Никълас Еванс
Лечителят на души (36)

Първа глава

Следващата година в Чатам пролетта закъсня. Една нощ в края на април натрупа цяла педя сняг, от онзи, пухкавия и пръхкав, който се топи за ден, но Ани се опасяваше да не е попарил шестте вече напъпили черешки на Робърт. Ала когато през май светът най-сетне се стопли, те като че се окопитиха и се покриха целите с цвят.

Сега прелестната гледка, която представляваха, вече бе към края си, розовото на цветчетата бе потъмняло и по краищата бе обточено с тъничка кафява ивица. Повееше ли вятър, цветчетата се ронеха на облаци и застилаха тревата в широк кръг. Онези, които капеха от само себе си, най-често потъваха в тревата, която при стволовете бе по-избуяла. Някои обаче намираха сетен пристан върху бялото тензухено покривало, с което бе заметната бебешката люлка. Откакто времето бе омекнало, тя всеки ден стоеше на шарената сянка.

Беше стара, с плетен от ракита кош. Когато се роди Грейс, им я подари една леля на Робърт, а преди това в люлката се бяха оформяли черепчетата на не един и двама по-малко или повече изтъкнати юристи. Тензухът, върху който сега изникна сянката на Ани, бе нов. Тя бе забелязала, че детето обича да гледа листенцата, паднали върху него, така че не ги махна. Надзърна и видя, че бебето спи.

Бе твърде рано да се каже на кого прилича. Кожата му бе бяла, косата — светлокестенява, макар че на слънце се долавяха медни отблясъци, които определено бяха от Ани. От деня на раждането му преди три месеца очите на детето бяха все сини.

Лекарят на Ани я посъветва да подаде тъжба. Противозачатъчната спирала й бе сложена едва преди четири години, а гаранционният срок бе пет. Когато лекарят я извади, медта съвсем се бе износила. Според него производителите щели да платят щедро обезщетение от страх да не се разчуе. Ани само се изсмя и усещането бе толкова странно, та чак я изуми. Не, отсече тя, не искала да подава тъжба и въпреки горчивия си опит и целия поменик от рискове, които лекарят словоохотливо изброи, настоя да роди детето.

Ани си мислеше, че ако не беше животът, придобиващ все по-ясна форма в утробата й, едва ли някой от тях: тя, Робърт и Грейс, щеше да оцелее. Бременността й можеше — бе логично, да утежни още повече нещата, да се превърне в горчив фокус на неизброимите им мъки. Ала след първоначалното стъписване тази бременност малко по малко им бе донесла изцеление и някакво ведро спокойствие.

Усети тежест в гърдите си и помисли дали да не събуди бебето, за да го накърми. Момченцето бе толкова различно от Грейс, която навремето, захапеше ли гърдата й, бързо ставаше неспокойна, сякаш тя не я задоволяваше, и на тази възраст вече бе на изкуствено хранене. Докато момченцето се впиваше в зърното и бозаеше ли, бозаеше, като че го е правело сто години. Заситеше ли се, просто заспиваше.

Ани погледна часовника си. Наближаваше четири. След час Робърт и Грейс щяха да дойдат от града. Понечи да се върне в къщата, за да свърши едно-друго, но после се отказа. Денят бе минал успешно, материалът, върху който работеше, вървеше добре, макар и да се отличаваше по стил и съдържание от всичко, което бе писала досега. Тя реши да се поразходи край езерото, после по поляната и да нагледа конете. Когато се върнеше, бебето сигурно щеше да се е наспало.

Бяха погребали Том Букър до баща му. Ани го знаеше от Франк, който й бе пратил писмо. Беше го адресирал до Чатам и то се получи една сряда сутринта в края на юли, когато Ани бе сама и тъкмо бе разбрала, че е бременна.

Франк й пишеше, че смятали погребението да е малко и да присъстват само роднините. Но се стекли към триста души, някои били дошли чак от Чарлстън и Санта Фе. В черквата нямало къде игла да падне, затова отворили широко вратите и прозорците и повечето хора стояли отвън на слънцето.

Франк искал Ани да го знае.

По-нататък й казваше, че й пише главно понеже в деня, преди да умре, Том споделил с Джо, че смята да направи подарък на Грейс. Двамата решили да й дадат жребчето на Бронти. Франк питаше какво мисли Ани. Ако намирала идеята за добра, щели да качат кончето в караваната и да го прекарат заедно с Пилигрим.

Робърт настоя да построят конюшнята. Сега, докато вървеше към поляната, Ани я виждаше в дъното на дългата пътека сред леските зад езерцето. Новата постройка се открояваше на фона на току-що разлистилите се тополи и брези по стръмния бряг. Всеки път, щом я видеше, Ани се изненадваше. Дъските, с които бе обкована, бяха нови-новенички, както и летвите в оградата на пасището. Дърветата и тучната трева бяха толкова зелени, с толкова различни отсенки, че изглеждаха едва ли не изкуствени.

Щом Ани се приближи, двата коня вдигнаха глави, после продължиха кротко да пасат. „Кончето“ на Бронти вече бе палаво едногодишно жребче, към което пред другите Пилигрим се отнасяше пренебрежително и високомерно. Но само си придаваше важности. Ани често ги заварваше да си играят. Сега опря лакти на горната пречка на портата и отпуснала брадичка върху дланите си, загледа конете.

В края на всяка седмица Грейс обучаваше жребчето. Докато я наблюдаваше, майка й забелязваше колко много е усвоила от Том. Личеше си в движенията, дори в начина, по който момичето разговаряше с коня. Никога не го насилваше, просто му помагаше да открие себе си. Жребчето растеше за чудо и приказ и у него вече се долавяше спокойствието, с каквото се открояваха всички коне в ранчото на Букърови. Грейс го кръсти Гъли, но първо попита майка си дали според нея родителите на Джудит няма да се разсърдят. Ани отвърна, че едва ли.

Сега си мислеше за дъщеря си с огромно уважение и възхищение. Момичето, което скоро щеше да навърши петнайсет години, непрекъснато я изумяваше.

Седмицата след смъртта на Том им беше като в мъгла и може би така бе за предпочитане. Тръгнаха си за Ню Йорк веднага щом Грейс се поокопити и бе в състояние да пътува. Дни наред момичето бе като в унес, не виждаше и не чуваше никого.

Сякаш се преобрази онази августовска утрин след случката с конете. Тя като че отвори някакъв шлюз в душата й: половин месец момичето плака неудържимо, за да даде воля на мъката си, която сякаш щеше да помете всички. Ала после, в застиналото спокойствие, което я обхвана, Грейс явно се съвзе и подобно на Пилигрим реши да оживее.

И за броени секунди стана зряла жена. Но и сега, ако не знаеше, че я наблюдават, в очите й се долавяше нещо, което не бе просто зрялост. Два пъти бе слизала в ада и два пъти се бе връщала оттам. Беше се нагледала на какво ли не и сега в погледа й проблясваше някаква тъжна и вдъхваща спокойствие мъдрост, стара като самото време.

През есента отново тръгна на училище и начинът, по който я посрещнаха съучениците й, се равняваше на хиляда сеанса при новия психоаналитик, при когото дори сега въпреки всичко Грейс продължи да ходи всяка седмица. Когато, притеснена до смърт, Ани най-накрая й каза за бебето, момичето бе на върха на щастието. И до ден-днешен не бе попитала нито веднъж кой е бащата.

Не я попита и Робърт. Не поиска и кръвна проба. На Ани й се струваше, че той предпочита вероятността детето да е негово пред увереността, че е от друг.

Заради Грейс решиха засега да не обсъждат бъдещето на брака си, ако такова изобщо имаше. Ани живееше в Чатам, Робърт — в Ню Йорк. Грейс ходеше ту при единия, ту при другия като някаква живителна совалка, съшиваща нишка по нишка разкъсаната тъкан на живота им. Щом тръгна на училище, идваше в Чатам всяка събота и неделя, обикновено с влак. Но се случваше да я докара и Робърт.

В началото само я оставяше, целуваше я за довиждане и след няколко дежурни реплики с Ани се връщаше в Ню Йорк. Един петък в края на октомври валеше като из ведро и Грейс го убеди да остане. Тримата вечеряха заедно. С дъщеря си Робърт се държеше както винаги мило, непрекъснато си правеше шеги. С Ани бе сдържан, макар и любезен. Спа в стаята за гости и си тръгна рано на следващата сутрин.

С времето това им стана нещо като негласен петъчен ритуал. И макар досега да бе нощувал във вилата само в петък, в събота си тръгваше все по-късно.

Съботата преди Деня на благодарността тримата отидоха да закусят в „Бейкъри“. След злополуката за пръв път ходеха там цялото семейство. Пред кафенето се натъкнаха на Хари Логан. Той обсипа с комплименти Грейс, каза й, че е пораснала много и изглежда страхотно, и тя се изчерви. Беше си самата истина. Попита удобно ли е някой път да намине, за да види Пилигрим, и те му отвърнаха, че винаги е добре дошъл.

Доколкото знаеше Ани, никой в Чатам нямаше представа какво точно се е случило в Монтана, освен че конят им се е възстановил. Хари погледна издутия й корем, поклати глава и се усмихна.

— Просто не мога да се нарадвам, като ви гледам, че ставате четирима — каза той.

Всички се чудеха как след толкова спонтанни аборти този път Ани е износила бебето безпроблемно. Гинекологът отсъди, че при късните бременности често ставали странни неща. Ани отвърна, че му е безкрайно благодарна за комплимента.

Бебето се роди в началото на март с планирано цезарово сечение. Попитаха я как ще ражда, без или с упойка, и тя настоя да я упоят възможно най-силно. Както и преди години, когато излезе от упойката, видя на възглавницата до себе си новороденото. Робърт и Грейс също бяха в стаята и тримата плакаха и се смяха на воля.

Кръстиха момченцето Матю, на бащата на Ани.

В градината подухна ветрец и Ани чу, че бебето плаче. Конете дори не вдигнаха глави, когато тя се обърна и тръгна към черешовите овошки.

Смяташе да накърми сина си и да го занесе вътре, за да го преповие. После щеше да го сложи в ъгъла на кухнята, та докато приготвя вечерята, той да я гледа с наситеносините си очи. Този път може би щеше да убеди Робърт да остане до неделя. Докато минаваше край езерото, от него с плясък литнаха няколко диви патици.

В писмото, което й бе пратил миналото лято, Франк споменаваше само още едно нещо. Докато подреждал стаята на Том, намерил върху масата плик. Върху него пишело името на Ани, така че й пращал и него.

Тя го гледа дълго, преди да го отвори. Стори й се странно, че никога досега не е виждала почерка на Том. Вътре, пъхнато между сгънат лист обикновена хартия, беше намотаното въженце: Том го бе взел от нея оная последна вечер, която бяха прекарали заедно в къщата при потока. Върху листа бе написал само: „В случай че забравиш“.