Клаудия Пинейро
Твоя (12)

12

Прибрах се вкъщи. Най-напред скрих уликите в гаража, в дупката в стената. С гумените ръкавици на ръцете. Револверът не се побираше и накрая го пъхнах в багажника на колата, под резервната гума. Нямах кой знае каква работа. Да разтребя малко къщата, да измия чашите от закуската.

Преди да започна, свалих коприненото костюмче и се облякох удобно. В три следобед всичко беше готово. Казах си: „А сега малко почивка. Ще седна в хола, ще изпия едно кафенце, ще се поотпусна.“ Така и направих. Но в три и петнайсет вече си гризях ноктите. Не можех да чакам спокойно Ернесто да се прибере и да ми разкаже всичко. Хванах се да чистя. Всъщност къщата беше чиста, но се заех с неща, които не се вършат всеки ден. Избърсах с мек парцал мебелите, излъсках всички метални части, изтърках паркета. Дори направих кекс пандишпан. Имах рецепта за киш с артишок, но накрая се спрях на кекса. В пет следобед бях капнала. И изнервена. Ернесто никога не си идваше преди девет, ако продължавах още четири часа в същия ритъм, щях да свърша в леглото. А ако някой трябваше да бъде във форма, това бях аз.

Реших да хвана бика за рогата и отидох във фирмата на Ернесто. Тъкмо щях да вляза в сградата, когато видях да излиза чернокосата, с която се бях разминала сутринта в апартамента на Твоя. Изкуших се да я проследя. Но се отказах. Явих се на рецепцията. Момичето пишеше нещо и не ме видя. Преди да продължа, реших да го поразпитам. „Това тъмнокосо момиче, високото — ей сега излезе, — ми се струва познато отнякъде. Във фирмата ли работи?“ „Не, това е Чаро, племенницата на Алисия Сория.“ „Аа, Алисия появи ли се най-после?“ „Не, и е много странно. Нито дойде, нито се обади.“ „А племенницата разтревожена ли е?“ „Предполагам, дори не ме поздрави, отиде право към асансьора и се качи.“ „Е-е, леля й не е малка, сигурно знае да се грижи за себе си“ — казах и също хлътнах в асансьора.

Слязох на етажа на Ернесто. Вратата на неговия кабинет беше отворена и го виждах от коридора. Със зареян поглед, загрижено изражение, никакви книжа на бюрото. Единственото му занимание беше да кълца един кламер — разгъваше спиралната елипса и го чупеше на парченца. Влязох решително. „Здравей, Ернесто, казаха ли ти, че сутринта се отбих тук? Бях забравила да ги предупредя, че ще дойдеш по обед, и тъй като имах да свърша нещо в центъра…“ — му казах и седнах срещу него. Не знам дали чу, че съм била там сутринта, дали вече го знаеше, или не, но не коментира нищо по въпроса. За моя изненада обаче, каза: „Каква случайност, тъкмо си мислех за теб.“ Погледнах натрошения кламер върху бюрото. „Какво си мислеше?“ „За разговора, който ни предстои.“ „Затова дойдох. Следобедът ми е свободен и реших, че е жалко да го отлагаме за довечера. Изглеждаш притеснен.“ „Притеснен съм, Инес“ — ми каза и хвана ръцете ми през бюрото. Мисля, че Ернесто не ми е хващал така ръцете поне от петнайсет-шестнайсет години. Майка ми би казала: „От мъж е по-опасно да получиш букет цветя, отколкото шамар.“ Но на мен ми беше много приятно, че ме беше хванал за ръцете. Погледна ме в очите и каза: „Това, което ще ти кажа, е много тежко. Знам, че ще те нарани.“ Придадох си уплашено изражение — сметнах, че е подобаващо. „Но ти си ми жена и трябва да ти го кажа. От двайсет и две години сме заедно.“ „Само от двайсет, Ернестито, макар да не е за вярване“ — си помислих, но не го поправих — не беше моментът. „Ти и Лали сте най-важното нещо в живота ми“ — каза със сълзи на очи. Стиснах здраво ръката му и казах: „Знам, Ернесто.“ „Ако можех да те държа настрани от това, кълна ти се, че щях да го направя.“ „Ернесто, имай ми доверие, моля те.“ „Не става дума за доверие, а че може да те нарани, а аз не искам да те наранявам.“ „Ох, скъпи, нарани ме малко и да приключваме с въпроса!“ — си помислих, но казах: „Ернесто, може да изглеждам крехка жена, но всъщност съм много силна. Освен това аз съм с теб, Ернесто.“ „Благодаря ти, любов моя.“ Нарече ме „любов моя“! Ернесто никога не ме беше наричал „любов моя“, дори навремето, когато ме убеждаваше за пръв път да легна с него. Най-хубавото, което ми беше казвал в живота, беше „и аз също“, и то след моето „обичам те“. „Хайде бе, Ернесто, това ли само ще ми кажеш, «и аз също»!“ — умолявах го отчаяно през първите години. После свикнах с мълчанието му. Ернесто беше сдържан по природа. Затова сега го усукваше, преди да ми разкаже за Твоя. „Не бих искал това, което ще ти кажа, да помрачи толкова щастливи години.“ „Не се притеснявай, вече ги помрачи, но аз забърсах с парцала“ — си помислих, но нищо не казах. „Ами аз… помниш Алисия, секретарката ми, нали?“ „Разбира се.“ „Не се вбесявай, но Алисия и аз…“ „Алисия и ти какво?“ „Бяхме замесени в една… сложна ситуация…“ „Ернесто, не го усуквай толкова, кажи каквото имаш да казваш, готова съм.“ Ернесто въздъхна, погледна ме в очите и каза: „Алисия ме преследваше сексуално.“ Едва не се изсмях. „Не мога да повярвам!“ — казах. „Да, за съжаление, не исках да ти казвам, но преживях много неприятни моменти.“ „Представям си…“ Отначало лъжата му ме възмути, но веднага си помислих, че може и да е вярно. Защото всъщност всички писма бяха адресирани до Ернесто, а аз не знаех какво им е отговорил. И сама бях стигнала до заключението, че билетите за Рио са нейна работа. Почти си бях повярвала, когато се сетих за снимките, които бяха в чекмеджето при револвера. Снимките му гол. Не можех да повярвам, че Твоя го е насилила да си ги направи. Дори се усмихваше пред обектива, все едно че казваше „уиски“. Когато човек започне да се оплита в собствените си догадки, губи посоката. Та и аз се бях изгубила. Защото беше ясно, че Ернесто ме лъже. Но не това беше важното, а защо го прави. Ернесто ме лъже, защото ме обича — просто и ясно. Има ли смисъл да ми разказва за една извънбрачна връзка, която е вече история? „Ернесто е прекрасен човек“ — си помислих. Не като онези, дето навън си задоволяват прищевките, а вкъщи си признават вината: „Скъпа, не мога да те лъжа, трябва да ти призная, че спах с най-добрата ти приятелка“ — казват. „Ами излъжи ме бе, копеле, поне това заслужавам!“ — би трябвало да им се отговаря на такива мръсници. Ернесто определено не беше мръсник. Ернесто беше мъж мечта — лъжеше ме, поемаше цялата вина, държеше се както се подобава. „Никога нямаше да ти го кажа, ако не се беше случило нещо ужасно.“ „Ернесто, плашиш ме…“ Изразът ми хареса, мисля, че подобаваше за случая. „Помниш ли, че снощи ми се обадиха по телефона и ми се наложи да изляза?“ „Да.“ „Тя беше, каза ми, че ако до половин час не се срещнем при езерото в парка в «Палермо», ще извърши някоя лудост. Разбери ме, не можех да я оставя да се убие.“ „Как да не те разбирам, Ернесто.“ „Отидох там. Излъгах те, извинявай, нямах заседание. Трябваше да я спра.“ Кимнах с глава. „Срещнахме се и тя си помисли, че съм отишъл за друго, да отстъпя на настояванията й… Представяш ли си, Инес?“ „Ернесто, тая жена е била луда!“ „Тази жена е луда!“ — поправих се веднага. „Тогава ми се нахвърли, опитваше се да ме целува, да… срам ме е да ти разказвам всичко това.“ „Ернесто, успокой се, аз съм ти жена.“ Ернесто целуна ръцете ми. „И тогава се случи злополуката. Исках да я отблъсна, не исках да ме пипа, да ме целува. Тя не отстъпваше и реших да си тръгна. Но ме беше сграбчила за раменете и за да се отърва от нея, я бутнах. И тогава…“ Нетърпението ме надви, ударих с длан по бюрото и казах: „Бум!“. Ернесто не ми обърна внимание: „Падна толкова злополучно, че си удари главата в един пън и си счупи врата.“ „Какъв ужас!“ — казах и си закрих устата с ръка. „Чиста фаталност“ — каза Ернесто. „Нещастен случай без виновни“ — казах. „Именно“ — потвърди Ернесто. Помилвах го по лицето, спогледахме се, усмихнахме се. Той отново ми целуна ръцете. „Ако те замесвам във всичко това, то е, защото не искам да давам обяснения пред чужди хора. Ще представи Алисия в много лоша светлина. Ти като жена сигурно го разбираш.“ „Естествено, Ернесто, как да не разбирам.“ „Затова си помислих, че е по-добре да не съобщавам в полицията и да оставя нещата да следват естествения си ход, времето да мине и когато започнат да се питат къде е Алисия, никой да не може да си вади погрешни заключения.“ „Напълно съм съгласна с теб, Ернесто.“ „Много ми е трудно да се преструвам, че не знам къде е Алисия, когато горкичката…“ Ернесто се разчувства. „Като говорим за горкичката, Ернесто, къде е тя сега?“ Ернесто въздъхна: „Потопих я в езерото.“ Ернесто стисна ръката ми. Аз целунах неговата. „Колко ли е било неприятно всичко това, Ернесто, да я влачиш…“ „Не, не се наложи да я влача. Взех една лодка под наем, натоварих я, гребах до средата на езерото и…“ Ернесто почти се разплака. Изправих се и го прегърнах. „Трябва да те помоля за нещо.“ „Каквото поискаш, Ернесто.“ „Бих предпочел да казвам, че вечерта сме били заедно, у дома и въобще не съм излизал. Нямам друго алиби. Ако кажа, че съм излизал, но съм се прибрал веднага, всичко ще се оплете, ще ме побъркат от въпроси. Не знам дали ти се струва…“ „Разбира се, че ми се струва. За какво да даваш обяснения?“ „В края на краищата беше нещастен случай.“ „Ернесто, онази вечер след вечеря си бяхме у дома, гледахме филм по телевизията, ще проверя кой, правихме любов и заспахме.“ „Благодаря ти, Инес.“ „Обичам те, Ернесто.“ „И аз също.“

Ернесто ме целуна по устата, както не ме беше целувал от години.

Излязох от офиса доста по-спокойна. Разбрах, че Ернесто може да се справи със ситуацията много по-добре, отколкото си мислех.

Вървях към къщи и бях сигурна, че тази нощ ще се любим като обезумели.