Никъде средновековието не е било толкова безпросветно и страшно, както в земите на викингите. Там процъфтяват могъщи култове, култове със суеверия и кървави обреди, които се основават на тайно познание. Сред най-ужасяващите ритуали е обредът на Кървавия орел.

Обред, при който в жертва се принасят хора.

Първа част
Сряда, 4 юни — четвъртък, 5 юни

До полицейското управление на Хамбург

Отдел „Убийства“

От: СИНА НА СВЕН

До: ГЛАВЕН КРИМИНАЛЕН КОМИСАР ЯН ФАБЕЛ

Относно: ВРЕМЕТО

3 юни 2003 г., 23:00 ч.

ВРЕМЕТО Е СТРАННО НЕЩО, НАЛИ? АЗ ПИША, ВИЕ ЧЕТЕТЕ. И ДВАМАТА СМЕ В ЕДИН И СЪЩИ МИГ. И ВСЕ ПАК, ДОКАТО АЗ ПИША, ГОСПОДИН ГЛАВЕН КОМИСАР, ВИЕ СПИТЕ, А СЛЕДВАЩАТА МИ ЖЕРТВА ОЩЕ Е ЖИВА: КОГАТО ПРОЧЕТЕТЕ ТОВА, ТЯ ВЕЧЕ ЩЕ Е МЪРТВА. НАШИЯТ ТАНЦ ПРОДЪЛЖАВА.

ЦЯЛ ЖИВОТ СЪМ ЖИВЯЛ В ПЕРИФЕРИЯТА НА ЧУЖДИ СНИМКИ. НЕЗАБЕЛЯЗАНО, НО БЕЗ ДА ЗНАМ, БЕЗ И СВЕТЪТ ДА ПОДОЗИРА, ДЪЛБОКО В МЕН СА БИЛИ ЗАЛОЖЕНИ КЪЛНОВЕТЕ НА НЕЩО ВЕЛИКО И БЛАГОРОДНО.

СЕГА ТОВА ВЕЛИЧИЕ СИЯЕ ВЪТРЕ В МЕН. НЕ, НЕ ТВЪРДЯ, ЧЕ САМИЯТ АЗ СЪМ ВЕЛИК: АЗ СЪМ САМО ОРЪДИЕТО, СРЕДСТВОТО.

ВИДЯХТЕ НА КАКВО СЪМ СПОСОБЕН: НА СВЕЩЕНОДЕЙСТВИЕ. СЕГА Е МОЙ СВЕЩЕН ДЪЛГ, МОЕ ПРИЗВАНИЕ ДА ПРОДЪЛЖА, ТОЧНО КАКТО Е ВАШ ДЪЛГ ДА МЕ СПРЕТЕ. ЩЕ ВИ ОТНЕМЕ МНОГО ВРЕМЕ ДА МЕ ОТКРИЕТЕ, ГОСПОДИН ФАБЕЛ, НО ДОКАТО ГО НАПРАВИТЕ, АЗ ВЕЧЕ ЩЕ СЪМ РАЗПРОСТРЯЛ НАДАЛЕЧ КРИЛЕТЕ НА ОРЕЛА. ЩЕ ОСТАВЯ СВОЯ КЪРВАВ ОТПЕЧАТЪК ВЪРХУ СВЕЩЕНАТА НИ ЗЕМЯ.

МОЖЕТЕ ДА МЕ СПРЕТЕ. НО НИКОГА НЯМА ДА МЕ ЗАЛОВИТЕ.

ВЕЧЕ НЯМА ДА СЪМ В ПЕРИФЕРИЯТА НА ЧУЖДИ СНИМКИ. МОЙ РЕД Е ДА ЗАСТАНА В ЦЕНТЪРА.

СИНЪТ НА СВЕН

Сряда, 4 юни, 4:30 ч. след полунощ

Пьозелдорф, Хамбург

Фабел сънуваше.

Стихията на Хамбург е водата: тук има повече канали, отколкото в Амстердам или Венеция. Аусеналстер е най-голямото езеро в центъра на европейски град. Освен това в Хамбург вали целогодишно. Тази нощ, след като предния ден въздухът се бе разпрострял над града като влажно задушаващо наметало, небето се разтвори с гръм и трясък.

Докато навън бурята тътнеше и фучеше, в съзнанието на Фабел проблясваха различни образи. Времето се пръсна и се събра отново на кълбо. Хора и събития, разделени от десетилетия, се срещнаха извън времето. Фабел все сънуваше едно и също: неразборията на живота, където имаше толкова неразгадани тайни и неразплетени случаи. Десетки неразкрити престъпления се просмукваха във всяко кътче на съненото му съзнание. Както в толкова сънища досега, и в този Фабел вървеше сред убитите от последните петнайсет години. Познаваше ги всички, помнеше всяко обезкървено от смъртта лице така, както обикновено помним лицата на далечни роднини. Повечето мъртъвци, онези, чиито убийци Фабел беше заловил, не му обръщаха внимание и го подминаваха, ала мъртвите очи на жертвите, чиито случаи той не бе разкрил, го гледаха вторачено, с мрачен укор, и му показваха раните си.

Множеството се разстъпи и пред Фабел застана Урсула Кастнер. Пак беше облечена в скъпото сиво сако на „Шанел“, както и последния път, единствения път, когато я беше виждал. Фабел се взря в петънцето кръв върху сакото. То стана по-голямо. По-наситеночервено. Обезкървените, сиви устни на убитата се размърдаха и изрекоха: „Защо не го залови?“. За миг Фабел се учуди — някак между другото, както се учудваме насън — защо не чува гласа й. Дали защото не го е чувал никога, докато жената е била жива? После осъзна: ами да, не го чуваше, защото белите й дробове бяха изтръгнати и нямаше въздух, който да пренесе думите.

Събуди го някакъв шум. Зад огромните прозорци тътнеха гръмотевици, по рамките потропваха капки дъжд. После се чу припреният звън на телефона. Фабел разтърка очи, за да се разсъни, и вдигна.

— Ало!

— Здравей, Ян. Обажда се Вернер. Не е зле да дойдеш, шефе… още едно.

Бурята продължаваше да бушува. По небето над Хамбург танцуваха светкавици и от тях черните сенки на телевизионната кула и на „Свети Михаелис“ наподобяваха плосък сценичен декор. Чистачките на Фабел се включиха на най-бързо в опит да разчистят предното стъкло на беемвето, върху което се сипеше градушка от едри капки, а те се взривяваха и превръщаха в натрошени звезди уличните лампи и фаровете на отсрещните автомобили. Фабел беше минал да вземе от полицейското управление едрия като канара Вернер Майер, който едвам се беше сместил на предната седалка и изпълваше купето с миризмата на мокър плат, идваща от прогизналото му от дъжда сако.

— Определено прилича на нашия човек, нали? — попита Фабел.

— Да, доколкото разбрах от описанието, което направи колегата от отдел „Тежки престъпления“ в участъка на Давидваше.

— Мамка му! — изруга Фабел на английски. — Значи наистина е сериен убиец. Свърза ли се с криминалистите?

— Да — потвърди Вернер и сви едрите си рамене. — Опасявам се, че са пратили онзи кретен Мьолер. Сигурно вече е там. Мария също е на местопрестъплението, а Паул и Ана ни чакат в участъка.

— Има ли съобщение по електронната поща?

— Засега не.

Фабел зави от Ост-Вест Щрасе, подкара по Санкт Паули и после навлезе в Реепербан, квартала на порока в Хамбург, който и в пет призори още проблясваше унило в дъжда. Вече не валеше като из ведро. В тази част на града, отколешната похот воюваше с вносната еснафщина и Фабел се намираше на предната линия в тази война. Сексмагазините и стриптийзбаровете провеждаха подмолни бойни действия срещу нашествието на нашумели ресторанти и мюзикъли, внесени от Бродуей и лондонския Уест Енд. Ярките обещания „Секс на живо“, „Пийпшоу“ и „Порнофилми“ се състезаваха с още по-ярките афиши на „Котките“, „Цар Лъв“ и табелите на „Мамма Мия“. Кой знае защо, похотта се струваше на Фабел по-безобидна.

— Предадоха ли ти, че те търси някой си професор Дорн? — попита Вернер. — Трябвало на всяка цена да говори с теб във връзка със случая Кастнер.

— Матиас Дорн ли?

Фабел продължи да гледа вторачено пътя, защото така съсредоточен, сякаш държеше надалеч призраците, дебнещи в най-потайните кътчета на паметта му.

— Не знам. Представи се само като професор Дорн, познавал си го от Хамбургския университет. Каза, че трябвало час по-скоро да говори с теб.

— Да го вземат мътните! Какво общо има той със случая Кастнер? — попита Фабел сякаш самия себе си.

Зави по Давидщрасе. Подминаха тясната Хербертщрасе, скрита зад няколко паравана. Преди години Фабел беше работил като полицай в този квартал и знаеше, че зад параваните, в мъждивата светлина на витрините седят проститутки, а в ситния дъждец под уличните лампи се стрелкат призрачните безплътни сенки на клиентите, които обикалят и разглеждат. Любов през двайсет и първи век. Фабел продължи нататък, мина през пулсиращата дискомузика, която се лееше в нощта от „Бялата мишка“ на Таубенщрасе, и спря пред червената тухлена сграда, с вид на корабен нос, на полицейския участък в Давидваше. Двама души бяха застанали под козирката на входа, за да не ги мокри дъждът: мъжът беше висок и слаб, с пясъчноруса коса, а момичето беше дребничко и красиво, с остра черна коса и червило, алено като пожарникарска кола. Беше облечено в черно кожено яке, което му беше възголямо. Тук, в тази обстановка, двамата се сториха на Фабел съвсем млади.

— Здрасти, шефе — поздрави следователката от криминалната полиция Ана Волф, след като се качи отзад в автомобила и се дръпна навътре, за да направи място на колегата си Паул Линдеман, който също седна и затръшна вратата след себе си. — От криминалния отдел на участъка ни казаха накъде да караме. Ще ти обясня…

Излязоха от Давидщрасе. Фалшивото лустро на Санкт Паули сега се превърна в откровена запуснатост. Крещящите неонови обещания за незабравими сексуални изживявания бяха превзели нощта и се отразяваха мътно по мокрия от дъжда паваж. Тук-там се мяркаха случайни минувачи, които се бяха сгърбили, за да се предпазят от дъжда, и отказваха или приемаха поканите, отправяни им от охраната на стриптийзбаровете, която подвикваше вяло от вратата. Поредният завой: още по-голямо падение. Тук по входовете вече стояха или изпити посърнали проститутки, някои стряскащо млади, други невъобразимо стари, или окъснели пияници. Пред един от входовете се бяха струпали превъзбудени хлапетии, които пиеха направо от бутилката и крещяха ругатни на минаващите автомобили, на проститутките, на всички и на никой. И зад вратите, зад мътните слепи прозорци кипеше търговия с плът. Това беше зоната на вечния здрач в Хамбург, място, където можеше да си купиш човеци за всякакви цели и на всякаква цена, място на необуздана сексуална анархия, където хората идваха да надзъртат в най-мътните кътчета на душите си.

Навремето, докато Фабел разследваше един случай, му се беше наложило да изгледа един порнофилм. Заради самото естество на работата си той обикновено се появяваше на местопрестъплението вече след извършване на деянието. Виждаше трупа, уликите, свидетелите и след това въз основа на тях си съставяше картина на убийството: представяше си бавно мига на смъртта. При онзи случай за пръв път му се наложи да стане свидетел на престъплението, което разследваше. Беше се вторачил в телевизионния екран, а в душата му се въртеше вихрушка от страх и погнуса. Една проститутка, която, без да подозира, се беше превърнала в порноактриса, изпълняваше обичайната си роля и както винаги, се преструваше доста неумело на много възбудена. Докато трима маскирани мъже я обладаваха грубо, без следа от любов, тя стенеше с прозрачно престорена страст, без да знае каква ще бъде развръзката на точно тази драма. Най-неочаквано един от мъжете направи с бързо ловко движение примка около врата й. Фабел видя изненадата и едва загатнатото притеснение върху лицето й: това не беше част от сценария, доколкото такива неща изобщо имаха сценарий, но жената продължи да играе и да се прави на още по-възбудена. После, когато примката се затегна, престорената й наслада отстъпи място на истинския ужас. Лицето й потъмня и докато оставаше без въздух, проститутката се замята необуздано като риба на сухо.

Не бяха заловили убийците й и тя се бе присъединила към легиона убити, който прекосяваше с упрек сънищата на Фабел. Видеото беше заснето някъде наблизо, зад някой от тези слепи прозорци. Може би сега, докато минаваха с автомобила, се снимаше друго такова видео.

След поредния завой Фабел се озова на улица, от двете страни, на която имаше четириетажни жилищни блокове. От тази внезапна нормалност му се стори, че се е загубил. Още един завой: поредните жилищни блокове, тук обаче дойде и краят на нормалността. Около полицейския кордон се беше събрала малка тълпа, а той на свой ред беше опасал няколко полицейски автомобила, спрени пред нисък блок от петдесетте години.

Фабел натисна клаксона и през навалицата при тях дойде униформен полицай. Това беше обичайната тълпа от хора без самоличност, с любопитни или безизразни лица. Някои бяха по пеньоари, халати и пантофи, явно бяха изскочили от апартаментите наоколо, други бяха застанали на пръста или проточваха вратове, за да видят какво става.

Фабел забеляза стареца вероятно защото беше свикнал до болка с тези тълпи. Докато пъплеше с автомобила през насъбралите се, видя мъжа: наближаваше седемдесетте, беше нисък, най-много метър и шейсет и пет, но беше як и набит. Лицето му наподобяваше плоскост, по която изпъкваха острите ъгли най-вече на издадените скули под малките пронизващи зелени очи, очи, които в слабата светлина на уличните лампи и фаровете сякаш излъчваха ярък студен блясък. Беше източно лице, някъде от района на Балтийско море, от Полша или още по-нататък. За разлика от другите в изражението на стареца се долавяше нещо повече от нехайно зловещо полулюбопитство. Пак, за разлика от другите, мъжът не гледаше към полицаите, които се суетяха пред жилищния блок: беше се вторачил право във Фабел през прозореца на беемвето. Униформеният полицай застана между стареца и автомобила на Фабел, наведе се и надзърна точно когато инспекторът му показа служебната значка на криминалната полиция. Мъжът изкозирува и махна на един от колегите си да вдигне лентата и да пусне Фабел. Когато полицаят се дръпна, Фабел се опита да открие възрастния мъж със светещите очи, но него го нямаше.

— Видя ли онзи старец, Вернер?

— Какъв старец?

— А вие? — извърна се Фабел към Ана и Паул.

— Не, шефе, съжалявам — отговори жената.

— Какво за този старец? — полюбопитства Паул.

— А, нищо…

Фабел сви рамене и подкара към другите полицейски автомобили, струпани пред входа на жилищния блок.

До апартамента имаше три стълбищни площадки. Стълбището беше окъпано в слабата светлина на аплиците по стените на всяка площадка. Докато Фабел и хората му се качваха, от време на време се налагаше да се отдръпнат встрани, за да направят място на униформените полицаи и криминалистите. Всеки път забелязваха колко вглъбени, мрачни и смълчаните са те. Някои бяха бледи като платно не само от неприветливата електрическа светлина. Фабел се досети, че в горния край на стълбите ги чака нещо не особено приятно.

Младият униформен полицай се бе навел като бегач, който току-що е участвал в маратон: беше опрял кръста си върху рамката на вратата, беше присвил леко крака, беше се подпрял на коленете си и беше отпуснал надолу и напред глава. Дишаше бавно, с усилие и гледаше втренчено пода под краката си, сякаш за да не пропусне нито една драскотинка и петно по цимента. Едва в последния момент усети присъствието на Фабел. Той му показа овалната значка на криминалната полиция и младежът се изправи сковано. Отметна гъстата си разрошена червеникаворуса коса и Фабел видя, че зад съзвездието лунички е съвсем блед.

— Извинявайте, господин главен комисар, не ви видях.

— Не се притеснявайте. Добре ли сте? — Фабел се взря в лицето на младежа и сложи ръка върху рамото му. Полицаят се поотпусна и кимна. Фабел се усмихна. — Това първото убийство ли ви е?

Младият полицай го погледна право в очите.

— Не, господин главен комисар. Не ми е първото. Но е най-ужасното… Никога досега не съм виждал такова чудо.

— Опасявам се, че аз също — отбеляза Фабел.

Паул Линдеман и Ана Волф също се бяха качили по стълбището и спряха при Фабел и Вернер. Един от криминалистите връчи на всеки чифт светлосини найлонови терлици и бели хирургични ръкавици. След като ги сложиха, Фабел кимна към вратата на жилището.

— Да влизаме ли?

Първото, което му направи впечатление, беше, че всичко вътре свети от чистота. Малкото антре явно беше боядисано съвсем наскоро. Цветът наподобяваше бледожълто масло: приятен, но някак безлик, бездушен, анонимен. В антрето имаше три врати. Точно вляво от Фабел беше банята. Той надзърна набързо и видя, че и тя като антрето е малка, чиста и ремонтирана. Сякаш почти не беше използвана. Фабел забеляза, че по малкото лавици и плоскости ги няма обичайните шишенца и тубички, които придават някакъв облик на една баня. Втората врата беше широко отворена и зад нея очевидно беше основното помещение в жилището: нещо като хол и спалня едновременно. То също беше малко и изглеждаше още по-тясно от полицаите и криминалистите, които сновяха вътре: всеки си вършеше работата в някакъв странен танц с останалите, които вдигаха ръце и се разминаваха като в тромав балет. След като влезе вътре, Фабел забеляза, че всички лица са мрачни — нещо, което очакваш при такива обстоятелства, но което всъщност виждаш рядко. Обикновено се долавяше някакъв черен хумор, неуместен и може би наглед лековат, но именно той позволяваше на хората, занимаващи се със смъртта, да останат недокоснати от нея. Но не и тези полицаи тук. Този път смъртта се беше пресегнала и ги беше застигнала, беше се вкопчила с костеливи пръсти в сърцата им.

Фабел се извърна към леглото и разбра защо. Някъде зад него Вернер изруга тихо:

— Мамка му!

Стояха пред взрив в червено. От разлетялата се кръв леглото беше обагрено в алено, имаше пръски и по килима и стената. Завивките бяха наквасени с тъмна лепкава кръв и дори във въздуха се стелеше тежката й сладникава миризма. В сърцевината на кървавата експлозия Фабел видя тялото на жена. Беше трудно да определи възрастта й. Най-вероятно бе някъде на двайсет и пет — трийсет години. Беше просната на леглото, разперените й китки и глезени бяха завързани за подпорите, а коремната област бе гротескно обезобразена. Гърдите й бяха разрязани, ребрата й бяха раздалечени и издърпани навън и стърчаха като лодка в ремонт. Бели и оголени, те лъщяха сред разкъсаната плът и проблясващите тъмни вътрешности. Две черни окървавени парчета тъкан — белите дробове, покрити с разпенена ярка кръв, бяха метнати зад раменете на жената.

Тя сякаш се беше взривила отвътре.

Сърцето на Фабел се разтуптя и на него му се стори, че и той ще се пръсне. Знаеше, че е блед като тебешир. Когато Вернер се провря покрай фотографа на полицията и дойде при него, Фабел забеляза същата бледност и върху неговото лице.

— Пак е същият. Лоша работа, шефе. Много лоша, най-големият психар се разхожда на свобода.

За миг Фабел усети, че не може да откъсне поглед от трупа. Пое си въздух и се обърна към Паул.

— Свидетели?

— Няма. Не ме питай как е възможно никой да не е чул такава касапница, но жената е била открита точно така. Единственото, с което разполагаме, е мъжът, който я е намерил. Никой не е видял и не е чул нищо.

— Следи от проникване с взлом?

Паул поклати глава.

— Мъжът, който я е намерил, твърди, че вратата е зеела и не е била разбита.

Фабел се приближи до трупа. Стори му се много жестоко, че жената е била убита по такъв насилствен, ужасен начин, а никой не е забелязал нищо. Ужасът й е бил самотен ужас. Смъртта й — смърт, която той не можеше да си представи, колкото и недвусмислено да бе изложена тя пред него — беше безутешна, самотна, в свят, изпълнен само от студения садизъм на нейния убиец. Фабел плъзна поглед от обезобразеното тяло към лицето на жената. Беше напръскано с кръв, устата и очите бяха отворени. Върху него не се четеше ужас: не се четеше нито страх, нито омраза, нито дори умиротворение. То наподобяваше безизразна маска, която не даваше представа що за човек е живял зад нея. Патологът Мьолер с марля на лицето и бял защитен костюм, с който приличаше на зайче от детска пиеса, правеше оглед на разрязаната и отворена коремна област. Той махна нетърпеливо на Фабел да се дръпне назад.

Фабел откъсна очи от трупа, който бе не просто предмет, а точка във времето, събитие. Олицетворяваше мига, когато убийството беше извършено на отцепеното от полицията местопрестъпление, и всичко наоколо беше свързано с времето преди и след този миг. Фабел огледа помещението и се опита да си представи как изглежда то без вихрушката от полицаи и криминалисти. Стаята беше малка, но в нея нямаше много мебели. Беше лишена от облик, сякаш бе работно, а не жилищно помещение. На лампата върху тоалетката до вратата беше подпряна малка излиняла снимка, която веднага привличаше вниманието като единственото тук, което можеше да се нарече лична вещ. Върху стената имаше графика — полегнала гола жена с премрежени от еротична наслада очи. Една жена не би украсила жилището си точно с такава картина. Върху стената между тази и съседната стая — както Фабел предположи, вероятно кухнята — имаше огромно широко огледало, в което се отразяваше леглото. Фабел забеляза на нощното шкафче ракитова кошничка: беше пълна с презервативи в най-различни цветове. Той се обърна към Ана Волф.

— Проститутка?

— Така изглежда, макар че… в полицейския участък на Давидваше не я познават. — Лицето на Ана под острата тъмна коса изглеждаше съвсем бледо. Фабел забеляза, че младата жена се старае да не поглежда към обезобразения труп. — Затова пък знаем кой е мъжът, който е дошъл в жилището.

— Виж ти!

— Казва се Клугман. Бивш хамбургски полицай.

— Бивше ченге?

— Всъщност е бил командос в отряда за бързо реагиране. Твърди, че бил приятел… той е наел апартамента.

— „Твърди“ ли?

— Колегите от участъка са убедени, че е бил сводник на жената — отговори Паул.

— Я чакай… — прекъсна го Фабел нетърпеливо, сякаш обвиняваше Паул за объркването. — Казахте, че е бил командос от отряда за бързо реагиране, а сега ми разправяш, че бил сводник.

— Според нас е възможно. Работел е в отряда за бързо реагиране, бил е прикрепен към отдел „Организирана престъпност“, но са го изритали.

— Защо?

— Очевидно е започнал да посяга към стоката — отговори този път Ана Волф. — Заловили са го с малко количество кокаин и са го уволнили. Предявили са му обвинение, но се е отървал с условна присъда. Прокурорът се е уплашил да праща зад решетките командос от отряда за бързо реагиране, пък и кокаинът е бил съвсем малко… изкарали го еднократна доза за лична употреба.

— Както виждам, знаеш всичко.

Ана се засмя.

— Докато те чакахме с Паул в участъка на Давидваше, един от колегите там ни разказа всичко. Клугман е участвал в една-две внезапни проверки в Санкт Паули. Отделът за бързо реагиране често организира светкавични нападения срещу наркофабриките на турската мафия. Но и двата пъти не намерили нищо, турците очевидно били предупредени. Тъй като отрядът за бързо реагиране провеждал операцията съвместно с криминалния отдел към полицейския участък в Давидваше, накрая обвинили местните полицаи, че от участъка изтича информация. След като заловили Клугман да бърка в кацата с меда, всичко си дошло на мястото.

— Нима не е плащал за дрогата в брой?

— Така поне ни обясниха. От отряда за бързо реагиране се опитали да докажат, че той съобщава поверителни сведения на бандата на Улугбей, но така и не открили безспорни доказателства.

— Значи Клугман се е отървал леко — шляпнали са го през ръцете, и толкова.

— Да. А сега работи в стриптийзбар на Улугбей.

Фабел се усмихна.

— И като сводник.

— Така поне подозират в тукашния полицейски участък… и не само това.

— Досещам се — отвърна Фабел. Един бивш полицай от специалните служби би бил невероятно ценен за Улугбей: мускули и вътрешна информация. — Да го смятаме ли за заподозрян?

— Трябва да го проверим, но се съмнявам да го е извършил той. Когато униформените полицаи от местния участък дошли тук, Клугман изглеждал наистина страшно объркан. Поговорихме с него в участъка. Има вид на врял и кипял, а не беше измислил никакво правдоподобно алиби. Само повтаряше, че е приятел на убитата и просто наминал да я види.

— А тя как се казва?

— Там е лошото, че не можем да установим — отговори Паул. — Клугман твърди, че винаги я е познавал просто като „Моник“.

— Французойка ли е?

Паул се подсмихва и погледна Фабел, за да провери дали върху лицето му се е изписала ирония: беше чувал, че der englieche Kommissar^[1] се слави с британското си чувство за хумор. Никаква ирония. Само нетърпение.

— Според Клугман не е французойка. Звучи като професионален псевдоним.

— А лични вещи. Картата й за самоличност?

— Нищо.

Фабел забеляза, че вече са взели пръстови отпечатъци от нощното шкафче. Издърпа едно от чекмеджетата. Вътре имаше голям несесер и четири порносписания, едното за садо-мазо. Фабел отново погледна трупа: китките и глезените бяха завързани здраво за леглото с нещо, което приличаше на черни чорапи — по-скоро практично и импровизирано, отколкото еротично и предумишлено. Освен това нямаше и следа от някакви други атрибути, свързани със садомазохизма. В следващото чекмедже имаше още презервативи, голяма кутия с хартиени салфетки и шишенце масло за масаж. Третото чекмедже беше празно, ако не се броят тефтерът и двете химикалки. Фабел се обърна към криминалистите.

— Къде е Холгер Браунер? — попита той.

Имаше предвид шефа на криминалистите.

— В отпуск е до понеделник.

Фабел съжали, че Браунер не е на работа. Той можеше да разчете местопрестъплението така, както археологът разчита пейзажа: да забележи следи от онези, минали оттук преди него, и останали невидими за останалите. — Ще приберете ли това тук, момчета?

— Разбира се, господин главен комисар.

— В долното чекмедже нищо друго ли нямаше?

Шефът на екипа се свъси.

— Не. Върнахме вътре всичко, след като проверихме за отпечатъци. Нямаше нищо друго.

— Намерихте ли бележника й с уговорени срещи?

Криминалистът и този път беше озадачен.

— Тя е била проститутка, но не е чакала по улиците — обясни Фабел. — Клиентите й първо са си уговаряли час, вероятно по телефона. Тя със сигурност е имала бележник, където е вписвала часовете.

— Не сме намирали никакъв бележник.

— Предполагам, че ако е имала, го е държала тук — продължи Фабел и кимна към изтегленото трето чекмедже. — Щом не го намираме, значи го е взел нашият човек.

— За да се прикрие ли? Смяташ, че я е убил някой клиент? — попита Паул.

— Съмнявам се. Нашият човек — а това е работа именно на нашия човек — не е толкова глупав, че да убива жена, която го познава.

— Значи със сигурност е същият тип, който уби и Кастнер?

— А кой друг! — възкликна Вернер и кимна към трупа. — Това очевидно е неговият почерк.

Всички замълчаха — замислиха се какво ги чака, щом това тук е дело на сериен убиец. Знаеха, че няма да скъсят пропастта между себе си и това чудовище, докато то не извърши още убийства. И то не само едно. На всяко местопрестъпление щяха да откриват по още нещо: малки стъпки в разследването, за които невинни жертви щяха да заплатят с кръвта си. Фабел наруши пръв мълчанието.

— Дори и нашият човек да не е взел бележника, сигурно го е прибрал Клугман, за да прикрие клиентите си.

Патологът Мьолер още стоеше надвесен над трупа и се взираше в празната стомашна кухина на момичето. Изправи се, смъкна окървавените хирургични ръкавици и се извърна към главния комисар.

— Така е, Фабел, извършил го е същият човек. — Той вдигна изненадващо нежно русата коса, паднала върху челото на жената. — Убита е по съвсем същия начин, както предишната жертва.

— Това го виждам и сам. Кога е издъхнала?

— При такова ужасяващо разчленяване е трудно да се установи по телесната температура…

— Все пак някакви предположения? — прекъсна го Фабел.

Мьолер отметна глава назад. Беше доста по-висок от Фабел и го погледна така, сякаш виждаше нещо, недостойно за вниманието му.

— Според мен е издъхнала някъде между един и три след полунощ.

Откъм антрето се появи висока руса жена в елегантно сиво сако и панталон. Изглеждаше така, сякаш щеше да се вписва по-добре в заседателната зала на управителния съвет на голяма банка, отколкото на местопрестъпление. Това беше главен криминален комисар Мария Клее, най-новото попълнение в екипа на Фабел.

— Ела да видиш нещо, шефе.

Фабел мина заедно с нея през антрето и отиде в невероятно тясната кухничка. Както и целият апартамент, и тя изглеждаше така, сякаш тук не е стъпвал никой. На плота имаше чайник и пакет чай. Върху поставката за сушене на съдове беше оставена изплакната чаша, която обаче не беше обърната. Ако не броим това, нямаше никакви следи от живот: чинии в мивката, писма по плота или отгоре на хладилника, нищо, от което да личи, че пространството е подчинено на нечий житейски цикъл. Мария Клее посочи отворената врата на едно от шкафчетата върху стената. Фабел надзърна вътре и видя, че мазилката е изрязана и е сложено стъкло, през което съвсем ясно се виждат съседната стая и точно отсреща окървавеното легло.

— Само от едната страна ли? — попита той Мария.

— Да. От другата е голямото огледало. Виж. — Тя се промуши покрай него, пресегна се с ръка, на която беше сложила латексова ръкавица, и изтегли от шкафа електрически кабел. — Обзалагам се, че тук е имало камера.

— Значи нашият човек е заснет на видеолента.

— С тази малка подробност, че тук вътре няма нищо — възрази Мария. — Може би е намерил касетата и я е взел.

— Добре. Кажи на криминалистите да огледат шкафа сантиметър по сантиметър.

Фабел понечи да излезе, но Мария го спря.

— Помня, че когато бях малка, от училище ни заведоха на еднодневна обиколка из студиите на телевизия „Ен Де Ер“. Показаха ни декорите на някакъв сапунен сериал… нещо от рода на „Линденщрасе“. Помня колко истинска изглеждаше стаята… докато не се приближиш. После виждаш, че небето зад прозорците е нарисувано, а вратите на шкафчетата не се отварят…

— Накъде биеш, Мария?

— Тук има всичко, каквото очакваш да видиш в жилището на момиче на повикване… само дето прилича на декор за такова жилище. Тук сякаш не е живял никой.

— Доколкото знаем, наистина никой не е живял в апартамента. Не е изключено това тук да са „работните“ помещения на няколко момичета…

— Знам… и все пак има нещо съмнително. Разбираш ме, нали?

Фабел си пое дълбоко въздух, позадържа го и чак тогава отговори:

— Всъщност те разбирам прекрасно, Мария.

Върна се в стаята. Фотографът снимаше педя по педя местопрестъплението и трупа. Беше сложил прожектор върху поставка и от ярката светлина, насочена към тялото, кръвта, разхвърчала се из стаята, изглеждаше още по-очевидна и създаваше усещането за взрив от насилие. Младият униформен полицай още стоеше на вратата и гледаше вторачено трупа. Фабел застана между него и леглото.

— Как се казваш, момчето ми?

— Белер, господин главен комисар. Уве Белер.

— Добре, Белер. Разговаря ли с някого от съседите?

Белер пак плъзна поглед над рамото на Фабел, към ужаса в стаята. После трепна.

— Моля? А, да… Извинявайте, господин главен комисар, да, разговарях. На партера живее семейство, а точно отдолу — една старица. Не са чули нищо. Но бабката е глуха.

— Знаят ли как се казва момичето?

— Не. Но те почти не са го виждали. Навремето тук живяла друга старица, която преди година — година и нещо починала. Около три месеца апартаментът пустеел, после пак го взели под наем.

— Видели ли са някой да влиза или да излиза снощи?

— Не. Не са видели никого, освен онзи тип, който ни се обади, дошъл е в два и половина. Мъжът и жената от партера са се събудили от трясъка на входната врата — на пружина е и когато се затваря, кънти във входа… но преди това никой не е чул нищо. Както казах, мъжът и жената на партера са спели, а старицата отдолу недочува. — Белер се поизвърна и погледна през рамото на Фабел към трупа. — Който го е направил, е абсолютен психар. Е, тя все пак си е търсела белята, щом се е забъркала в тези игри… да лови на улицата какви ли не извратеняци и да ги води тук.

Фабел взе опърпаната по краищата снимка, подпряна на лампата върху тоалетката. Износена частица от чужд живот, истински живот. Вписваше се в това бездушно жилище точно толкова, колкото прашинка в окото. Беше правена в слънчев ден вероятно в Ботаническата градина на Хамбург. Беше стара и мътна, заснета от разстояние, но Фабел все пак различи чертите на момиче с пепелява коса на около четиринайсет години. В лице не беше нито грозно, нито хубаво, на улицата ще го подминеш, без изобщо да го забележиш. До момичето на снимката имаше по-голямо момче на около деветнайсет години и мъж и жена към четирийсет и пет. Във вида им се долавяше свойско държане и спокойствие, от които веднага разбираш, че са семейство.

— Жената все пак е била жив човек — отговори Фабел, без да поглежда младия полицай, — била е нечия дъщеря. Въпросът е на кого.

Той извади от джоба на сакото си найлонов плик за веществени доказателства и прибра в него снимката. После се извърна към Мьолер.

— Подготви доклада възможно най-бързо.

Сряда, 4 юни, 6:00 ч. призори

Санкт Паули, Хамбург

Преди да си тръгне, Фабел каза на Белер да дойде с него в жилището на долния етаж. Там вече имаше униформен полицай, който пиеше чай със старица с птичи вид и с кожа като пергамент. Апартаментът беше съвсем същият — поне като разположение. Но десетилетията живот бяха оставили отпечатък по стените на гарсониерата, докато тя се беше превърнала в придатък към старицата. Докато в апартамента на горния етаж единствено смъртта бе оставила някаква следа.

Полицаят стана от фотьойла още щом видя Фабел, но той му направи знак с ръка да не се изправя. Белер представи възрастната жена като „госпожа Щайнер“. Тя впи във Фабел големи, кръгли, воднисти очи. С този вперен поглед и с птичата си крехкост тя му заприлича на кукумявка. До едната стена имаше маса и столове. Фабел издърпа единия и седна с лице към старицата.

— Добре ли сте, госпожо Щайнер? Знам, за вас е голямо изпитание. Ужасна история. И със сигурност тази суматоха ви притеснява. Целият този шум…

Докато той говореше, бабката се наведе напред и сбърчи чело над бухаловите очи, сякаш се бе съсредоточила върху думите му.

— Няма нищо, шумът не ме притеснява. Недочувам…

— Ясно — отвърна малко по-високо Фабел. — Значи нощес не сте чули нищо?

Най-неочаквано госпожа Щайнер се натъжи много.

— Точно там е работата. Вероятно съм чула… Чула съм нещо, а не съм разбрала.

— Не ви разбирам — рече Фабел.

— Шум в ушите. От глухотата е. Преди да си легна, махам слуховото апаратче… всяка нощ чувам звуци… удари, оглушителни писъци… крясъци. Но е от шума в ушите. Всъщност никога не съм сигурна дали е от него.

— Ясно, лоша работа. Сигурно е неприятно.

— Човек трябва да се научи да не му обръща внимание. Иначе ще полудее. — Старицата поклати пилешката си главица съвсем бавно, сякаш, ако я раздвижеше по-бързо, щеше да я повреди. — Имам го от много отдавна, млади момко. По-точно от юли 1943 година.

— Бомбардировките на англичаните ли?

— Радвам се, че си знаете историята. А аз трябва да живея с моята. Или най-малкото с отгласа от нея. Първата вълна ме застигна на улицата. Спукани са ми тъпанчетата и на двете уши. И това тук… — Тя вдигна черния вълнен ръкав и изпод него се показа невъзможно слаба ръка. Кожата беше набръчкана, на розови и бели петна. — Изгаряния върху трийсет на сто от кожата по тялото. Но най-тежко ми се отрази шумът в ушите. — Старицата замълча и в бухаловите й очи се загнезди тъга. — Не мога да понеса това, че клетото момиче е викало за помощ, а аз не съм чула.

Фабел насочи поглед зад главата на жената, към старите черно-бели снимки по шкафа: тя като малка и като млада, пак със същите бухалови очи, заедно с мъж с гъста черна коса, друга снимка на същия мъж в униформа, вероятно на Вермахта. После обаче Фабел се взря и видя, че е на военновременния Полицейски батальон на запасняците. Деца нямаше. Нямаше и фотографии, които да не са поне на половин век.

— Често ли срещахте жената?

— Не. Всъщност съм разговаряла с нея само веднъж. Метях стълбищната площадка, когато тя мина покрай мен, качваше се нагоре.

— Говорихте ли с нея?

— Всъщност не. Тя ме поздрави и каза нещо за времето, после продължи нагоре. Мислех да я поканя на кафе, но ми се стори, че бърза. Имаше делови вид… беше облечена много добре. Със скъпи обувки, доколкото си спомням. Красиви. Вносни. Освен онзи път само съм я чувала от време на време по стълбището. Мислех, че често пътува по работа, нещо такова.

— Често ли имаше гости. И по-точно мъже?

Старицата отново се съсредоточи, от което лицето й се сбръчка.

— Не… не, не бих казала, че съм виждала да й идват на гости.

— Знам, че е много неприятно, но съм длъжен да ви попитам, госпожо Щайнер… има ли нещо, което да ви е накарало да си помислите, че жената е проститутка?

Бухаловите очи се разшириха още повече.

— Не. И дума да не става. Такава ли е била?

— Не знаем. Ако наистина е била проститутка, би трябвало при нея често да са идвали мъже.

— Не, честно да ви кажа, виждала съм при нея да идват само двама-трима души. Но сега, след като го споменахте, се сещам, че бяха все мъже, никога не съм виждала друга жена.

— Можете ли да ги опишете?

— Всъщност не — поклати тя пак бавно глава. — Дори не съм сигурна дали съм забелязвала повече от двама мъже. А не е изключено да е бил и един и същ. — Старицата посочи към антрето зад Фабел и към матовото стъкло на входната врата. — Виждала съм само силуети… сенки.

— Значи няма да ги познаете?

— Само младежът, който всъщност й е дал жилището под наем…

— Това сигурно е Клугман, господин главен комисар — намеси се Белер. — Онзи, който е открил трупа и се е обадил в полицията.

— Често ли идваше? — попита Фабел.

Старицата сви крехки рамене.

— Виждала съм го само два-три пъти. Както казах, вероятно именно него съм забелязала да слиза и да се качва. — Тя пак погледна към матовото стъкло на входната врата в антрето. — Ето какво означава да остарееш, млади момко. Светът се свива и свива, докато се превърне в сенки, които минават пред вратата.

— Кога за последно е идвал господин Клугман, помните ли?

— Миналата седмица… или по-миналата. Съжалявам, но не обръщам особено внимание на тези неща.

— Не се притеснявайте, госпожо Щайнер. Благодаря ви, че ни отделихте време.

Фабел се изправи от стола.

— Господин главен комисар!

Воднистите бухалови очи примигаха.

— Да, госпожо Щайнер.

— Мъчила ли се е много?

Нямаше смисъл да я лъже. Не след дълго новината щеше да гръмне по всички вестници.

— Опасявам се, че да. Но сега вече е намерила покой. Довиждане, госпожо Щайнер. Ако имате нужда от нещо, на всяка цена кажете на някой от полицаите.

Но старицата като че ли не го чу.

— Трагедия! Каква трагедия! — продължи да клати тя глава.

След като излязоха от жилището, Фабел се обърна към Белер.

— Каза, че си дошъл пръв на местопрестъплението.

— Да, господин главен комисар.

— Никой ли не се навърташе наоколо?

— Не, господине. Само мъжът, който се обади в участъка… и после младото семейство от партера.

— А не забеляза ли някъде наблизо един по-възрастен мъж?

Белер поклати замислено глава.

— Дори по-късно, когато започнаха да се събират любопитните? Нисък такъв и набит, към седемдесетте? Прилича на чужденец… На славянин, може би на руснак.

— Не, господин главен комисар… съжалявам. Важно ли е?

— Не знам — отвърна Фабел. — Вероятно не.

Сряда, 4 юни, 7:30 ч. сутринта

Санкт Паули, Хамбург

В помещението за разпити в полицейския участък на Давидваше човек можеше много успешно да изучава минимализма в действие. По голите белосани стени имаше само врата и един прозорец, който би трябвало да гледа към Давидщрасе, ако стъклото не беше дебело и матово като разлято замръзнало мляко — изгревната светлина, която се процеждаше през него, наподобяваше бледа мътилка. Масата за разпити беше опряна в стената, а от другите й две страни бяха сложени четири метални тръбни стола. В единия край на плота й беше оставен черен касетофон. Отгоре, на стената имаше табели с препоръки кой откъде да мине и какво да прави в случай на пожар. А най-отгоре беше закачен надпис, че пушенето е забранено.

От едната страна на масата седяха Фабел и Вернер. Срещу Фабел имаше мъж на около трийсет и пет години с гъста, намазана с гел черна коса, сресана назад на лъскави кичури, които постоянно падаха върху челото му. Беше висок, с внушително телосложение. Раменете му щяха да изскочат изпод евтината черна кожа на препалено тясното яке. Мъжът имаше вид на бивш спортист, който вече не се състезава: около кръста му бяха започнали да се трупат първите признаци на затлъстяване, под очите му тъмнееха сенки, кожата му изглеждаше твърде бледа заради черната коса и двудневната брада — лицето му бе волево и силно, но леко подпухнало.

— Вие сте Ханс Клугман, нали така? — попита Фабел, без да вдига очи от доклада.

— Да…

Клугман се наведе напред, сгърби се, подпря китки върху ръба на масата и започна да бели кожичката на палеца си с нокътя на другия палец. Положение почти като за молитва, ако не бяха притеснението и напрежението.

— Намерили сте момичето… — Фабел прелисти няколко страници. — „Моник“.

— Да…

Нокътят на палеца се заби по-надълбоко. Единият крак започна да подскача като от тик под масата. От това и ръцете се затресоха ритмично.

— Сигурно за вас е било шок… много неприятен.

В очите на Клугман се четеше неподправена мъка.

— Би могло да се каже…

— Моник каква ви беше, приятелка ли?

— Да.

— И въпреки това твърдите, че не знаете фамилното й име.

— Не го знам.

— Вижте какво, господин Клугман, трябва да призная, че наистина се нуждая от помощта ви. Много съм объркан и разчитам на вас да ми съдействате да си изясня нещата. Дотук разполагам с трупа на безименно момиче, което лежи разчленено в жилище без следа от лични вещи, ако не броим единия кат дрехи за смяна в гардероба… няма дамска чанта, няма документи… всъщност няма и храна, освен опаковката мляко в хладилника. Освен това намерихме някои неща, които човек очаква да открие в жилище, използвано за публичен дом. А апартаментът е с доста удобно разположение, само на две крачки от квартала на проститутките, но не и в него. Въпреки това няма доказателства, че там са ходили много мъже. Разбирате ли сега защо съм объркан?

Клугман сви рамене.

— И за капак установяваме, че официално жилището е наето от бивш полицай, командос от отряда за бързо реагиране, и той твърди, че не знае фамилното име на жената, която го е наела от него. — Фабел изчака Клугман да осмисли думите му. Той продължи да гледа безучастно ръцете си. — Защо не престанете да ни разигравате, господин Клугман? И аз, и вие знаем, че жилището се е използвало за проституция, но по някакъв твърде избирателен начин, и че тази Моник не е живеела там. Вижте какво, изобщо не ме вълнува какви са били отношенията ви с момичето, от вас искам само информация за него. Ясен ли бях?

Клугман кимна, но не вдигна поглед от ръцете си.

— И как се казва тя?

— Обясних ви вече, не знам… Кълна се, че това е истината. Винаги съм я наричал Моник, а и тя се представяше с това име.

— Но беше проститутка, нали?

— Е, възможно е… нямам представа… може би от време на време. Това няма нищо общо с мен. Но е възможно, защото тя винаги разполагаше с пари.

— Откога я познавате?

— От около три-четири месеца.

— Щом вие не знаете как се казва, сигурно има и такива, които знаят — включи се и Вернер. — С кого се срещаше тая Моник?

— Не знам.

— Никога ли не сте се засичали с нейни приятели? — попита Фабел, без да крие недоверието си.

— Не, никога.

Фабел побутна през масата снимка на първата жертва — Урсула Кастнер.

— Познавате ли я?

— Не. Всъщност… да, но само от вестниците. Това не е ли убитата юрисконсултка? По същия начин ли са я очистили?

Фабел не отговори на въпроса, но остави снимката върху масата. Клугман не я погледна отново. Фабел остана с впечатлението, че младият мъж нарочно избягва да поглежда лицето на Кастнер. Инстинктът му подсказа, че тук има нещо гнило.

— А къде е живеела Моник, преди да се нанесе в гарсониерата?

Клугман сви рамене.

— Я не ни прави на луди — наведе се напред Вернер. Беше много едър, чертите на лицето му бяха груби и от това движенията му изглеждаха застрашителни, нещо, което той рядко търсеше преднамерено. В отговор Клугман се изправи на стола и отметна предизвикателно назад глава. — Нима искаш да ни убедиш, че момчето е влязло в живота и в жилището ти, а ти дори не знаеш как се казва и нищо за него?

— Трябва да признаете, господин Клугман, че всичко това изглежда доста странно. Все пак сте работили в полицията — допълни Фабел.

Клугман се поотпусна.

— Да. Сигурно. Но ви казвам истината. Вижте какво, онзи свят там е съвсем различен. Една вечер Моник просто се появи в заведението, където работя, и се заприказвахме…

— Сама ли беше?

— Да. Точно заради това я заприказвах. Арно… шефът, де, реши, че е скъпа проститутка, която си търси клиенти в заведението ни, и ми нареди да я разкарам. Заприказвахме се и тя ми се видя свястно дете. Попита дали съм знаел някой да дава стая или апартамент под наем и аз й казах за моето жилище.

— Защо й го предложихте? Защо вие не живеете там?

— Аз… обвързан съм с една от танцьорките в заведението… Соня. Спя при нея, живее съвсем наблизо до бара. След като взех гарсониерата, се пренесохме със Соня да живеем там, докато я ремонтират. После се запознах с Моник и тя ми обясни, че си търсела прилична квартира, за която била готова да даде добър наем, при това с предплата. Добави, че й трябвала само за шест, най-много девет месеца. Казах си — защо да не спечеля малко пари…

— При условие че не й се пречкаш — вметна Вернер.

— Така се бяхме уговорили.

— Защо тогава си отишъл там посред нощ?

— Отбих се да видя Моник. Правех го от време на време, за да се уверя, че всичко е наред. Разбирахме се добре…

— Отишли сте да я навестите като приятел в два и половина след полунощ? — учуди се Фабел.

— И двамата нямахме обичайното работно време.

— А какво точно работите, господин Клугман?

— Както вече ви обясних, работя в нощен клуб… стриптийзбар. Заместник-управител съм.

Фабел пак погледна папката.

— А, да, бар „Рай“ при Гросе Фрайхайт… там ли?

— Да.

— Значи работите при…

— Знаете при кого работя.

Клугман погледна нокътя на палеца, с който чоплеше другия си палец.

Фабел извади изпод първата папка втора. Отвори я с рязко движение и погледна първата страница. Вдясно горе Клугман видя снимката си. Раменете му се смъкнаха още повече.

— Така… — Фабел се облегна на стола и огледа замислено Клугман. — Сега ваш работодател е Ерсин Улугбей… не бих казал, че той е образцовият гражданин на Хамбург за този месец, нали?

— Вероятно не е.

— Странен завой в професионалното ти поприще — подметна Вернер, — от елитна полицейска част да се прехвърлиш при турската мафия.

— След като напуснах полицията, нямах голям избор — усмихна се цинично младежът. — Както вероятно вече знаете. Но при всички положения не работя за никаква „мафия“. Знам какво върши Улугбей, но нямам нищо общо. Той може да е собственик на бара, но пряк началник ми е Арно Хофкнехт, управителят. Не е кой знае какво да си заместник-управител, аз обаче не умея нищо друго, освен да съм прославен полицай. Но гледам да не си пъхам носа, където не ми е работа.

— Виж ти! — възкликна Вернер. — Добре казано. Но се съмнявам носът ти да е чак толкова чист.

— В смисъл?

— Кога смръкна последната линийка?

Жилите по врата на Клугман се изопнаха.

— Що не си таковаш таковата, лайнар такъв!

Очите на Вернер блеснаха и той го погледна така, сякаш всеки момент ще замахне, Фабел обаче се намеси.

— Надявам се все пак да ни съдействате, господин Клугман. Едва ли искате да си усложнявате допълнително положението.

— Какво искате да кажете? Аз нямам нищо общо с това. Пък и нямате никакви доказателства…

— Премълчавате нещо.

— Например?

— Например къде е бележникът с уговорените срещи на Моник?

— Нямам представа за какво говорите.

— Или видеокамерата, която сте скрили зад огледалото. Изнудвахте ли жената, или просто сте си снимали порно?

За миг Клугман се озадачи.

— Вижте какво, нямам абсолютно никаква представа за какво ми говорите. Ама никаква.

Фабел се облегна. Вернер усети накъде духа вятърът и, ухилен, наклони напред огромната си глава с подстригана на канадска ливада коса.

— Хич не си ми симпатичен, Клугман…

— Нима? — престори се на обиден и учуден Клугман. — Пък аз си мислех, че може би имаме общо бъдеще…

— Не си ми симпатичен, защото си предател и подляр. Зарязал си службата в полицията, когато си започнал да продаваш информация на Улугбей. — Вернер се дръпна назад и се свъси погнусен. — Вониш. Смърдиш на бунището, където си се заврял и живееш като проститутка…

Клугман се напрегна и внезапно направи рязко движение напред.

Фабел вдигна ръка.

— По-кротко…

Вернер продължи невъзмутимо:

— Живееш с проститутка, дал си под наем гарсониерата на друга проститутка, за да я заколи някой превъртял маниак, и работиш в онова свърталище за един от кръстниците на турската мафия. Как се чувстваш, Клугман… как се чувстваш, когато сутрин се погледнеш в огледалото? За бога, бил си полицай… и доколкото виждаме от служебното досие, доста добър. Навремето сигурно си имал амбиции. А сега си… — Той махна към Клугман и разпери ръце, сякаш искаше да се предпази от нещо отвратително. — Сега си гнида, Клугман — заяви Вернер, след като отново се приближи към него. — Изобщо не се съмнявам, че си способен да обезобразиш момичето. И на друг ги разправяй тия, че не знаеш за него нищо, освен малкото му име.

Най-неочаквано Вернер млъкна. В помещението настана тишина. Хладна, пресметната. Клугман се облегна тежко на стола, беше изпружил единия си крак, а другият продължаваше странния си припрян танц. Фабел огледа лицето му. Както и очакваше, видя нехайната маска: заучено отегчение, каквото си бяха лепвали върху лицата безброй хора, седели през годините от другата страна на масата; израз, който трябваше да внуши безгрижие, но Фабел безпогрешно разчиташе какво се крие зад него. Ала докато наблюдаваше Клугман, той си даде сметка, че този път не може да проникне отвъд маската.

Вернер продължи:

— Не си бил приятел, не си бил и клиент… не си отишъл там колкото да се отчукаш качествено за четиристотин евро, нали? От онова, което знаем за така наречената Моник, тя не е била лъжица за твоята уста… и не ти е била по джоба.

Клугман не отговори, само се вторачи в ръба на масата.

— И не ти вярвам, че си просто някакъв нещастен хазяин на безименно момиче, и то по една случайност е било заклано в гарсониерата, която държиш под наем. И така, какво означава всичко това? — Вернер повтори вироглаво: — Не си приятел. Не си и клиент. Това означава или че си нарязал тая Моник на парченца, или че си й бил сводник, назначен от Улугбей. Според мен си ходел да прибираш не само наема, а ако тя се е правела на интересна, си я плясвал през ръцете. Нали?

Мълчание.

— Може би си харесваш работата. Може би дори се възбуждаш, докато строяваш момичетата. Може би снощи, докато си се забавлявал по някакъв по-особен начин…

Клугман избухна:

— Стига с тия тъпотии… Видяхте в какво състояние е стаята… ако съм го извършил аз, щях да съм целият в кръв…

— Може би си се преоблякъл, преди да ни разиграеш този театър… Дали да не пратим криминалистите да…

— Правете каквото решите… Добре де, наистина работя за Улугбей. Това няма нищо общо със случилото се нощес. Нямам нищо общо с Улугбей и не смятам да забърквам и него. От вас не ме е страх, както ме е страх от ония тъпанари, турците. Знаете какъв е сценарият… ако разберат, че говоря за тях тук, ще свърша в гората с обезобразено лице.

Фабел знаеше какво има предвид Клугман: ако някой започнеше да мъти водата на турските мафиоти, ако се опиташе да ги излъже с дрога или пропееше пред полицията, те имаха навика да го изхвърлят в гората северно от Хамбург, Режеха му ръцете, избиваха му зъбите и му обезобразяваха лицето. Така ставаше трудно, дори невъзможно да се установи самоличността на жертвата и разследването се проточваше, така че накрая следата обикновено изстиваше и бе невъзможно да се предяви обвинение.

— Добре, добре… успокойте се — намеси се Фабел. — Но и вие ни разберете… Вие сте единственият човек, за когото знаем, че е влизал в жилището на жертвата…

— Да бе, да, за трийсет секунди. Веднага щом я видях… в този вид… изхвърчах от апартамента и ви се обадих.

— Но не от нейния телефон, нали?

— Не. От клетъчния. Нямах сили да остана вътре. Трябваше да изляза.

— И сте отишли там в два и половина след полунощ, така ли? — попита Фабел.

— Да.

— А пипали ли сте нещо?

— Не. Само влязох и веднага излязох.

— Как влязохте? Имате ли ключ?

— Не. Всъщност да, имам, но не съм отключвал. Вратата беше открехната.

— От централата казват, че сте се обадили в полицията в два и половина. Къде бяхте, преди да отидете в апартамента на момичето?

— Бях на работа, в бар „Рай“.

— Докога по-точно?

— Някъде до два без петнайсет.

— От Гросе Фрайхайт до гарсониерата се стига за по-малко от четирийсет и пет минути.

— Имах да върша една работа…

— Каква работа?

Клугман вдигна ръце с дланите нагоре и понаведе главата си на една страна. Фабел взе химикалката и я завъртя шумно между зъбите си.

— Ако не можете или не искате да ни съобщите, това означава, че е напълно възможно да сте убили момичето, да сте се преоблекли и после да сте казали, че току-що сте дошли и сте намерили трупа.

— Добре, де, добре… бях на пристанището, трябваше да се видя с един познат… купих малко дрога…

— От кого?

— Ама вие шегувате ли се?

Фабел сложи върху масата една от снимките, направени на местопрестъплението. Беше цветна и толкова подробна и ярка, че изглеждаше като измислена.

— Това тук не е шега.

Клугман се вцепени и пребледня. Очевидно отново бе застигнат от спомени.

— Беше ми приятелка. Нищо повече.

Вернер въздъхна тежко. Клугман не му обърна внимание и погледна Фабел право в лицето.

— И вие, господин Фабел, знаете, че не съм я убил аз… — Погледът и стойката му вече не бяха толкова напрегнати. — Добре. От клуба взех такси и отидох на пристанището. Таксиметровият шофьор ме изчака да се срещна с онзи човек, после ме закара до гарсониерата. Остави ме пред блока някъде в два и половина. Той ще потвърди всяко мое движение от мига, когато излязох от заведението, до пристигането ми в жилището. Попитайте във фирмата.

— Вече проверяваме.

Фабел затвори папката и се изправи. Беше ясно, че не Клугман е убиецът, нямаха безспорни доказателства, въз основа на които да го задържат дори като основен свидетел. Но Фабел приключи разпита с някаква смътна тревога. Клугман очевидно беше точно такъв, за какъвто се представяше, през цялото време обаче Фабел имаше чувството, че гледа преобърната карта: всички познати знаци са върху нея, но вместо да те насочат, те те объркват още повече. Фабел стисна под мишница двете папки и като се отправи към вратата, каза на Клугман, без да се обръща назад към него:

— Въпреки всичко ще пратим криминалистите да ви проверят — и вас, и дрехите ви.

Всичко в Мария Клее беше изпълнено с живот и енергия: от отсечения й хановерски акцент до късата, красиво сресана руса коса. Когато Фабел излезе от помещението за разпити, тя стоеше в коридора и го чакаше. Държеше в ръка лист хартия.

— Как мина? — попита отсечено жената.

Фабел тъкмо понечи да й отговори, когато се появи униформен полицай, дошъл да заведе Клугман при криминалистите. Погледите на Клугман и на Мария се срещнаха за миг: нищо в очите на Клугман не трепна, сякаш не я бе видял, но Мария се свъси, явно се опитваше да си припомни нещо.

— Познаваш ли го? — попита Фабел, след като Клугман й придружаващият го полицай се отдалечиха.

— Не знам… Стори ми се познат, но не се сещам къде съм го виждала…

— Е, нищо чудно и да сте се срещали. Навремето е работил като полицай в Хамбург.

Мария отново сви рамене, сякаш се отърсваше от дразнеща дреболия.

— Та как мина разпитът?

— Очевидно не е нашият човек, но е затънал до гуша. Здраво е оплел конците. Премълчава нещо. Всъщност премълчава много неща. А при теб какво става?

— Разговарях с управителя на стриптийзбара Арно Хофкнехт. Потвърди, че Клугман е бил на работа някъде до един и половина след полунощ.

— Възможно ли е да го прикрива?

— Само да го беше видял! Ужасно хлъзгав тип, не може да му се има вяра. Чак настръхнах. — Мария потрепери. — Но не го прикрива. И много други са видели Клугман, стоял е до края на смяната. От участъка в Давидваше провериха твърдението му, че е обикалял с едно и също такси…

— И на нас каза същото.

— Шофьорът потвърди, че в един и половина след полунощ го е взел от клуба, закарал го е до една кръчма при пристанището, Клугман му казал да изчака, а после, някъде в два и половина, го оставил пред жилищния блок.

— Добре. Нещо друго.

— Да, опасявам се, че има и друго — отвърна Мария и му подаде разпечатката на съобщението, което се беше получило по електронната поща.

Сряда, 4 юни, 10:00 ч. сутринта

полицейското управление на Хамбург

Фабел прочете още веднъж на глас страницата, после я остави на масата и отиде при прозореца. Заседателната зала се намираше на третия етаж в полицейското управление. Движението долу пулсираше според светофарите: вдъхващият сигурност ритъм на живота в Хамбург.

— Значи съобщението по електронната поща е адресирано лично до теб, така ли? — попита Ван Хайден.

— Да, както последния път.

Фабел отпи от чая. Продължи да стои с гръб към останалите и да гледа през дъжда към парка Винтерхудер отсреща, зад който центърът на града се беше врязал в стоманеносивото небе.

— Няма ли начин да разберем кой го е пратил? — попита Ван Хайден.

— За съжаление не, господин началник-управление — отговори Мария Клее. — Както личи, нашият приятел познава доста добре информационните технологии. Освен ако не го засечем онлайн, няма как да го издирим. Но и да го засечем, пак ще бъде трудно.

— Занесохте ли писмото в техническия отдел — да го видят?

— Да, господине — потвърди Мария Клее. Фабел още не се беше обърнал и гледаше съсредоточено пулсиращото движение долу. — Възложихме и на независим експерт да си каже мнението. Просто не съществува начин да установим откъде е пратено писмото.

— Добре измислено — намеси се и Фабел. — Едно анонимно писмо или бележка ни дават веществени улики: можем да проверим за ДНК, да възложим графологична експертиза, да установим откъде са взети хартията и мастилото… докато такова писмо има само електронно присъствие. От гледна точка на криминалистиката то не съществува.

— А аз си мислех, че няма такова нещо като анонимно електронно съобщение — каза Ван Хайден. — Нали компютърът си има идентификационен номер в Интернет.

За миг Фабел се изуми от познанията, които Ван Хайден имаше за информационните технологии.

— Точно така. Имаме две електронни съобщения, получени през различни доставчици с различен адрес. Издирихме ги и установихме, че нашият човек е проникнал в мрежа, която би трябвало да е непробиваема, и е направил фалшиви акаунти. Именно от тях е пратил електронните съобщения.

Фабел се дръпна от прозореца. Около масата от черешово дърво седяха шестима души. Четиримата основни членове от екипа му в отдел „Убийства“: Вернер Майер, Мария Клее, Ана Волф и Паул Линдеман, се бяха разположили от едната страна. Срещу тях седяха привлекателна тъмнокоса жена на около трийсет и пет години, доктор Сузане Екхарт, психолог криминалист. На челно място седеше Холет Ван Хайден, началник-управление „Тежки престъпления“ към полицейското управление на град Хамбург, шефът на Фабел. Той стана от стола. Сякаш бе генетично предопределен за полицай и дори сега, в светлосивия костюм марка „Хуго Бос“, успяваше да създаде впечатлението, че е в униформа. Той отиде до една от стените на заседателната зала, върху която бяха накачени големи цветни снимки от различен ъгъл с обезобразените трупове на две млади жени. Навсякъде кръв. Бяла кост, проблясваща през пихтията и плътта. Две различни жени, две различни места, но ужасът в средата на изображенията си оставаше същият: белите им дробове бяха изтръгнати и бяха извадени от телата. Ван Хайден огледа ужаса с безизразно лице.

— Сигурно знаеш, Фабел, кого чакам горе при мен… при нас.

— Да, знам, господин началник.

— Знаеш, освен това, че той ме притиска да сложим край на… на това тук.

— Давам си сметка, че ти се оказва политически натиск. Но основната ми грижа е да направя така, че да няма още злочести жени, които са станали жертва на този звяр.

Сините очички на Ван Хайден проблеснаха студено.

— Аз, господин главен комисар, степенувам нещата точно както го изисква дългът ми. — Той пак погледна към снимките. — Имам дъщеря приблизително на възрастта на втората жертва. — Ван Хайден отново се извърна към Фабел. — Но не искам господин кметът на Хамбург да ми диша във врата.

— Както вече споменах, шефе, правим всичко възможно да заловим час по-скоро този изверг.

— И още нещо. Тия „разперени криле на орела“ и „свещената ни земя“… Не ми харесват никак. Намирисва на политика. Орелът… кой орел, германският ли?

— Не е изключено — отвърна Фабел, извърнат към Сузане Екхарт.

— Да, не е изключено — потвърди тя. Говореше с южняшки акцент, вероятно мюнхенски, както предположи Фабел. — Но орелът е мощен психологически образ във всяка култура, олицетворение на силата и на хищническия устрем. Възможно е орелът да е метафората на този човек: той дебне, кръжи отгоре, незабелязван от жертвата, после се спуска тихо и убива. По-вероятно е мотивиран от някакъв сублимиран, откъснат от обстоятелствата полов нагон, отколкото от екстремистка политическа идеология. Този човек не е фанатик, той е психопат. Има разлика… Макар че, трябва да призная, ме притеснява религиозният привкус на електронното съобщение — усещането за кръстоносен поход… и начинът на убийство, който наподобява някакъв ритуал.

— Кого издирваме, някакъв превъртял неонацист ли? — попита доста войнствено Ван Хайден.

— Съмнявам се. Силно се съмнявам. Жертвите не са чужденки, не са обичайните мишени на неонацистки нападения. Но не можем да го изключим като възможност. Лично според мен това по-вероятно е някакъв личен кръстоносен поход…

Сузане Екхарт имаше вид на човек, който се опитва да се сети къде е оставил ключовете от колата си.

— Какво има, докторе? — попита Фабел.

Жената се подсмихна едва ли не гузно.

— А, нищо… при всички положения не би издържало на професионална и дори обективна проверка…

— Въпреки това ни кажете — подкани Ван Хайден.

— Ами това електронно съобщение е учебникарски пример за психопат, който е загубил връзка с обществото. В него има всичко: усещането за социална отчужденост и изолация, криворазбрана войнствена нравоучителност, отъждествяване с възвишен символ на хищническия устрем…

Фабел усети как настръхва. Още нещо, което се вписваше прекалено добре.

— Не разбирам… — Ван Хайден определено не беше доловил подтекста. — Твърдите, че електронното съобщение не е фалшификат. Че е написано от нашия убиец.

— Не… всъщност да. — Екхарт се усмихна отново, при което се видяха съвършените й зъби, проблеснали като порцелан. — Наистина не знам какво говоря. Но ако аз бях седнала да пиша писмо от сериен убиец, щях да включа всички тези неща.

— Какво твърдите, че писмото е подправено, или че е истинско? — В гласа на Ван Хайден отново се долавяше войнственост. — Започвам да се обърквам…

— Вероятно е истинско. Две убийства, две получени по електронната поща съобщения. Ако този човек беше измамник или шегобиец, едва ли щеше да улучи толкова добре момента. Просто го отбелязвам като възможност.

Тя огледа стаята, сякаш търсеше подкрепа. Намери я: Фабел кимаше замислено.

— Последното изстъпление… имаме ли нещо повече, за което да се заловим, Фабел?

— Точно това ме притеснява най-много — призна той. — Има някои несъответствия. Всъщност има куп неща, които не знаем за жертвата.

— Например нейната самоличност — отбеляза Ван Хайден.

Фабел не разбра дали го казва със сарказъм.

— Работим за изясняването й.

Ван Хайден прехвърли страниците в доклада.

— А този бивш командос, който е бил свързан с нея? Само това оставаше, човек, работил в полицейското управление на Хамбург, да е станал сводник. Медиите ще ни разкъсат.

— За съжаление бяхме принудени да го пуснем — обясни Фабел. — Но го държим под наблюдение. Ще бъде следен денонощно. Сигурен съм, че укрива улики, но няма как да го докажем.

— Прегледахте ли служебното му досие?

— Донесоха ми го преди малко — отвърна Фабел, след което седна и се подпря на масата. Преигра малко нехайството в позата си: знаеше, че със свойското си държане дразни Ван Хайден, и това му доставяше удоволствие. — Нямах време да се запозная подробно с него, но, както личи, Клугман е бил сред най-добрите в отряда, гледали са на него като на многообещаващ полицай, докато не са го заловили с дрогата. Преди да постъпи в полицейското управление на Хамбург, е служил като парашутист. Чудесен трамплин за отряда за бързо реагиране. — Фабел се подсмихна. — Богат опит, ако си решил да мислиш само с оръжие в ръка.

Ван Хайден настръхна.

— Отрядът за бързо реагиране е много полезен. Хората в него са полицаи като нас. Каква е оценката за работата на Клугман като военен?

— Поне доколкото виждам, е бил сочен като пример за подражание…

— Свестен човек, който се е прекършил…

— По-скоро отличен професионалист, наемник, който е преминал в противниковия лагер… Всичко зависи от гледната точка.

Този път Ван Хайден не се хвана на въдицата на Фабел.

— И смяташ, че укрива нещо от нас?

— Изобщо не му вярвам, че не знае името на жертвата. Но алибито му е желязно. Още не сме установили кога точно е настъпила смъртта, почти сигурно е обаче, че Клугман няма пръст в тая работа.

— Защо тогава го държите под наблюдение? Дали ресурсите ни не могат да имат по-добро приложение?

Фабел забеляза, че хората от екипа му се споглеждат невярващо.

— Имаме, господин Ван Хайден, труп без име, открит при възможно най-необичайните обстоятелства, и според мен Клугман е най-добрата ни следа, ако искаме да установим самоличността на жертвата. Както вече отбелязах, според мен той укрива нещо. Съвсем не е изключено това да е самоличността на убиеца… няма да се учудя, ако този „Син на Свен“ е бил сред клиентите на момичето.

Фабел усети, че доктор Екхарт го гледа, но не й обърна внимание: психоложката беше наясно, че той хвърля димна завеса, за да накара Ван Хайден да не го притиска до стената. И успя.

— Добре — каза началникът на управлението. — Но мен ме вълнува самоличността не толкова на жертвата, колкото на убиеца. Какво още правим по въпроса?

— И досега издирваме подробности за другата жертва. — Мария Клее извади от папката лист с бележки. — Доколкото можем да преценим, между двете жертви няма връзка. Проститутка и многообещаваща юристка. Както личи, убиецът избира жертвите съвсем произволно.

— На нас може и да ни се струва произволно — намеси се доктор Екхарт, — за убиеца обаче между жените има някаква връзка, която ние засега не виждаме. Не забравяйте, че си имаме работа с човек с тежко душевно разстройство — той не мисли като нас. Може би подбира жертвите по сходния ръст или походка, по формата на носа… Колкото и абстрактна да е, между тях има някаква прилика, която само убиецът вижда.

След кратко мълчание Вернер подметна:

— И какво означава това?

— Това означава, че всяка жена в Хамбург, независимо от възрастта и професията си, може да стане следващата жертва.

Ван Хайден се почеса по острата прошарена коса.

— И засега разполагаме само с една следа към убиеца — този Клугман, който може да го познава като клиент на последната жертва, но може и да не го познава. Така ли?

— Има още една възможна връзка — отбеляза доктор Екхарт, без да вдига поглед от масата. Беше обгърнала с ръце папките. Всички насочиха вниманието си към нея. — И тази връзка е главният комисар от криминалната полиция Фабел. Точно както убиецът се ръководи от някакъв отвлечен критерий, когато избира жертвите си, по същия начин той е избрал и господин Фабел за свое… за свое алтер его, за свой противник в играта. В неговите очи господин Фабел е достоен неприятел. Той го е избрал за свой кръвен враг. Главен комисар Фабел всъщност се е превърнал в основен елемент в неговата фантазия и план. Убиецът даде да се разбере, че възнамерява сам да определи завършека на гонитбата. — Психоложката се извърна към Фабел. — Дори и това да означава да ви принуди да го убиете. Заявлението му: „Можете да ме спрете, но никога няма да ме заловите“, е обещание за нещо.

— Че ще се наложи да го убия, ако искам да го спра ли?

— Може би. Той очевидно е убеден, че психопатското в личността му е неуязвимо за вас. Дори може би си въобразява, че е безсмъртен, и дори да го убиете, не можете да му направите нищо. Че между вас има нещо като буфер.

— Но аз съм полицай, а не палач. — Фабел замълча и се свъси. — Защо е избрал точно мен?

— Не знам. Вероятно само „Синът на Свен“ е наясно каква точно е причината да избере вас… но…

— Но какво? — подкани Ван Хайден.

Доктор Екхарт продължи да говори, извърната само към Фабел.

— Той се чувства свързан с вас. Не е изключено в миналото пътищата ви да са се пресичали. Или вие да го познавате.

— Това обаче е твърде конкретно — възрази Фабел и думите му прозвучаха по-скоро КАТО въпрос.

— Не, не е конкретно. Просто е поредната възможност. Убиецът може би е решил, че двамата сте свързани по някакъв начин, покрай нещата, които например е чел за вас… или за някой от случаите… и ви е избрал заради това.

— Но не е изключено това да е човек, чийто път в миналото се е пресичал с моя, и то с важни последици, нали?

— Смятам, че има такава възможност… но нищо повече.

Фабел се извърна към Ван Хайден: поглед, зареден с дълбок смисъл. Другият мъж поклати глава.

— Не рови чак толкова назад в миналото, Фабел…

Фабел сви рамене.

— Прав си, излишно е. Но все ми се струва, че ако съм прав, всичко си идва на мястото: Свенсон^[2] ми отправя предизвикателство с тези дрънканици за „Сина на Свен“… съобщава ми, че е жив и че го е извършил той…

Ван Хайден пак поклати глава.

— Остави това, Фабел. Свенсон не е сред живите. Мъртъв е от близо двайсет години.

— Кой е този Свенсон? — полюбопитства доктор Екхарт.

— История — отвърна Ван Хайден. — Далечна история, която няма абсолютно нищо общо със случая. Свенсон отдавна не е сред живите.

— Все пак това е само предположение — поправи го Фабел. — Смята се, че е изгорял. Но няма достатъчно данни, които да доказват, че трупът е негов. Казваше се Карл-Хайнц Свенсон, изключителен манипулатор и злодей, който беше създал терористична организация само от млади жени. Беше членувал във Фракция „Червената армия“ на Баадер-Майнхоф и после се беше отцепил. По онова време мнозина напускаха Фракция „Червената армия“, защото не споделяха схващането за изцяло нелегална дейност, изповядвано от Баадер-Майнхоф. Например Движението „Втори юни“ и Ес Пе Ка, възникнали след Фракция „Червената армия“, а също „Революционните групи“, където членуваха и активни терористи под дълбоко прикритие, и сътрудници, които работеха „легално“, пред очите на всички, и „Червен гняв“, която си беше женска организация. Свенсон привличаше членове от всички тях и заимстваше от идеологията им. Беше нарекъл организацията си ГРД, Група за радикални действия. Членската маса се свеждаше главно до момичета, които още не бяха навършили и двайсет години. Свенсон ги пращаше да слагат бомби по търговските центрове и заведенията край Алстер и да обират банки.

— Вече сме обсъждали всичко това с Фабел — намеси се и Ван Хайден, обръщайки се към доктор Екхарт. — Тъй като не бе установено по безусловен начин, че трупът е на Свенсон, Фабел подозира, че той някак си е възкръснал от гроба и се е върнал, за да извършва тези убийства.

— Наистина ли сте убеден в това? — попита жената, Фабел.

— Не, не съм. Но смятам, че има такава възможност и ние не бива да я изключваме…

— Извинявайте, но не разбирам — прекъсна го доктор Екхарт. — Защо изобщо разглеждате този човек като възможен заподозрян? Не виждам никаква връзка между един мъртъв терорист и тези серийни убийства…

— Признавам, че такава връзка е почти изключена. И съм съгласен с господин Ван Хайден — в онази експлозия е загинал вероятно именно Свенсон. Но съмнението се загнезди в мен веднага щом видях това „Синът на Свен“… и че в писмата постоянно се говори за орли. Нелегалното име на Свенсон беше Орела. И ако добавим към всичко това странните му отношения с жените…

— Защо странни?

— Явно изпитваше потребност да ги подчини изцяло. Предполагаме, че е имал интимни отношения с всички момичета в организацията. Журналистите ги наричаха „Харема на Свенсон“.

— И каква връзка има това с вас?

— През 1983 година се опитаха да оберат централния клон на търговската банка на площад „Паул Неверман“. В обира участваха три жени от отцепилата се групировка на Свенсон. Точно излизали от банката, когато се натъкнали на двама униформени полицаи, които патрулирали в района. Избухнала престрелка… две от терористките били убити, както и единият полицай, а другият бил тежко ранен. Когато пристигнах на местопрестъплението, третата терористка тъкмо се опитваше да избяга. Гоних я до реката, извиках й да хвърли оръжието, но тя се обърна и откри стрелба. Уцели ме в хълбока и аз също започнах да стрелям: два изстрела — в главата и лицето. Момичето умря на място. Казваше се Гизела Фром. Беше на седемнайсет години. Дете.

— Ясно. — Доктор Екхарт свали очилата си и за миг се взря във Фабел. — Разбирам защо правите такава връзка, но съм длъжна да отбележа, че според мен, дори и този Свенсон да не е загинал, едва ли би се наредил сред заподозрените за убийствата.

— Защо?

— Защото не се вписва в портрета на убиеца — като възраст, психология, като нищо… — Доктор Екхарт вдигна кичура гарвановочерна коса, паднал върху широкото й чело. Сложи си отново очилата и зачете: — Имаме две неща, въз основа на които да съставим психологическия портрет на нашия убиец: веществените доказателства, събрани от местопрестъплението, и съдържанието на съобщенията, получени по електронната поща. Като цяло психологическият портрет, с който разполагаме засега, е: мъж на възраст между двайсет и четирийсет години, но по-скоро ненавършил трийсет. Очевидно умен, но може би не толкова, колкото си мисли. Завършил най-малко средно образование, но може би и университет. Има сравнително отговорна работа, но смята, че тя е под възможностите му. Не е изключено обаче да е лишен от възможността да прояви докрай академичния си потенциал и да заема ниска изпълнителска длъжност. Ако е висшист, тогава долната възрастова граница се покачва, разбира се, на двайсет и шест години. Както вече отбеляза и госпожа Клее, убиецът разбира много от компютри. По всяка вероятност живее сам, но това не е задължително. От електронното съобщение личи, че е единак и е маргинализиран, а това съответства на типичния психологически профил. Самотник е, човек, който няма високо мнение за себе си. Смята, че е недооценяван и че светът ограничава възможностите му… свят, на който е обявил война. В детството или младостта му може би се е случило нещо или няколко неща, когато жена го е унизявала или е налагала волята си. Възможно е и той да обвинява майка си, че не го е защитила от баща му, който или е бил прекалено властен, или е упражнявал насилие над него. При всички положения това навярно е съвпаднало с пубертета, когато той е започнал да свързва фантазиите си по време на мастурбация с насилствено отмъщение към жените. В такъв случай омразата и страхът от жените са станали неразделна част от половата възбуда. Убиецът вероятно има някакви полови отклонения или е импотентен, освен когато възбудата и оргазмът са предизвикани от крайно насилие над жени.

— Но на местопрестъплението не намерихме семенна течност и дори следи от проникване — напомни Фабел.

Красивата лекарка отговори на погледа му, като наклони лице и се взря в него над очилата.

— Да, не сте намерили. Но това не означава, че той не е осъществил полов акт. Може би е носел презерватив, за да не оставя следи, по които да се установи ДНК-то. Но е по-вероятно този човек да изпитва полова наслада от неща, които са толкова далеч от обичайното, че ние дори не можем да се досетим за тях. Както казах вече, не е изключено и да е импотентен. По своето естество престъплението е сексуално, но извършителят може и да не осъзнава или да не признава половите си подбуди. Освен това основното, което се откроява в пратените по електронната поща съобщения — и в ритуалния начин на извършване на убийствата, — е религиозният привкус на деянието. Това е някакъв обред, който убиецът изпълнява по причини, по-отвлечени, отколкото простото или непосредствено сексуално удовлетворение.

Мария Клее също се включи.

— Възможно ли е извършителят да не е само един? Както го описвате, прилича едва ли не на ритуал. Щом подбудите не са политически, възможно ли е да имаме пред себе си някакъв култ?

Вернер Майер се засмя пренебрежително. Но и двете жени не му обърнаха внимание. Фабел го погледна предупредително.

— Възможно е, но е малко вероятно — отговори Сузане Екхарт. — Дори и да са го направили няколко души, психологическият портрет на основното действащо лице — на човека, извършил убийствата — си остава същият. Ако е замесен и друг, той изпълнява ролята на манипулатора… на човека, запълващ бездната, оставена от родителя, който се е отнасял небрежно или е прибягвал до насилие. В такива случаи — например в случая с Ленард Лейк и Чарлс Нъг в Щатите от осемдесетте години — единият от двамата няма високо мнение за себе си, а другият е патологичен егоист. В нашия случай обаче много по-вероятно става въпрос за солов кръстоносен поход. Извършителят го е загатнал и във второто електронно съобщение. Той е вълк единак. И това, разбира се, се среща много по-често, отколкото серийни убийци на групи. — Доктор Екхарт замълча и си свали очилата. — Чрез такива деяния този човек запълва липсата на самочувствие. Точно заради това е почти изключено да си имаме работа с терориста на господин Фабел: друга възраст, други подбуди, друга психика, друга политика…

Ван Хайден реагира, сякаш го е ударил лек ток.

— Какво искате да кажете с това „друга политика“?

— Ами основният психологичен портрет, който изложих пред вас: това, че извършителят вини за личните си провали обществото, че е убеден как личните му възможности не намират развитие и са спирани от несправедливия свят… всъщност почти всичко, без психосексуалната травма, се вписва и в неонацисткия тип.

— Не казахте ли, че тук няма политически подбуди?

— Да. Според мен няма. Този човек вероятно има психосексуални подбуди да убива, но като всички останали има политически възгледи. В нашия случай тези възгледи може да са гротескно изкривени заради психологическите проблеми и дори може да са се превърнали в оправдание — в извинение за деянията. Поне отчасти. Искам да кажа, че един терорист левичар като Свенсон не се вмества в същия портрет.

Фабел кимна бавно.

— Съгласен съм, но ако именно аз съм във фокуса на всичко това? Ако той ме въвлича в… в някакво предизвикателство? Убил съм една от жените му, затова сега той избива жени, които аз като полицай би трябвало да защитавам.

Сузане Екхарт се засмя.

— Ето че си разменихме ролите, но съм длъжна да отбележа, че такава психология е доста неубедителна. В най-добрия случай връзката е доста произволна. — Тя остави очилата на масата пред себе си, изправи рамене и след като отметна назад глава, впери очи във Фабел. Той се почувства неловко от безпощадния й поглед и се притесни да не проличи, че я харесва като жена. — Но ако ще се правите на психолог — продължи с усмивка лекарката, — нека аз заема мястото на полицая. Сам признахте, че говорим за човек, който почти със сигурност е мъртъв…

— Да.

— А в последното съобщение от електронната поща той описва себе си като човек, живял „в периферията на чужди снимки“. Това не съответства напълно на образа на терорист с цял харем млади привърженички, за когото вестниците пишат по първите си страници…

Ван Хайден се засмя.

— Дали, доктор Екхарт, да не ви назнача на длъжността на господин Фабел! — Той се извърна към Фабел и усмивката му изчезна. — А сега, Фабел, нека насочим вниманието към живите заподозрени.

Фабел още се беше вторачил в доктор Екхарт. Тя продължи да се усмихва и издържа на погледа му, а в очите й проблеснаха дяволити пламъчета.

— Както вече споменах, това за мен е просто поредната далечна възможност. — Тя си сложи отново очилата и се зачете в доклада, който беше подготвила. — Другото, което трябва да прегледаме, е неразкритите случаи на изнасилване или на опити за изнасилване. Като подготовка за най-важното събитие, нашият убиец може би е вършил и преди сексуални престъпления.

— Проверили ли сме сексуалните посегателства от последно време, за които говори доктор Екхарт? — попита Ван Хайден.

Вернер погледна през масата Фабел така, сякаш му казваше: „Леле, как не сме се сетили досега?“ Поредният предупредителен поглед.

— Да, господин началник-отдел — отговори Фабел. — Разпитахме всички, за които знаем, че са извършили сексуални престъпления и които се вместват в широкия психологически портрет. Нищо. Макар че има няколко нападения над жени, извършени миналата година в Хамбург и Алтона, за които още не сме направили проверка. За всеки случай разговаряме още веднъж с жертвите.

— Добре, главен криминален комисар Фабел, дръж ме в течение — каза Ван Хайден. — Не бива да закъсняваме за срещата горе. — Той си погледна часовника. — Ще те чакам след десет минути.

— Чудесно.

Фабел отиде при стената, която беше покрита със снимки на жертвите, направени на местопрестъплението. От ярката светлина образите бяха неестествено ярки: цветове, които сякаш се бяха взривили върху лъскавата хартия и от които на човек му се повдигаше. Изглеждаха нереални, сякаш нарисувани от Гоя. Но си бяха съвсем истински: преди четири дълги месеца Вернер и Фабел бяха стояли на хапливия вятър, който се беше родил в Сибир и прекосяваше безпрепятствено ниските плоски балтийски равнини. Фабел беше останал с чувството, че се намира сред лунен пейзаж, нощният мрак беше озарен от безпощадната светлина на преносимите дъгови лампи, а мразовитият въздух пукаше заедно със съскащите полицейски радиостанции. Бяха гледали вторачено обезобразеното тяло на първата жертва — Урсула Кастнер, двайсет и девет годишна юрисконсултка, която си беше тръгнала от работа, за да се озове в ада. Лежеше с черна дупка насред гърдите. На следващия ден Фабел беше получил първото съобщение по електронната поща.

Той забеляза, че до него стои Мария Клее.

— Защо го правят? — пророни Фабел сякаш на себе си.

Той плъзна отново поглед по снимките.

— В какъв смисъл „защо го правят“?

— Защо му се подчиняват? Първата жертва очевидно е имала уговорена среща. Автомобилът беше намерен в една от отбивките за почивка на магистралата, нямаше следи от боричкане или насилствено отвличане. А втората жертва… тя очевидно е поканила убиеца си. Или той е имал ключ. Няма следи от проникване с взлом, от борба в антрето. Е, сигурно до известна степен е разбираемо, че една проститутка е гостоприемна. Но Урсула Кастнер е била умна млада жена, която е била наясно, че трябва да внимава. Защо и двете са се подчинили на един напълно непознат?

— Ако наистина е непознат — напомни Мария.

— Ако нашият човек наистина се вмества в психологическия портрет на серийния убиец, той няма да избере жертви, които са го познавали — отбеляза Сузане Екхарт, която беше дошла при Фабел и Мария.

— В такъв случай защо Кастнер е отишла с него, а „Моник“ го е пуснала вътре? — повтори въпроса си Фабел.

Мария сви рамене.

— Нещо в него може би е пораждало доверие… — Сузане замълча, сякаш за да претегли думите си. — Помните ли случая с Албърт Десалво?

Мария и Фабел се спогледаха — очевидно не го помнеха.

— Албърт Десалво. Бостънският удушвач. В началото на седемдесетте е убил в Бостън десетина жени…

— И какво той? — каза Фабел, наистина беше объркан.

— Бостънските полицаи са си задавали съвсем същия въпрос, както и вие: „Защо жертвите го пускат в жилищата си?“

— И защо?

— По професия Десалво бил водопроводчик. Звънял на входните врати и обяснявал, че го е пратил домоуправителят. Ако жертвата се усъмняла или откажела да го пусне, Десалво казвал само: „Добре“, и си тръгвал, сякаш му е все едно. И понеже жертвите не искали да си имат неприятности с хазяите и Десалво наистина носел инструменти на водопроводчик, освен това не бил особено настойчив, жените му отваряли и го викали да влезе вътре.

— И какво означава това? — намеси се Мария. — Че трябва да търсим водопроводчик ли?

Сузане въздъхна нетърпеливо.

— Не, не непременно. Но не е изключено и нашият човек да се е предрешил. Да изглежда така, че да вдъхва доверие, дори и жертвата да не го познава.

Мария почука с химикалката по зъбите си.

— Знаем от думите на самия извършител, че той е анонимен на вид. Може би, преди да извърши убийството, се преоблича като човек с власт…

— Е, това, господин Фабел, е много по-добър любителски опит да се направи психологически портрет, отколкото вашия — усмихна се широко Сузане Екхарт, откривайки съвършените си зъби.

Фабел отново плъзна очи по образите върху стената.

— Да предположим, че той разкрасява ритуала и се облича като човек с власт. Кой за жертвите би олицетворявал власт и същевременно би им вдъхвал доверие?

Мария Клее се взря в шефа си. После каза почти през шепот:

— Ох, да му се не види!

— Аз ли да съобщя новината на началника на управлението, или ще го направиш ти?

Преди да се качи в кабинета на Ван Хайден, Фабел звънна по телефона в Седми отдел на Криминалната полиция, който се занимаваше с борбата с организираната престъпност. Уреди си среща с главен комисар Бухолц, шеф на групата, която държеше под наблюдение организацията на Улугбей. Нещо в тона на Бухолц накара Фабел да си помисли, че са очаквали той да се обади, макар и без особено желание. Бухолц му насрочи среща за два и половина. След разговора с него Фабел извади синята папка със служебното досие на Клугман от полицията в Хамбург. Прочете вътре каквото и беше очаквал: в продължение на шест месеца — всъщност шестте месеца непосредствено преди да напусне полицията, — като член на отряда за бързо реагиране Клугман е бил на пряко подчинение на Бухолц.

Фабел тъкмо си беше събрал книжата, за да отиде в кабинета на Ван Хайден, когато Вернер провря през вратата острата си глава с четинеста коса.

— Ян, пак се обади професор Дорн. И този път пита дали можеш да се срещнеш с него.

— Взе ли телефонния му номер? — отвърна Фабел, без да вдига поглед от папките, които подреждаше.

— Да. Дорн твърди, че можел да ни помогне с разследването на случая. Много настоява, Ян.

Фабел пак не вдигна очи.

— Добре. Уреди да се срещнем.

Вернер кимна и изчезна. Фабел стисна под мишница папките, излезе от кабинета и се насочи към асансьора. Усети как при спомена за бившия му преподавател го присвива под лъжичката. Представи си го съвсем ясно. После се опита да си спомни едно друго лице, лице, свързано с името „Дорн“, но не успя.

Кабинетът на Ван Хайден се намираше на четвъртия етаж в управлението на полицията. Веднага щом слезе от асансьора, Фабел застана пред симпатична усмихната млада секретарка в цивилни дрехи. Пясъчнорусата й коса беше прихваната отзад на конска опашка. Младата жена беше облечена в строга бяла блуза и черен костюм. Фабел можеше да си помисли, че се е озовал в банка, ако не знаеше, че красивата млада секретарка е полицай и на колана на полата има прикачен деветмилиметров автомат „Зиг Зауер“. След като се увери, че Фабел наистина има уговорена среща, секретарката го заведе по коридора в просторна заседателна зала: дълъг правоъгълник с големи прозорци от едната страна, които, както и в заседателната зала долу, гледаха към Хинденбургщрасе. От двете страни на дългата маса от черешово дърво имаше столове с черна кожена тапицерия. Три от тях в горния край бяха заети: Ван Хайден седеше до набит як мъж с къса черна коса, започнала да окапва по слепоочията, когото Фабел не познаваше, и до пълен мъж с пясъчноруса коса и червендалесто лице, сякаш кожата му току-що беше търкана с четка: Хуго Ганц, завеждащ отдел „Вътрешни работи“ към кметството на Хамбург. При прозореца с гръб към Фабел стоеше четвърти мъж, който гледаше оживеното движение долу. Беше много висок и беше облечен в елегантен костюм, който не беше германски, а вероятно италиански. Тримата мъже около масата бяха погълнати от оживен тих разговор и постоянно поглеждаха бележките пред себе си.

Фабел погледна през масата право към непознатия. Ван Хайден го забеляза и представи мъжа:

— Това е полковник Гердфолкер от ФРС, или Федералната разузнавателна служба. Полковник Фолкер, това е главен криминален комисар Фабел. Заповядай, седни, Фабел.

„Работата става дебела“, помисли си Фабел. ФРС беше натоварено да следи за спазването на Grundgesetz^[3], или Конституцията на Федерална република Германия. Пак негова работа беше да държи под наблюдение терористичните и екстремистките групировки, и десни, и леви, и активни, и в изчаквателна позиция, в политическия пейзаж на Германия. От 1996 година Федералната разузнавателна служба се беше включила и в борбата с организираната престъпност. Фабел нямаше никакво доверие на службата. Тайната полиция си беше тайна полиция, с каквито и инициали да я обозначиш.

Фолкер се усмихна и се пресегна през масата.

— Радвам се да се запознаем, господин Фабел. Чел съм много за работата ви по миналогодишния случай с Маркус Щумбке…

Двамата се ръкуваха.

— А това е градският съветник Ганц — продължи Ван Хайден.

Ганц протегна ръка, върху червендалестото му лице не се появи усмивка.

— Каква ужасна история, господин криминален комисар — отбеляза той, като понижи Фабел с няколко чина. — Надявам се да сте впрегнали всичките си усилия, за да сложите край на това.

— Главен криминален комисар — поправи го Фабел. — И се разбира от само себе си, господин градски съветник, че правим всичко възможно да заловим убиеца.

— Сигурен съм, знаете, че печатът подклажда тревогата сред обществото, която прераства в истерия…

Каза го мъжът при прозореца, след като най-после се извърна с лице към останалите. Беше снажен, елегантен, слаб, но широкоплещест мъж, прехвърлил петдесетте, с наситеносини очи и дълго, слабо, умно лице, насечено от отвесни бръчки. Беше рус и прошарен, очевидно посещаваше скъп фризьорски салон. Самият Фабел бе поклонник на качествените английски дрехи и беше готов да се обзаложи, че хубавата морскосиня риза е купена на Джърмин стрийт в Лондон. Костюмът определено беше италиански. Мъжът създаваше впечатление по-скоро за вкус и стил, отколкото за суета и показност. Фабел го срещаше за пръв път, но го позна веднага. Все пак беше гласувал за него.

— Да, господин кмет, и аз го забелязах.

Фабел се завъртя на кожения стол, за да е с лице към доктор Ханс Шрайбер, кмет на Хамбург и водач на градския съвет.

Той се усмихна.

— Значи вие сте прословутият Английски комисар?

— Това не е много точно.

— Защо, не сте ли англичанин?

— Не. Да ви призная, нямам и капка английска кръв във вените си. Майка ми е шотландка, баща ми е фриз. Когато бях малък, живяхме известно време в Англия. Учил съм там. Защо питате?

— Просто ми е любопитно. Самият аз съм англофил. В края на краищата нали твърдят, че Хамбург е „най-английският град извън Обединеното кралство“!… Все пак е любопитно… че ви наричат Английския комисар, де. Това ви откроява като… различен. Смятате ли се за различен, господин Фабел?

Той сви рамене. Не разбираше защо изобщо водят този разговор, а свойският тон започваше да го дразни. Фабел наистина се чувстваше различен. Цял живот беше усещал, че не прилича на другите германци. Беше му неприятно, но същевременно ценеше тази своя особеност.

Шрайбер очевидно долови, че Фабел се чувства все по-неловко.

— Извинявайте, не исках да любопитствам излишно. Но прочетох служебното ви досие и е ясно, че сте изключителен полицай. Убеден съм, че наистина сте различен, че имате устрем и прозорливост, с каквито останалите не могат да се похвалят. Точно заради това вярвам, че сте човекът, който ще спре това чудовище.

— Нямам избор — отбеляза Фабел и обясни защо е бил „избран“ от така наречения Син на Свен.

Докато той говореше, Шрайбер кимаше и се въсеше съсредоточено, сякаш за да осмисли и да претегли цялата информация. На Фабел обаче му направи впечатление, че погледът на кмета шари из помещението. От това напрегнатите очи с увиснали клепачи придобиха някакъв почти хищнически вид. Човек оставаше с впечатлението, че мислите на Шрайбер са на няколко места едновременно.

— Всъщност искам да знам, господин главен комисар, дали имате стратегия — намеси се градският съветник Ганц. — Надявам се да не сте оставили този маниак да определя дневния ред. В случая са необходими целенасочени действия…

Фабел тъкмо понечи да отговори, когато Шрайбер го прекъсна.

— Имам пълно доверие на господин Фабел, Хуго. И според мен е неуместно ние, политиците, да казваме на полицията как да си върши работата.

Розовите бузи на Ганц почервеняха още повече. Беше ясно кой командва парада. Най-странното беше, че макар и Шрайбер да бе казал твърде насърчителни думи, Фабел не бе никак убеден, че той му има доверие. Или че самият кмет е човек, на когото Фабел може да се довери.

Ван Хайден наруши мълчанието, което започваше да става тягостно.

— Може би точно сега е моментът главен криминален комисар Фабел да ни докладва за положението.

Шрайбер също седна при останалите и Фабел изложи накратко хода на разследването до този момент. Докладът му беше придружен със снимки от местопрестъпленията. На няколко пъти Ганц изглеждаше така, сякаш му е прилошало, а Шрайбер си беше сложил маската на заучена загриженост. Към края на доклада Фабел се облегна на стола и погледна към Ван Хайден.

— Какво става, Фабел? Имаш ли да ни съобщаваш още нещо?

— Опасявам се, че да, господин началник. Засега е само предположение, но…

— Но?

— Както вече отбелязах, няма следи от проникване с взлом в жилището на втората жертва, по нищо не личи и че в началото и двете жертви са оказали някаква съпротива на извършителя. Това ни кара да направим извода, че той или е бил въоръжен и ги е принудил да му се подчиняват, или те по някаква причина са му се доверили. Второто означава или че вече са го познавали — което според нас е малко вероятно, ако се съди от психологическия портрет, който съставихме на убиеца, и от това, че двете жертви са живели твърде далеч една от друга и са се занимавали с коренно различни неща…

— А втората възможност? — попита този път Шрайбер.

— Втората възможност е нашият убиец да се облича като човек, който има власт и вдъхва доверие…

— Например? — намеси се отново Ван Хайден.

— Например като полицай… или представител на градската управа…

За миг всички замълчаха. Шрайбер и Ганц си размениха поглед, за който беше трудно да се определи какво точно означава. Ван Хайден седеше като попарен. Лицето на Фолкер беше безизразно.

— Но това не е установено със сигурност, вали?

Въпросът на Ван Хайден прозвуча по-скоро като молба.

— Не, не е. Но трябва да намерим някакво обяснение на факта, че жертвите не са се съпротивлявали на своя убиец и са го допуснали до себе си. Той може би се е представил за майстор и е разказал нещо правдоподобно, но психологическият портрет по-скоро ни навежда на мисълта, че мъжът изпитва наслада от властта, която има над жертвите, а полицейската униформа и значка биха му дали такава власт.

Лицето на Ганц стана още по-червендалесто.

— Сигурен съм, господа, не е нужно да ви напомням, че точно сега полицията в Хамбург е подложена на жестоки нападки в средствата за масово осведомяване. Ето, вчера например обсъждахме доста разгорещено с ръководството на полицията твърдението на журналистите, че в управлението цари расизъм. Последното, от което имаме нужда, е някой маниак да се разхожда по улиците на Хамбург в полицейска униформа и да коли наред жените…

Търпението на Фабел се изчерпа.

— За бога, господине, какво сме виновни ние, че някакъв психопат е решил да се представя за полицай! И това още далеч не е доказано. Нямаме власт над такива неща…

— Градският съветник Ганц всъщност искаше да каже друго — намеси се Шрайбер. — Че обществеността ще започне да гледа с още по-голямо недоверие на полицаите, ако реши, че някакъв убиец психопат се разхожда в полицейска униформа.

— Но само ако сме прави и само ако информацията изтече. Както вече подчертах, засега това е предположение.

— Искрено се надявам да се окаже погрешно, господин Фабел — каза Ганц и понечи да добави нещо, но Шрайбер го спря с поглед и отбеляза:

— Убеден съм, че няма да се разчуе. Вярвам, че съвсем скоро господин Фабел ще залови това чудовище.

„Така ли! — помисли си Фабел. — Аз не съм толкова сигурен.“

— Очаквам, естествено, че възможно най-бързо ще бъдем в състояние да съобщим за напредък в разследването — продължи Шрайбер, като се обърна към Ван Хайден. — Знам, господа, трудно ви е да се съобразявате прекалено много с обществените настроения — както всъщност и на мен, — но съм длъжен да мисля и за шума, който печатните издания вдигат за престъпността в Хамбург. Поредният сериен убиец е още една причина съгражданките ни да се чувстват обезвластени.

„Обезвластени ли? Тези хора не знаят дори да се изразяват правилно“, помисли си Фабел.

Шрайбер се обърна към вратата. Ганц разбра намека и стана от стола. Човекът от тайните служби Фолкер, Ван Хайден и Фабел също се изправиха.

— Много ви моля, дръжте ни постоянно в течение докъде сте стигнали с разследването — призова Ганц.

— На всяка цена, господин градски съветник — обеща Ван Хайден.

След като двамата политици си тръгнаха, Фабел се обърна към Фолкер.

— Разрешете, господин полковник, да попитам защо разузнаването проявява интерес към случая?

— Надявам се да не проявяваме интерес — усмихна се прекалено широко Фолкер, но усмивката някак си не достигна до очите му. Фабел усети как недоверието му към човека от тайните служби се задълбочава. — Аз съм от отдел „Подривна дейност“, който се намира тук, в полицейското управление. Господин Ван Хайден ме предупреди, че в тези престъпления може би има и крайнодесен екстремистки политически елемент.

Фабел кимна бавно, докато осмисляше информацията. Защо ли човек от тайните служби и от отдел „Подривна дейност“ ще се занимава със случая? Отделът беше създаден към разузнаването след стряскащото откритие, че един малък апартамент на Мариенщрасе №54 в Хамбург е служил за база на терористите, осъществили нападенията от единайсети септември в Съединените щати. През този апартамент бяха минали поне осмина от терористите, включително ръководителят на групата Мохамед Ата. Германското правителство беше отговорило, като беше създало отдел „Подривна дейност“. В него работеха седемдесет криминалисти, двайсет и пет полицаи и следователи и шестима американци от ФБР, насочили усилията си главно към това да събират разузнавателни данни за „Ал Кайда“ и други ислямски терористични групировки. Фабел усети, че му е неприятно да обсъжда случая с човек, който нямаше нищо общо с него.

— Вече обясних на началника на управлението, че е почти изключено зад това да стоят неонацисти — сви рамене Фабел, а не успя да прикрие раздразнението в гласа си.

Фолкер продължи да се усмихва.

— О, да, разбрах, господин Фабел. И въпреки всичко, ако има и най-малка вероятност, в случая да присъства политически елемент, смятам, че ще бъде добре да държите в течение отдела докъде е стигнало разследването. Обещавам да ви се бъркам възможно най-малко… стига да ме уведомявате, особено ако се установи наличието на политически елемент…

— Разбира се, полковник Фолкер.

Ван Хайден се изправи.

— Благодаря, господин Фабел, смятам, че докладът съдържаше важни за всички сведения.

Той тръгна да го изпрати до вратата. Фабел си събра папките и стисна ръката, която Фолкер му протегна, после също се отправи към изхода.

Ван Хайден му държа вратата и излезе заедно с него в коридора. Каза му със съзаклятнически шепот:

— И за бога, Фабел, на всяка цена ми съобщи, ако откриете нещо, доказващо предположението ви за малоумника, който ходи предрешен като полицай. Тази работа не ми харесва. Никак. Особено пък ако се окаже вярно, че последната жертва наистина е проститутка със сутеньор бивш полицай от полицията на Хамбург.

— На всяка цена, господин началник.

Фабел понечи да си тръгне, но Ван Хайден го хвана за ръката и го спря.

— И се постарай да уведомиш първо мен… преди да съобщаваш на полковник Фолкер.

Фабел се понавъси.

— Разбира се, господин началник…

След като Ван Хайден се върна в заседателната зала, Фабел постоя още известно време в коридора, за да събере мислите си. Нещо в цялата тази история — присъствието на Фолкер от тайните служби, притесненията на градския съветник Ганц, че е възможно убиецът да ходи облечен като полицай, това, че заседанието всъщност бе направлявано от Шрайбер — остави у Фабел усещането, че става въпрос не просто за издирването на сериен убиец и че съществува дневен ред, в който той не е включен.

Сряда, 4 юни, 12 ч.

моргата на Institut für Rechtsmedizin^[4], Епендорф, Хамбург

Всички случаи на внезапна смърт в Хамбург минаваха през моргата към: Института по съдебна медицина.

Фабел усети как го присвива коремът от миризмата на морга, която вече познаваше добре, но с която така и не можеше да свикне: миризма не на разложение, както би могло да се очаква, а на дезинфектант и на застояло. По масите от неръждаема стомана за аутопсии нямаше трупове, а ярките лампи бяха окъпали помещението с тъжната си безпощадна светлина. Когато Фабел влезе вътре, Мьолер, който още беше в зелената престилка, седеше на бюрото и поглеждаше ту към записките си, ту към монитора на компютъра. Междувременно загребваше разсеяно с вилицата от готовите спагети в пластмасова чиния. Изобщо не забеляза Фабел.

— Мислех, че тук е забранено да се яде — отбеляза Фабел и, без да чака покана, притегли един от столовете.

— Да, забранено е. Арестувай ме де — каза Мьолер, без да вдига очи от записките си.

— Какво установи за момичето?

— Следобед ще си получиш заключението. — Патологът почука с химикалката по бележките. — Сега го пиша.

— Кажи ми най-важното.

Мьолер метна химикалката на бюрото, след което се облегна на стола, прокара ръце през косата си и ги сложи на тила си. Изгледа Фабел със заучения си високомерен поглед.

— Имаш ли някакви вести от онова приятелче, с което си пишете?

— Нямам време за такива неща, Мьолер. Кажи каквото имаш да ми казваш.

— Да, случаят е любопитен, господин главен комисар. — Патологът взе бележките си. — Жертвата е жена на възраст между двайсет и пет и трийсет и пет години, висока е метър и шейсет и пет, със сини очи и изрусена кестенява коса. Смъртта е причинена от сърдечна недостатъчност, предизвикана от шока и загубата на кръв вследствие на тежкото нараняване в коремната област. Починала е, преди белите дробове да бъдат изтръгнати. — Мьолер вдигна очи от записките си. — Сигурен ли си, че е проститутка?

— Да. Защо?

— Четирийсет и осем часа преди да настъпи смъртта, не е осъществявала полов акт. Другото интересно е, че се е грижела много добре за себе си.

— Виж ти!

— Мускулният й тонус е изключително добър, съотношението между телесни мазнини и мускули е много ниско. Според мен или е била спортистка, или е спортувала често. Не е пушела, в кръвта й няма следи от алкохол. Очевидно се е хранела здравословно: преди да почине, е яла риба и боб. — Мьолер пак прегледа бележките си. — Проверихме я за наркотици — нищо. Каквато и да е генетичната предопределеност на тази млада жена, ако на пътя й не беше изникнал онзи, с когото си пишеш, вероятно е щяла да доживее до дълбока старост.

— Нещо за убиеца?

— Никакви веществени доказателства за присъствието му. Както вече споменах, няма доказателства и за полово сношение или някакво сексуално посегателство. Със сигурност убиецът е същият — или най-малкото начинът, по който е извършено убийството, е същият. Извършителят е направил един-единствен разрез с мощен, но въпреки това невероятно точен удар по гръдната кост, явно с тежък нож с широко острие или с кама, след което е изтръгнал ребрата и е извадил белите дробове. По краищата на ребрата се забелязват среди от натиск, някои са натрошени, от което се вижда, че ударът е бил нанесен много силно по посока надолу. За отделянето на ребрата, както и за разреза се иска голяма физическа сила. Извършителят определено е мъж, а от дъгата на проникване може да се съди, че вероятно е висок най-малко метър и седемдесет и е с най-малко средно телосложение.

— Това стеснява разследването до деветдесет на сто от мъжкото население на Хамбург — отбеляза Фабел, но без жлъч и по-скоро на себе си, отколкото на Мьолер.

— Аз се осланям единствено на веществените доказателства. Колкото и да съм заинтригуван от очевидните грижи, които жертвата е полагала за здравето и добрата си форма — засмя се патологът, — нямам предимството да познавам като теб тъмната страна от живота в града. Въпреки това и през ум не ми е минавало, че средностатистическата хамбургска проститутка държи толкова на здравето си — своето и на клиентите.

— Зависи. Както личи, била е скъпа проститутка… Ако се е грижела за здравето си, е правела своеобразно вложение в… продукта, който е предлагала. Моите хора взеха ли й пръстови отпечатъци?

— Да, минаха малко по-рано насам.

— Добре. Благодаря ти, доктор Мьолер — каза Фабел и се запъти към вратата. — Следобед чакам окончателното заключение.

— Фабел!

— Да!

— Има още нещо…

— Какво?

— Стара рана горе на дясното бедро, отдавна зараснала. Белег.

— Достатъчно сериозен ли е, че да ни помогне да установим самоличността?

— Да, според мен увеличава значително вероятността. Но не е само това…

— В смисъл?

Мьолер отново се извърна към компютъра и тракна няколко клавиша.

— Направил съм снимка с дигиталния фотоапарат и съм я приложил към заключението. Ето, виж.

Фабел се взря в екрана. Фотография на бедрото на жената, кожата беше съвсем бяла. Отстрани на бедрото се виждаше белег с нагъната около него кожа. Приличаше на стар блед лунен кратер. Мьолер натисна един клавиш и върху екрана се появи друго изображение. Този път на бедрото отзад. Сега обаче белегът беше не блед, а лъскав и морав. Дължеше се на това, че трупът беше лежал по гръб и от земното притегляне кръвта се бе събрала в най-ниските точки.

— Виждаш ли тук? — Мьолер почука с химикалката по екрана. — Същият белег, само че от другата страна. И двата са съвсем бледи… отпреди пет-шест години. Знаеш ли от какво са?

— Да, знам — отвърна Фабел.

То оставаше да не знае — самият той имаше същите два белега.

Мьолер се облегна на стола.

— Мисля, че това ще стесни малко кръга, докато установявате самоличността й… Все пак не са много младите жени в Хамбург, които през последните години са потърсили лекарска помощ заради огнестрелна рана.

Валеше като из ведро. Въпреки това Фабел усети непреодолимо желание да излезе на чист въздух, така че проливният дъжд и влагата да изчистят дрехите и белите му дробове от спарената миризма на морга. Беше спрял автомобила на няколко пресечки оттам и докато отиде при него, русата му коса се слепна. Фабел подкара към доковете на пристанището. Само след няколко минути небето беше запълнено от крановете по брега и кейовете на Елба. Фабел се обади по клетъчния телефон в службата — искаше да говори с Вернер, но намери Мария Клее, която обясни, че Вернер е отишъл да провери екипа, който държеше под наблюдение Клугман. Фабел й разказа за раната от огнестрелно оръжие върху трупа и я помоли да прегледа внимателно архива на всички болници, клиники и частни лекари в Хамбург от последните петнайсет години. По закон всички лекари, и в обществените, и в частните лечебни заведения, бяха задължени да съобщават в полицията, ако им се наложи да лекуват рана, получена от огнестрелно оръжие. Мария отбеляза, че ако момичето е било проститутка, е напълно възможно да е било ранено при престрелка между престъпни групировки и после да е било лекувано, без това да се отбелязва в регистрите. Фабел сподели, че и това е възможно, но според него е почти изключено.

— Някакви други съобщения? — попита той подчинената си.

— Вернер помоли да ти предам, че е уредил за утре срещата с професор Дорн. За три следобед. — Известно време Мария мълча. — Той какъв е, криминалист ли?

— Не, историк — отговори Фабел. След миг добави: — И мислех, че се е превърнал в история. Нещо друго?

Мария отвърна, че една журналистка, някоя си Анжелика Блюм, го била търсила два пъти. Фабел чуваше името за пръв път.

— Каза ли й да се обърне към пресцентъра?

— Да. Тя обаче настоя, че трябвало да говори на всяка цена с теб. Обясних й, че всички въпроси на средствата за масово осведомяване трябва да минат през пресцентъра, но жената възрази, че не искала да задава въпроси и трябвало да обсъди с теб нещо от изключителна важност.

— Попита ли я какво?

— Разбира се. Но тя ми каза едва ли не да вървя по дяволите.

— Взе ли телефонния й номер?

— Да.

— Добре. Ще се видим, когато се върна. В два и половина имам среща в Отдела за борба с организираната престъпност.

На фона на крановете, надвиснали отгоре, павилионът за закуски при доковете на Елба приличаше на джудже. Помещаваше се в каравана с голям отворен прозорец, който служеше за щанд, и с ярък навес. Беше заобиколен от сложени на еднакво разстояние маси на височината на кръста с чадъри, където неколцина клиенти закусваха или пиеха бира и кафе. До щанда имаше стойка за вестници. Въпреки неугледната обстановка и лошото време павилионът за закуски успяваше да изглежда и ведър, и безупречно чист.

Фабел спря наблизо и притича, за да се скрие от дъжда под навеса. Зад щанда стоеше пълен мъж към петдесетте с червени бузи, бяла престилка и шапка на готвач. Докато Фабел се приближаваше, той се облакъти и зачака.

— Добро утро, господин главен криминален комисар — поздрави мъжът с акцент, широк и плосък като фризкия пейзаж, откъдето и идваше. — Изглеждаш ужасно.

— Имах тежка нощ, Дирк — отговори Фабел, като от книжовния немски също премина на фризки диалект. — Дай една бира и едно кафе.

Дирк му ги поднесе.

— Виждал ли си напоследък Махмут?

— Не, сега, като ми спомена за него, си давам сметка, че не съм го виждал от доста време. Защо?

Фабел отпи от бирата.

— Просто трябва да поговоря с него. По-късно ще му звънна… ако го открия де. Знаеш го какъв е.

Фабел пийна и от гъстото кафе без сметана. Опари се и отпи отново от бирата.

— Това сигурно ти е обядът — кимна Дирк към бирата и кафето.

— Добре, дай и един сандвич към тях. Ако случайно видиш Махмут, нали ще му предадеш, че го търся? Знам, излишно е да те моля да си държиш езика зад зъбите.

Фабел погледна зад Дирк, към стената на караваната, там имаше снимка на мъжа, само че отпреди петнайсетина години, когато е бил по-млад и по-слаб, в зелена полицейска униформа. Фабел кимна към снимката.

— Не ти ли създава главоболия?

Дирк му подаде кифличката със сирене и кисела краставица и сви рамене. Усмивката му стана по-широка.

— Случва се. Понякога тук се навъртат и съмнителни типове, но аз съм дипломат, обикновено намирам общ език с тях…

Той бръкна под щанда и извади голям автоматичен глок. Фабел се задави с бирата и се огледа, за да се увери, че другите клиенти не са видели оръжието.

— За бога, Дирк, скрий го. А аз ще се престоря, че не си ми го показвал.

Дирк се засмя, после се пресегна и го потупа с обич по бузата.

— Не се притеснявай толкова, Яник…

Малкият Ян. Дирк го беше наричал така, докато бяха работили заедно в полицията. Той беше с по-нисък чин, но по-младият комисар Фабел веднага беше оценил огромния опит на по-възрастния полицай, който можеше да му бъде от полза. Дирк по свое желание му беше показал тънкостите на професията. Беше се отнесъл по същия начин и към Франц Веберн, младия полицай, загинал същия ден, когато Фабел беше ранен. След престрелката Дирк беше дошъл на свиждане на Фабел в болницата и тогава той го видя за пръв път без заразителното му чувство за хумор.

Спря да вали, слънцето се опита да пробие през кълбестите облаци и хвърли върху паркираните автомобили приличната на дантела сянка на крановете. Фабел плати бирата и кафето. Метна на щанда още няколко монети.

— Ще взема и един „Шау Мал!“^[5] — каза той и издърпа от поставката едно списание.

— Не знаех, че четеш „Шау Мал!“ — учуди се Дирк.

— Не го чета…

Фабел разтвори сгънатия таблоид. Заглавието върху първата страница го удари право в лицето: „МАНИАКЪТ ИЗКОРМВАЧ НАНАСЯ ПОРЕДНИЯ СИ УДАР! ПОЛИЦИЯТА В ХАМБУРГ Е БЕЗСИЛНА ДА ГО СПРЕ!“ Отдолу имаше снимка на Хорст ван Хайден и текст към нея: „Началникът на управление «Тежки престъпления» Ван Хайден, човекът, който не успява да гарантира сигурност на жените в Хамбург“.

— Мамка му — изруга тихо Фабел.

Ван Хайден сигурно беше позеленял от яд. Уводната статия сипеше огън и жупел срещу него. Предлагаше се и награда за информация. Материалът върху средната страница също беше посветен на случая. Поредното огромно заглавие гласеше: „КОЙ ПРАВИ ВСИЧКО ВЪЗМОЖНО ДА ЗАЛОВИ ЧУДОВИЩЕТО? «ШАУ МАЛ!» ПРЕДЛАГАМЕ 10000 ЕВРО ЗА ВСЯКА ИНФОРМАЦИЯ, КОЯТО ЩЕ ДОВЕДЕ ДО ЗАДЪРЖАНЕТО И ОСЪЖДАНЕТО НА ТОЗИ МАНИАК!“

— Какво има? — попита Дирк. Фабел му метна вестника върху щанда. — А, сега разбирам… чакай да видим дали ще позная, случаят е твой, нали?

— Позна. — Фабел изпи бирата, после и кафето и остави сандвича непокътнат върху щанда. — Трябва да вървя! Нищо чудно Ван Хайден вече да е обявил награда за кожата ми.

— Чао, Ян!

Сряда, 4 юни, 2:45 ч. следобед

полицейското управление на Хамбург

Седми отдел към управление „Борба с организираната престъпност“ е отделен от другите помещения в сградата на полицията в Хамбург с тежка врата, зад която има и пропуск. Коридорите, водещи към отдела, се следят с камери и всеки, който се доближи, се наблюдава от въоръжения полицай на пропуска. Помещения, които се охраняват най-строго в сграда, която също се охранява: полицейско управление вътре в полицейското управление.

Борбата срещу организираната престъпност в Хамбург се беше превърнала в потайна, изпълнена с насилие игра. Мафиите на имигрантите, най-вече на турците, руснаците, украинците и литовците, постоянно си оспорваха с местните германски банди надмощието на двата най-доходоносни престъпни пазара: проституцията и наркотиците. Вътре в отдела дори имаше обособен подотдел, който държеше под наблюдение Ангелите на ада в Хамбург — те също бяха завзели парне от пазара на организираната престъпност в града.

Ето защо Седми отдел постепенно си беше извоювал славата на служба, където всичко бе строго поверително. Бушуваше война и офицерите в отдела бяха започнали да мислят по-скоро като войници, отколкото като полицаи.

Фабел се доближи до матовата врата и натисна звънеца. Казаха му по високоговорителя над вратата да се представи и той доближи до камерата служебната си карта. Грубият електрически звън и силното щракване потвърдиха, че е допуснат да влезе. На пропуска го чакаше по-възрастен униформен полицай с едро телосложение и бръсната глава.

— След малко ще дойдат да ви вземат, господине — усмихна се той. Но явно беше отвикнал. — Ще ви заведат при главен комисар Бухолц.

Фабел тъкмо беше седнал в тясното пространство, обособено като чакалня, когато се доближи друг едър като канара мъж. Русата му коса беше подстригана съвсем късо, от мускулите платът на черното му поло се беше опънал. През широките рамене беше преметнат светлокафявият ремък на кожения кобур, в който стърчеше голям автоматичен магнум. След като се доближи, мускулестият мъж се усмихна и показа ред съвършени бели зъби. Първото, което изникна в съзнанието на Фабел, беше въпросът: „Дали не хапе?“

— Добър ден, господин главен криминален комисар. Аз съм криминален комисар Лотар Колски, подчинен съм на главен комисар Бухолц.

Фабел се изправи, но и докато се ръкуваше с Колски, го гледаше от долу нагоре.

— Елате с мен, господин Фабел, ще ви отведа при шефа.

Докато вървяха по коридора, Колски продължи да приказва от любезност. На Фабел всичко му се стори много нереално: той крачеше до огромния въоръжен мъжага, който му говореше за времето и как, макар че сезонът да бил минал, смятал да излезе в отпуск и да отиде да си почине може би на Гран Канария.

От двете страни на коридора имаше еднакви кабинети, където офицерите работеха по двама, единствен Бухолц очевидно разполагаше със самостоятелно помещение. Колски отвори вратата и изчака Фабел да влезе пръв, а докато минаваше покрай него, той изпита чувството, че е незначителен спътник, който кръжи около огромна планета. Зад голямото писалище с компютър отгоре седеше мъж на около петдесет и пет години. Вече оплешивяваше, а малкото останала му черна коса бе подстригана съвсем късо и се сливаше с четината, от която се чернееше долната част на волевото му лице. Носът му очевидно бе чупен многократно. Фабел беше чувал, че в по-младите си години Бухолц е бил боксьор, и сега забеляза по стената отзад снимките в рамки: същото лице, макар по-младо, по-тънко, но също толкова яко тяло. Всяка от фотографиите показваше различен етап от пътя на Бухолц като боксьор аматьор и от преобразяването на носа му. На една от снимките още ненавършилият и двайсет години Бухолц по боксьорски екип държеше високо купа. Отдолу пишеше: „Шампион на Харбург, Хамбург, в средна категория младша възраст, 1964 г.“.

— Заповядайте, седнете, господин Фабел. — Бухолц се понадигна от стола и посочи един от двата стола пред писалището. Фабел седна и се изненада, когато Колски придърпа другия стол. — Криминален комисар Колски оглавява групата, която държи под наблюдение Улугбей — обясни Бухолц, — и вероятно ще може да ви каже повече от мен.

— Може би не се налага — подхвана Фабел, — но докато разследваме случая, ми се иска да държим връзка с вашия отдел — очевидно с вас, господин Колски. Смятаме, че жертвата е била проститутка, която навярно е работела за Улугбей… чрез сводника си Клугман, бивш полицай от управлението в Хамбург.

Бухолц и Колски се спогледаха многозначително.

— О, да — каза Колски, — господин Клугман е наш добър познайник. Заподозрян ли е във вашето разследване?

— Не. Поне засега. А трябва ли да е заподозрян?

— Казвате, че става въпрос за сериен убиец. За психопат ли? — попита Бухолц.

— Да… — Фабел разлисти папката и му подаде снимка от местопрестъплението. Бухолц я разгледа мълчаливо и я връчи на Колски, който подсвирна. — Ето какво е забъркал нашият човек — обясни Фабел. — Има ли някакви причини да се занимаем по-отблизо с Клугман?

Бухолц поклати глава и погледна Колски, който сви широките си рамене и каза:

— Не, познавам Клугман от едно време. Той е ченге, което се продаде… Улугбей понякога използва мускулите му, но не си представям Клугман да извърши подобно нещо. Той е наемник, а не психар.

— Доколкото разбрах, преди да го уволнят, е работил при вас в Седми отдел като командос, прикрепен към групата за борба с наркотиците…

— Точно така… за съжаление — потвърди Бухолц. — Издънихме се с няколко операции. Хората, които държахме под наблюдение, явно имаха вътрешна информация, но на нас и през ум не ни минаваше, че я предоставя някой от нашите хора. После, разбира се, се установи, че Клугман я заменя срещу дрога. Ако тогава не го бяхме изритали, кой знае какви вреди щеше да нанесе на работата…

— Как го заловихте?

— Претърсихме шкафчето му — уточни Колски. Той кръстоса ръце и мускулите му изпъкнаха като дебели въжета под плата на полото. — Намерихме нерегистриран автомат, пачка банкноти и малко кокаин…

— Тук, направо в управлението?

— Да.

— Не ви ли се стори малко странно… Дори удобно?

— Всъщност да, стори ни се — отвърна Бухолц. — Другото, което ни учуди, бе, че го натопиха с анонимно обаждане, иначе изобщо нямаше да го заловим. Но Клугман си призна почти веднага, че използва наркотици, и заяви — бил решил, че управлението е най-безопасното място да ги скрие. В края на краищата на кого ще му хрумне да търси тук наркотици?

— Но ние говорим за съвсем малко количество, нали?

— Да, няколко грама. Но достатъчно. — Бухолц се наведе напред. — Както казахте и вие, всичко стана прекалено лесно, но ние имаме някакво предположение за причината.

— И какво е то?

— Клугман е много полезен на Улугбей. Така и не успяхме да докажем, че той му предоставя информация за операциите срещу турците. Ако го бяхме направили, сега Клугман щеше да е зад решетките. Но единственото, в което успяхме да го изобличим, беше притежанието на малкото количество наркотици и на незаконното огнестрелно оръжие. Дори не му иззехме парите: нямаше как да докажем, че са мръсни. Това беше достатъчно, за да го изритаме от полицията, но не и да го обезвредим.

Колски продължи нататък:

— Улугбей обаче можеше да ни предостави доказателствата, които ни трябваха… и главата на Клугман на тепсия.

Фабел кимна.

— Значи Клугман не е имал друг избор, освен да работи за Улугбей.

— Точно така — потвърди Бухолц.

— И вие смятате, че зад анонимното обаждане е стоял Улугбей, така ли?

— Възможно е, но е почти изключено. Сега Клугман е много ценен за Улугбей — като източник на информация и добре обучен боец, но му беше далеч по-полезен като полицаи от елитна част със специално предназначение.

— И кой е натопил Клугман? Имате ли някакви предположения?

— И ние недоумяваме — отговори Бухолц. — Информацията беше изключително ценна — за такива неща обикновено плащаме скъпо и прескъпо на информатора. Наистина беше много странно, че я получихме безплатно и анонимно.

— Може би някой в организацията на Улугбей си гони своите интереси?

— И това е възможно, но е твърде невероятно. Тези проклетници, турците, не си поплюват. Който пропее пред полицията, не само престъпва неписаните им закони, но и се излага на опасността да бъде наказан със смърт — доста неприятна смърт, — и лицето му да бъде обезобразено.

— И дори да не те е страх какво ще се случи с теб — допълни Колски, — съществува вероятността да си отмъстят на близките ти, независимо дали те са тук, в Германия, или в Турция.

Фабел кимна замислено, после почука по снимката от местопрестъплението.

— Възможно ли е това да се вмества в тази категория? Да е някакво наказание? Някакво ритуално предупреждение, както се прави по престъпните банди…

Бухолц се усмихна — както се стори на Фабел, донякъде покровителствено — и погледна Колски.

— Не, господин Фабел, това няма нищо общо с обичаите на престъпните банди. Според мен е по-безопасно да се придържате към предположението за серийния убиец. След като казах това, нека подчертая, че никак не ми харесва тази връзка с Улугбей… — Бухолц се извърна към подчинения си. — Лоша работа, нали, Лотар?

— Да, шефе.

Бухолц пак погледна Фабел.

— Ако Улугбей е искал момичето да умре, то е щяло просто да изчезне. А ние вероятно е нямало и да разберем. Ако, от друга страна, Улугбей е искал да сплаши със смъртта й останалите, ако тя например го е измамила нещо или е пропяла — щяхме да я намерим с куршум в главата. Или в най-лошия случай, ако той наистина е искал смъртта й да бъде за назидание, са щели да я удушат. При всички положения точно сега Улугбей внимава да не привлича вниманието.

— Така ли!

— Той има един братовчед — Мехмет Йелмъз — продължи Колски. — Успехът на Улугбей се дължи главно на неговите усилия. Йелмъз се стреми да узакони голяма част от престъпната дейност на Улугбей и е смятан за мозъка, който движи най-доходоносните далавери. Точно Йелмъз е негласният главатар. Понякога Улугбей си е голям Arschloch^[6]. Избухлив и непредсказуем е, случва се и да е неописуемо жесток. Ако някой обиди организацията му или отправи заплаха, той се държи направо като ненормален и осейва всичко наоколо с трупове — точно тогава обикновено сме на крачка от това да го заловим. Тогава Улугбей изобщо не мисли. Но истинската ни цел всъщност е Йелмъз. Той озаптява Улугбей и ни пречи да се доберем до безспорни доказателства. И макар да се опитва да узакони дейността би, е направо безпощаден. Ако тръгне да убива, обмисля всичко като военна операция… пипа хладнокръвно и безпогрешно и не оставя никакви улики и следи. Охраната и мерките му за сигурност са непробиваеми. При всички положения Йелмъз внимава много да няма издънки и около организацията да не се вдига излишна шумотевица, за да не се провалят намеренията му да узакони дейността й.

— Значи според вас те нямат пръст във всичко това?

— Изключено — потвърди Бухолц. — Стилът им изобщо не е такъв, камо ли пък сега. Но този тип е убивал и друг път, нали?

— Да. Поне ние знаем за още един случай.

— И предишната жертва не е свързана с организацията на Улугбей, нали?

— Не. Най-малкото не знаем да е свързана.

Бухолц сви рамене и вдигна длани. След миг посочи някак разсеяно към папката в ръката на Фабел.

— Ще ни предоставите ли копие?

Фабел му подаде екземпляра, който му беше донесъл.

— Това е за вас, господин главен комисар.

Бухолц я връчи демонстративно на Колски.

— Ще държим връзка, господин Фабел. И ще ви бъдем признателни, разбира се, ако ни уведомите, в случай че решете да разследвате пряко някого от организацията на Улугбей.

— Точно заради това съм тук, господин главен комисар.

— Благодарен съм ви — повтори Бухолц. — Не можем, естествено, да искаме да участваме пряко в разследването, но поне можем да не си пречим взаимно.

— Надявам се това да е от полза и на двата отдела, господин Бухолц.

Сряда, 4 юни, 4:30 ч. следобед

Пьозелдорф, Хамбург

Наближаваше пет следобед, когато Фабел отключи входната врата на жилището си. Взе пощата и започна да я преглежда, като затвори с рамо вратата след себе си. Метна на масичката пликовете и папките, които беше донесъл вкъщи, и мина през кухнята, ярка ниша от стомана и мрамор до всекидневната. Зареди кафемашината и я включи, после отиде в банята, съблече се набързо и пъхна ризата и бельото си в пералнята отстрани. Обръсна се и застана под душа. Не се помръдваше, само наклони назад глава, така че мощната струя да се впие в лицето му и струите вода да се стичат надолу по тялото му. Водата бе доста гореща, но Фабел не пусна студена — надяваше се така да махне от себе си мръсотията от нощта.

Прехвърли наум последните единайсет часа. Опита да се съсредоточи върху фактите, върху картината, която малко по малко извикваше в съзнанието му, но не успя да заличи образа, който през няколко секунди блясваше в ума му: трупа на мъртвото момиче. Божичко, онзи беше изтръгнал белите му дробове… какво ли чудовище бе способно на такова деяние? Ако подбудите бяха сексуални, какво извращение би накарало човек да изпитва наслада от такова нещо? Фабел се замисли за Клугман, за това как човек, толкова покварен от сребролюбието, дрогата и насилието, се е разграничил ясно, с лекота от подобно невъобразимо деяние. Фабел беше пълно отрицание на Клугман. Те олицетворяваха двете крайности в човешката природа, озовали се на едно място заради жестокост, отричаща човешкото във всичките му разновидности.

Макар да стоеше гол под душа и да беше обгърнат като в облак от прекалено горещата вода, Фабел пак усещаше ледена тръпка, която го беше стиснала с мразовити пръсти под лъжичката. Този студ беше породен от един-единствен факт, който Фабел бе затаил дълбоко в себе си: този тип щеше да убие отново и това бе сигурно, точно както и че утре слънцето ще изгрее.

След душа Фабел облече черен кашмирен пуловер и яке и закачи автоматичния пистолет на черния кожен колан, който беше сложил на светлия панталон. Сипа си кафе и отиде с него до огромните прозорци. Живееше в Пьозелдорф, в квартал Ротербаум. Апартаментът му се намираше на последния етаж в скъпа сграда от началото на XX век, разположила се със строга самоувереност, точно както и съседните постройки, на една пресечка от Милхщрасе. Когато бяха ремонтирали сградата, за да я превърнат в жилищен блок, бяха сложили в апартамента на Фабел огромни прозорци от пода почти до тавана, които гледаха към покривите на Магдалененщрасе и към обточения с паркове Аусеналстер. От прозорците Фабел можеше да наблюдава как червено-белите корабчета прекосяват на зигзаг Алстер и взимат пътници: туристи, хора, тръгнали на работа, влюбени — от единия бряг, за да ги откарат до другия с весел точен ритъм, вдъхващ живот на града. Когато слънчевата светлина падаше под определен ъгъл, Фабел виждаше едва доловимия тюркоазен блясък на иранската джамия в Шоне Аусихт на отсрещния бряг на Алстер. Всеки път, когато се наслаждаваше ненаситно на гледката, той благославяше незнайния архитект за тези прозорци.

Живееше тук от години. Харесваше му. Жилището се намираше точно там, където студентският квартал — университетът беше само на две крачки — опираше в богатия лъскав Пьозелдорф. В едната посока Фабел можеше да обикаля из безбройните книжарници и музикални магазини по Гринделхоф или да отиде на късната прожекция на някой никому неизвестен чужд филм в кино „Абатон“. В другата посока можеше да се потопи в изтънченото охолство на Милхщрасе с нейните винарни, джаз клубове, бутици и ресторанти.

Облаците най-сетне бяха отстъпили небето на слънцето. Фабел се вторачи невиждащо в гледката, под лъжичката го глождеше тъпо безпокойство, от което му се повдигаше. Той отново погледна към Аусеналстер и се опита да попие неговото спокойствие. Панорамата на Хамбург, която се беше ширнала зад прозорците на жилището, му се видя някак похлупена. Той насочи поглед към хоризонта, после го плъзна като лъча на фенер по познатата гледка: огромното огледало на реката, отразила стоманеното небе, зелените площи, осеяли града, подредените спретнати жилищни сгради и учреждения, разположили се като улегнали самодоволни еснафи, които наблюдават как напредва денят. Днес гледката не вдъхна спокойствие на Фабел. Днес това не беше „другият“ Хамбург, откъснат от града, където той работеше. Днес, докато се взираше, Фабел усети как градът, който обичаше, се слива с града, който пазеше. Някъде там се спотайваше нещо чудовищно. Нещо зло. Нещо, белязано с такова насилие и злост, че на Фабел му беше трудно да го свърже с човешко същество.

Той се върна в кухнята и си наля още кафе. Докато минаваше покрай телефона, натисна копчето за съобщенията. Бездушният електронен глас оповести, че има три нови съобщения. Първото беше от „Хамбургер Моргенпост“, искаха да чуят мнението му за последното убийство. Как, да го вземат мътните, се бяха добрали до домашния му телефон? А и вече трябваше да знаят, че е безпредметно, и се налага да изчакат официалното изявление. Останалите две съобщения бяха от друга журналистка, Анжелика Блюм. Името, което Мария му беше споменала. Тонът й беше странен, настойчив. Вместо да иска от Фабел някакъв коментар, във второто съобщение тя беше отсякла: „Трябва да поговорим на всяка цена…“ „Нов подход, няма що — помисли Фабел. — Не се занимавай с нея.“

Изпи кафето и отиде при телефона. Обади се на двама души. Първо на Вернер в службата: той разговаряше по другия телефон и Фабел му остави съобщение, че тръгва към тях. За да набере втория телефон, той стисна слушалката между рамото и ухото си и затърси в бележника номера. Телефонът звъня дълго, докато отсреща отговорят.

— Ало!

— Махмут? Фабел е. Трябва да се срещнем…

— Кога?

— На туристическите корабчета. В седем и половина…

— Добре.

Фабел затвори, пъхна бележника обратно в джоба на якето и включи телефонния секретар. Тръгна да излиза, но се върна и прослуша още веднъж съобщенията. И този път чу телефона на Анжелика Блюм — започваше с 040, значи беше хамбургски. Сега вече си го записа върху листовете отстрани на апарата. За всеки случай.

Стъпките му в кънтящия вход тъкмо бяха заглъхнали, когато телефонът иззвъня. След две позвънявания се включи телефонният секретар със записаните напътствия на Фабел: който се обажда, да остави след сигнала съобщение. Гласът беше на жена, която изруга наистина отчаяно; „Мамка му“, и затвори.

Сряда, 4 юни, 4:30 ч. следобед

хотел „Алтона Кроне“, Хамбург

Пристигна на рецепцията едва ли не царствено. Високият слаб мъж към осемдесетте, облечен в светлосив шлифер и по-тъмносив официален костюм, беше заобиколен от цял облак едри като канари бодигардове в черни кожени якета. Вървеше изправен, като мъж, с двайсетина години по-млад, а острите му черти, гърбавият нос и гривата гъста коса с цвят на слонова кост му придаваха аристократичен нагъл вид.

Появата му във фоайето беше възвестена от цяла канонада фотографски светкавици. За да имат по-добра видимост, някои от фотографите започнаха да подскачат зад обръча от мускули и черни кожени якета, един дори се просна на мраморния под.

Когато високият мъж отиде при администратора, облакът от бодигардове се разтвори, за да го пусне. Администраторът от рецепцията, който се беше нагледал на какво ли не; на рокгрупи, политици, кинозвезди и милиардери със самочувствие, огромно точно като банковите им сметки, не вдигна очи, докато групичката не застана точно пред него. Сетне попита с учтива, но и отегчена усмивка:

— Какво обичате, драги господине?

— Имам резервация…

Високият мъж говореше с кънтящ властен глас. Администраторът от рецепцията продължи да излъчва чудовищно безразличие.

— Името, ако обичате? — попита той, макар и да го знаеше много добре.

Високият мъж издаде челюст, като отметна назад глава и погледна властно иззад орловия си нос администратора, сякаш бе поредната му плячка.

— Айтел — отговори мъжът. — Волфганг Айтел.

През множеството се промуши журналист, размъкнат мъж към четирийсетте с теме, което проблясваше под паяжината нехайно сресани руси кичури.

— Господин Айтел, наистина ли смятате, че синът ви има някакви шансове да стане кмет? Хамбург все пак се слави с либералните и социалдемократическите си традиции…

Очите на Айтел изстреляха лазерен лъч от презрение и високомерие.

— Важно е какво мислят жителите на Хамбург, а не какво им казват да мислят хора като вас. — Айтел надвеси хищнически лице над репортера. — Жителите на Хамбург купуват списанието на моя син… „Шау Мал!“ се превърна в глас на обикновения човек от улицата. Жителите на Хамбург искат да бъдат чути — те заслужават да бъдат чути. Синът ми ще направи всичко възможно да бъдат чути — от страниците на „Шау Мал!“, чрез самия него — като градски съветник, а накрая и като кмет.

— И какво послание ще отстоява той от тяхно име? — намеси се една журналистка: привлекателна жена на около четирийсет и пет години с късо подстригана светлокестенява коса. Беше облечена в скъп черен костюм на „Шанел“, с пола, достатъчно къса, за да се виждат все още стегнатите й красиви крака.

Тя протегна диктофона иззад един от бодигардовете, който сложи възпиращо едрата си длан върху рамото й.

— Махнете ръката, Schatzchen^[7], или ще ви съдя за посегателство срещу личността — дрезгавият й глас прозвуча спокойно, но и точно толкова заканително.

Ръката беше махната. Айтел се извърна към журналистката. И тя като него говореше с южняшки акцент. Айтел тракна с токове и кимна отсечено, сякаш се кланяше.

— Gnadige Frau^[8]… разрешете да отговоря на въпроса ви. Посланието, което моят син ще отстоява — посланието на жителите на Хамбург, — е просто. То е, че на Хамбург вече му е дотегнало от тълпите имигранти, от наркопласьорите, които тровят децата ни, от ширещата се престъпност, от чужденците, които заемат работните ни места, опропастяват културата ни и превръщат Хамбург — а и другите прекрасни германски градове — в клоака на престъпността, проституцията и наркотиците.

— Значи обвинявате чужденците?

— Всъщност ви казвам, уважаема госпожо, че прехваленият експеримент с многообразието от култури, отстояван толкова ревностно от социалдемократите, се провали. За съжаление сега сме принудени да живеем с този провал. — Айтел се изпъчи и се поизвърна към рецепцията, като погледна над главите на бодигардовете и превърна отговора си в нещо като обръщение към насъбралите се. — Докога ще търпим това постоянно покушение срещу живота на честните германци? Цялата тъкан на обществото ни е разядена. Никой не се чувства в сигурност и безопасност…

Айтел пак се извърна към журналистката и се усмихна. Лицето й под гъстата светлокестенява коса беше волево, с големи пронизващи зелени очи, с месести устни с яркочервено червило и добре очертана челюст. Тя не отвърна на усмивката му.

— Господин Айтел, списанието на сина ви „Шау Мал!“ се слави с това, че набляга на сензациите и често пъти… как ли да се изразя… представя едностранчиво сложните наболели политически въпроси. Можем ли да обобщим по този начин политическите възгледи на съюза „Германия за германците“?

Всеки въпрос се разбиваше в стената на добронамереността на Айтел и бързо и неотклонно я подкопаваше. Усмивката не помръкна, но тънката горна устна на мъжа се сви в нещо, което съвсем не изразяваше дружелюбно отношение.

— Има сложни въпроси, има и прости. Това, че обществото ни е покварявано от чужди елементи, е прост въпрос. И има прост отговор.

— Изгонването им ли? Или под „просто“ решение вие разбирате „окончателно“? — попита другият журналист, който се беше наклонил към Айтел.

Той не му обърна внимание и продължи да гледа с пронизващ като лазерен лъч поглед жената.

— Уместен въпрос, господин Айтел. Ще отговорите ли на него? — Журналистката замълча, но не го изчака да даде отговор. — Или може би предпочитате да обясните защо, при положение че и двамата със сина ви сте настроени толкова много срещу чужденците, групировката „Айтел“ преговаря за закупуването на недвижими имоти тук в Хамбург с източноевропейски капитали?

За стотна от секундата Айтел като че ли се обърка. После в очите му се мерна нещо мрачно и злобно.

Точно тогава във фоайето влезе втора група. По-малка, по-достолепна. По-малко мускули и повече деловитост. Айтел се извърна към нея, без да отговаря на въпроса.

— Татко!

До Айтел се приближи набит мъж, висок най-много метър седемдесет и два, с гъста тъмна коса и красиво лице, прорязано от широка усмивка. Стисна му ръката, разтресе я и положи другата си длан върху рамото на по-високия мъж.

— А това, уважаема госпожо, е синът ми. Норберт Айтел, следващият кмет на Хамбург!

Отново блеснаха фотографски светкавици.

Журналистката се усмихна, но не за поздрав, а от учудване колко различни на външен вид бяха бащата и синът.

— Познавам вече Норберт, разбира се…

Тя пак се усмихна и протегна ръка на по-ниския и по-млад Айтел. Той отвърна на усмивката и й целуна ръка.

— Извинявайте — намеси се възрастният Айтел, — но се опасявам, че ни предстои да обсъдим много важни неща.

Двамата кимнаха отсечено. По-възрастният протегна ръка.

— Не отговорихте на въпроса ми, господин Айтел — напомни спокойно журналистката.

— Може би някой друг път. За мен беше удоволствие, уважаема госпожо…

Журналистката се отдалечи с усмивка. „Уважаема госпожо…“ Лично тя би се обърнала така към някоя строга възрастна аристократка.

Докато Айтел — баща и син — я гледаха как върви през фоайето към изхода, усмивката на Волфганг Айтел беше изместена от по-хищнически израз и, без да се обръща към сина си, попита:

— Коя беше тази, Норберт?

— Тази ли? Журналистка на свободна практика… доста уважавана, сътрудничила е на „Шпигел“ и „Щерн“.

— Името… — Прозвуча по-скоро като заповед, отколкото като въпрос.

— Блюм… Анжелика Блюм.

Сряда, 4 юни, 6:45 ч. вечерта

магистрала 73, Хамбург-Куксхафен

Страхът го прониза като електрически ток. Приятен страх, който го погъделичка по главата и от който усети тежест в гърдите. Сам беше избрал да го направи и нито за миг не съжаляваше, че е поел всички рискове.

Свали първо едната, после и другата си ръка от волана, избърса потта, избила по дланите му, и отново насочи вниманието си към пътя. Само това оставаше — да му направят пътна проверка или да стане дребно произшествие. Да спука гума и патрулът по аутобана да му се притече на помощ. И всичко щеше да приключи. Намести огледалото за обратно виждане, така че да провери какво прави жената. Беше се свлякла на задната седалка. Звучното й дишане беше дълбоко, но неравномерно, със свистене. Мамка му! Дали не беше прекалил с дозата? „Само да не вземеш да умреш — изруга, понеже знаеше, че жената не може да го чуе. — Стой жива още два-три часа, тъпа кучко!“

Сряда, 4 юни, 7:40 ч. вечерта

Аусеналстер, Хамбург

Увеселителното корабче, което потегляше в седем и половина вечерта, проблясваше като, златно под залязващото слънце, удържало най-после победа над дъжда. Фабел беше застанал на палубата и се бе подпрял на перилата. Нямаше много пътници, а на палубата седеше само възрастно семейство, разположило се на една от пейките. Двамата просто наблюдаваха водата, не говореха, не се докосваха, не се поглеждаха. На Фабел му се стори, че им е останало да споделят единствено самотата, и за миг се замисли, че откакто се бе развел, самотата му бе станала пълна. Несподелена и необратима. Беше се срещал с доста жени, но с всяка нова връзка се появяваше и силната болка, нещо като вина, след което връзката се разпадаше. Фабел търсеше нещо, за което да се залови, нещо, което да внесе усещането за смисъл, но така и не го намираше. Беше израсъл сред сплотените лутерани в Източна Фризия, където хората се женеха до гроб. За добро или — доста често — за лошо. Никога не му беше хрумвало, че ще бъде друго, освен съпруг и баща на пълен работен ден. Това беше постоянна величина в живота му, точка на равновесие, както работата в полицията. После жена му Ренате беше махнала жалона на брака от живота му и от много, много отдавна Фабел имаше чувството, че се е загубил. И сега, пет години след развода, споделеше ли леглото на някоя жена, имаше чувството, че върши малко прелюбодейство, че изневерява в брак, който отдавна не съществуваше.

Корабчето продължи да се плъзга нататък. Фабел се беше качил на Алстерпарк и сега се отдалечаваха от зелените и златни пространства, които сякаш грееха от залеза. Фабел тъкмо си погледна часовника — осем без двайсет, — когато усети, че някой се е подпрял до него на перилата. Обърна се и вися висок турчин на около трийсет и пет години с въздълго красиво лице и гъста черна коса. Турчинът се усмихна широко и бръчките около очите му станаха още по-дълбоки.

— Здравей, господин главен криминален комисар. Как върви борбата с престъпността?

Фабел се засмя.

— Какво да ти кажа? То е като в твоя бизнес, никога не оставаме без работа. А как е светът на порното?

Турчинът прихна в такъв звучен смях, че двамата старци погледнаха безизразно към тях, после пак забиха погледи в хоризонта.

— Вече не се занимавам с това. Нали знаеш, нови технологии, видео, дивиди, компактдискове, с това се занимавам сега. — Той въздъхна с пресилена тъга. — Никой вече не търси старите мръсни снимки. Това е достатъчно, за да те принуди да се захванеш с почтен бизнес.

— Не мисля, че има такава опасност. — Фабел замълча. — Радвам се да те видя, Махмут. Как я караш, сериозно те питам?

— Добре, де. От време на време продавам на таблоидите по някоя и друга папарашка снимка. Току-що осребрих чек за две хиляди евро от „Шау Мал!“ за снимка, на която се вижда как един от най-преданите и достопочтени градски съветници излиза от стриптийз бар.

— „Шау Мал!“ ли? — изненада се Фабел.

Махмут се засмя.

— О, нямат нищо против да работят и с турчин, стига това да вдигне тиража.

— И не е трудно да се досетя, че въпросният градски съветник е социалдемократ, нали? — попита Фабел.

— Естествено.

— Не проумявам защо изобщо се занимаваш с тях. В края на краищата те са си заклети расисти.

Махмут сви рамене.

— Виж какво. Роден съм и съм израсъл в Германия. Германец съм като всички останали. Но тъй като родителите ми са дошли от Турция като гастарбайтери, почти цял живот, всъщност до правителството на Шрьодер, нямах право на паспорт и гражданство. — Полуусмивката върху лицето му помръкна. — Решил съм да взема от тази страна всичко, каквото мога.

Фабел се вторачи във водата. Корабчето беше дошло откъм източната страна на Алстер, при Уленхорст, и се отправяше на юг.

— Не мога да те виня, Махмут. Но смятам, че наистина имаш талант. Някои от снимките, които направи на семействата на имигранти, са наистина блестящи… Неприятно ми е, че пилееш така дарбата си.

— Виж какво, Ян. Гордеех се с тези фотографии, но никой не искаше да ги купува. Затова започнах да правя евтинии за жълтите вестници, а когато и оттам нямам поръчки, се хващам с порноснимки. Знаеш, че и на мен ми е страшно неприятно, но трябва да си вадя някак хляба.

— Да, знам.

— Но ти едва ли се обади, за да обсъждаме душевното ми състояние — усмихна се отново Махмут. — С какво мога да ти бъда полезен?

— С едно-две неща. Първо… — Фабел бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади една снимка. Беше лицето на убитото момиче. Снимката беше направена в моргата и кръвта беше измита, а косата сресана назад — от смъртта и стерилната светлина лицето приличаше на бездушна маска. — За съжаление разполагаме само с това и с една мътна снимка на момичето като тийнейджърка. Познаваш ли го?

Махмут поклати глава:

— Не.

— Погледни добре. Според мен е била проститутка. Може би е работила и в порно индустрията.

— Не се сещам… но… но на снимката не е в най-добрия си вид. Трудно ми е да кажа.

Махмут му подаде фотографията.

— Задръж я, поразпитай — рече Фабел. — Важно е.

— Как се казва?

— Точно там е работата, Махмут. Знаят я като „Моник“ но това според мен е някакъв професионален псевдоним, няма си име, няма постоянен адрес, не знаем нищо за нея до нощта, когато е била убита. Освен едно: в горния край на дясното бедро има белег от огнестрелна рана. Смятаме, че е била ранена някъде преди пет-десет години. Това говори ли ти нещо?

— Съжалявам, Ян… Но нека поразпитам, може да изскочи нещо. Как е била убита?

— Някой е решил да проведе с нея урок по анатомия. Разрязал я е и е извадил белите дробове.

— Ужас! — Махмут наистина беше стъписан. Фабел не проумяваше как е успял да запази интелигентността и човещината си, при положение че работеше в порно индустрията. — Това ли е нашумелият случай, за който вестниците се надпреварват да пишат?

— Да — потвърди Фабел. — Този тип е първа точка в дневния ни ред. Очевидно е сериен убиец. Длъжен съм да го заловя, докато апетитът му не се е възвърнал.

— Ще направя каквото мога. Но знаеш, че трябва да внимавам. Средите, в които се движа, не се славят с гражданската си отговорност. Ако надушат, че работя за ченгетата, нищо чудно и аз да се озова в моргата.

— Знам… и в този случай бъди особено предпазлив…

— Защо?

— Има много неща, за които и аз не знам нищо. Най-неочаквано и от разузнаването започнаха да проявяват интерес… а човекът, наел апартамента, е бивш командос от отряда за бързо реагиране.

Махмут трепна.

— Ханс Клугман ли?

Фабел се изненада, че турчинът знае името.

— Познаваш ли го?

— Бегло. Пътищата ни са се пресичали. — Махмут се изправи и се дръпва една крачка встрани от Фабел. — О, не… я чакай… Клугман е свързан с Улугбей и Мехмет Йелмъз, нали?

— Смятаме, че да.

— Виж какво, Ян, когато мога, ти помагам. В края на краищата ти го дължа… но това тук е различно. И дума да не става да ходя да слухтя около Улугбей. Той не само е най-големият кръстник на турската мафия в Хамбург, но е и главорез. Изобщо не си поплюва.

— Добре, добре, успокой се! — Фабел вдигна ръце, сякаш за да притъпи настойчивостта, с която Махмут му отказваше. — Не те пращам да правиш нещо опасно, искам само да надаваш ухо. Виж дали можеш да се добереш до нещо за Клугман. Всъщност какво знаеш за него?

— Знам само, че е един от биячите на Ерсин Улугбей и от време на време си докарва пари и като сводник. Със сигурност е дребна риба, но и той не цепи басма на никого. Има приятелка… Соня Брун, стриптийзьорка в бар „Рай“. Навремето беше проститутка, Клугман й беше сводник, но я изтегли от улицата. Очевидно любовта е надделяла над бизнеса.

— А ти откъде я познаваш?

— От „Еликсир“, нали се сещаш, порно списанието. Преди половин година ми бяха поръчали две-три снимки. Сред момичетата беше и Соня. Добро дете… сърцето ми се късаше да го гледам какви неща върши, докато го снимам. Клугман дойде да я вземе от снимките. Беше ядосан, накара й се. После я изтегли от улицата и тя престана да се снима.

— А този стриптийз бар „Рай“?

— Там Клугман е нещо като бияч. „Рай“ не е прикрит публичен дом. Печели по обичайния начин: дебели пияни бизнесмени от Франкфурт и Щутгарт зяпат стриптийзьорките и са прекалено замаяни, за да забележат, че им пробутват чаша долнопробно вино за трийсет евро. Там обаче няма чукане. Улугбей купи заведението преди около година, очевидно на сметка. После сложи за управител Хофкнехт… все едно да сложиш вегетарианец за управител на месарница. Улугбей знае, че Хофкнехт няма да закача момичетата. Той явно си пада повече по осемнайсетгодишни момченца. Доколкото разбирам, работата на Клугман е да гони скандалджиите и ако някой от „клиентите“ започне да мърмори заради високата сметка, да му я обясни: Знаеш какво имам предвид. — Махмут замълча, поклати глава и се засмя горчиво. После лицето му отново се озари от обичайната широка усмивка. — Добре… Ще поразуча и ще договоря със Соня. Дори ще приказвам с онзи стар мръсник Арно Хофкнехт. Ще видим какво ще излезе. Но не ти обещавам нищо.

Фабел също се усмихна.

— Няма нужда да обещаваш. Благодаря ти, Махмут. Ето ти обичайната сума, да си покриеш разходите…

Фабел извади от вътрешния си джоб издут плик и го подаде на Махмут, който побърза да го прибере в якето си.

— Има още нещо за мафиотите на Улугбей, което трябва да знаеш… в случай че вече не си научил…

— Така ли! Какво?

— Притиснати са до стената. Доста. Говори се, че в града се е появила нова банда украинци…

— Мислех, че турците и украинците открай време си оспорват териториите…

— Вече не. Тази нова банда е подчинила всички стари украински групировки. Още ги има, пак са оглавявани от някогашните си босове, но плащат „данък“ на новите и не им е разрешено да се бият помежду си и с турците. Ако се вярва на слуховете, Йелмъз, братовчедът на Улугбей, е бил принуден да се споразумее с новите. Пак според слуховете е притиснат да ускори узаконяването на бизнеса на Улугбей… и да се оттегли от престъпната дейност. Както личи, Улугбей е много ядосан от този развой на събитията.

— И кой ръководи новата банда?

— Точно там е работата. Говори се, че тази нова организация на украинците се състои само от десетина-дванайсет души, оглавявани от някакъв изключителен главорез.

Фабел се загледа във водата и се замисли над това, което му беше съобщил Махмут. Защо, да го вземат мътните, Бухолц и Колски не му бяха казали нищо? Вярно, тази информация не бе толкова важна за разследването му, но знае ли човек! Фабел се извърна към Махмут.

— Едно не разбирам: щом тази нова групировка е толкова малка, защо другите украинци… или турците не я разбият?

— Не си чувал как говорят украинците… или по-скоро как не говорят… за тези типове. Нали го знаеш Юрий Варасов?

Фабел кимна: Варасов беше огромен като великан главорез украинец, заподозрян в цяла поредица убийства на гангстери. Славеше се с това, че бие с огромните си пестници жертвите, докато издъхнат. В хамбургската полиция така и не успяваха да съберат достатъчно улики срещу него, за да му предявят обвинение.

— Та дори Варасов говори през шепот за тези типове. Доколкото подразбрах, е излязъл рано-рано в пенсия, за да не мъти водата на новите си господари. Уплашили са го до смърт. А украинците не се плашат лесно.

— Още не разбирам какво толкова им е страшното на тези новите.

— Ако се вярва на мълвата, са служили в специалните части…

— Е, и какво от това? Знам, че това ги прави крайно опасни, но половината руска, украинска и балтийска мафия в Европа се състои от главорези от бившите съветски специални части…

Махмут поклати нетърпеливо глава.

— Не, не. Тези типове са различни. Работили са в специална полицейска част към Вътрешното министерство на Съветския съюз или нещо от тоя род. Ветерани от Афганистан и Чечня. Не ги знам какво са вършили там, но явно тъкмо то плаши до смърт останалите.

По високоговорителя обявиха, че корабчето ще спре на кея при „Свети Георг“. Махмут стисна радушно ръката на Фабел, като се постара никой да не забележи тази проява на приятелски чувства към полицая.

— Аз ще сляза тук. Ще видя какво мога да науча за момичето и Клугман. Пази се, приятелю.

— Ти също, Махмут.

Фабел го изпрати с поглед. Докато корабчето потегляше, забеляза хубаво момиче с къса руса коса, което също бе слязло — залязващото слънце бе направило косата му златисто многобагрена. Докато наблюдаваше тази искряща младост, Фабел усети тъга. Обърна се и отиде в другия край на палубата — така и не забеляза, че момичето е тръгнало в същата посока като Махмут, на двайсетина метра след него.

Сряда, 4 юни, 8:45 ч. вечерта

„Алстерпаливион“, Хамбург

Умората, която следобед бе започнала да оборва Фабел, затегна хватката си. Когато слезе от корабчето, той се чувстваше смазан и мръсен. Вечерта беше отправила предизвикателство на мрачния ден и ниското слънце бе обагрило града в червено и меднозлатисто. Фабел слезе в южния край на Биненалстер и отиде пеш до „Алстераркаден“ в центъра, който беше съвсем наблизо. Седна под колоните на безистена и си поръча салата с риба и бира, с която да я преглъща. От ресторанта се виждаше реката и Фабел плъзна уморен поглед по водата, която проблясваше на вечерната светлина и по чиято повърхност без всякакво усилие се плъзгаха лебеди. От другата страна на реката беше централният градски площад, където Rathaus^[9] се възправяше властно към небето, а часовниците от потъмняла мед на кулата грееха ярко в предзалезното слънце.

Фабел не знаеше откога жената стои там и трепна, щом чу мюнхенския й акцент.

— Може ли?

— Да… да… разбира се, госпожо доктор…

Той махна припряно салфетката и се изправи, за да придърпа един от столовете.

— Дано не преча — каза Сузане Екхарт.

— Не… ни най-малко. — Фабел повика сервитьорката и отново се извърна към Сузане. — Какво да ви поръчам?

Тя каза сама на келнерката да й донесе чаша бяло вино. Фабел отново я попита не иска ли нещо за ядене, Сузане обаче поклати глава.

— Хапнах в службата. Но вие яжте.

Фабел си гребна малко от херингата. Почувства се странно уязвим — той ядеше, а Сузане го гледаше. Тя отметна назад глава, за да почувства върху лицето си топлото слънце, и Фабел пак усети, че се е прехласнал по красотата й.

— Пазарувах в безистена — кимна жената към пликовете, които беше оставила до себе си — и ви видях да седите тук. Изглеждате капнал от умора. Тежък ден, а?

— Определено. За съжаление тежките дни и безсънните нощи са задължителни при този вид работа.

Донесоха виното. Сузане вдигна чашата.

— Zum Wohl!^[10] За тежките дни и безсънните нощи!

— Cheers!^[11] — Както обикновено, Фабел го каза на английски. Сузане се засмя.

— А, да, Английския комисар… Забравих, че ви наричат така…

Фабел също се засмя.

— Наполовина шотландец съм. Майка ми беше шотландка и за малко да ме кръстят Йън. Ян е някакъв компромис. При всички положения мнозина в Хамбург се чувстват поне малко англичани. Наричат града най-източния квартал на Лондон… Сигурен съм, че вие, като човек от юга, разбирате какво имам предвид…

Сузане остави чашата.

— О, да… Не очаквах да изживея културен шок, без да напускам Германия, но трябва да призная, че когато пристигнах от Мюнхен, имах чувството, че съм се преселила в чужда държава. Хората тук понякога са малко…

— Англосаксонци, нали?

— Смятах да кажа „сдържани“… но да, сега, след като поживях известно време тук, разбирам защо наричат така жителите на Хамбург… — Тя отпи отново от виното. — Но тук ми харесва. Градът е страхотен.

— Така е. — Фабел погледна към водата. — Откога живеете в Хамбург?

— От две години… не, вече близо три. Свикнах.

— Какво ви доведе тук? Работата или мъжът ви е оттук?

Тя се засмя на прозрачния му въпрос. Фабел също прихна.

— Не, господин Фабел… Не съм омъжена… не съм обвързана по никакъв начин. Преместих се тук заради работата, която ми предложиха в Института по съдебна медицина. А чрез него ми предложиха да стана консултант към полицейското управление на Хамбург. — Тя се наведе напред, облакъти се на масата, сплете пръсти и подпря на тях брадичката си. — А как госпожа Фабел се отнася към прекалено дългото ви работно време.

Фабел се засмя на въпроса, породен от собствената му недодяланост.

— Няма госпожа Фабел. Вече. Разведен съм от около пет години.

— Извинявайте… не исках да…

Фабел вдигна ръце.

— Не се притеснявайте. Свикнал съм. За една съпруга е трудно да се примири с такъв живот… а моята си намери друг… който бе до нея, докато мен ме нямаше.

— Наистина съжалявам.

— Казах ви вече, не се притеснявайте. Имам красива дъщеря, която винаги е с мен, когато може.

И двамата замълчаха. Разговорът най-неочаквано бе приел твърде личен обрат и те не знаеха как да се върнат назад. Сузане погледна през водата към площада със сградата на кметството, а Фабел побутна с вилицата едно от парчетата херинга в чинията. След няколко мига мълчание двамата заговориха едновременно.

Сузане се засмя.

— Вие пръв…

— Канех се да попитам… — подхвана Фабел, но усети, че говори прекалено плахо, и продължи по-уверено: — Виждам, че сега нямате време, и затова искам да ви поканя някой път на вечеря…

Сузане грейна в усмивка.

— С удоволствие. Дали да не го направим другата седмица? Обадете ми се в службата да се разберем. — Тя си погледна часовника. — Господи, по това време трябваше да бъда на друго място… благодаря за виното, господин Фабел…

— Наричайте ме Ян…

— Благодаря за виното, Ян… Нали ще се обадите следващата седмица?

Фабел стана от стола и се ръкува с жената.

— На всяка цена…

Изпрати я с поглед, докато тя вървеше през безистена и влизаше ту в златистата слънчева светлина, ту в сенките, хвърляни от колоните. Бирата и умората се сляха и създадоха усещането за нереалност. Дали Сузане наистина беше казала „да“?

Сряда, 4 юни, 9:00 ч. вечерта

Аусендайх край Куксхафен

Тя имаше чувството, че е изгубила връзка с тялото си, с нещата наоколо, със света. Съзнанието й беше обръгнато с дебела лепкава пелена. Понякога тя изтъняваше и момичето възприемаше нещата нормално, после пелената пак я обвиваше отвсякъде и затулваше света наоколо. Момичето се дразнеше от това, но ядът му беше притъпен от тинята, която се бе напластила върху всяко усещане и движение. Падна отново. Усети как по лицето му полепват влажни листа и в устата му влиза спарена кал. Беше заобиколено от дървета. Даваше си сметка, че би трябвало да знае как се казва място като това, ала думата „гора“ беше прекалено далеч и изискваше прекалено голямо умствено усилие, за да изникне отново. Момичето полежа миг-два, после се изправи с олюляване, направи няколко крачки и отново се свлече. Тинята, вече гъста и черна, и този път обгърна съзнанието на младата жена и тя отново изпадна в несвяст.

Когато дойде на себе си, беше станало по-тъмно. В нея надделя инстинкт, прекалено силен, за да бъде притъпен от наркотика, и младата жена отново се изправи, залитайки. Отпред се виждаха светлини. Движещи се светлини, които трепкаха между стволовете на дърветата. Точно инстинктът тласна жената към светлините, а не ясната мисъл, че отпред има път, помощ, избавление. Тя се препъна още два-три пъти. Сега обаче светлините я привличаха, сякаш я теглеха с въже. Земята отдолу стана по-равна, вече нямаше толкова коренища и клони, които да я спъват. Светлините станаха по-големи. По-ярки.

Съзнанието й се избистри точно преди камионът да я удари. Тя чу воя на спирачките и се взря с широко отворени; но не и уплашени очи във фаровете, които се носеха с бясна скорост към нея. Обзе я единствено изненада: не проумяваше как така знае, че ще умре, а изобщо не е уплашена.

Сряда, 4 юни, 11:50 ч. вечерта

Алтона, Хамбург

Повечето служители и посетители в магазините си бяха тръгнали и в подземния гараж на „Паркхаус“ почти нямаше автомобили. Гумите на сааба изскърцаха тихо, докато колата взимаше стръмния рязък завой от входа към гаража — квадратно пространство с колони. Но вместо да паркира, шофьорът спря насред платното, угаси фаровете и остана само на габарити.

Един мерцедес, който не се виждаше от колоните, потегли рязко и спря, когато предницата му почти опря в сааба. Сега и двата автомобила не можеха да се измъкнат бързо. Първи слязоха турците от мерцедеса. Трима с едро телосложение. Двама застанаха от двете страни на мерцедеса, като оставиха вратите отворени и сложиха ръце върху тях — да им служат за нещо като щит.

Третият турчин, по-възрастен и облечен по-скъпо от другите двама, отиде при сааба, наведе се и почука по прозореца. Чу се как стъклото се смъква автоматично.

После екна силен пукот.

Двамата турци, застанали при мерцедеса, видяха как кръвта се разхвърчава на ветрило от тила на по-възрастния мъж, когато куршумът, изстрелян от вътрешността на сааба, излезе от черепа му. Преди да успеят да помръднат, чуха още силни изстрели, които изтътнаха бързо, като градушка по покрив, и този път дойдоха някъде отзад.

И те като възрастния турчин издъхнаха още преди да паднат на земята.

От мрака зад мерцедеса на турците изникнаха двама високи мъже, и двамата руси. Единият се зае да събира гилзите от пода на гаража, другият се приближи спокойно до труповете на тримата турци и изстреля в главите им по един последен куршум. После също се наведе, вдигна гилзите и ги пусна в джоба на коженото си манто. Сетне двамата отидоха при сааба, като пътьом махнаха заглушителите на полуавтоматичните си пистолети. Прекрачиха нехайно труповете и се качиха отзад в автомобила, който после зави внимателно на едно от свободните места за паркиране и подкара към изхода.

Четвъртък, 5 юни, 10:00 ч.

Пьозелдорф, Хамбург

Сега между Фабел и събитията от предния ден се простираше нощта, обзета от дълбок сън без сънища. Но когато се събуди, усети, че умората пак се е впила в костите му. Изпълни вяло обичайния ритуал на бръсненето, душа и обличането. На изтривалката беше оставен брой на „Хамбургер Моргенпост“, който Фабел метна на масичката в антрето, без да го разлиства.

Отиде да изпие кафето си при огромните прозорци, вперил невиждащ поглед в Хамбург. Градът беше похлупен от стоманеното небе, изсмукало цвета от водата, парковете и сградите, но едва загатнатият намек за розово зад облаците обещаваше нещо по-добро за деня. „Ти си някъде там — помисли Фабел. — Под същото небе и чакаш да го извършиш отново. Изгаряш от нетърпение да го направиш пак. А ние изгаряме от нетърпение да допуснеш грешка.“ Мисълта го блъсна като с юмрук в корема.

Докато гледаше небето и отпиваше от кафето, Фабел прехвърли наум онова, с което разполагаха дотук. Имаше всички парчета на пъзела: продажно бивше ченге; проститутка, убита по особено жесток начин; още една жертва преди четири месеца, която като че ли не беше свързана по никакъв начин с второто убито момиче; социопат маниак, който твърдеше в електронни писма, че точно той е извършил убийствата. Но всеки път, когато Фабел се опиташе да напасне парчетата, те се застъпваха едно с друго и се разместваха. На пръв поглед всичко се връзваше, ала някъде в тъмните дълбини на съзнанието му постоянно мигаше яркочервена предупредителна светлинна.

Допи кафето. Пое си дълбоко въздух, като се опита да запечата в мислите си и гледката към реката, после се обърна, взе якето и ключовете си и тръгна към службата.

В просторното фоайе на полицейското управление завари трескаво суетене. Покрай него като призраци се стрелнаха десетина полицаи със сиво-черни униформи, които, стиснали очилата и шлемовете си, се отправиха към бронирания автомобил, чакащ отпред. Фабел подмина Бухолц и Колски, погълнати от разговора с един от шефовете на полицията, който държеше сини листове в ръка. И двамата погледнаха към Фабел и кимнаха отсечено и мрачно. Фабел също им кимна и макар да изгаряше от любопитство да разбере какво става, видя върху лицата на всички мрачна решителност и предпочете да не задава излишни въпроси. От асансьора слезе човекът от разузнаването Герд Фолкер заедно с още четирима угрижени мъже. Фолкер се усмихна едва доловимо на Фабел и му пожела „добро утро“, сетне продължи нататък като хала.

След като слезе от асансьора, Фабел срещна в коридора на отдел „Убийства“ Вернер.

— Какво става?

Вернер му пъхна в ръцете брой на „Моргенпост“, отворен на съответната страница.

— Ерсин Улугбей е мъртъв. Наистина професионално убийство.

Фабел подсвирна тихо. Върху снимката в „Моргенпост“ се виждаше човек в скъпо сако, проснат на опръскания с кръв и смазка цимент. В статията не пишеше нищо за подбудите, но се казваше, че една от трите жертви е Ерсин Улугбей, „известен бос в подземния свят на Хамбург“. Още не била установена самоличността на другите две жертви — и двамата мъже, вероятно от турски произход. Фабел не се изненада, че долу се бе натъкнал на толкова много мрачни лица.

— Ужас. Явно ще избухне кървава война.

— Очевидно се готвят за това — съгласи се Мария Клее, която беше застанала до Фабел. Вдигна кафето, което държеше. — Искаш ли?

Фабел поклати глава.

— Цялото управление гъмжи от хора от Седми отдел и Федералната разузнавателна служба — каза той. Мария се засмя. — Всички в черни кожени якета от отдели, чиито имена се изричат шепнешком, са се изсипали тук и се суетят като попарени.

— Защо ли изобщо си правят труда — сви рамене Вернер. — Най-добре да оставят ония копелдаци да се избият помежду си. Така ще си спестим много време и главоболия.

— За съжаление, Вернер, съществува такова нещо като кръстосан огън — отговори Фабел и му върна вестника, — а кръстосаният огън винаги предполага и невинни жертви сред минувачите.

— Дори и да е така, лично аз не бих пролял й една-единствена сълза за такива боклуци.

Фабел тръгна към кабинета и ги попита:

— Имате ли малко време? Седна зад писалището и покани с жест Мария и Вернер да се разполагат. — Има ли нещо ново за жертвата от вчера?

— Нищо — отговори Мария. — Проверих пръстовите отпечатъци в архива и на Хамбург, и на Министерството на вътрешните работи. Момичето няма досие в полицията. Не открих нищо и за огнестрелната рана. Не успяхме да установим да е участвала в престрелка в Хамбург през последните петнайсет години.

— Тогава разширете обхвата.

— Вече го правя, шефе.

— Ана и Паул поеха наблюдението на Клугман — допълни Вернер. — Прибрал се е направо вкъщи и оттогава не е ставал от леглото. По последни сведения завесите още са спуснати и няма никакви признаци на живот.

— Научихме ли нещо ново от съседите на момичето в жилищния блок? Някой да е споменавал, че е забелязал по-възрастен мъж с вид на славянин?

— За кого говорим? — попита Мария.

— Когато пристигнахме на местопрестъплението, Ян е забелязал сред зяпачите някакъв човек — обясни Вернер.

— Нисък такъв, към шейсетте, може би и по-стар… прилича на чужденец. Той ли? — попита Мария.

И Фабел, и Вернер я погледнаха.

— Видя ли го?

— Пристигнах на местопрестъплението петнайсетина минути преди вас, не помните ли? Вече се беше събрала малка тълпа и аз забелязах този мъж на стотина метра от нея, задаваше се откъм Санкт Паули. Приличаше малко на Хрушчов… нали се сещате, съветски президент, или както там го наричат, от шейсетте години.

— Точно той — потвърди Фабел.

— Извинявай, но тогава не се замислих. Мъжът нямаше вид на човек, който бяга от местопрестъплението. А и там най-малко от час имаше хора. И през ум не ми е минало, че може да е извършителят… Смяташ, че той е извършил убийството ли?

— Не… — Фабел се свъси. — Не знам… старецът просто биеше на очи. Вероятно не е извършил нищо. Но очевидно не беше от квартала, ето, и ти си го видяла да идва от друго място. Искам да го издирим и проверим, за да сме сигурни.

— Ще поразпитам — обеща Вернер.

— Опитайте се да разберете и дали някой от съседите е забелязал непосредствено преди убийството в района да се навърта полицай. Но, за бога, внимавайте… Само това остава — хората да си помислят, че подозираме някого от нашите.

— Разбира се, но е възможно той да не е бил униформен — напомни Мария. — Може просто да се е сдобил отнякъде с полицейска карта или значка.

— Да, така е… ако изобщо се е представял за полицай. Но една униформа би му осигурила безпрепятствен достъп. Струва си да опитаме.

След като Вернер и Мария излязоха от кабинета, Фабел се опита да се свърже с Махмут по клетъчния му телефон. Всеки момент щеше да избухне кървава гангстерска война, а Фабел беше изпратил турчина невъоръжен право на предната линия. Телефонът звъня дълго, накрая се включи гласовата поща на Махмут.

— Аз съм. Звънни ми. И забрави за услугата, за която те помолих.

Фабел затвори.

Четвъртък, 5 юни, 10:00 ч. сутринта

държавната болница в Куксхафен

Униформата на Макс Зюлберг не му стоеше добре. Всъщност не му бе стояла добре и през двайсет и петте години, откакто работеше в полицията, главно в участъка в Куксхафен. През това време бавно се беше преобразил от кльощав и неугледен в пълен и неугледен. Сега жълтата служебна риза с цвят на горчица и с къси ръкави се беше опънала около кръста и се бе намачкала при гърдите и гърба, а униформените панталони изглеждаха така, сякаш отдавна не бяха виждали ютия. Зюлберг изглеждаше от полицаите, които обикновено ходят да се оправдават пред шефа, но от двете златни и едната зелено-бяла нашивка на раменете му се виждаше, че шефът всъщност е самият той.

Беше нисък плешивеещ мъж с дружелюбно весело лице, което всеки момент може да грейне в усмивка. Онези, които живееха в равнината, опасана от пясъчната дъга на Куксхафен от Беренш-Аренш до Алтенбрух, познаваха това лице и му се доверяваха.

Сега задължителната усмивка на Макс я нямаше, а на ярката светлина в моргата лицето му беше бледо като тебешир. До него стоеше доктор Франц Щерн, слаб красив лекар с гъста черна коса, който изглеждаше безупречно до неугледния полицай. Пред тях, на студената метална количка лежеше размазаното тяло на Петра Хайне — деветнайсетгодишна студентка от Хеммоор. Макс Зюлберг беше полицай от доста време и дори в Куксхафен това означаваше, че се е нагледал на смърт и насилие. Но докато се взираше в безжизненото лице на момичето, само около година по-голямо от дъщеря му, той усети непреодолимия инстинктивен порив да намери възглавница, нещо, каквото и да било, и да го подложи под главата й. Да й каже нещо. Да я утеши. Тя обаче не можеше да бъде утешена. Макс поклати тъжно глава.

— Колко жалко!

Щерн въздъхна.

— Какво е търсела толкова далеч на онзи път?

— Мога само да се досещам. Нека изчакаме аутопсията, но според мен е била дрогирана. Шофьорът на камиона каза, че когато е изскочила пред него, сякаш изобщо не е осъзнавала какво прави. Той очевидно не е успял да стори нищо, за да не я премаже, сега обаче не може да си го прости. Клетият човек!

— Съобщили ли са на родителите? — попита Щерн.

— Тръгнали са насам. Момичето не е носело дамска чанта или документи за самоличност, но е имало гривна с медицинските данни при спешен случай.

Без да се замисля, Щерн погледна китката на момичето. Беше глупаво да го прави, разбира се, защото полицаите бяха свалили гривната и я бяха прибрали, но нещо привлече погледа му и той се свъси, при което черните му вежди образуваха права черта над очите. Наведе се напред.

— Какво има? — попита Зюлберг.

Без да отговаря, Щерн обърна ръката на момичето и огледа китката. Насочи вниманието си към десния глезен, после към левия глезен и лявата китка.

Зюлберг въздъхна нетърпеливо.

— Какво има, доктор Щерн?

Той вдигна китката на момичето. Полицаят сви рамене.

— Къде трябва да гледам? Не виждам…

— Погледнете по-внимателно.

Зюлберг извади от джоба на униформената риза очилата за четене и си ги сложи. Наведе се да огледа китката на момичето и му се повдигна от миризмата на мъртвец. После видя драскотините по кожата и почти незабележимата червенина около китката.

— Същото е и по глезените… — обясни Щерн.

— Ужас… — Зюлберг махна очилата. — Била е вързана.

— Точно така — потвърди Щерн, — но не се е съпротивлявала и не се е опитвала да се отвърже. Предполагам, че е била в унес или в безсъзнание. Това обяснява защо не е била на себе си и е излязла точно пред камиона.

Мускулите по лицето на Зюлберг се изопнаха, от което то стана по-кораво.

— Няма да чакам цялостната аутопсия, доктор Щерн. Вземете още сега кръв за изследвания.

Четвъртък, 5 юни, 12:00 ч. на обяд

полицейското управление на Хамбург

От блясъка в очите на Вернер Фабел разбра, че става въпрос за нещо важно.

Вернер подхождаше последователно и целенасочено към полицейската работа, за разлика от шефа си, който се осланяше по-скоро на интуицията. Вернер беше по подробностите, а Фабел — по цялостната картина. Точно заради тази разлика двамата се бяха сработили толкова добре. Фабел се дразнеше само от нежеланието на Вернер да включи и Мария Клее с нейните аналитични умения. И сега от вида на Вернер Фабел разбра, че е надушил в някое малко ъгълче на разследването следа, по която си заслужава да тръгнат.

— Какво откри, Вернер?

Той седна срещу шефа си и се подсмихна, задето са го „разчели“ толкова лесно.

— Две неща. Първо, колкото и да не ти се вярва, онова приятелче Клугман съвсем не е било откровено с нас.

— Наистина ме изненадваш.

Вернер му показа разпечатка на нещо като извлечение на телефонна сметка, но без цената, само с набраните телефони и продължителността на разговора.

— Взех сметката за клетъчния телефон на Клугман. — Вернер забеляза, че Фабел е вдигнал вежди. — Не беше лесно. — Той почука с месест показалец по един от редовете. — Виж тук… Клугман е набрал този номер в два и трийсет и пет след полунощ… номера на местния полицейски участък. Точно както той обясни и както потвърдиха от централата в участъка. — Вернер плъзна палец надолу по страницата. — А сега погледни тук. Два двайсет и две след полунощ…

Фабел вдигна очи от разпечатката и се взря във Вернер.

— Копелдакът му с копелдак.

— Точно така. Разговарял е с този номер дванайсет минути. Очевидно е затворил и чак тогава е набрал местния полицейски участък. И така, на кого ще звъниш, преди да се обадиш в полицията, ако току-що си намерил така наречената си приятелка накълцана на кайма? На доставка на пици по домовете ли?

— И с кого е разговарял? Чий е номерът?

Вернер се облегна на стола и го наклони назад.

— Е, това е другото нещо. Проверих веднъж, после и втори път в съответните служби, в „Дойче Телеком“, при операторите на клетъчни телефони… такъв номер не съществува — оповести Вернер, след като пусна стола отново напред и забучи пръст в разпечатката.

— Не може да не съществува.

— Ами да, щом Клугман е говорил с него в продължение на дванайсет минути, но въпреки това номерът не е регистриран никъде. Остава да направим само едно.

— Не си ли опитал вече?

— Реших да предоставя тази чест на теб, шефе.

Фабел взе клетъчния си телефон и набра номера. Някой вдигна след второто позвъняване, но не каза нищо. Фабел поизчака и рече:

— Ало!

Мълчание.

— Ало!

Стори му се, че чува как някой диша в другия край на линията. Беше сигурен, че се е свързал с клетъчен телефон. След две-три секунди отново каза:

— Ало!… Аз съм…

Линията прекъсна. Фабел набра номера отново. Изчака няколко позвънявания и затвори. Обърна се към Вернер.

— Добре… Ана и Паул още ли държат под наблюдение Клугман?

Подчиненият му кимна.

— Що го задържим.

Уличката беше съвсем тясна. Освен това беше мрачна, защото бе разположена от изток на запад, а сградите от червен пясъчник по нея бяха поне на по три етажа. Паркирането беше разрешено само от едната страна и беемвето на Ана Волф и Паул Линдеман беше спряно малко по-надолу. Нямаше други свободни места, затова Фабел, до когото седеше Вернер, се видя принуден да спре зад ъгъла.

От съседната улица се появи Соня Брун, която носеше два големи пазарски плика, пълни с покупки. Беше висока, слаба, с дълги крака с красив тен. Косата й беше тъмна и дълга и тя я беше вдигнала над челото си със слънчевите очила. Беше стройна, поддържана и в чудесна форма. Фабел се сети какво му бе казал Мьолер за формата, в която е била втората жертва. Наред с другото Соня танцуваше на кол в стриптийз бар „Рай“. Може би „Моник“ все пак си беше проститутка.

Соня подмина колата на Фабел, спряна от другата страна на тясната улица, и той я разгледа по-добре. Беше облечена в евтина къса бяла тениска, под която стърчаха гърдите й и се виждаше коремчето й с красив тен. Носеше къса избеляла дънкова пола и беше обута в платнени сандали с каишки, омотани около изваяните й прасци. Фабел видя лицето й само в профил, но и така си личеше, че е красива. С по-различни дрехи може би дори щеше да изглежда изискано. След като подмина още две коли, спрели пред Фабел, Соня прекоси улицата и свърна в съседната пресечка, където бяха Ана и Паул. Фабел ги предупреди по радиостанцията.

— Ще я проследим до горе. Имам разрешение от прокуратурата да влезем в жилището и да задържим под стража Клугман.

Той извади валтера от кобура и го зареди. Провери го, вдигна предпазителя и пак го прибра в кобура. Обърна се към Вернер.

— Трябва да внимаваме. Сигурен съм, че Клугман няма да ни създава неприятности, но реши ли да се съпротивлява, знае как да го направи.

Вернер също провери оръжието в кобура си.

— Няма да има такава възможност.

Слязоха от автомобила и продължиха пеш след Соня. Щом подминаха спряното беемве, Ана и Паул също слязоха и тръгнаха подире им. Соня, която още държеше в ръце пликовете с покупките, се обърна и бутна с гръб тежката входна врата. Погледна към четиримата, които вървяха към нея, но като че ли не ги забеляза. Те влязоха след нея в застлания с плочник двор и Фабел чу как сандалите й потракват бързо, докато тя се качва по каменното стълбище към апартамента. Четиримата я последваха възможно най-тихо. Пред вратата Соня спря, остави пликовете с покупките до краката си и затърси ключа. Точно тогава ги видя.

— Ханс!

Викът й прокънтя в двора.

Фабел беше стъписан от ужаса, изписал се върху лицето на младата жена. Разбра, че ги е помислила за други. Вдигна ръка и сигурно щеше да успокои Соня, ако в другата си ръка не държеше черния малък валтер.

— Соня… успокойте се. От полицията сме, искаме само да поговорим с Ханс…

Сега ужасът й беше примесен с неувереност. Фабел и останалите изтичаха нагоре по стълбите и дребната Ана Волф изтласка Соня толкова силно, че тя за малко да изгуби равновесие. Ана я долепи до стената, така че, ако избухне престрелка, да не се озове между куршумите. Фабел и Паул също се допряха до стената от двете страни на вратата. Фабел извика:

— Полиция!

После кимна на Вернер, който изрита вратата точно под ключалката.

Фабел, Вернер и Паул притичаха през апартамента, като се редуваха: докато единият оглеждаше стаите, другите двама му осигуряваха прикритие, движейки оръжието в протегнатите си ръце така, сякаш бе електрическо фенерче. Кухня, хол, баня и две стаи, във всичките се влизаше от тясното антре. Жилището беше чисто, уютно и подредено, но с евтино обзавеждане. Освен това в него нямаше никого. Фабел пъхна автомата обратно в кобура под мишницата си и кимна на Ана Волф, която се усмихна на Соня и я вкара предпазливо в апартамента. Фабел каза на Паул да вземе покупките и да ги отнесе в кухнята. Ана заведе внимателно Соня в хола и я сложи да седне на канапето. Соня трепереше и всеки момент щеше да се разплаче. Фабел приклекна пред нея.

— Къде е Ханс, Соня?

Младата жена сви рамене, светлокафявите й очи се напълниха със сълзи.

— Не знам. Сутринта, когато излязох, беше тук. Не е споменавал, че ще ходи някъде. Не е излизал, откакто убиха онова момиче. Много е разстроен. — Зад сълзите в очите й проблесна студен пламък. — Заради това ли сте тук?

— Не го обвиняваме в нищо. Просто искахме да му зададем няколко въпроса.

В светлокафявите очи още блестеше смесица от страх и гняв.

— Нали ще ни извиниш за малко, Соня? — Фабел се извърна към подчинените си. — Ана, Паул… една дума. Отвън.

След като излязоха на стълбищната площадка, от изражението на Ана Волф и Паул Линдеман пролича, че знаят за какво става въпрос. Ана реши да изпревари Фабел и вдигна ръце.

— Извинявай, шефе… изключено е да е минал покрай нас. Не сваляхме очи от входа, следяхме го непрекъснато.

— Явно не е било непрекъснато. — Фабел се опита да не дава воля на яда си. — Клугман е единствената следа, с която разполагаме, а вие сте го оставили да се измъкне. Изпуснали сте го. Сега пак вие ще го намерите.

— Слушам, шефе — казаха двамата в хор.

— И започнете със съседите, проверете дали някой от тях си е у дома.

Фабел се върна в хола. Седна на канапето до Соня, облакъти се на коленете си и се подпря на длани.

— Сега по-добре ли си?

— Върви на майната си.

— За кои ни помисли?

Соня се обърна към него и примига.

— Моля? В какъв смисъл?

В този миг Фабел разбра, че тя крие нещо.

— Знам, всеки ще се притесни, ако в къщата му нахлуят въоръжени полицаи, но ти ни помисли за други, нали?

Соня впери поглед в коленете си.

— Кажи ми, Соня, Ханс в опасност ли е? Ако е в опасност, можем да му помогнем. Но ти ни помогни да го намерим. Доколкото знаем, не е извършил нищо, освен че е укрил информация от нас. Но трябва да поговорим с него.

Младата жена рухна. Разтърсващи ридания. Фабел я прегърна през раменете.

— Не знам къде е. — Соня посочи клетъчния телефон върху масичката. — Това е телефонът му… той не ходи никъде без него.

Тя извърна към Фабел огромни кръгли очи. Той си спомни какво му бе казал Махмут за нея: свястно дете. Вдигна телефона и провери какъв е последният набран номер. Същият, с който Клугман беше разговарял веднага след като беше намерил трупа на Моник. Фабел обърна екранчето към Вернер, който също прочете номера и погледна многозначително шефа си, Фабел пъхна телефона в джоба на якето си и пак се извърна към Соня.

— За кои ни помисли?

— Ханс върти някакъв бизнес. С чужденци. Май руснаци или украинци. Опитваше се да не замесва и мен, но аз знам, че тези хора са опасни. Може би нещо се е объркало. Преди два дни Ханс ме предупреди да не отварям на никого, той щял да отваря, ако някой дойде. — Тя продължи да хлипа. — Помислих си, че вие…

— Сега си в безопасност, Соня. Оттук нататък жилището ще бъде под полицейско наблюдение… докато Ханс не се върне или ние не го намерим.

Украинци. Фабел си спомни какво му бе казал Махмут за новата банда в града. Вероятно именно тя беше убила Улугбей. А Клугман беше работил за него. Той обаче беше дребна риба в тази голяма гангстерска война. Фабел се усмихна на Соня, за да я успокои.

— Къде според теб е могъл да отиде? Може би е излязъл да се поразходи?

Соня отново сви рамене, изглеждаше много разтревожена.

— Сутринта щеше да ми каже, ако е смятал да излиза. Знаеше, че отивам да купя нещо за обяд…

Тя погледна към покупките в кухнята. Долната й устна трепереше.

— Не се притеснявай, скъпа — рече й Фабел, — ние ще го намерим.

Надяваше се да е прав.

Всичко отиваше по дяволите и той знаеше, че нервите му вече не издържат. Трябваше да се съсредоточи и да се успокои. Ако си възвърнеше самообладанието, всичко щеше да бъде наред, не го ли направеше, щяха да го убият. Входната врата на апартамента беше с резе — в бързината бе повредил ключалката, — и сега пусна резето с надеждата, че онези няма да забележат ключалката, когато дойдат при вратата, а те неминуемо щяха да дойдат.

Клугман беше успял да стигне само дотук. Беше се притеснил за Соня: беше отишла на пазар и се беше забавила, а той я бе чакал до прозореца, застанал така, че да не го виждат двамата следователи от полицията — мъж и жена — в бежовото беемве. Накрая я видя, стъпваше напето, и се усмихна: тя беше добро дете и се беше опитал да не я забърква. После забеляза, че двете ченгета, които го бяха разпитвали: Фабел и Майер, вървят след Соня. Щом тя подмина беемвето, от него слязоха и другите две ченгета, които също тръгнаха след нея. Клугман разбра, че идват да го задържат. Не знаеше защо, но не можеше да допусне да го отведат на безкраен разпит. Беше прекалено близо. Беше жертвал много, беше хвърлил време и усилия, за да позволи да го извадят от играта в последния момент. Притича през стаята, като пътьом грабна якето и пъхна в джоба оръжието си. Затвори след себе си вратата бързо, но така, че да не се затръшне, и слезе по две стъпала наведнъж. Собственикът на блока бе сложил на всички апартаменти еднакви врати и за сигурността на сградата всъщност разчиташе на вратата на входа. Клугман отвори сгъваемото ножче и го пъхна в ключалката, след което натисна силно с рамо паянтовата врата. Прецени добре натиска, така че да я отвори, без да я разцепи отстрани. Чу скърцането на пружината на входната врата долу, което приличаше на звук от разстроено пиано: Соня беше влязла, а ченгетата сигурно вървяха няколко крачки след нея. Входната врата на апартамента поддаде и Клугман я затвори тихо след себе си. После чу писъка на Соня, крясъците на Фабел, звука от суетене и гласовете в жилището горе. Затвори очи, отпусна глава върху вратата и изрече безмълвно: „Мамка му!“. Клетъчният телефон. Беше го забравил. А това означаваше, че е останал без спасителен пояс. Трябваше да намери друг телефон, и то бързо.

Но сега не можеше да прави нищо, освен да чака.

В апартамента живееше югославянин на около шейсет години. В началото Клугман бе мислил, че югославянинът работи нелегално, после обаче научи, че е градинар към кметството в парка Щерншанцен, където прекопаваше цветните лехи и събираше употребяваните спринцовки. Сега беше редовна смяна, която започваше в единайсет преди обяд. Щеше да се прибере чак към осем вечерта. Дотогава Клугман трябваше да се е измъкнал.

Сигурно щяха да сложат пред блока полицай, който да стои там през цялото време. Това означаваше, че измъкването ще е трудно. Основното му предимство беше, че те си мислеха, че вече е напуснал сградата, и сега щяха да чакат да се опита да влезе, а не да излезе. Клугман седна, облегна се на вратата и огледа помещението. Може би щеше да намери нещо, което да облече. С което да изглежда по-възрастен. Онзи тъпанар отпред нямаше да направи връзката. Щеше да внимава и да се озърта за млад мъж, който се опитва да влезе, а не за старец, който излиза. Клугман чу гласове по стълбището: Фабел се караше на подчинените си, че са го изпуснали. Позволи си да се подсмихне. Чу стъпки и се долепи до вратата. Чукане: полицай, който блъска с юмрук. Клугман задиша бавно и равномерно. Почука се още веднъж.

— Полиция. Има ли някого?

Сякаш мина цяла вечност, докато чу как стъпките се отдалечават по стълбищната площадка и кънтят надолу по каменните стъпала. Почука се и на вратата долу. Клугман знаеше, че точно по това време в този апартамент също няма никого. Чу как някаква жена ругае, после и звука от пружината на входната врата. Двама отвън, Фабел й Майер горе. Клугман огледа още веднъж жилището с надеждата да види нещо, с което да успее по-късно да се измъкне. И зачака.

Четвъртък, 5 юни, 2:45 ч. следобед

Фирланде кран Хамбург

Движението в града беше много натоварено и Фабел беше доволен, че е предвидил повече време, за да мине през центъра и да излезе на магистралата. Сега бе извън града и местността наоколо беше гладка и равна като билярдна маса. Беше оставил клетъчния телефон на Клугман на Мария Клее, за да го занесе в техническата служба и там да извадят от него възможно най-много, информация. Ана Волф и Паул Линдеман сигурно още чукаха по вратите и се опитваха да „притоплят“ изстиналата следа на Клугман. И двамата бяха добри полицаи. Клугман вероятно беше приложил някакъв много хитър ход, за да им се изплъзне.

Веднага след Бергендорф, Фабел зави на юг към Нойенгаме. Сякаш беше в Холандия: пейзаж, толкова равен, сякаш природата го бе изгладила с парна ютия, за да отстрани и последната гънка. Еднообразието се разчупваше от гъстите горички, от църквите с червени покриви, от вятърните мелници в холандски стил и прилежно реставрираните старовремски къщи с оголени греди и добре поддържани сламени покриви. Ширналата се зелена равнина беше набраздена с цяла мрежа от насипи и изкуствени канали, които наподобяваха пачуърк^[12].

Когато наближи Нойенгаме, Фабел усети, че го гложди едва доловима неясна тревога. За него тези земи носеха отпечатъка на миналото. Тук доброто вървеше ръка за ръка с лошото. Това бе нещо много лично. За Фабел историята във всичките й разновидности — лична, професионална, национална, се сливаше именно тук, на това място край Елба.

Подобно на всичките си връстници в Германия, Фабел бе поел бремето на тази национална история едва десетгодишен: загубата на невинността и необходимостта да приеме тази история. Беше попитал баща си за онова, което беше чувал. За Германия. За самите тях. За евреите. Фабел още помнеше скръбта в очите на баща си, докато той се мъчеше да обясни на едно десетгодишно дете чудовищната жестокост, извършена в името на Германия. Скоро след това баща му бе предприел дългото пътуване дотук. До това място с красиви, обковани с дърво къщи и прелестен пейзаж. До Нойенгаме.

Тук, в този концентрационен лагер, в какъвто беше превърната бившата тухларна, от изтощителен труд бяха загинали петдесет и пет хиляди концлагеристи. Англичаните бяха освободили оцелелите и тук, и в Берген-Белсен, с присъщата на англосаксонците практичност и оправност през 1948 година бяха върнали лагера на германците с предложението те да направят в него затвор. Бяха ги послушали. До 1989 година тук бяха съжителствали паметник на жертвите от холокоста и затворът „Фирланде“. Накрая градската управа на Хамбург бе схванала зловещата, горчива ирония да държи затворени хора на място, в което в името на държавата са се вършели такива жестокости, и затворът беше изнесен извън бившия концлагер.

Сега Фабел беше дошъл във Фирланде, та за пръв път от десет години да застане лице в лице с част от личната си история, за която беше смятал, че е отдавна погребана.

Надзирателят го заведе в кабинета на Дорн — светло просторно помещение с големи цветни плакати на исторически забележителности в Германия по стените: градската порта на Любек, Черната порта в Трир, Кьолнската катедрала. Навсякъде по стените имаше лавици с книги и Фабел си помисли, че стаята прилича по-скоро на училищна библиотека, отколкото на някогашния кабинет на Дорн в Хамбургския университет. Когато Фабел влезе, Дорн се беше надвесил заедно с един по-млад мъж над някакъв справочник. Младежът стърчеше доста над Дорн, мускулите му изпъкваха изпод тениската, а по ръцете му имаше татуировки. Грубият му вид не се връзваше с вниманието, с което се бе съсредоточил върху текста. Дорн вдигна очи и като видя Фабел, се извини на начетения бабаит, който си тръгна с тома и тетрадката под мишница.

— Ян! — възкликна Дорн и протегна ръка. — Радвам се, че успя да дойдеш. Заповядай, седни.

Годините бяха добавили още бели косми по старателно поддържаните мустаци и брадичката, бяха се впили по-надълбоко около очите, но ако не броим това, Матиас Дорн беше почти същият, какъвто Фабел го помнеше от времето, когато му бе преподавал европейска история: дребен и спретнат, с порцеланово сини очи и прекалено изискани черти. Фабел пое тънката ръка.

— Радвам се да ви видя, господин професоре — излъга той.

За него Дорн и чувствата, които той събуждаше, принадлежаха на миналото. Фабел предпочиташе да си останат там. Седна от другата страна на писалището. Върху плота имаше снимка: млада жена на около двайсет години със също толкова порцеланово крехки черти. Фабел неволно прикова поглед в снимката, изумен колко непознато му се струваше сега лицето.

— Изненадах се, че ви намирам тук — рече той.

— Само два дни в седмицата — усмихна се Дорн. — Достатъчно, за да ме впишат като „щатен историк“. Странно е един затвор да си има щатен историк. Но пък този затвор има по-особена история. Половината време прекарвам тук, другата половина — в мемориала на концлагеристите.

— Имах предвид, че съм изненадан, задето сте пожелали да работите със закононарушители след…

Фабел усети, че е започнал изречение, което не желае, а и няма нужда да довършва. Дорн разбра какво иска да му каже и се усмихна.

— Всъщност работата е много благодатна. Някои от лишените от свобода развиха истински глад към историята. По странен начин това им помага да осмислят собствената си история. Но разбрах какво искаш да кажеш. Вероятно съм имал някакви свои цели, когато съм решил да постъпя тук на работа. Сигурно съм искал да разбера що за хора извършват убийство и да бъда край тях. За да… за да проумея какво точно се случи.

— И успяхте ли?

— А това, че ти стана полицай, помогна ли ти?

— Не съм сигурен, че точно това е причината да стана полицай.

И този път Фабел излъга. И двамата знаеха, че общата им лична съдба е тласнала такъв надарен историк като него да стане следовател, който разследва убийства.

Дорн обаче не възрази.

— Исках да поговоря с теб за убийството, по което работиш — обясни той.

— Убийства — поправи го Фабел. — Беше извършено още едно. По същия начин, както бе убита младата Кастнер.

— Господи, какъв ужас! Предположението ми се потвърждава. Точно заради това исках да те видя.

— Какво имате предвид, професоре? Моля ви, кажете ми.

Дорн извади неотдавнашен брой на „Хамбургер Моргенпост“. Беше отворен на статия за убийството на Кастнер.

— И аз като теб — продължи Дорн — бях принуден да се заинтересувам от начина на мислене на психопатите. Неприятно ми е да го призная, но въпреки присъщата му разрушителност понякога в него има и някаква извратена съзидателност. — Той забучи пръст в статията. — Според мен, Ян, си имаш работа с човек, който, освен че е много опасен, има и съзидателна жилка. Психозата на този човек със сигурност е подкрепена… с богата информация, вероятно това е най-точното определение.

— В смисъл?

Дорн остави вестника върху бюрото. Вдигна ръка, за да покаже на Фабел да не бърза и да го изчака да изложи тезата си. Фабел познаваше много добре това движение от времето, когато бе ученолюбив прилежен студент.

— Кои сме ние? — попита Дорн. — Какво представляваме? Имам предвид германците.

Фабел се свъси.

— Не разбирам…

— Представата за самобитността на германския народ… до какво се свежда тя?

Фабел сви рамене.

— Не знам — призна си той. — И ми е все едно. Това е въпрос, заради който Германия… а и светът е изживял най-много скръб и разруха.

— Точно така — съгласи се Дорн. — Представата за самобитността на германския народ е мит. Мит, който онзи дребосък, австриецът, дето е рисувал къщички, е превърнал в гръмка небивалица, а Германия е повярвала в нея. Сред най-важните уроци, които съм усвоил като историк, е, че има само настояще. Единствено настоящето има непроменлива, безкомпромисна форма, а миналото е онова, което ние решим да направим от него. Историята се предопределя от нашето настояще, а не обратното. Последните два века не правим друго, освен да измисляме отново и отново своето минало: да придаваме нова форма на самобитността си като народ, каквато всъщност изобщо не притежаваме. Германски народ просто не съществува. Ние сме сбирщина от скандинавци и славяни, келти и италийци, племена, населявали Алпите… миш-маш, обединен от общия език и култура, а не от народностна принадлежност.

— Какво искате да кажете? Какво общо има това с убийствата?

Дорн се усмихна.

— Вярваш ли, че бог Туисто^[13] се е родил на германска земя? И че тримата му синове са родоначалници на трите чисти германски племена?

— Разбира се, че не. Това са чисти небивалици.

— Вярваш ли в бог Вотан^[14]? Или в пантеона на северните богове, оглавявани от съответствието на Вотан — Один?

— Не — отговори Фабел. — Отново митове. Вижте, не разбирам какво общо има това с…

И този път Дорн вдигна ръка, за да го спре.

— Това наистина са митове. Измислици. Но както вече отбеляза и ти, вярата в митовете може да е силна и разрушителна. — Дорн взе бързо вестника и го хвърли през писалището на Фабел. — А той вярва в тях.

— Моля? — Фабел наистина беше объркан. — Кой?

— Твоят убиец. Всеки път, когато убива по този начин, той ни насочва към нещо… — Дорн погледна тавана, но мислите му очевидно бяха другаде. — Връща се едно хилядолетие назад във времето… пресяга се и вади от мрака на миналото нещо, което осмисля настоящето му. Щеше да бъде прекрасно, ако не беше толкова зловещо.

Дорн се отърси от унеса и отново погледна Фабел.

— Нима твърдите, че в тези убийства има някаква митологична или историческа връзка? — попита Фабел.

— Кървавият орел.

Дорн се вторачи в очите на Фабел.

— Кървавият какво…

— Кървавият орел. Подбудите на твоя убиец не са сексуални. Те са религиозни. Той прави жертвоприношения.

— Жертвоприношения ли? Кървавият орел? Извинявайте, господин професоре, но за какво изобщо ми говорите?

— Както знаеш, в тази част на Северна Германия са живели скандинавци. Селището Хам е основано от саксите. По време на нашествията си франките и славяните го превземат и го преименуват на Хамабург. После от Дания идват викингите. Погледни Алтона точно в сърцето на днешен Хамбург — до осемнайсети век това е датски град. В жилите ни тече кръвта на викингите… и на мнозина други, разбира се. Тук хората са се прекланяли пред такива богове като Фрея^[15], Балдър^[16], Тор^[17], Локи^[18]… Один. Тези скандинавски богове съвсем не са съвършени. Те са своенравни, сприхави, завистливи, алчни… често се гневят. Не прави изключение и мъдрият Один, бащата на всички богове, северният Зевс. Нашите предци са се стремили да получат най-вече неговото благоволение. — Дорн замълча. Пресегна се през писалището и взе два тома. — Один иска жертвоприношения. Като всички останали богове. Но колкото по-велик е един бог, толкова по-големи са жертвоприношенията. Така например Адам Бременски разказва в летописа си за нещо, което бихме могли да наречем „празник“ в Убсола, или Упсала, както я знаем днес. Този празник се е ознаменувал всеки девет години и продължава девет дни. Всички — кралят, пълководецът и обикновеният човек, трябвало да изпратят дарове. Всъщност един крал на викингите, приел християнството — Инге Стария, е свален от престола, защото отказал да участва. На всеки от деветте дни на празника се колят по девет от всички живи мъжки същества — домашни животни, птици и хора — и после се бесят с краката надолу в горичката при храма. Изумително. И то само защото числото девет е имало някакво значение в култа към Один. Та мисълта ми е, че Один иска в жертва да се принасят хора. И това жертвоприношение често приема формата на така наречения Кървав орел.

— И по-точно? — попита Фабел, който усети как кръвта му заиграва.

— Това е човек, който е принасян в жертва и според преданието сам стига до обиталището на Один. Човек, на когото са дадени орлови криле.

— И как е принасян в жертва? — полюбопитства Фабел, макар и вече да знаеше отговора.

Дорн погледна Фабел, без да мига, право в очите.

— Взимали затворник. Или жена, отвлечена при някой от набезите на викингите. Събличали я гола и я завързвали надолу с главата, с ръце, разперени като крилете на орел. После жрецът на Один взимал меч с широко острие и разпарял корема й…

Докато Дорн говореше, Фабел усети как сърцето му се разтуптява.

— Тези жреци били точни като хирурзи. С един удар разпаряли жертвата, без да увредят основните органи и без да я убият. После изтръгвали белите дробове и ги мятали зад раменете — крилете на Кървавия орел. Криле, с които жертвите можели да отлетят при Один.

Фабел продължаваше да седи и да гледа вторачено Дорн. Имаше чувството, че се намира в епицентъра на беззвучен взрив.

— Има ли писмени потвърждения на това?

— Да, има и писмени, и исторически свидетелства. Но доколко писаната история съответства на фактите, зависи от гледната точка на летописеца. От всички нашественици викингите са всявали най-гол ям страх. В летописите от онова време са изобразявани като демони. — Дорн разлисти един от томовете. — А, да, ето. В жертва са принасяни и мъже, и жени. Тук например се разказва за английски принц, когото викингите пленили и държали с надеждата да получат откуп. Откупът не бил платен и принцът бил принесен в жертва на Один като Кървав орел. Има и доста други случаи, за които са се запазили писмени свидетелства. — Той се спря на друга страница. — Ето разказ за епископ на един от шотландските острови.

— И нашият убиец повтаря този ритуал? — попита Фабел с глас, в който още се долавяше неверие.

— О, да. Прочетох във вестника някои от подробностите. Видях, че сте се опитали да бъдете възможно най-сдържани в огласяването на фактите, но на мен ми беше достатъчно, да прочета за изкормването, за да се досетя за останалото.

— Не мога да повярвам. Зловещо е.

— За теб може и да е зловещо — съгласи се Дорн. — Но за убиеца е благородно. Нещо като кръстоносен поход. Той е убеден, че служи на древните богове. Че висшата нравственост е на негова страна. Че е борец за правата вяра, човек, призван да върне Германия към истинската й религия. — Дорн остави книгата. — Ти, Ян, си имаш работа с възможно най-тъмните сили. Този убиец е истински вярващ. И онова, в което вярва, наистина е апокалиптично в смисъл, непостижим за християнското мислене. Викингите също имат своя Ден на Страшния съд. Рагнарьок. Време, когато Один се обединява с асите^[19] в битката срещу Локи и ваните^[20]. Време на огън, кръв и лед, когато погиват и земята, и небесата, и всички живи същества. Този „Кървав орел“ вярва във всичко това. Смята, че е призван да види как небесата се продънват, а океаните се пълнят с кръв.

Фабел продължаваше да седи, да стиска безжизнено вестника в ръцете си и да гледа невиждащо заглавието на първата страница. Мислите му препускаха като обезумели.

— Откъде сте толкова сигурен за този човек? Работим със съдебен психолог, според когото…

— Прав си, аз не съм психолог — каза Дорн с глас, в който се долавяше нещо, близко до гнева. — Но през последните двайсет години посветих много време на опитите да разбера как мислят маниаци като този. Да проумея какво кара един човек да започне да преследва други хора, да ги изтезава и да ги убива…

Дорн замълча. В очите му се четеше искрена болка.

Фабел продължи да седи като вцепенен. Когато накрая си възвърна дар словото, заговори по-скоро на себе си, отколкото на професора.

— Направо не мога да повярвам. Този тип живее някъде тук със зловещите си фантазии и е убеден, че има призвание, което трябва да изпълни. Така излиза, ако това, което ми разказвате, е вярно.

— Това, което ти разказвам, е част от историческия летопис. Не е важно дали наистина се е случило точно това, което е описано, и дали летописците не са преувеличили, за да изкарат викингите по-черни и от дявола. Важното е, че този летопис съществува. И твоят убиец вярва в него.

— И ако се смята за призван — продължи Фабел, — той няма да спре и ще продължи да убива. Докато не го спрем ние.

Кой знае защо, на Фабел не му се искаше да се обажда от паркинга за посетители пред затвора „Фирланде“. Вместо това отиде с колата при дигата Хаусдайх в Нойенгаме. Слезе от автомобила и се изкачи по стръмния насип. Оттам видя концентрационния лагер „Нойенгаме“ със симетрично разположените постройки и бараки. Тук бяха държали главно жени и ги бяха карали да строят временни жилища за жителите на Хамбург, които по време на бомбардировките бяха останали без покрив. Когато Фабел беше на десет години, баща му го доведе тук и той научи нов израз: Vernichtung durch Arbeit: изтребление чрез труд. Концлагеристките бяха карани да работят, докато умрат от изтощение.

Фабел седна на тревата и загледа как празното слънце си играе със сенките на облаците по плоската равнина отвъд концлагера. Видя в далечината сградата на музея, пред която, доколкото си спомняше, имаше паметник с изображение на умиращ концлагерист: изпосталяло тяло с преплетени крайници, сгърчено върху плочника.

Фабел се взря в мястото, където жени бяха измирали в името на някаква налудничава представа за самобитността на германския народ, и се замисли над онова, което му беше разказал Дорн: че има човек с извратено схващане за историята, етнологията и вярата, който оправдава с него най-низките си инстинкти и налудничавата си кръвожадност.

Фабел поизчака, за да събере мислите си, преди да се обади в службата. Опита се да открие Махмут, но пак се свърза само с гласовата му поща. Изруга тихо и затвори клетъчния телефон. Тази работа не му харесваше. Ама никак. Фабел все пак се надяваше, че Махмут е проявил здрав разум и се е отказал, след като е научил за покушението срещу Улугбей. Обхванал коленете си с ръце, поседя още няколко минути и продължи да гледа как слънцето и сянката танцуват по равнината, после се свърза по телефона с Вернер и му изложи предположението на Дорн.

— Ще се прибера след час. Ще се съберем на съвещание в заседателната зала. Повикай и Паул и Ана. Научили ли са нещо за Клугман?

— Не, нищо.

— Така си и знаех. Свържи се, ако обичаш, и с Ван Хайден и виж дали е свободен, за да дойде на съвещанието. Със сигурност ще му хареса.

Бележки

[1] Английският комисар (нем.). — Б.пр. ↑

[2] Букв. „синът на Свен“. — Б.пр. ↑

[3] Основен закон (нем.). — Б.пр. ↑

[4] Институт по съдебна медицина (нем.). — Б.пр. ↑

[5] Букв. „Я виж!“ (нем.). — Б.пр. ↑

[6] Задник (нем.). — Б.пр. ↑

[7] Драги (нем.). — Б.пр. ↑

[8] Уважаема госпожо (нем.). — Б.пр. ↑

[9] Кметство (нем.). — Б.пр. ↑

[10] Наздраве (нем.). — Б.пр. ↑

[11] Наздраве (англ.). — Б.пр. ↑

[12] Ръкоделие от различни парчета плат. — Б.ред. ↑

[13] Двуполово същество, според древногерманската митология земноводно божество, чийто син е първият човек — Ман. — Б.пр. ↑

[14] Върховен бог, който съответства на Меркурий. Носител на магическа сила, олицетворява духовната власт и мъдрост. — Б.пр. ↑

[15] Букв. „госпожа“ (древноисландски), в древноскандинавската митология богиня на плодородието, на любовта и красотата, жена на Один. — Б.пр. ↑

[16] В древноскандинавската митология млад бог, любим син на Один и Фриг, който страда и олицетворява култовата жертва. Неговата смърт предвещава гибелта на боговете и на целия свят. — Б.пр. ↑

[17] Букв. „гръмовержец“ (древногермански), в германо-скандинавската митология бог на гръмотевиците, бурите и плодородието. — Б.пр. ↑

[18] В древноскандинавската митология бог, който често е враждебно настроен към другите богове, присмива им се и се държи коварно и злобно. — Б.пр. ↑

[19] В древноскандинавската митология основна група богове, оглавявани от Один, който се смята за баща на повечето от тях, понякога думата означава и всички богове като цяло. — Б.пр. ↑

[20] В древноскандинавската митология група богове на плодородието. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Крейг Ръсел Мръсният Хамбург (1)

Метаданни

Данни

Мръсният Хамбург

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа частСряда, 4 юни — четвъртък, 5 юни

Крейг Ръсел
Мръсният Хамбург (1)

Първа част
Сряда, 4 юни — четвъртък, 5 юни