Десислав Начков
Забранена любов

Прости ми неочакваната пролет,

която ни живота разведри;

излъгах те, помислих си, че мога

да бъда твой без корист, но уви…

 

Сега си спомням лудото ни лято,

когато те за себе си открих;

изгубих те, а после непонятно

в сърцето си аз пак те преоткрих.

 

И някак си неволно — по момчешки

обикнах те със цялата душа.

Сега си спомням първата си грешка,

че не успях това да премълча.

 

Посрещна ме в съмнение и без вяра,

че чудото ще стане между нас,

а аз наивно някак си повтарях,

че ще съм твой до сетния си час.

 

Сега съм твой, но толкова далече

съдбата ни е тласнала преди,

че ние били сме разделени вече,

когато всеки другия откри.

 

И поривът на свежата ни пролет;

безсмислен, безнадежден, закъснял,

в сърцата наши ден след ден ще рони

за миналото упрек и печал.

 

Да те запазя не намерих сили;

на скрупули удавих се в калта;

не бях достоен мъж до теб — прости ми,

че не успях докрай да издържа!

 

След миг нас вече няма да ни има,

прегърнати под влюбена луна,

и спомените бавно ще изстинат,

покрити на забрава с пепелта.

 

Обичам те дори да няма смисъл

да казвам вече някога това.

Последното, което ще ти пиша

са тези мои искрени слова.