Езикът на животните (Българска приказка)

Един човек имал овчар, който му служил вярно и честно много години. Веднъж, когато овчарят вървял подир стадото, чул някакво съскане на хълма и като не знаел какво е, отишъл да види. Когато стигнал до мястото, там имало голям пожар, а в центъра му пищяло едно змийче. Като видял това, той изчакал да види как ще постъпи змийчето, тъй като всичко наоколо му горяло и огънят почти се бил приближил до него. Змийчето, като го видяло, изпискало:

— Драги овчарко, направи едно добро, измъкни ме от този пожар.

Овчарят се смилил от думите му и протегнал кривака си, а то изпълзяло по него. Щом изпълзяло, змийчето се увило около шията му. Като видял това, овчарят се изплашил и казал:

— Ти наистина си подла твар! Така ли ми се отблагодаряваш за това, че те спасих? Както казва поговорката: „Направи добро, че да намериш зло.“

Змийчето му отговорило:

— Не се плаши, няма да ти сторя зло. Само ме отнеси при баща ми, царя на змиите.

Овчарят се извинил и казал:

— Не мога да те занеса при баща ти, защото няма на кого да оставя да пази овцете ми.

Змийчето му казало:

— Не бой се за овцете си, нищо няма да им се случи. Ти само ме отнеси при баща ми и върви бързо.

Като нямал друг избор, той потеглил със змийчето по хълма. Когато стигнал до една врата, образувана само от преплетени змии, и се приближил до нея, змийчето, което било увито около врата му, изсъскало и змиите, сплетени във форма на врата, веднага се разплели и им направили път да влязат. На влизане в двореца, змийчето извикало на овчаря:

— Спри да ти кажа нещо! Когато отидеш в двореца на баща ми, той ще предложи да ти даде каквото поискаш — злато и сребро, но ти не приемай нищо, само го помоли да ти даде дарбата да разбираш езика на всички животни. Той няма да склони веднага, но накрая ще изпълни желанието ти.

Овчарят влязъл с него в бащиния му палат и баща му, като го видял, се просълзил и го попитал:

— О, сине мой, къде беше досега?

То отговорило и му разказало всичко подред: какво се било случило, как се случило и как овчарят го спасил. Тогава царят на змиите се обърнал към овчаря и му рекъл:

— Ела, синко, какво искаш да ти дам в отплата за спасението на детето ми?

Овчарят му отговорил:

— Нищо друго не искам, само ми дай дарбата да разбирам езика на всички животни.

Царят на змиите му казал:

— Това не е подходящ дар за тебе, синко, защото ако ти дам такова нещо, ти ще се издадеш пред някого като се похвалиш и тогава веднага ще умреш. Поискай нещо друго.

Овчарят му отвърнал:

— Искам това и нищо друго. Ако ми го дадеш, дай го, ако не, сбогом!

Той се обърнал да си върви, но царят на змиите извикал:

— Стой! Върни се! Щом искаш това, ела, ще ти го дам. Отвори си устата.

Овчарят отворил устата си и царят на змиите плюл в нея и му казал да плюе също в неговата уста. И по този начин те си плюли три пъти един на друг в устата. Когато това било направено, царят на змиите рекъл на овчаря:

— Сега ти имаш дарбата за езика, както желаеше. Върви и на добър час! Но не ти е позволено да казваш на никого, защото ако кажеш на някого, ще умреш. Казвам ти истината.

След това овчарят си тръгнал. Като минавал по хълма, той разбирал разговора на птиците и въобще на всички живи същества. Когато стигнал при овцете си, видял, че всички са налице, и седнал да си почине. Но едва бил полегнал и долетели два гарвана, кацнали на едно дърво недалече от него и започнали да разговарят на техния си език:

— Ако този овчар знаеше, че точно там, където се намира това черно агне, има едно скривалище под земята, пълно със сребро и злато, той ще вземе съкровището.

Когато овчарят чул това, отишъл при господаря си и му казал, а той докарал една каруца и те разбили вратата на скривалището и извадили съкровището. Господарят му бил честен човек и му рекъл:

— Е, синко, всичко това е твое, Господ ти го е дал. Върви, купи си къща, ожени се и живей заможно.

Овчарят взел имането, отишъл си, купил къща, оженил се и заживял много охолно. Този овчар не след дълго станал толкова богат и преуспяващ, че нямало по-богат от него в селото му и в съседните села. Той имал овчари, говедари, свинари, коняри и от всичко предостатъчно.

Веднъж този овчар заръчал на жена си в навечерието на Нова година да осигури вино, ракия и всичко необходимо, за да отидат на другата сутрин при стадата и да занесат гощавка на пастирите, та и те също да прекарат добре. Жената го послушала и сторила каквото й заръчал мъжът й.

На другия ден те станали, приготвили се и тръгнали. Когато пристигнали при стадата, стопанинът казал на пастирите си:

— Момчета, елате всички, сядайте и яжте и пийте до насита, тази нощ аз ще пазя добитъка.

Така и сторили: събрали се всички, а той отишъл да спи при добитъка. През нощта по някое време вълците започнали да вият и да говорят на своя език, а кучетата да лаят и да говорят на техния. Вълците казали:

— Може ли да си хванем някое младо добиче?

Кучетата отговорили на своя език:

— Влизайте, че ние също да можем да се наядем до насита с месо.

Но сред кучетата имало едно старо куче, на което били останали само два зъба. Това куче проговорило и отвърнало на вълците:

— Давам дума, че докато имам тези два зъба, вие няма да припарите наблизо да вредите на господаря ми.

На сутринта, когато се зазорило, стопанинът извикал пастирите и им казал да убият всички кучета, освен това старо куче. Те започнали да го умоляват:

— Недей, господарю! Защо? Грехота е.

Но той им казал:

— Направете както ви заповядах.

После той и жена му възседнали конете си и заминали. Жена му яздела кобила, а той кон. Както пътували, конят на стопанина изпреварил кобилата на жена му и я заговорил на техния език:

— Върви по-бързо, защо изоставаш?

Отговорът на кобилата, за да се оправдае, че изостава, бил толкова забавен, че мъжът се засмял на висок глас, обърнал глава и погледнал назад с усмивка. Жената го видяла, че се смее и шибнала кобилата да побърза, а като го настигнала, го попитала защо се е засмял. Той й казал:

— Е, и какво като съм се засмял? Сетих се нещо.

Този отговор не я удовлетворил и тя започнала да настоява да й каже защо се е засмял. Той й казал едно-друго, за да се отърве, но колкото повече се опитвал да се измъкне, толкова повече тя го притискала. Накрая той рекъл, че ако й каже, веднага ще умре. Но тя не се разтревожила, че мъжът й може да умре, а продължила да го измъчва:

— Щеш, не щеш, трябва да ми кажеш!

Когато се прибрали у дома, те слезли от конете си и веднага след това мъжът наредил да изкопаят гроб за него. Изкопали го и той легнал вътре и казал на жена си:

— Нали настояваше да ти кажа защо се засмях? Ела сега да ти кажа, но веднага ще умра.

След като изрекъл това, той хвърлил още един поглед около себе си и забелязал, че старото куче било дошло от стадата. Като видял това, той казал на жена си да му даде парче хляб. Тя му дала, но кучето дори не го погледнало, а ронело сълзи и плачело. А петелът, като видял хляба, дотичал и го закълвал. Кучето рекло ядосано:

— Като че ли ти ще умреш от глад! Не виждаш ли, че господарят ни ще умре?

— Като е такъв глупак, нека да умре! Кой му е крив? Аз имам сто жени. Когато намеря зърно просо, викам ги всички при себе си и накрая го изяждам сам. Ако някоя от тях ми се разсърди за това, аз я клъввам един-два пъти и тя свежда опашка, а този човек не може да се справи с една жена.

Когато мъжът чул думите на петела, той мигом изскочил от гроба, взел една пръчка, че като погнал жена си… накрая тя се успокоила напълно и никога повече не й дошло на ум да го пита защо се е засмял.

Илюстрация: Хенри Джъстис Форд (Henry Justice Ford, 1903)