нѣщо, което бѣха видѣли преди три дни — и виеше страшно.

— Да го последваме, — рече момичето. — Може би, то знае нѣкой пѫть, който не води при Седна.

Но като хвана повода на шейната, зави му се свѣтъ отъ слабость. Нѣщото взе да се движи бавно и несрѫчно презъ браздитѣ, държейки все на западъ и къмъ земята. Тѣ го следваха. А сърдитиятъ гръмъ на края на ледното поле се чуваше все по-близу и по-близу. Устнитѣ на полето се напукаха на три или четири мили навѫтре къмъ страната. Голѣми блокове три метра дебелъ ледъ отъ нѣколко квадратни метра до двадесеть хектара повръхность се люшкаха, потапяха се, качваха се единъ върху другъ и върху още неразчупеното поле, когато тежкото налягане на морето ги вземаше, блъскаше и пръскаше между тѣхъ. Този бомбардиращъ ледъ бѣше, тъй да се каже, първата войска, що хвърляше морето срещу леденото поле. Непрекѫснатиятъ трѣсъкъ, що причиняваше морето, почти удавяше раздиращия звукъ на пластоветѣ товаренъ-ледъ, вкарвани цѣли подъ леденото поле, както карти се мушватъ подъ покривката на масата. Гдето водата биваше плитка, тия пластове се натрупваха единъ върху другъ, и най-долниятъ опираше въ тинята на петнадесеть метра дълбочина. Пометеното море се заприщваше задъ калния ледъ, докато ново налягане пакъ повлѣче всичко напредъ. Въ допълнение на леденото поле и товарния-ледъ, бурята и теченията донасяха истински планини — плаващи планини отъ ледъ — откъртени отъ ледника откъмъ Гренландия или отъ северния брѣгъ на Мелвилския заливъ. Тѣ идѣха тържествено — вълнитѣ се разбиваха въ бѣла пѣна около тѣхъ — и напредваха къмъ леденото поле като старовремска флота съ разперени платна. Но една планина, която изглеждаше готова да подкара свѣта предъ себе си, падаше безпомощно, завърташе се и се валяше въ пѣна, тиня и летящи ледени струи. Друга по-малка и низка планина раздираше леденото поле, пръскайки тонове раздробенъ ледъ на всѣка страна, като се врѣзваше една миля навѫтре, преди да бѫде спрѣна. Едни падаха като саби, разрѣзвайки цѣлъ каналъ съ груби рѫбове. Други се пръскаха на дъждъ отъ голѣми блокове, които се въртѣха и гърмѣха между канаритѣ. Други пакъ се издигаха цѣли надъ водата, когато излизаха на плитко, гърчеха се като въ болки, и падаха на странитѣ си, а морето вършееше върху плещитѣ имъ. Това мачкане и натискане, чупене, стриване и извиване на леда въ всевъзможни форми ставаше, додето могатъ да видятъ очитѣ покрай северната линия на леденото поле. Отъ мѣстото, кѫдето бѣха Котуко и момичето, този адъ изглеждаше не повече отъ едно неспокойно бърчение и пълзение подъ крѫгозора. Но то идваше къмъ тѣхъ всѣки мигъ. Далече откъмъ земята тѣ чуваха тежки бумтежи като гърмежитѣ на артилерия презъ мъгла. Това показваше, че леденото поле се блъска отъ другия край въ руднитѣ скали на Байлотовъ островъ — земята на югъ задъ тѣхъ.

— Това никога не е било по-рано, — каза Котуко, като гледаше тѫпо. — Не е още време. Какъ може ледътъ да се чупи сега?

— Да следваме онова! — извика момичето, сочейки къмъ нѣщото, което полукуцаше, полутичаше разсѣяно предъ тѣхъ. Тѣ го следваха и влачеха шейната.

Все по-близу и по-близу идваше гърмящиятъ ходъ на леда. Най-сетне полетата около тѣхъ запукаха и зинаха въ всички посоки. Пукнатинитѣ се отваряха и събираха като зѫбитѣ на вълци. Но кѫдето стоеше нѣщото, на една могилка отъ стари пръснати ледени блокове, около петнадесеть метра висока, тамъ нѣмаше вълнение. Котуко скочи лудо напредъ, повлѣче момичето подиръ себе си и изпълзѣ до основата на могилката. Говорътъ на леда около тѣхъ ставаше все по-високъ и по-високъ. Но могилката стоеше здраво. И когато момичето погледна къмъ Котуко, той вдигна лѣвия лакъть нагоре и настрани, като правѣше знака на инуититѣ за земя въ формата на островъ. И земя бѣше въ действителность това, къмъ което ги водѣше куцащето осмокрако нѣщо — малко брѣгово островче съ гранитовъ връхъ и пѣсъченъ брѣгъ, облѣчено, покрито и скрито въ ледъ, тъй че никой не можеше да го различи отъ леденото поле. Но въ основата му имаше твърда земя, а не подвиженъ ледъ. Ударитѣ и отблъсванията на полетата, като стигаха до земята и се пръскаха, отбелязваха границитѣ на островчето. Отъ него на северъ водѣше едно приятелско плитко мѣсто, което отбиваше атакитѣ на най-тежкитѣ ледове. Разбира се, имаше опасность, нѣкое силно притиснато ледено поле да се покачи по брѣга и да покрие островчето цѣло, но това не смущаваше Котуко и момичето. Тѣ направиха снѣжна кѫщица и почнаха да ядатъ, като слушаха удрянето и спирането на леда въ брѣга. Нѣщото бѣше изчезнало. Котуко говорѣше възбудено за неговата власть надъ духоветѣ, като бѣше се навелъ надъ лампата. По срѣдата на неговитѣ луди приказки момичето почна да се смѣе и да се люшка назадъ-напредъ.

Задъ нейното рамо, допълзѣли въ колибата, стоеха две глави, една жълта и една черна, които принадлежаха на две отъ най-скръбнитѣ и най-посраменитѣ кучета, що нѣкога сте видѣли. Котуко, кучето, бѣше едното, черниятъ водачъ — другото. Сега и дветѣ бѣха тлъсти, съ добъръ видъ и съвсемъ поправени душевно, но вързани едно за друго по единъ необикновенъ начинъ. Когато черниятъ водачъ избѣга, спомняте си, хомутътъ му бѣше на него. Той трѣбва да се е срещналъ съ Котуко, кучето, и е игралъ или се е борилъ съ него, защото неговата раменна петелка се бѣ хванала въ плетената медна тель на огърлицата на Котуко и се бѣ застегнала, тъй че никое отъ кучетата не могло да хване ремъка да го прегризе, а и дветѣ останали вързани за вратоветѣ. Това нѣщо заедно съ свободата да ловятъ за своя смѣтка, трѣбва да е помогнало да се излѣкуватъ отъ лудостьта. Тѣ бѣха доста трезви.

Момичето бутна дветѣ засрамени създания къмъ Котуко и, като хълцаше отъ смѣхъ, извика:

— Това е Квикернъ, който ни води до безопасната земя. Вижъ неговитѣ осемь крака и двойна глава!

Котуко освободи кучетата, и тѣ паднаха въ неговитѣ рѫце — жълто и черно заедно, и се мѫчеха да му обяснятъ, какъ се е върналъ разумътъ имъ. Котуко прекара рѫка по ребрата имъ, които бѣха обли и добре облѣчени.

— Тѣ сѫ намѣрили храна, — рече той, като се ухили. — Сега азъ не мисля, че ние ще отидемъ скоро при Седна. Моятъ духъ-покровитель ми прати тѣзи приятели. Болестьта ги е оставила.

Следъ като поздравиха Котуко, тѣзи двама приятели, които презъ последнитѣ нѣколко седмици сѫ били принудени да спятъ, да ядатъ и да ловятъ заедно, се хвърлиха единъ другъ на шиитѣ и направиха славна борба въ снѣжната кѫща.

— Праздни стомаси не се борятъ, — рече Котуко. — Тѣ сѫ намѣрили тюленъ. Сега да спимъ. Ние ще намѣримъ храна.

Когато се събудиха, на северния брѣгъ на острова имаше открита вода. Всички свободни ледове бѣха изгонени къмъ сушата. Първиятъ звукъ на разбиващи се вълни е най-веселото нѣщо, каквото може да чуе единъ инуитъ, защото то значи, че пролѣтьта е на пѫть. Котуко и момичето се хванаха за рѫце и се усмихнаха: ясниятъ ревъ на вълнитѣ между леда имъ напомняше за времето на сьомгитѣ и северния еленъ и за дъха на цъвтящата приземна върба. Още докато гледаха, морето почна да отбира пѣната си между плаващитѣ ледени блокове, тъй силна бѣше топлината. А на крѫгозора имаше широко червено сияние, и това бѣ свѣтлината на залѣзващето слънце. То бѣ по-скоро, като че го чуватъ да се прозѣва въ съня си, отколкото да го виждатъ да изгрѣва. Сиянието трая само нѣколко минути, но то означаваше обръщането на годината. Тѣ чувствуваха, че нищо не може да промѣни това.

Котуко намѣри кучетата да се биятъ вънъ върху единъ прѣсно убитъ тюленъ, дошелъ следъ рибата, която бурята винаги разгонва. Той бѣше първиятъ отъ двадесеть или тридесеть тюлени, излѣзли на острова презъ течение на деня. И докато морето замръзне, стотини черни глави играеха въ плитката свободна вода и плуваха съ плаващитѣ ледове.

Добре бѣше да ядатъ пакъ тюленовъ дробъ, да пълнятъ безразсъдно лампитѣ съ лой и да наблюдаватъ пламъка да гори три стѫпки въ въздуха. Но щомъ новиятъ ледъ на морето хвана да одържа, Котуко и момичето натовариха шейната и накараха дветѣ кучета да теглятъ, както никога въ живота си не сѫ теглили. Защото тѣ се страхуваха за туй, което може да се случи въ село. Времето бѣше тъй безмилостно, както всѣкога. Но по-лесно е да теглишъ шейна, натоварена съ добра храна, отколкото да ходишъ на ловъ гладенъ. Тѣ оставиха двадесеть и петь тюленови трупове зарити въ леда на брѣга, готови за употрѣба, и бързаха да се върнатъ при своитѣ. Кучетата имъ посочиха пѫтя, щомъ Котуко имъ каза, какво очаква отъ тѣхъ. И макаръ че нѣмаше никакъвъ граниченъ знакъ, следъ два дни тѣ залаеха предъ селото на Кадлу. Само три кучета имъ отговориха: другитѣ бѣха изядени, и кѫщитѣ бѣха почти тъмни. Но когато Котуко извика, „Ойо!“ (варено месо), слаби гласове отговориха. И когато извика твърде ясно, име по име, имената на своитѣ, никой не липсваше.

Следъ единъ часъ въ кѫщата на Кадлу горѣха лампитѣ. Снѣжна вода се топѣше, гърнетата свирѣха, и снѣгътъ капѣше отъ покрива, когато Аморакъ приготви обѣдъ за цѣлата дружина. Момчето-бебе дъвчеше единъ рѣзенъ тлъстъ дробъ съ ядки. Пловцитѣ бавно и методично се пълнѣха съ тюленово месо. Котуко и момичето разказваха своята история. Дветѣ кучета седѣха между тѣхъ. Когато тѣхнитѣ имена се споменѣха, тѣ наостряха по едно ухо и гледаха засрамени. Инуититѣ казватъ, че куче, което веднажъ е страдало отъ лудость и оздравѣло, е запазено отъ по-нататъшни пристѫпи.

— И тъй торнакъ не ни забрави, — каза Котуко. — Бурята виеше, ледътъ се чупѣше, и тюленътъ плуваше следъ рибата, която бѣ изплашена отъ бурята. Сега новитѣ тюленови дупки не сѫ и на два дни пѫть отъ тука. Нека добритѣ ловци отидатъ утре и донесатъ тюленитѣ, които съмъ запазилъ — двадесеть и петь тюлена, зарити въ леда. Когато изядемъ тѣхъ, всички ще отидемъ за тюлени на леденото поле.

— Какво ще правишъ ти, Котуко? — попита селскиятъ магьосникъ.

Котуко погледна момичето отъ северъ и рече:

— Ние ще направимъ кѫща.

Той посочи на северозападната страна отъ кѫщата на Кадлу, защото на тая страна винаги живѣе оженениятъ синъ или дъщеря.

Момичето вдигна рѫце, съ дланитѣ нагоре, като клатѣше отчаяно глава. То бѣше чужденка, намѣрено гладно, и не можеше да донесе нищо въ тая кѫща.

Аморакъ скочи отъ пейката, гдето седѣше, и почна да събира нѣща въ скута на момичето: каменни лампи, желѣзни стъргачи на кожи, калаени котлета, еленови кожи, везани съ зѫби на мускатни волове, и истински игли за корабни платна, каквито употрѣбяватъ моряцитѣ — най-хубавиятъ чеизъ, даванъ нѣкога въ далечния край на полярния крѫгъ.

— Още и тѣзи приятели! — каза Котуко, като се смѣеше и пѣеше на кучетата, които мушкаха студенитѣ си муцуни въ лицето на момичето.

— Аха, — каза магьосникътъ, като се изкашля важно, сякашъ той е обмислилъ всичко това. — Щомъ Котуко напустна селото, азъ отидохъ въ пѣвческия домъ и пѣхъ магьоснически пѣсни. Азъ пѣхъ презъ всички дълги нощи и викахъ духа на северния еленъ. Моето пѣене направи да духа бурята, която строши леда и закара дветѣ кучета къмъ Котуко, когато ледътъ щѣше да строши коститѣ му. Моята пѣсень доведе тюленитѣ подиръ разчупенитѣ ледове. Моето тѣло лежеше спокойно, но духътъ ми тичаше по ледоветѣ, като водѣше Котуко и кучетата въ всичко, що тѣ вършеха. Азъ го направихъ.

Всички бѣха сити и сънливи, затова никой не му противоречеше. Магьосникътъ се насили да изяде още единъ кѫсъ варено месо и легна да спи съ другитѣ въ топлата, освѣтлена, задимена отъ масло кѫща.

 

 

Котуко, който рисуваше много добре въ инуитски стилъ, издълба рисунки за всички тия случки на единъ дълъгъ, плосъкъ кѫсъ слонова кость, съ дупка отъ единия край. Когато той и момичето отидоха на северъ въ Елесмерова земя презъ годината на чудната открита зима, той остави историята въ картини на Кадлу. Този я изгуби въ чакъла, когато шейната му се счупи едно лѣто край брѣга на езерото Нетилингъ въ Никозирингъ. Тамъ езеренъ инуитъ я намѣри следната пролѣть и я предаде на единъ мѫжъ въ Имигенъ, който бѣше преводачъ на китоловецъ отъ Кумберландски Зундъ. Този пъкъ я продаде на Хансъ Олсенъ, който по-късно бѣше домакинъ на единъ голѣмъ параходъ, що носѣше излетници за Нордъ-капъ въ Норвегия. Когато туристическиятъ сезонъ свърши, параходътъ пѫтуваше между Лондонъ и Австралия, спирайки въ Цейлонъ, и тамъ Олсенъ продаде слоновата кость на единъ сингалезски бижутеръ за два подправени сапфира. Азъ я намѣрихъ между дребулиитѣ въ една кѫща въ Коломбо и я преведохъ отъ единия край до другия.

Бележки

[1] Волверинъ (в англ. оригинал wolverine) — росомаха (Gulo gulo), позната още като лакомец; най-големият сухоземен вид от семейство Порови (Mustelidae). — Бел.ел.кор. ↑

[2] Тридесеть или четиридесеть акра — 80–120 декара. — Б.р. ↑

Хората от Ледний Изток — като сняг се те топят —

просят захар и кафе те, след човека бял вървят.

Хората от Златни Запад — учат се на кражби, бой:

на търговците продават кожи и душите свои.

 

Хората от Юга Леден — те търгуват цели дни;

скъсани палатки имат, но накичени жени.

Хората от Стари Лед са чужди на човека бял —

с копия от кит, те сетни са в човешкий род узрял.

— То отвори очите си. Гледай!

— Тури го пак в кожата! То ще стане силно куче. На четвъртия месец ще му дадем име.

— На кого ще го кръстим? — попита Аморак.

Очите на Кадлу обиколиха подплатената с кожи снежна къща и се спряха на четиринадесетгодишния Котуко, който седеше на пейката за спане и издялваше едно колче от моржова кост.

— Кръсти го на мене, — каза Котуко, като се ухили. — Един ден аз ще имам нужда от него.

Кадлу се ухили на свой ред, очите му се скриха в тлъстината на плоските му бузи и кимна на Аморака. А свирепата майка на малкото кученце скимтеше, като го виждаше да мърда далече от нея, в малката торба от тюленова кожа, окачена над лампата от китова мас. Котуко продължаваше да дялка. Кадлу хвърли връзка кожени кучешки хамути в една малка стаичка, която се отвори в едната страна на къщата. Свали от себе си тежкото ловно облекло от еленова кожа и го тури в мрежа от китови балени, която висеше над друга лампа. Сетне седна на пейката да дъвче къс замръзнало тюленово месо, докато Аморак, жена му, донесе редовния обяд от варено месо и супа с кръв. От ранна сутрин той беше на тюленовите дупки, които са далече на дванайсет километра, и се върна с три големи тюлена. На средата по дългия снежен вход, който води до вътрешната врата на къщата, се чуваше тракане на зъби и кучешки лай. Кучетата от неговата шейна, освободени от дневната работа, се бореха за топли места.

Когато лаят стана твърде висок, Котуко се слъзна от пейката и взе един камшик с половин метър дълга дръжка от китова кост и седем и половина метра оплетен ремък. Той се вмъкна в прохода. Лаят стана толкова силен, като че всички кучета се нахвърлиха върху него да го изядат жив. Но това бе само тяхната обикновена молитва преди ядене. Когато изпълзя на отвъдния край, половин дузина рунтави глави го последваха с очи до един вид бесилка от китова челюст, на която бе окачено месото за кучетата. С едно широко копие той режеше късове замръзнало месо и чакаше с камшика в едната ръка и месото в другата. Всяко животно бе повиквано по име — най-слабото най-напред. Тежко и горко на това куче, което излезеше от реда си. Заостреният камшик се стрелваше върху него като светкавица и отхвърляше цяла шепа косми или кожа. Всяко животно ръмжеше, лапваше и бягаше със своя дял обратно към входа. А момчето стоеше на снега под блестящото северно сияние и раздаваше правосъдие. Последен дойде големият черен водач, който пазеше реда, когато кучетата бяха впрегнати. Нему Котуко даде двойна дажба месо и един плясък с камшика добавка.

— Ах! — рече Котуко, свивайки камшика си. — Аз имам едно малко кученце над лампата, което прави много шум.

Той пропълзя обратно върху притиснатите кучета. Изтърси сухия сняг от кожуха си с една китова чукалка, която Аморак пазеше до вратата. Сетне изчука кожената подплата на тавана, за да отърси снежните висулки, които биха могли да паднат от снежния свод отгоре, и се сви пак на пейката. Кучетата във входа хъркаха и скимтяха в съня си. Кученцето в дълбоката кожена качулка на Аморак риташе, задавяше се и ръмжеше. А майката на новокръстеното кученце лежеше до Котуко и не снемаше очи от вързопчето, което висеше над широкия жълт пламък на лампата.

Всичко туй се случи много далеч на север, отвъд Лабрадор, отвъд Хъдсоновия проток, където големите приливи и отливи натрупват ледове. Случи се на север от полуострова Мелвила — на север дори от тесните протоци Фури и Хекла — на северния бряг на Бафинова земя, гдето Байлотовите острови стоят над ледовете на Ланкастерски Зунд като тепсия, обърната наопаки. На север от Ланкастерски Зунд има малко места, за които ние знаем нещо. Но дори и там живее пръснато население непосредствено до самия полюс.

Кадлу беше инуит — ескимос. Неговото племе, около тридесет души с всичко, принадлежеше на тунунирмиут — което ще рече, „страна, лежаща зад нещо“. На картите този пустинен бряг е писан Адмиралтейски залив, но инуитското име е по-добро, защото тази земя лежи зад всичко на света. През девет месеца от годината там има само лед и сняг, и буря след буря, при студ, що не може да си представи този, който не е виждал топломерът да спада под нулата. Шест месеца е тъмно. И това прави тази земя толкова страшна. През трите месеца на лятото замръзва през ден и всяка нощ. Тогава снегът започва да сълзи по южните наклони. Приземни върби пущат своите мъхнати пъпки. Дребни тлъстиги като че искат да цъфтят. Брегове от ситен чакъл и обли камъни се спущат до морето. Гладки блокове и надраскани скали се издигат над покривката от зърнест сняг. Но всичко туй минава само за няколко седмици, и пак свирепа зима сковава земята. А в морето ледовете блъскат и чупят откритата повърхност, дерат и трошат, мачкат и мелят, докато всичко замръзне три метра дълбоко от брега към дълбоките води.

През зимата Кадлу преследваше тюлените до ръба на този лед и ги убиваше с копие, когато излизаха на дупките да поемат въздух. Тюленът трябва да има вода на открито море, за да живее и да лови риба, а ледът понякога отива над сто километра от най-близката земя без никаква пукнатина и дупка. През пролетта Кадлу и неговите хора се оттегляха от топящия се лед към скалистата твърда земя. Разпъваха палатки от кожи и поставяха капани за морски птици, или убиваха млади тюлени, когато се припичаха на бреговете. По-късно те отиваха на юг в Бафинова земя подир северните елени да допълнят годишните си запаси със сьомги от стотините потоци и езера във вътрешността. Връщаха се пак на север през септемврий или октомврий за лов на мускатни волове и за редовния зимен лов на тюлени. Тия пътешествия ставаха с кучешки шейни по двадесет и тридесет километра на ден, или понякога край брега в големи „женски лодки“ от кожи, гдето кучетата и децата лежаха в краката на гребците, а жените пееха песни, като се плъзгаха от нос на нос по стъклената студена вода. Всичкият лукс, който тунунирмиут познаваше, идеше от юг — плаващи дървета за мани на шейни, желязо на пръчки за върховете на харпуните, стоманени ножове, калаени котли, които варяха храната много по-добре, отколкото старите работи от маслен камък, кремък и стомана, и дори кибрит, цветни панделки за женските коси, малки, евтини огледала и червен плат за ръбовете на празнични куртки от еленова кожа. Кадлу търгуваше със скъпи мазни извити нарвалови рога и със зъби на мускатни волове (те бяха ценни като бисер) с южните инуити, а те от своя страна търгуваха с китоловците и мисионерските станции на Ексетер и Кумберландски Зунд. И тъй вървеше веригата, докато един котел от параходна кухня в Бенди-Базаръ можеше да свърши дните си над една лоена лампа някъде в хладната страна на полярния кръг.

Кадлу, бидейки добър ловец, беше богат с железни харпуни, ножове за сняг, птичи стрели и всички други неща, които правят живота лесен, там в големите студове. Той беше глава на своето племе или, както казваха, "човек, който знае всичко от опит ". Това не му даваше някаква власт, освен сегиз-тогиз да съветва приятелите си да променят своите места за лов. Но Котуко използуваше това, да заповедничи по ленивия инуитски начин над другите момчета, когато излизаха ноще да играят на бал в лунна светлина, или да пеят „детската песен“ на Северното сияние.

Но на четиринадесет години един инуит се чувствува мъж. На Котуко беше омръзнало да прави примки за диви кокошки и дребни лисици. Додеяло му беше да помага на жените да дъвчат тюленови и еленови кожи (което ги правеше много меки) през целия дълъг ден, когато мъжете бяха на лов. Той желаеше да отиде в кваги, певческия дом, гдето ловците се събираха за своите мистерии и магьосникът ги плашеше до най-весели припадъци, след като лампите биваха загасвани. Там можете да чуете Духа на северния елен да тропа на покрива, и когато едно копие се мушне в откритата тъмна нощ, то се връща назад, покрито с топла кръв. Той желаеше да стане глава на семейство и да играе с ловците. Стотини неща желаеше Котуко, но възрастните мъже му се смееха и казваха: „Почакай, да влезеш в ярема, Котуко. Ловът не значи само да хващаш!“

Сега, когато баща му бе кръстил едно кученце на него, работите изглеждаха по-добре. Един инуит никога няма да пожертвува едно добро куче на сина си, докато момчето не разбира нещо от каране на кучета. И Котуко беше повече от уверен, че знае всичко, и нещо повече.

Ако малкото кученце нямаше желязно здраве, то би умряло от претъпкване с храна и от мачкане. Котуко му направи малък хамут със странки и го гонеше из цялата къща, викайки: „Ауа, Йа, ауа!“ (Върви на дясно) „Чойачой, Йа, чойачой!“ (Върви наляво) „Охаха!“ (Стой). Кученцето никак не обичаше това, но то бе истинско щастие в сравнение с първото впрягане в шейна. То си седеше на снега и играеше с кожената странка, която водеше от неговия хамут до големия ремък при носа на шейната. Тогава всички кучета тръгнаха, и малкото куче видя дългата три метра шейна да се качи на гърба му и да го влачи из снега. А Котуко се смееше до сълзи. След това дойдоха дни след дни на свиреп камшик, който съскаше като вятъра над леда. Всичките му другари го хапеха, защото не знаеше работата си. Хамутът го жулеше. Не му позволяваха вече да спи при Котуко, а трябваше да заема най-студеното място във входа. Това беше училище за малкото куче.

И момчето учеше тъй бързо, както кучето, макар че е трудно нещо да се управлява една кучешка шейна. Всяко куче е впрегнато — най-слабото най-близо до карача — чрез своя отделна странка. Тази странка минава под левия преден крак до главния ремък, където е закачена чрез един вид пъпка и петелка и може да се откопчи чрез обръщане на ръката, когато трябва да се освободи някое куче. Защото младите кучета често прекрачват странката със задния крак, и тогава тя им се врязва до кокала. А те всички изпитват горещо желание да отидат при другарите си, когато тичат, като прескачат навън или навътре между странките. Тогава те се давят и краят е по-забъркан от мокра мрежа след изваждане на рибата. Голяма част от неприятностите биха могли да се избегнат чрез научна употреба на камшика. Всяко инуитско момче се гордее да бъде майстор на дългия камшик.

Но лесно е да шибнеш върху един белег на земята, а трудно е да се наведеш напред и да докачиш едно тичащо куче тъкмо зад раменете, когато шейната върви с пълна бързина. Ако извикате името на някое виновно куче, а по погрешка ударите друго, двете тозчас се сдавят и спират всички други. Или, ако пътувате с един приятел и почнете да говорите, или сте сам и почнете да пеете, кучетата спират, обръщат се и сядат да чуят, какво ще кажете. Един или два пъти Катуко бе изтървал шейната, задето бе забравил да я подпре, когато е спряла. Той скъса много камшици и развали няколко ремъка, преди да му поверят пълен тим от осем кучета и леката шейна. Тогава той се почувствува като мъж от значение. Със спокойно сърце и сигурна ръка препускаше по гладкия черен лед, бързо като глутница в пълен вой. Той отиваше десет мили до тюленовите дупки. Когато беше вече на мястото за лов, освобождаваше голямото черно куче-водач, което бе тогава най-силното в тима. Щом кучето надушваше някоя дупка, Котуко обръщаше шейната, като забождаше един чифт еленови рога в снега, тъй че другите кучета не можеха да избягат. Той приближаваше пълзешком до дупката и чакаше, докато тюленът излезе да поеме въздух. Тогава бързо мушка своето копие с летящо въже в дълбочината и след малко изтегля тюлена до ръба на леда, а черният водач идва и помага да завлекат трупа до шейната. В това време впрегнатите кучета лаеха и лигите им течаха от възбуждение. Котуко слагаше камшика като нагорещена пръчка през лицата им — докато трупът замръзне. Връщането до дома бе тежка работа. Натоварената шейна трябваше да бъде прекарана между грубите ледове, а кучетата сядаха и гледаха жадно тюлените, вместо да теглят. Най-сетне те влизаха в равния път към селото и скърцаха по звънтящия лед с наведени глави и вдигнати опашки. Котуко запяваше „Ангутивун тина тау-на-не тина“ (Песента на връщащия се ловец). Гласове го поздравляваха от къща на къща под звездно небе.

Когато Котуко, кучето, стигна до пълната си възраст, и то изпитваше удоволствие по свой начин. То извоюваше с упоритост своя път в тима, битка след битка, докато една прекрасна вечер, на храна, сдави големия черен водач. Тогава Котуко, момчето, го направи „второ куче“, както казваха. Така Котуко, кучето, беше повишено до дългия ремък на кучето-водач, да тича метър и половина пред другите кучета. Неговото назначение бе да спира всички битки, в ярема или вън от него. То носеше много дебела и тежка огърлица от медна тел. В особени случаи биваше хранено с варена храна, вътре в къщи, и понякога му позволяваха да спи на пейката с Котуко. То беше добър тюленичар и можеше да задържи един мускатен вол, като тича около него и го хапе за петите. Можеше дори — и това е най-голямото доказателство за храбростта на едно куче — можеше дори да стои срещу мършавия полярен вълк, от който всички кучета, по правило, се страхуваха повече от всичко, що ходи в снега. Котуко, кучето, и неговият господар — другите кучета от тима те не брояха в своята дружина — ходеха на лов заедно, ден след ден и нощ след нощ — завитото в кожи момче и дивият, космат, с тесни очи и бели зъби жълт звяр. Всичко, каквото има да върши един инуит е, да намери храна и кожи за себе си и за своето семейство. Жените правеха кожите на дрехи, и понякога помагаха да хващат в капани дребен дивеч. Но голямата част от храната — а те ядат страшно много — трябва да бъде намерена от мъжете. Ако запасите не стигнат, няма от кого да се купи или проси, нито от кого да се заеме. Людете трябва да мрат.

Инуитът не мисли за такива случаи, докато не бъде принуден за това. Кадлу, Котуко, Аморак и момчето-бебе, което риташе в кожената качулка и цял ден дъвчеше късчета китова лой, бяха щастливи. Те произхождаха от една много благородна раса, която не знаеше що значи лъжа, нито кражба. Те бяха доволни да изкарват прехраната си от сърцето на лютия безнадежден студ, да се усмихват с тлъсти усмивки, да разказват за духове и вълшебни приказки през вечерите, да ядат, докато могат да ядат, не повече, и да пеят безкрайната женска песен: „Амна айа, айа амна, ах! ах!“ през деня, когато кърпят дрехите си и поправят ловните уреди.

Но в една ужасна зима всичко ги измами. Племето тунунирмиут се завърна от ранния лов на сьомги и направи своите къщи върху пресния лед на север от Байлотовия остров, готово да тръгне за тюлени, щом морето замръзне. Но есента беше ранна и лоша. През целия септемврий имаше постоянни бури, които чупеха гладкия тюленов лед, там, където бе замръзнал само на метър и половина. Морето го изхвърляше на брега, като го натрупваше на големи прегради от разрошен, остър, бодлив лед, на двадесет и пет километра ширина. По тоя лед беше невъзможно да се влачи шейна. Краят на леденото поле, отдето се ловеха тюлени зиме, лежеше може би тридесет километра зад тази преграда и тая местност беше недосегаема за тунунирмиут. Те биха могли да прекарат зимата със своите запаси от замръзнали сьомги и китова мас, и каквото могат да им дадат капаните, но през декемврий един от техните ловци се натъкна на кожена палатка, с три жени и едно момиче, почти мъртви. Техните мъже се връщали от далечния север и били смазани в малките си кожени ловни лодки. Кадлу разпредели жените между колибите на зимното село, защото никой инуит не може да откаже храна на умиращ странник. Аморак взе момичето, което беше на около четиринадесет години, за слугиня. По кройката на островърхата му шапка и по дългите бели кожени гащи те предполагаха, че то иде от Елесмерова земя. То не беше виждало по-рано калаени съдове и подковани с дърво шейни. Но Котуко, момчето, и Котуко, кучето, го обикнаха.

Тогава всички лисици отидоха на юг. Дори и волверин^[1], този сърдит тъпонос малък крадец, не си даваше труд да претърсва празните капани, които Котуко поставяше. Племето загуби няколко от най-добрите си ловци, които бяха зле осакатени в борба с един мускатен вол. Това прехвърли повече работа на другите. Котуко излизаше ден след ден с една лека шейна и шест или седем от най-силните кучета и гледаше, докато очите го заболят, за някое малко пространство бистър лед, където някой тюлен може би си е пробил дупка за дишане. Котуко, кучето, обикаляше на длъж и на шир, и в мъртвата тишина на ледените полета Котуко, момчето, можеше да чуе неговите полузадъхани от възбуждение скимтения над някоя тюленова дупка, на три мили далече, тъй ясно, като да беше до него. Когато кучето намираше някоя дупка, момчето си правеше малка низка стена от сняг, за да се предпази от най-лошия студен вятър, и там чакаше десет, дванадесет, двадесет часа да излезе тюленът да диша. Очите му гледаха непрекъснато в малкия белег, който бе направил над дупката, за да насочи отвесния удар с харпуна. Под краката си имаше малка тюленова кожа, и те бяха вкарани в тутеринга — торба, за която разказват старите ловци. Това пречи на краката да мръдват, когато ловецът чака, и чака, и чака да излезе тънкослухия тюлен. Лесно можете да си представите, че да стои така в торбата при четиридесет градуса под нулата, е най-трудната работа за един инуит. Когато се улови тюлен, Котуко, кучето, скача напред, влачейки странката след себе си, и помага да завлекат тялото до шейната, гдето уморените и гладни кучета лежат мрачни на завет под разчупените ледове.

Един тюлен не отива много далече, защото всяка уста в малкото село има право да бъде нахранена, и не се хвърля ни кост, ни кожа, ни сухожилие. Храната на кучетата се вземаше за хората. Аморак хранеше кучетата с късове от стари летни кожени платнища, отпаряни изпод пейките за спане. Кучетата виеха и пак виеха, и се събуждаха да вият отново гладни. По лампите в колибите можеше да се предскаже, че гладът бе близо. В добро време, когато китовата мас бе изобилна, светлината в лодкообразните купи беше две стъпки висока — весела, тлъста и жълта. Сега тя бе едвам шест пръста. Аморак грижливо секнеше мъховия фитил, когато незабелязано светне за миг. И очите на цялата фамилия следваха нейната ръка. Ужасът от глада там, в големите студове, не е тъй голям, както ужасът да умрат в тъмнина. Всеки инуит се страхува от тъмнината, която го притиска непрекъснато шест месеца през годината. И когато лампите вкъщи станат низки, душите на хората се смущават и забъркват.

Но по-лошото бе напред.

Недохранените кучета ръмжаха и тракаха със зъби във входовете на къщите. Гледаха с широки очи в студените звезди и душеха срещу ледените ветрове нощ след нощ. Когато те спираха да вият, мълчанието падаше отново като твърда тежка пряспа върху вратата, и хората можеха да чуят биенето на кръвта в тесните канали на ушите и тупането на сърцата си, тъй силно, както удара на барабана на магьосника в снега. Една нощ Котуко, кучето, който през деня беше необикновено мрачен в хамута, скочи и мушна главата си в коленете на Котуко. Котуко го погали, но кучето продължаваше сляпо да се мушка напред, умилквайки се. Кадлу се събуди, хвана тежката като на вълк глава и я загледа в стъклените очи. Кучето заскимтя, като че ли се уплаши, и затрепери между коленете на Кадлу. Козината на врата му настръхна и то заръмжа, като да имаше чужд човек на вратата. След това залая весело, търкули се на земята и взе да хапе обувката на Котуко като малко кученце.

— Какво е това? — попита Котуко, защото той почна да се страхува.

— Болестта, — отговори Кадлу. — Това е кучешката болест.

Котуко, кучето, вдигна нос и почна да вие.

— Такова нещо не съм видял до сега. Какво ще прави той? — попита Котуко.

Кадлу вдигна едното си рамо и кръстоса колибата за своя къс харпун. Голямото куче го гледаше. То пак зави и се измъкна през входа, гдето другите кучета се дръпнаха встрани, вляво и вдясно, за да му направят широк път. Когато вече бе вън на снега, то залая свирепо, като че бе по следите на някой мускатен вол. И лаейки, и тичайки, то се изгуби в нощта. Неговата болка не беше бяс, а просто лудост. Студът и гладът, и над всичко тъмнината, бяха побъркали ума му. И когато ужасната кучешка болест се появи между кучетата, тя се разпространява като пожар. Следния ловен ден друго куче заболя, и беше убито от Кутико, когато хапеше и давеше между странките. След това черното второ куче, което в прежни дни беше водач, внезапно залая по едни въображаеми следи на северен елен. И когато го откопчиха, то се хвърли върху една ледена скала и избяга, както бе направил неговия водач, с хамута на гърба. След това вече никой не изкарваше кучетата навън. Използуваха ги за нещо друго. И кучетата знаеха това. Макар че ги държаха вързани и ги хранеха на ръка, очите им бяха пълни с отчаяние и страх. Старите жени почнаха да говорят за духове. Те разказваха, че са срещнали духовете на умрелите ловци, изгубени тая есен, които предсказали страшни неща.

Котуко скърбеше повече за загубата на своето куче, отколкото за всичко друго. Защото, макар и инуитът да яде извънредно много, той знае и как да гладува. Но гладът, тъмнината, студът и опасността повлияха на неговата сила и той почна да чува гласове в главата си и да вижда в ъглите на очите си хора, които не бяха там. Една нощ той извади краката си от торбата след десет часово чакане над една сляпа тюленова дупка и се повлече към селото, отслабнал и зашеметен. Опря се да почине на една канара, която случайно беше подпряна само на един издаден връх от лед. Неговата тежест наруши равновесието на блока, и той се събори. И когато Котуко отскочи настрана, за да го отбегне, канарата се слъзна подир него с шум по ледения наклон.

Това бе достатъчно за Котуко. Той беше възпитан да вярва, че всяка скала и канара има свой притежател (инуа), който обикновено имаше образа на едноока жена, наречена торнак, и че когато торнак иска да помогне на някой мъж, той се плъзга след него и го пита, желае ли да го вземе за свой дух-пазител. (В летните топения облечените в лед скали и канари се търкалят и плъзгат навсякъде по лицето на земята — от там лесно ще разберете, как е възникнала идеята за живите камъни). Котуко чу кръвта да бие в ушите му, както я чуваше цял ден, и си помисли, че торнакът на камъка говори с него. Преди да стигне у дома си, той беше вече напълно уверен, че е водил дълъг разговор с торнака. И понеже всички негови хора вярваха, че това е напълно възможно, никой не му противоречеше.

— Той ми каза: „Аз скачам, аз скачам от моето място на снега“, — извика Котуко с изблещени очи и се опря напред в полуосветената колиба. — Той каза: „Аз ще бъда водач“. Той каза: „Аз ще те водя при добри тюленови дупки“. Утре аз ще отида, и торнакът ще ме води.

Тогава дойде магьосникът на селото, и Котуко му разказа за духа на скалата.

— Следвай духовете на камъните, и те пак ще ни донесат храна! — каза магьосникът.

Момичето от север в последните дни лежеше до лампата, ядеше малко и говореше още по-малко.

Аморак и Кадлу следната сутрин стъкмиха една малка ръчна шейна за Котуко и туриха в нея неговите ловни уреди. Сложиха и малко китова мас и замръзнало тюленово месо. Тогава момичето хвана повода и тръгна смело наред с момчето.

— Твоята къща е моя къща, — рече момичето, когато малката шейна скърцаше след тях в страшната полярна нощ.

— Моята къща е твоя къща, — отговори Котуко, — но аз мисля, че ние двамата ще отидем при Седна.

Седна е царицата на Подземния свят. Инуитите вярват, че всеки, който умря, трябва да прекара една година в нейната ужасна страна, преди да отиде в квадлипармиут, щастливата страна, гдето никога не замръзва, и гойни северни елени идват, щом ги повикат.

Между селското население се шепнеше: „Духовете на скалите са говорили на Котуко. Те ще му покажат открит лед. Той пак ще ни донесе тюленово месо.“ Техните гласове скоро бяха погълнати от студената празна тъмнина. А Котуко и момичето, рамо до рамо, провираха шейната между ледовете по посока към Полярното море. Котуко настояваше, че духът от камъка му е казал да върви на север. И те вървяха все на север под Туктукдиунг, Северния елен — тия звезди, които ние наричаме Голяма мечка.

Никой европеец не може да измине пет мили дневно по разчупен лед и остри преспи. Но момчето и момичето знаяха точно, как да обърнат ръката си, за да примамят шейната около голям леден блок. Знаеха колко да натиснат, за да я издигнат от една пукнатина. Владееха силата, с няколко спокойни удара на копието да направят възможен един път, където всичко изглеждаше безнадеждно.

Момичето не говореше нищо, но навеждаше глава, и дългите ресни от волверинова кожа на хермелиновата му шапка се развяваха по широкото му черно лице. Небето над тях бе кадифяно-черно, менявайки се на червени ивици по хоризонта, гдето големите звезди блещукаха като улични лампи. От време на време една зеленикава вълна от северно сияние преминаваше през празнината на високото небе, замахваше, като флаг и изчезваше. Или метеор изпращяваше от тъмнина в тъмнина, като пръскаше дъжд от искри подир себе си. Тогава те можеха да видят хълмистата и издълбана повърхност на леденото поле, цяло покрито с петна и ивици от странни цветове — червен, меден и синкав. Но в обикновената звездна светлина всичко добиваше замръзнал ледено-сив цвят. Леденото поле, както си спомняте, беше разбивано и блъскано от есенните бури, докато се обърне на замръзнало поле след земетръс. Там имаше пропасти и урви, и ями като пясъчни кариери, издълбани в леда; буци и разхвърлени късове, замръзнали на първоначалната повърхност на полето; петна от стар черен лед, който е бил вкаран под полето от някоя буря и издигнал се пак нагоре; заоблени ледени блокове; назобени като трион ледове, изрязани от снега, който лети пред вятъра; и хлътнали места, гдето тридесет или четиридесет акра^[2] лежат пет-шест стъпки под равнината на останалото поле. От близко разстояние вие можете да вземете една буца за тюлен или морж, за обърнати шейни или хора на лов, или самата голяма десеткрака бяла мечка за дух. Но въпреки всички тия фантастични форми — всички на границата да станат живи — нямаше там ни звук, ни най-слабо ехо от звук. И през това мълчание, и през тая пустота, гдето внезапни светлини блясват и изгасват, — шейната и двамата, които я теглеха, пълзяха като кошмарни видения за края на света, на края на света.

Когато се уморяваха, Котуко правеше каквото ловците наричат „половин къща“ — една много малка снежна колиба, в която те се сгушваха с пътнишката лампа и опитваха да размразят замръзналото тюленово месо. След като спяха, походът почваше пак — тридесет мили на ден, за да вземат пет мили на север. Момичето винаги бе много тихо, но Котуко мърмореше на себе си и избиваше в песни, които бе учил в певческия дом, песни за лято и песни за северни елени и сьомги — страшно неподходящи за мястото и времето. Той заявяваше, че е чул духа на скалата да ръмжи към него, и лудо тичаше към една канара, размахвайки ръце и говорейки с висок заплашителен глас. Право казано, Котуко беше близо до умопобъркване през всичкото това време. Но момичето бе уверено, че той е воден от неговия дух-пазител, и че всичко ще излезе на добре. Затова то не бе изненадано, когато, в края на четвъртия преход, Котуко, чийто очи горяха като огнени топки, му съобщи, че неговият дух-покровител ги следва през снега в образа на едно двуглаво куче. Момичето погледна, където сочеше Котуко, и нещо му се стори, че се скри в една урва. Сигурно то не бе човек, но всеки знае, че скалните духове предпочитат да се явяват в образа на мечка, на тюлен или на други животни.

Може това и да беше самата десеткрака бяла мечка-дух, или може да беше нещо друго, защото Котуко и момичето бяха тъй изгладнели, че очите им нямаха вяра. Откакто бяха напуснали селото, те не бяха уловили нищо и не бяха видели никаква следа от дивеч. Храната им нямаше да стигне за друга седмица, а наближаваше и буря. Една полярна буря духа десет дни без прекъсване, и през всичкото това време сигурно е, че смъртта е близо. Котуко направи една снежна къща, достатъчно широка да побере и ръчната шейна (никога не е умно да се разделят от храната си). Когато издялваше последния неправилен леден блок, който щеше да затвори върха на покрива, той видя нещо, което гледаше към него от една малка ледена скала на половин миля разстояние. Въздухът бе мъглив и нещото изглеждаше четиридесет стъпки дълго, десет стъпки високо, с опашка двадесет стъпки.

Момичето също го видя, но, вместо да заплаче от ужас, то каза:

— Това е Квикерн. Какво ще дойде подире?

— Той иска да ми говори, — рече Котуко. Но като казваше това, ножът му трепереше в ръката. Защото, колкото и да вярва човек, че е приятел на странни и грозни духове, той рядко обича да се доверява на техните думи. Квикерн е също фантомът на едно гигантско беззъбо куче, без никаква козина, за което се предполага, че живее в далечния север и ходи из страната, тъкмо преди да се случат важни неща. Те могат да бъдат приятни или неприятни. Но дори магьосникът не се осмелява да спомене името на Квикерн. Той прави кучетата да стават луди. Както духът-мечка, той има няколко чифта крака повече — шест или осем — и това нещо, скачайки нагоре-надолу в мъглата, имаше повече крака, отколкото са нужни на едно истинско куче.

Котуко и момичето бързо се мушнаха в своята колиба. Разбира се, ако Квикерн искаше, той би съборил тяхната колиба над главите им, но чувството за една стъпка снежна стена между себе си и страшната тъмнина беше голяма утеха. Бурята се усили с такъв писък, както виенето на вълк, и продължи три дни и три нощи, без да измени нито един звук, без да затихне нито един миг. Те поддържаха каменната лампа между коленете си, гризяха от полустопленото тюленово месо и наблюдаваха седемдесет и два дълги часа черните сажди да се събират под покрива. Момичето провери храната в шейната: нямаше повече от за два дни. Котуко прегледа железните глави и вървите от еленови сухожилия на своите харпуни, своите тюленови копия и птичи стрели. Нямаше какво друго да правят.

— Скоро ще отидем при Седна, много скоро, — пошепна момичето. — След три дни ние ще легнем и ще заминем. Няма ли да направи нещо твоят дух? Попей му магьоснишка песен, за да дойде!

Той почна да пее с високия вой на магическите песни, и бурята бавно утихна. По средата на неговата песен момичето трепна. То сложи облечената в ръкавица ръка, а сетне и главата си върху пода на колибата. Котуко последва нейния пример, и двамата коленичиха, гледайки един друг в очите си, и слушаха с всеки нерв. Момчето изцепи тънка ивица китова кост от ръба на един птичи капан, който лежеше в шейната. След като го изправи, постави го отвесно в една малка дупчица на леда, като го затегна долу с ръкавицата си. Беше тъй нежно нагласено, като компасова игла — и сега, вместо да слушат, те наблюдаваха. Тънката пръчица малко трепна — най-малкото мръдване на света — след това затрептя продължително няколко секунди, успокои се и пак затрептя — тоя път навеждайки се към друга страна на компаса.

— Много рано, — рече Котуко. — Далече някое голямо ледено поле се е спукало.

Момичето посочи на пръчицата и заклати глава.

— Това е голямото чупене, — каза то. — Слушай леда под нас! Той пука.

Когато коленичиха този път, те чуха най-странни задавени грухтения и чукания, сякаш под краката си. Понякога се чуваше като че сляпо кученце квичи над лампата; сетне, като че камък се стърже по твърд лед; после пак, като глухи удари на барабан. Но всичко се отдалечаваше, заглъхваше, сякаш излизаше из малък рог от голяма далечина.

— Ние не ще отидем легнали при Седна, — каза Котуко. — Това е чупенето на ледовете. Духът ни измами. Ние ще умрем.

Всичко туй може да изглежда глупаво, но двамата бяха лице с лице срещу истинска опасност. Тридневните бури бяха изхвърлили дълбоката вода на Бафиновия залив на юг и я бяха събрали до ръба на ледника, който се простираше на запад от Байлотовия остров. И силното течение, което върви източно от Ланкастерски Зунд, носеше със себе си, миля след миля, от това, което наричат товарен лед — груб лед, който не е замръзнал на полета. И този товар бомбардираше леденото поле в същото време, когато надуването на бурно разиграното море го подкопаваше отдолу. Каквото слушаха Котуко и момичето, беше слабо ехо от тая борба на тридесет или четиридесет мили далече, и издайническата малка пръчица трептеше от нейните удари.

Сега, както казват инуитите, когато ледът се събуди след дългия си зимен сън, никой не знае, какво може да се случи, защото твърдото ледено поле почва да мени формите си почти тъй бързо, както облаците. Бурята очевидно беше пролетна буря, пратена не навреме, и нещо страшно можеше да се очаква.

При все това двамата се чувствуваха по-щастливи, отколкото преди това. Ако леденото поле се разчупи, няма вече чакане и страдание. Духове, таласъми и магьосници играят по пукащия се лед, и те биха могли да се намерят в страната на Седна рамо до рамо с всички фантастични неща и със свежестта на възбуждението още в тях. Когато напуснаха колибата след бурята, шумът на кръгозора постоянно се усилваше и гъвкавият лед стенеше и бръмчеше около тях.

— То още чака! — каза Котуко.

На върха на една канара седеше или клечеше осмокракото нещо, което бяха видели преди три дни — и виеше страшно.

— Да го последваме, — рече момичето. — Може би, то знае някой път, който не води при Седна.

Но като хвана повода на шейната, зави му се свят от слабост. Нещото взе да се движи бавно и несръчно през браздите, държейки все на запад и към земята. Те го следваха. А сърдитият гръм на края на ледното поле се чуваше все по-близо и по-близо. Устните на полето се напукаха на три или четири мили навътре към страната. Големи блокове три метра дебел лед от няколко квадратни метра до двадесет хектара повърхност се люшкаха, потапяха се, качваха се един върху друг и върху още неразчупеното поле, когато тежкото налягане на морето ги вземаше, блъскаше и пръскаше между тях. Този бомбардиращ лед беше, тъй да се каже, първата войска, що хвърляше морето срещу леденото поле. Непрекъснатият трясък, що причиняваше морето, почти удавяше раздиращия звук на пластовете товарен лед, вкарвани цели под леденото поле, както карти се мушват под покривката на масата. Гдето водата биваше плитка, тия пластове се натрупваха един върху друг, и най-долният опираше в тинята на петнадесет метра дълбочина. Пометеното море се заприщваше зад калния лед, докато ново налягане пак повлече всичко напред. В допълнение на леденото поле и товарния лед, бурята и теченията донасяха истински планини — плаващи планини от лед — откъртени от ледника откъм Гренландия или от северния бряг на Мелвилския залив. Те идеха тържествено — вълните се разбиваха в бяла пяна около тях — и напредваха към леденото поле като старовремска флота с разперени платна. Но една планина, която изглеждаше готова да подкара света пред себе си, падаше безпомощно, завърташе се и се валяше в пяна, тиня и летящи ледени струи. Друга по-малка и низка планина раздираше леденото поле, пръскайки тонове раздробен лед на всяка страна, като се врязваше една миля навътре, преди да бъде спряна. Едни падаха като саби, разрязвайки цял канал с груби ръбове. Други се пръскаха на дъжд от големи блокове, които се въртяха и гърмяха между канарите. Други пак се издигаха цели над водата, когато излизаха на плитко, гърчеха се като в болки, и падаха на страните си, а морето вършееше върху плещите им. Това мачкане и натискане, чупене, стриване и извиване на леда във всевъзможни форми ставаше, додето могат да видят очите покрай северната линия на леденото поле. От мястото, където бяха Котуко и момичето, този ад изглеждаше не повече от едно неспокойно бърчение и пълзение под кръгозора. Но то идваше към тях всеки миг. Далече откъм земята те чуваха тежки бумтежи като гърмежите на артилерия през мъгла. Това показваше, че леденото поле се блъска от другия край в рудните скали на Байлотов остров — земята на юг зад тях.

— Това никога не е било по-рано, — каза Котуко, като гледаше тъпо. — Не е още време. Как може ледът да се чупи сега?

— Да следваме онова! — извика момичето, сочейки към нещото, което полукуцаше, полутичаше разсеяно пред тях. Те го следваха и влачеха шейната.

Все по-близо и по-близо идваше гърмящият ход на леда. Най-сетне полетата около тях запукаха и зинаха във всички посоки. Пукнатините се отваряха и събираха като зъбите на вълци. Но където стоеше нещото, на една могилка от стари пръснати ледени блокове, около петнадесет метра висока, там нямаше вълнение. Котуко скочи лудо напред, повлече момичето подир себе си и изпълзя до основата на могилката. Говорът на леда около тях ставаше все по-висок и по-висок. Но могилката стоеше здраво. И когато момичето погледна към Котуко, той вдигна левия лакът нагоре и настрани, като правеше знака на инуитите за земя във формата на остров. И земя беше в действителност това, към което ги водеше куцащото осмокрако нещо — малко брегово островче с гранитов връх и пясъчен бряг, облечено, покрито и скрито в лед, тъй че никой не можеше да го различи от леденото поле. Но в основата му имаше твърда земя, а не подвижен лед. Ударите и отблъсванията на полетата, като стигаха до земята и се пръскаха, отбелязваха границите на островчето. От него на север водеше едно приятелско плитко място, което отбиваше атаките на най-тежките ледове. Разбира се, имаше опасност, някое силно притиснато ледено поле да се покачи по брега и да покрие островчето цяло, но това не смущаваше Котуко и момичето. Те направиха снежна къщица и почнаха да ядат, като слушаха удрянето и спирането на леда в брега. Нещото беше изчезнало. Котуко говореше възбудено за неговата власт над духовете, като беше се навел над лампата. По средата на неговите луди приказки момичето почна да се смее и да се люшка назад-напред.

Зад нейното рамо, допълзели в колибата, стояха две глави, една жълта и една черна, които принадлежаха на две от най-скръбните и най-посрамените кучета, що някога сте видели. Котуко, кучето, беше едното, черният водач — другото. Сега и двете бяха тлъсти, с добър вид и съвсем поправени душевно, но вързани едно за друго по един необикновен начин. Когато черният водач избяга, спомняте си, хамутът му беше на него. Той трябва да се е срещнал с Котуко, кучето, и е играл или се е борил с него, защото неговата раменна петелка се бе хванала в плетената медна тел на огърлицата на Котуко и се бе застегнала, тъй че никое от кучетата не могло да хване ремъка да го прегризе, а и двете останали вързани за вратовете. Това нещо заедно със свободата да ловят за своя сметка, трябва да е помогнало да се излекуват от лудостта. Те бяха доста трезви.

Момичето бутна двете засрамени създания към Котуко и, като хълцаше от смях, извика:

— Това е Квикерн, който ни води до безопасната земя. Виж неговите осем крака и двойна глава!

Котуко освободи кучетата, и те паднаха в неговите ръце — жълто и черно заедно, и се мъчеха да му обяснят, как се е върнал разумът им. Котуко прекара ръка по ребрата им, които бяха обли и добре облечени.

— Те са намерили храна, — рече той, като се ухили. — Сега аз не мисля, че ние ще отидем скоро при Седна. Моят дух-покровител ми прати тези приятели. Болестта ги е оставила.

След като поздравиха Котуко, тези двама приятели, които през последните няколко седмици са били принудени да спят, да ядат и да ловят заедно, се хвърлиха един друг на шиите и направиха славна борба в снежната къща.

— Празни стомаси не се борят, — рече Котуко. — Те са намерили тюлен. Сега да спим. Ние ще намерим храна.

Когато се събудиха, на северния бряг на острова имаше открита вода. Всички свободни ледове бяха изгонени към сушата. Първият звук на разбиващи се вълни е най-веселото нещо, каквото може да чуе един инуит, защото то значи, че пролетта е на път. Котуко и момичето се хванаха за ръце и се усмихнаха: ясният рев на вълните между леда им напомняше за времето на сьомгите и северния елен и за дъха на цъфтящата приземна върба. Още докато гледаха, морето почна да отбира пяната си между плаващите ледени блокове, тъй силна беше топлината. А на кръгозора имаше широко червено сияние, и това бе светлината на залязващото слънце. То бе по-скоро, като че го чуват да се прозява в съня си, отколкото да го виждат да изгрява. Сиянието трая само няколко минути, но то означаваше обръщането на годината. Те чувствуваха, че нищо не може да промени това.

Котуко намери кучетата да се бият вън върху един прясно убит тюлен, дошъл след рибата, която бурята винаги разгонва. Той беше първият от двадесет или тридесет тюлени, излезли на острова през течение на деня. И докато морето замръзне, стотини черни глави играеха в плитката свободна вода и плуваха с плаващите ледове.

Добре беше да ядат пак тюленов дроб, да пълнят безразсъдно лампите с лой и да наблюдават пламъка да гори три стъпки във въздуха. Но щом новият лед на морето хвана да удържа, Котуко и момичето натовариха шейната и накараха двете кучета да теглят, както никога в живота си не са теглили. Защото те се страхуваха за туй, което може да се случи в село. Времето беше тъй безмилостно, както всякога. Но по-лесно е да теглиш шейна, натоварена с добра храна, отколкото да ходиш на лов гладен. Те оставиха двадесет и пет тюленови трупове зарити в леда на брега, готови за употреба, и бързаха да се върнат при своите. Кучетата им посочиха пътя, щом Котуко им каза, какво очаква от тях. И макар че нямаше никакъв граничен знак, след два дни те залаеха пред селото на Кадлу. Само три кучета им отговориха: другите бяха изядени, и къщите бяха почти тъмни. Но когато Котуко извика, „Ойо!“ (варено месо), слаби гласове отговориха. И когато извика твърде ясно, име по име, имената на своите, никой не липсваше.

След един час в къщата на Кадлу горяха лампите. Снежна вода се топеше, гърнетата свиреха, и снегът капеше от покрива, когато Аморак приготви обяд за цялата дружина. Момчето-бебе дъвчеше един резен тлъст дроб с ядки. Пловците бавно и методично се пълнеха с тюленово месо. Котуко и момичето разказваха своята история. Двете кучета седяха между тях. Когато техните имена се споменеха, те наостряха по едно ухо и гледаха засрамени. Инуитите казват, че куче, което веднаж е страдало от лудост и оздравяло, е запазено от по-нататъшни пристъпи.

— И тъй торнак не ни забрави, — каза Котуко. — Бурята виеше, ледът се чупеше, и тюленът плуваше след рибата, която бе изплашена от бурята. Сега новите тюленови дупки не са и на два дни път от тука. Нека добрите ловци отидат утре и донесат тюлените, които съм запазил — двадесет и пет тюлена, зарити в леда. Когато изядем тях, всички ще отидем за тюлени на леденото поле.

— Какво ще правиш ти, Котуко? — попита селският магьосник.

Котуко погледна момичето от север и рече:

— Ние ще направим къща.

Той посочи на северозападната страна от къщата на Кадлу, защото на тая страна винаги живее ожененият син или дъщеря.

Момичето вдигна ръце, с дланите нагоре, като клатеше отчаяно глава. То беше чужденка, намерено гладно, и не можеше да донесе нищо в тая къща.

Аморак скочи от пейката, гдето седеше, и почна да събира неща в скута на момичето: каменни лампи, железни стъргачи на кожи, калаени котлета, еленови кожи, везани със зъби на мускатни волове, и истински игли за корабни платна, каквито употребяват моряците — най-хубавият чеиз, даван някога в далечния край на полярния кръг.

— Още и тези приятели! — каза Котуко, като се смееше и пееше на кучетата, които мушкаха студените си муцуни в лицето на момичето.

— Аха, — каза магьосникът, като се изкашля важно, сякаш той е обмислил всичко това. — Щом Котуко напусна селото, аз отидох в певческия дом и пях магьоснически песни. Аз пях през всички дълги нощи и виках духа на северния елен. Моето пеене направи да духа бурята, която строши леда и закара двете кучета към Котуко, когато ледът щеше да строши костите му. Моята песен доведе тюлените подир разчупените ледове. Моето тяло лежеше спокойно, но духът ми тичаше по ледовете, като водеше Котуко и кучетата във всичко, що те вършеха. Аз го направих.

Всички бяха сити и сънливи, затова никой не му противоречеше. Магьосникът се насили да изяде още един къс варено месо и легна да спи с другите в топлата, осветлена, задимена от масло къща.

 

 

Котуко, който рисуваше много добре в инуитски стил, издълба рисунки за всички тия случки на един дълъг, плосък къс слонова кост, с дупка от единия край. Когато той и момичето отидоха на север в Елесмерова земя през годината на чудната открита зима, той остави историята в картини на Кадлу. Този я изгуби в чакъла, когато шейната му се счупи едно лято край брега на езерото Нетилинг в Никозиринг. Там езерен инуит я намери следната пролет и я предаде на един мъж в Имиген, който беше преводач на китоловец от Кумберландски Зунд. Този пък я продаде на Ханс Олсен, който по-късно беше домакин на един голям параход, що носеше излетници за Норд-кап в Норвегия. Когато туристическият сезон свърши, параходът пътуваше между Лондон и Австралия, спирайки в Цейлон, и там Олсен продаде слоновата кост на един сингалезски бижутер за два подправени сапфира. Аз я намерих между дреболиите в една къща в Коломбо и я преведох от единия край до другия.

Бележки

[1] Волверин (в англ. оригинал wolverine) — росомаха (Gulo gulo), позната още като лакомец; най-големият сухоземен вид от семейство Порови (Mustelidae). — Бел.ел.кор. ↑

[2] Тридесет или четиридесет акра — 80–120 декара. — Б.р. ↑