Андре Мороа
Климати (2)

II

Огряна от слънчевите лъчи полянка в Гандюма. По-долу в равнината селото Шардьой, сякаш забулено от зноя. Едно момченце, напъхало се до кръста в дупка, която си е издълбало в купчината пясък, дебне из околния простор появата на невидим неприятел. За тази игра бях получил вдъхновение при прочитането на моята любима книга „Война в крепостта“ от Данри. Тук в дупката бях стрелец, войникът от втори ранг Митур, и защищаваха крепостта Лиувил, за чиито комендант, един стар полковник, с радост бих дал живота си. Прощавайте, че ви занимавам с тия мои детски преживявания, но точно там съзирам първия израз на тази нужда от страстна преданост — една от основните черти на характера им, макар че по-късно тя се проявяваше спрямо съвсем различни обекти. Анализирайки тази незабележима частица от детето, което някога бях, запазена все още в паметта ми, аз откривам, че в това желание за саможертва е имало и малко чувственост.

Впрочем твърде скоро моите игри се измениха. В друга книга, озаглавена „Малките руски войници“, която получих за Нова година, прочетох историята на група гимназисти, които решават да образуват армия и си избират за кралица една студентка. Кралицата се наричаше Ана Соколова. „Тя беше забележително красиво, стройно, елегантно и умно момиче.“ Харесваше ми клетвата, положена от войниците пред кралицата, делата, които извършваха, за да й угодят, и усмивката, с която тя ги възнаграждаваше. Не зная защо този разказ толкова ми допадна, но така беше, обикнах го и безспорно той ми помогна да си изградя оня женски образ, който тъй често съм ви описвал. Представях си как вървя до нея из поляните на Гандюма и тя ми говори красиви и тъжни неща със сериозен глас. Не помня кога започнах да я наричам Амазонката, но представата за смелост и за риск винаги се примесваше с удоволствието, което този образ ми доставяше. Обичах също така много да чета с мама историята на Лансело дю Лак и на дон Кихот. Не можех да повярвам, че Дулсинея е била грозна, и бях откъснал от книгата гравюрата, на която бе изобразена, за да мога да си я представям такава, каквато на мен ми се искаше.

Макар и с две години по-малка, братовчедка ми Рене беше дълго време моя другарка в учението. После, след като навърших тринадесет години, баща ми ме даде в лицея „Ге-Люсак“ в Лимож. Живеех у един братовчед и се връщах вкъщи само в неделя. Животът в лицея много ми допадна. Бях наследил от баща си влечението към четене, към наука; учех се добре. Гордостта и свенливостта на рода Марсена се проявяваше и у мен — наследство типично като блестящите им очи и малко повдигнатите вежди. Гордостта ми се смиряваше единствено пред образа на кралицата, на която оставах верен. Вечер, преди да заспя, си измислях разни истории с героиня все моята Амазонка. Сега тя имаше име — Елена, защото бях влюбен в Омировата Елена, и причина за това стана господин Байи, моят учител от II клас.

Защо някои образи остават в нашето съзнание все така ярки, както в момента на възприемането им, докато други, наглед по-значителни, се замъгляват и бързо се заличават? В този момент аз прожектирам върху вътрешен и удивително ясен екран как господин Байи влиза в клас с бавната си походка един ден, когато имахме съчинение по френски език. Поставя на закачалката пелерината си и ни казва: „Намерих ви хубава тема: «Палинодията^[1] на Стезихор…». Да, все още много добре си представям господин Байи с дебелите му мустаци, четинестата коса и с лице, ярко белязано от силни изживявания, без съмнение нещастни. Той вади от папката си лист хартия и диктува: «Поетът Стезихор проклел в стиховете си Елена заради злините, които навлякла на гърците, и затова бил наказан от Венера със слепота, но като разбрал грешката си, съчинил една палинодия, за да изрази разкаянието си, загдето е похулил красотата.»“

Ах, колко обичах да препрочитам осемте страници, които бях написал оная сутрин! Никога повече не можах да постигна такава пълна връзка между дълбочините на живота и писаното слово, никога освен може би в няколко писма до Одил, а също и в едно писмо, което ви писах преди седмица, но не ви изпратих. Темата за жертвата пред красотата отекна така дълбоко в мен, че макар и да бях съвсем млад, изпитах някакъв страх и работих в продължение на два часа с почти болезнен плам, сякаш предчувствувах колко голямо основание ще имам през трудния си земен път и аз също да напиша палинодията на Стезихор.

Но вие бихте получили твърде погрешна представа за душата на един петнадесетгодишен лицеист, ако не ви кажех, че тази моя прекалена възторженост си остана вътрешна и съвсем прикрита. Разговорите с другарите ми върху жените и любовта бяха цинични. Някои от приятелите ми разказваха своя опит с груби технически подробности. Аз бях въплътил моята Елена в една млада жена от Лимож, приятелка на братовчедите, у които живеех. Наричаше се Дениз Обри, беше хубава и минаваше за лековата. Когато я одумваха пред мен, че има любовници, мислех за дон Кихот, за Ланселот и ми идеше да намушкам с копие клеветниците. Понякога госпожа Обри вечеряше у нас и аз бях луд от щастие, примесено със страх. Всичко, което говорех пред нея, ми се струваше безсмислено. Ненавиждах съпруга й — безобиден и любезен фабрикант на порцелан. Бях забелязал, че тя често отиваше към обяд да купи цветя или сладки на улица Порт-Турни, срещу катедралата. Стараех се по това време да бъда на плочника между цветарския магазин и сладкарницата. Няколко пъти тя ми разреши да я придружа, с училищната си чанта под мишница, до вратата на дома й.

През лятото можех да я виждам по-лесно на тениса. Една вечер, понеже времето беше много хубаво, няколко млади двойки играчи решиха да вечерят там. Госпожа Обри, която знаеше много добре, че съм влюбен в нея, поиска да остана и аз. Вечерята мина весело. Настъпи нощта. Лежах на тревата в краката на Дениз. Ръката ми докосна глезена й. Обхванах го лекичко, тя не се възпротиви. Зад нас имаше жасмин, чиято силна миризма още усещам. През клоните надничаха звездите. Беше миг на пълно щастие.

Когато мракът съвсем се сгъсти, усетих, че към Дениз изпълзя един млад човек на двадесет и седем години, адвокат, известен в Лимож с остроумието си, и без да ща, дочух думите, които си размениха тихичко. Той поиска да я види в Париж и й даде някакъв адрес. Тя пошепна: „Мълчете“, но разбрах, че ще отиде. Продължих да държа глезена й, който ти все тъй не отдръпваше, щастлива, равнодушна, но се почувствувах оскърбен и внезапно се изпълних с диво презрение към жените.

Сега пред мене на масата се намира малкото бележниче, в което като гимназист отбелязвах мисли от прочетени книги. Там чета: „26 юни, Д.“. Инициал, ограден с малко кръгче. Отдолу съм преписал едно изречение от Барес:

„На жените трябва да отдаваме съвсем малко значение, но да се вълнуваме, като ги гледаме, и да се възхищаваме от самите нас, че изпитваме толкова приятно чувство заради такива нищожни неща.“

През цялото онова лято ухажвах млади момичета. Научих, че можеш да ги прихванеш през кръста из тъмните алеи, да ги целунеш, да си поиграеш с тялото им. Епизодът с Дениз Обри, изглежда, ме беше излекувал от романтиката. Бях си изработил дързък подход и успявах с такава лекота, че сърцето ми се изпълваше с гордост и отчаяние.