Т. C. Бриджес
Приключенията на Мартин Крузо (1)

Тайнствените съобщения

Със слушалки на ушите, с молив в ръка и бележник пред себе си Мартин Крузо чакаше сигналите по радиостанцията.

Минутите течаха. Мартин бавно пишеше с молива по листа, но явно почти не се интересуваше от това, което чуваше. Внезапно изразът на лицето му се промени — силно любопитство блесна в сивите му очи. Отново започна да пише. За кратко време запълни цял лист с цифри и букви, след това спря и зачака. Но напразно: повече нищо не се чу. Погледна часовника си, отбеляза часа, махна слушалките и приглади късата си къдрава коса.

Вратата се отвори и влезе дребен мургав младеж — почти връстник на Мартин.

— Ти ли си, Базил? — попита Мартин. — Радвам се, че идваш.

Базил Лоринг го погледна въпросително.

— Какво се е случило, приятелю? Защо са тези бръчки по челото ти? Лоши новини ли си получил?

— Не лоши, по-скоро невероятни! Улових шестото съобщение, изпратено от непозната радиостанция.

— Шестото съобщение? — повтори Базил заинтригуван. — За какво говориш?

— О, забравих, че отсъствува цели осем дни и затова не знаеш нищо. Слушай, от шест дни всяка вечер записвам едно съобщение, излъчвано от неизвестен предавател. Непознатият посочва координатите, на които се намира, и добавя „SOS“.

— SOS — сигнал за помощ, Мартин. Някой кораб е в опасност.

— Съвсем не! Предавателят е много по-мощен от корабните.

— Нищо не разбирам! Моля те, обясни ми — каза Базил.

— Ти знаеш, че при радиостанциите се работи с вълни с различна дължина. Корабите излъчват само на къси вълни, а аз мога да настройвам апарата си да приема и сигналите на по-мощни станции. Тези дни исках да направя един опит и настроих апарата на дълги вълни. И така улових тайнственото съобщение. Оттогава го чувам всяка вечер в един и същи час. Сега беше шестият път.

Базил отвори широко очи.

— Разбирам — каза той. — Но ако това е много мощна станция, мисля, че много лесно може да се разбере къде се намира. Нали всички големи радиостанции са известни?

— Този пост е неизвестен — отговори Мартин. — Слушай, ако координатите, предавани от радиста, са верни, този пост трябва да се намира в океана.

Базил трепна.

— В такъв случай става дума за кораб. А ти казваш, че сигналът идва от мощен пост. Мартин, сигурно някой се шегува с теб.

Мартин поклати отрицателно глава.

— Не, Базил. Съобщението идва точно от мястото с посочените координати. Не знаеш ли, че според времето може с точност да се определи откъде идват сигналите?

— Значи той се намира на някой остров — каза Базил.

— Ако там има остров, значи не е отбелязан в атласа. Търсих в почти всички карти.

Базил клатеше глава в недоумение.

— Не е възможно, Мартин — каза той. — Покажи ми картата си!

Мартин я извади от едно чекмедже и я разгъна на масата. На нея беше отбелязал малко кръстче.

— Ето го мястото — каза той.

Базил втренчено погледна картата.

— Но това е в Саргасово море — каза той.

Мартин кимна в знак на съгласие.

— И се пада в средата на грамадно пространство, плътно обграждано от морските течения, което се простира на повече от милион квадратни километра. Там трябва да се намира тайнственият остров, откъдето идват съобщенията.

Базил поглеждаше ту картата, ту приятеля си.

— Ако островът не е отбелязан на картата — каза той, — причината е във водораслите, които пречат на корабите да се приближат до това място. А след като това е така, как може твоят човек да се обажда оттам? Но да предположим, че все пак е там. Откъде ли се е снабдил с радиопредавател и как е успял да го инсталира?

— Това се питам и аз, Базил! Скоро ще разкрия тази тайна. Надявам се след един месец да бъда на острова.

— Ще отидеш там? — извика Базил. — По какъв начин? Наистина имаш яхта, но и тя като всички кораби няма да може да си пробие път през водораслите, скъпи приятелю.

— Знам, но ако не може да се мине през водораслите, спокойно може да се прелети над тях!

Очите на Базил светнаха.

— Със самолет ли? — извика той.

— Ще взема „Летящата риба“, скъпи Базил. Тя ще свърши тази работа. Един самолет-амфибия — ето какво е нужно за Саргасово море.

Базил въздъхна.

— Интересно! — каза той. — Мартин, знаеш ли колко бих искал да дойда с теб!

— На мен също ще ми бъде приятно да сме заедно — отговори приятелят му. — Но за това и дума не може да става. Баща ти няма да позволи.

— А твоят? — възрази Базил.

— Утре ще му телеграфирам.

Двадесет и четири часа по-късно Мартин вървеше по обширната морава на замъка Трейджнийс. Зад него се издигаше кулата, а пред него се разстилаше огреният от слънцето Атлантически океан. В малкото заливче чакаше „Корморан“ — красив хиляда и двеста тонен кораб, с който Мартин и баща му бяха обиколили почти целия свят.

Господин Крузо беше много богат, енергичен бизнесмен и живееше в Корнуей. Именно в Трейджнийс Мартин беше прекарал най-щастливите мигове от живота си. По това време баща му и неговият съдружник Мортън Уилърд уреждаха голяма сделка във Флорида и бяха много заети. Мартин чакаше отговор на телеграмата си. Един хлапак с велосипед влезе през голямата врата на имението и Мартин се затича към него.

— Телеграма за вас, господине — каза малкият.

— Благодаря — с усмивка отговори Мартин и тихо си каза: — Татко е точен. Не очаквах отговор още днес.

Той бързо отвори плика и зачете, но веднага пребледня. Пред очите му причерня, той залитна и падна. Треперещите му ръце изпуснаха телеграмата.

След малко се надигна с голямо усилие и отново се опита да прочете текста:

„С дълбока скръб ви съобщавам, че баща ви почина днес от сърдечен удар. Натоварен съм да се погрижа за погребението. Следва писмо. Уилърд, хотел «Семинол», Ла Коше, Флорида.“

— Баща ми е мъртъв! — извика Мартин.

Ударът беше страшен. Младежът бе изгубил майка си още в ранно детство. С баща си живееха като добри приятели. И ето че изгуби и него без дори да чуе последните му думи!

Мартин дълго време стоя като вцепенен. Възстанови в мисълта си образа на своя баща такъв, какъвто го беше видял за последен път на ливърпулското пристанище преди месец.

Мартин не разбра как изминаха следващите няколко дни. Всички му съчувстваха. Той бе изцяло погълнат от скръбта и не си даваше сметка за това, което ставаше около него. От вцепенението го извади посещението на семейния нотариус, господин Винсънт Милдръм, който пристигна с цял куп документи. Когато бе въведен в библиотеката на господин Харингтън Крузо, той каза:

— Мартин, не ви нося добри новини.

— Най-лошото го знам — отговори той. — Можете спокойно да ми кажете всичко.

Нотариусът го погледна и въздъхна.

— Познавам ви от дете, Мартин, и знам, че не ви липсва кураж. Но се страхувам, че това, което ще чуете, ще бъде голям удар за вас. Сделките на баща ви със земи във Флорида излязоха несполучливи и вестниците съобщават, че те са били чиста измама.

Мартин трепна.

— Измама? Кой казва, че баща ми е измамник?

— Спокойно, Мартин! — каза нотариусът. — Ние с вас го познаваме, но другите не го познават. Че има мошеничество, има, но баща ви не е виновен за това. Той повярва на думите на господин Уилърд, че проектът е сериозен. Уилърд носи цялата вина. Спомняте ли си, че напоследък той не допускаше баща ви да пътува до Флорида, като изтъкваше най-различни причини.

Мартин подскочи и яростно извика:

— Значи той е убил баща ми!

Господин Милдръм вдигна ръка.

— Обвинението ви е доста тежко, Мартин — важно каза той. — Никой не се е съмнявал в господин Уилърд, още повече че никой не може да докаже, че той е извършил подобно нещо. Изглежда, баща ви е имал слабо сърце.

— В такъв случай за него е било фатално, когато е разбрал, че е забъркан в тази история.

— Възможно е — отвърна нотариусът. — Цялата работа е доста неясна. Дълговете на съдружниците възлизат на огромна сума. Страхувам се дали богатството на баща ви ще стигне, за да бъдат изплатени. Но има нещо друго — правосъдието не може да посегне на парите, които майка ви е завещала. В такъв случай вие ще имате един…

Мартин го прекъсна.

— Това, което баща ми оставя, достатъчно ли е, за да се плати на кредиторите?

— Мисля, че не, Мартин.

— Тогава вие ще вземете всичко, което притежавам, господин Милдръм. Продайте къщата, яхтата — всичко. Допускате ли, че ще позволя да наричат баща ми мошеник?