Александър Грин
Победител (1)

I

— Най-сетне Фортуна дойде и на нашата улица! — каза Хенисън, след като затвори вратата и окачи прогизналото си от дъжда палто. — Джен, времето навън е отвратително, но в моето сърце грее слънце. Закъснях малко, защото срещнах професор Стерс. Той ми съобщи потресаващи новини.

Говорейки така, Хенисън се разхождаше из стаята и хвърляше разсеяни погледи към сервираната маса, като разтриваше премръзналите си ръце с характерния гладен жест на човек, комуто не върви и който е свикнал да предпочита надеждата пред обяда; бързаше да съобщи какво му е казал Стерс.

Джен — млада жена с настойчив нервен израз на сурово горящите си очи, се усмихна насила.

— Ох, как ме е страх от всичко потресаващо — каза тя и понечи да посегне към яденето, но видяла състоянието на мъжа си, стана, приближи се до него и сложи ръка на рамото му. — Не се сърди. Исках само да кажа, че когато носиш „потресаващи новини“, на следващия ден обикновено се оказваме без пари.

— Струва ми се, че този път ще имаме — възрази Хенисън. — Тъкмо за това става дума: в ателието дойдоха Стерс и още трима, болшинство в журито за конкурса. М-да, изглежда, дори е сигурно, че наградата ще получа аз. Естествено анонимността на конкурса е относително нещо: лесно може да се познае моят стил, както и този на Пунк, Стаорти, Белграв и другите, затова Стерс каза: „Драги мой, тази фигура, «Жена с книга в ръка, водеща дете нагоре по стръмна пътека», нали е ваша?“ Разбира се, аз отричах, но той, без да изкопчи нещо от мене, заключи: „И тъй, условно казано, тази ваша фигура има всички шансове. На нас — обърни внимание, той каза «на нас», значи, вече са разговаряли за това, — на нас тя най-много ни допада. Запазете го в тайна. Съобщавам ви, защото ви обичам и възлагам на вас големи надежди. Оправете си живота.“

— Разбира се, тебе те познават лесно — отвърна Джен. — Но, господи, колко е трудно, когато изнемогваш, да повярваш, че в края на пътя най-сетне те чака почивка! Какво още каза Стерс?

— Какво още ли? Забравих. Помня само това и тръгнах към къщи като замаян. Джен, аз видях тези три хиляди в един небивало светъл пейзаж. Да, така и ще бъде естествено. Говори се, че работата на Пунк също е хубава, но моята е по-добра. Гизер има повече щрих, отколкото анатомия. Само че защо Стерс не каза нищо за Ледан?

— Ледан представил ли е вече работата си?

— Сигурно не е, инак Стерс щеше да каже. Ледан никога не бърза много. Но онзи ден ми спомена, че не бива да закъснява, защото шестте му деца, едно от друго по-дребни, сигурно също чакат наградата. Какво ти мина през ума?

— Това, че докато не знаем как се е справил със задачата Ледан, ще бъде рано да тържествуваме — замислено отвърна Джен.

— Мила Джен, Ледан е по-талантлив от мене, но той няма да бъде премиран по две причини. Първо, не го обичат заради голямата му самомнителност. Второ, стилът му не е много по вкуса на влиятелните лица. Аз зная всичко. С една дума, Стерс каза още, че моята „Жена“ е най-сполучливият символ на науката, повела детето — Човечеството, към планинския връх — Знанието.

— Да… Но защо не е казал нищо за Ледан?

— Кой?

— Стерс.

— Не го обича, просто не го обича. Нищо не може да се направи. Само така би могло да се обясни.

Този напрегнат разговор се отнасяше за конкурса, обявен от Архитектурната комисия, която строеше университета в Лис. Главният портал на сградата трябваше да бъде украсен с бронзова статуя; за най-добрата градът даваше три хиляди лири.

Хенисън се наобядва, като продължаваше да обсъжда с Джен какво ще направят с парите. През шестте месеца на работа за конкурса тези разговори никога не бяха толкова реални и ярки, както сега. За десет минути Джен обиколи най-луксозните магазини, накупи маса неща и се пренесе от стаичката в апартамент, а Хенисън прескочи между супата и кюфтетата в Европа, пое си дъх от униженията и мизерията и замисли нови творби, след които следваше да дойдат славата и осигуреният живот.

Когато възбудата спадна и разговорът влезе в не дотам бляскаво русло, скулпторът се огледа изморен. Това беше същата тясна стая с евтини мебели и сенките на нищетата по ъглите. Трябваше да се чака, да се чака.

Една мисъл, която Хенисън не искаше да признае дори пред себе си, го измъчваше въпреки волята му. Той погледна часовника си — беше почти седем — и стана.

— Джен, ще намина към ателието. Нали разбираш, това не е безпокойство, не е завист, не; аз съм напълно убеден в благополучния край на конкурса, но… но искам да видя все пак дали работата на Ледан е там. Интересува ме съвсем безкористно. Винаги е добре да се знае всичко, особено във важните случаи.

Джен вдигна съсредоточен поглед. Същата мисъл измъчваше и нея, но и тя като Хенисън я скри и едновременно издаде с бързия си отговор:

— Разбира се, мили. Би било странно да не се интересуваш от изкуството. Скоро ли ще се върнеш?

— Много скоро — рече Хенисън, облече си палтото и взе шапката. — И тъй, останаха ни към две седмици чакане, нали?

— Да, да — отвърна Джен не много уверено, макар и усмихната весело, приглади косата на мъжа си, измъкнала се изпод шапката, и добави: — Върви. Аз ще пошия.