Карлос Фуентес
Куклата царкиня

I

Дойдох, защото онази толкова любопитна картичка ме накара да си припомня за нейното съществуване. Намерих я в една забравена книга, чиито страници бяха разбудили призрака на детския краснопис. Подреждах книгите си — нещо, което отдавна не бях вършил. Всеки миг ми поднасяше нова изненада, тъй като от дълго време не бях разгръщал онези книги, които бяха по най-високите лавици. Толкова отдавна, че ръбовете на страниците се бяха покрили с пласт от златен прах и сивкави валма, който се посипа по дланите ми и ми напомни за блестящата глазура на някои тела, съзирани отпърво в сънищата, а след това и в отчайващата действителност на първия балет, на който ни водят. Беше една книга от моето детство — навярно и от детството на много други — и в нея се разказваха поучителни истории, ужасяващи или не чак толкова ужасни, които ни караха да се хвърляме на коленете на възрастните с многократно повтаряния въпрос „защо?“. За синовете, които са неблагодарни на родителите си, за отвличаните от рицари девойки, завръщащи се посрамени в дома си, както и за онези, дето сами напускат бащиното огнище, за старците, които заради някоя неизплатена ипотека се домогват до ръката на най-нежното и тъжно момиче от застрашеното семейство. Защо? Не помня отговорите. Зная само, че измежду покритите с петна страници изпадна и полетя една бяла картичка с ужасния почерк на Аммламия: Амиламия не забрабя приятелчето си, и ме търси там, дето ти рисубам_.

На гърба имаше план на една пътека с начало X, с който навярно бе означена пейката в парка, където аз, разбунтуван срещу предначертаното омразно обучение юноша, забравях за училищната програма и прекарвах по цели часове в четене на книги, които ми се струваха написани от мен, макар и да не бе така: можех ли да се съмнявам, че само моето въображение бе способно да роди всички тези корсари, всички тези царски вестоносци, тези момчета, малко по-млади от мен, които гребяха по цял ден на някоя гемия по течението на големите американски реки? Вкопчен в облегалката на пейката като в някакво чудно седло, отначало не чувах леките стъпки, които, след като притичваха по чакъла на градината, се спираха зад гърба ми. Беше Амиламия и нямаше да зная колко пъти е стояла безмълвна край мен, ако един следобед в палавата й глава не се бе родило желанието да ме погъделичка по ухото с пухчетата на едно глухарче, което момиченцето духаше към мен с издути устни и смръщени вежди.

Попита за името ми и като го прецени с много сериозно лице, ми каза своето с усмивка, която, ако не невинна, не бе и кой знае колко изкусна. Скоро разбрах, че Амиламия бе намерила, така да се каже, междинната точка на изразяване между наивността на годините си и рутината на възрастните, която добре възпитаните деца трябваше да знаят най-вече за тържествените мигове на представяне и сбогуване. Сериозността на Амиламия бе по-скоро природна дарба, дотолкова, че за разлика от нея изблиците на непринуденост изглеждаха заучени. Искам да си я припомня през един или друг следобед, в последователността на онези застинали образи, които в крайна сметка съставят цялата Амиламия. И безкрайно се учудвам, че не успявам да си я представя такава, каквато бе в действителност, каквато наистина си играеше — лека, търсеща, с очи, които непрестанно шареха насам-натам. И трябва да си я припомням застинала завинаги — като в албум. Далечната Амиламия — една точка на мястото, където склонът, облян в детелина, се спуска към равната поляна, където четях, седнал на пейката; една точка в потоци от сянка и слънце и една ръка, която ми махаше за поздрав там, отгоре. Амиламия, застинала в своя бяг надолу по склона, с шупнала бяла пола и с гащета на цветенца, пристегнати с ластици, с отворена уста и очи, които се присвиваха от вятъра при тичането, а момиченцето се насълзяваше от удоволствие. Амиламия, седнала под евкалиптите, преструваща се на разплакана, за да отида при нея. Амиламия, легнала по корем, с цвете в ръце, листца от аменто^[1], което, както по-късно разбрах, не растеше в тази градина, а някъде другаде, навярно в градината на Амиламия, защото единственият джоб на нейната престилка на сини карета често бе пълен с тия бели цветчета. Амиламия, която ме гледа как чета, хванала се с две ръце за железата на зелената пейка, търсеща със сивите си очи: помня, че никога не ме запита какво чета, сякаш можеше да отгатне в очите ми родените от страниците образи. Амиламия, щастлива и засмяна, когато я вдигах през кръста и я завъртах над главата си, а тя като че откриваше света под друг ъгъл в този бавен полет, а после — с гръб към мен, — си вземаше довиждане, вдигнала ръка с разперени пръсти. Амиламия в хиляди пози край моята пейка: провесила глава с крака нагоре и бухнали гащета; седнала по турски върху чакъла, подпряла брадичка; изтегната на ливадата да си пече на слънце корема; плете клонки, рисува с пръчка животни в тинята, лиже железата, скрита под пейката, безмълвно откъртва отчекнатите кори на старите дънери, гледа втренчено хоризонта зад хълма, тананика със затворени очи, имитирайки гласове на птици, кучета, котки, кокошки, коне. Всичко това заради мен и всъщност — нищо. Онова, което съм запомнил, бе нейният начин да бъде с мен, както и нейният начин да бъде сама в парка. Да, навярно си я спомням откъслечно, понеже редувах четенето със съзерцаване на бузестото момиче с гладка коса, променяща цвета си на светлината: от сламеноруса до кестенява. И едва днес ми минава мисълта, че тогава Амиламия полагаше другата опорна точка на моя живот, онази, която създаваше напрежение между собственото ми неизживяно детство и външния свят — обетованата земя, която започвах да опознавам чрез книгите.

Тогава, не. Тогава мечтаех за жените от моите книги, за женските — думата размътваше главата ми, — които се предрешаваха като Царицата, за да си купят тайно огърлица; за митичните видения, едната половина на които представляваше познати същества, а другата — саламандри с бели гърди и влажни кореми, които очакваха монарсите в леглото си. И така, след безразличието към приятелката от моето детство, незабелязано започнах да приемам прелестното и сериозно момиченце, а после — несъзнателно да отблъсквам това ненужно присъствие. В крайна сметка седемгодишното момиченце, което все още не се беше превърнало в носталгичен спомен, а бе миналото и неговото настояще, ме подразни мен, четиринайсетгодишния. Бях се оставил да бъда повлечен от една слабост. Бяхме тичали заедно по ливадата, хванати за ръце. Заедно бяхме разтърсвали боровете и бяхме събирали шишарките, които Амиламия ревниво пазеше в джоба на престилката. Заедно бяхме правили хартиени корабчета, за да тичаме весело след тях покрай вадата. А през онзи следобед, когато сред радостни викове се изтърколихме до подножието на хълма, по който скитахме — Амиламия върху гърдите ми, а аз, с косите на момиченцето в уста, — и усетих запъхтяния й дъх в ухото си и лепкавите й от сладкото ръчички около врата си, аз гневно дръпнах ръце и я оставих да падне. Амиламия се разплака, потривайки коляното и лакътя си, които бяха наранени, а аз се върнах на моята пейка. След това Амиламия си отиде, а на следващия ден дойде отново, подаде ми хартийката, без да каже дума, и тананикайки, изчезна в гората. Поколебах се дали да скъсам картичката, или да я запазя между страниците на книгата. „Вечери в чифлика“. Дори и в четивата си се бях вдетинил покрай Амиламия. Тя не дойде повече в парка. След няколко дни отидох във ваканция, а после се върнах към задълженията си на първата година в гимназията. Никога повече не я видях.

II

А сега, почти отблъсквайки образа, който, без да бъде фантастичен, е необичаен, и понеже е истински, е и по-болезнен, се завръщам в този забравен парк и спрял в началото на алеята, оградена от борове и евкалипти, разбирам колко малко е това пространство, покрито с гора, което споменът ми упорито рисуваше с широта, достойна за прибоя на въображението ми. Та нали тук се бяха родили, говорили и умрели Строгов и Хъкълбери, милейди Де Уинтър и Женовева де Брабанте: в малката градина с ръждясала желязна ограда, с малко дървета, стари и неподдържани, украсена тук-таме с по някоя циментова скамейка, имитация на дърво, която ме кара да мисля, че моята хубава пейка от ковано желязо, боядисана в зелено, никога не бе съществувала или е била част от запазените мои налудничави спомени за миналото. А хълмът… Как можех да повярвам, че това бе възвишението, по което Амиламия се изкачваше и се спускаше по време на ежедневните си разходки, стръмният склон, по който скитахме? Тази нищо и никаква стръмнинка, покрита с прегоряла трева, на която единствено моята памет упорстваше да придаде някакъв релеф.

„Търси ме там, дето ти рисубам.“ Значи трябваше да пресека градината, гората да остане зад мен, с три скока да се спусна по стръмнинката, да прекося лещака — сигурно тук момиченцето събираше белите листенца, да отворя скърцащата желязна врата на парка и мигновено да си припомня, да узная, да се намеря на улицата, да разбера, че всички онези следобеди на юношеството като по чудо бяха успели да спрат пулса на града наоколо, да заглуша прилива от клаксони, камбанен звън, гласове, плачове, мотори, радио, ругатни: кой бе истинският магнит — тихата градина или трескавият град? Чакам да светне зелено и преминавам на отсрещния тротоар, без да откъсвам поглед от червеното око, което задържа движението. Поглеждам листчето на Амиламия. В края на краищата този примитивен план е истинският магнит в момента и само мисълта за него ме кара да потръпвам. След пропуснатите следобеди, когато бях на четиринайсет години, се видях принуден да вкарам своя живот в руслото на дисциплината и сега, двайсет и девет годишен, разбира се, дипломиран, собственик на кантора, осигурен със среден доход, все още ерген, без семейство, което да издържам, малко отегчен да спя със секретарки и не твърде ентусиазиран от възможността за някое излизане в полето или на плажа, чувствах липсата на вътрешно привличане, каквото преди намирах в моите книги, в моя парк и в Амиламия. Вървя по улиците на това жалко, сиво предградие. Монотонно се редят едноетажните къщи с големи решетъчни прозорци и олющени врати. Шумът на някоя работилница едва-едва нарушава еднообразието на квартала. Някъде свисти точилар, а другаде чука обущар… В задните дворове играят махленските деца. До слуха ми достига музика от латерна, примесена с гласовете на орляците деца. За миг се спирам да ги погледна с беглото чувство, че Амиламия би могла да бъде сред тези групички, показвайки без срам гащетата си на цветчета, увиснала на някой балкон, захванала се с крака, винаги трогателна със своите акробатически лудории, с пълен с бели листенца джоб на престилката си. Усмихвам се и за пръв път ми се приисква да си представя двайсет и две годишната госпожица, която, ако все още живее на дадения адрес, ще се смее на моите спомени, или може би вече ще е забравила следобедите, прекарани в градината.

Къщата не се отличава от другите. Врата, два зарешетени затворени прозореца. Само един етаж, обиколен от един уж неокласически парапет, който трябваше да прикрива терасата на покрива, проснатото пране, казаните с вода, слугинската стая, курниците. Преди да позвъня, искам да се освободя от каквато и да било илюзия. Амиламия не живее вече тук. За какво ли ще стои петнайсет години в една и съща къща? А и въпреки преждевременно развитите у нея независимост и склонност към самота, момиченцето изглеждаше добре възпитано и осигурено, а този квартал вече не е елегантен. Няма съмнение, че родителите на Амиламия са отишли да живеят другаде. Но може би новите наематели знаят къде.

Натискам звънеца и чакам. Позвънявам още веднъж. Съществува и друга възможност: да няма никой вкъщи. А дали друг път ще почувствам необходимост да потърся моята малка приятелка? Не, защото вече няма да има детска книга, между чиито страници случайно да намеря картичката на Амиламия. Навярно щях да се върна към навика, да забравя този момент, който бе значим само поради мимолетната изненада.

Позвънявам още веднъж. Долепвам ухо до вратата и се учудвам: дрезгаво, пресекливо дишане се чува от другата страна; хриптене, придружено от неприятна миризма на остър тютюн, се процежда през цепнатините на входната врата.

— Добър ден. Бихте ли ми казали…

Щом чува гласа ми, човекът зад вратата се оттегля с тежки, несигурни стъпки. Отново натискам звънеца и този път крещя:

— Слушайте! Отворете ми! Какво ви става! Не ме ли чувате!

Не получавам отговор. Продължавам да натискам безрезултатно звънеца. Отдръпвам се от вратата, без да отделям поглед от малките цепнатини, сякаш разстоянието може да ми осигури, освен перспектива, и достъп в къщата. На връщане пресичам улицата, приковал цялото си внимание в тази залостена врата; остър вик, придружен от продължително и свирепо изсвирване, ме спасява навреме и докато аз, зашеметен, търся този, чийто глас ме спаси, виждам само как един автомобил се отдалечава по улицата и обгръщам с ръце някакъв стълб, който ми дава не толкова сигурност, колкото опорна точка, за да може вледенената ми кръв отново да рукне под горещата, потна кожа. Поглеждам към къщата, която е била, беше, трябваше да бъде на Амиламия. Там, зад перилата, както си и мислех, се вее проснато пране. Не зная другото какво е: ризи, пижами, блузи, не зная; но виждам малка престилчица на сини карета, опъната, простряна с щипки на дългото въже, полюшващо се между един железен прът и един пирон, стърчащ върху бялата стена на терасата.

III

В Имотна регистрация ми казаха, че мястото било на името на някой си г-н Р. Валдивия, който давал под наем къщата. На кого? Това не знаят. Кой е Валдивия? Декларирал е, че е търговец. Къде живее? Вие кой сте? — ме попита момичето с надменно любопитство. Не успях да се представя спокойно и уверено. Сънят облекчи нервната ми умора. Валдивия. Излизам от Регистрацията и слънцето ме дразни. Свързвам неприятните си усещания от слънцето, процеждащо се през ниските облаци — затова и по-силно, с желанието да се върна в сенчестия, влажен парк. Не, това е само желание да узная дали Амиламия живее в тази къща и защо ми отказват да ме пуснат вътре. Но това, което трябва час по-скоро да отхвърля, е абсурдната мисъл, която през нощта не ми даде да мигна. Да видя престилката да съхне на терасата, същата, в чийто джоб тя слагаше цветчетата, и да повярвам, че в тази къща живее момиченце на седем години, което аз съм познавал преди четиринайсет-петнайсет години… Може би имаше дъщеричка. Да, Амиламия, двайсет и две годишна, беше майка на момиченце, което навярно се обличаше по същия начин, приличаше на нея, повтаряше нейните игри и кой знае — може би ходеше в същия парк. В размисли стигам отново до вратата на къщата. Позвънявам в очакване на острото пръхтене от другата страна. Излъгах се. Една жена на не повече от петдесет години отваря вратата. Само че тя — увита в някакъв шал, облечена в черно, с ниски обувки, без грим, с опъната на тила прошарена коса, сякаш е изоставила всякакви илюзии или подбуди за подмладяване — ме гледа с поглед, почти жесток от толкова безразличие.

— Какво желаете?

— Изпраща ме г-н Валдивия — покашлям се и приглаждам косата си. Трябваше да си взема бележника от кантората. Разбирам, че без него няма да изпълня добре ролята си.

— Валдивия? — жената ми задава въпроса без паника, без интерес.

— Да. Собственикът на къщата.

Едно е ясно. Лицето на жената няма да издаде нищо. Гледа ме без страх.

— А, да. Собственикът на къщата.

— Може ли…?

Мисля, че в лошите комедии пътуващият агент слага крак, за да не му затворят вратата под носа, и аз го правя, но жената се отдръпва и с един жест ме кани да вляза в нещо като двор за файтони. Встрани има друга врата — стъклена, с олющена рамка. Вървя към нея по жълтите плочки на двора и отново запитвам, обръщайки се към жената, която ме следва със ситни крачки.

— Оттук ли?

Тя кимва утвърдително и за пръв път забелязвам, че в белите си ръце носи броеница от камандула, с която непрекъснато потраква. От дете не съм виждал тези стари броеници и искам да й го кажа, но жената отваря вратата тъй рязко и решително, че не ми позволява никакви неуместни разговори. Влизам в дълга тясна стая. Жената побързва да отвори капаците, но стаята остава засенчена от четирите вечно зелени растения в големи саксии от порцелан и гравирано стъкло. Вътре има само един стар плетен диван с висока облегалка и стол-люлка. Но вниманието ми не е привлечено нито от малкото мебели, нито от цветята. Преди да се настани в стола люлка, жената ме кани да сторя същото на дивана.

До мен, на плетения диван, има едно разгърнато списание:

— Г-н Валдивия се извинява, задето не е дошъл лично.

Жената се люлее, без да мигне. Поглеждам изкосо към това списание с комикси:

— Изпраща ви поздрави и…

Спирам в очакване на някаква реакция от страна на жената. Тя продължава да се люлее. Списанието е изподраскано с червен молив.

— … и ме моли да ви предам, че след няколко дни смята да ви обезпокои…

Очите ми бързо търсят.

— … трябва да се направи нова оценка на къщата за кадастъра. Май не е правена от… Вие живеете тук от…?

Да, под стола е захвърлено изхабено червило. И ако жената се усмихва, то ръцете й бавно галят броеницата: мигом усещам подигравката, която преминава тъй бързо, че не успява да разкриви чертите й. И пак не ми отговаря:

— … най-малко от петнайсет години, нали?

Не потвърждава. Не отрича. А върху бледите й тънки устни няма и следа от червило…

— … вие, вашият съпруг и…?

Гледа ме втренчено, без да променя изражението си, почти с молба да продължа. Замълчаваме за малко, тя потраква с броеницата, аз стоя, приведен напред, с ръце върху коленете. Ставам:

— Тогава следобед ще дойда пак с документите…

Жената се съгласява и в същото време мълчаливо вдига червилото, взема списанието и го скрива някъде в гънките на шала.

IV

Сцената не се е променила. Следобедът, докато аз отбелязвам измислени цифри в една тетрадка и уж искам да оценя здравината на потъмнелите подови дъски и размерите на помещението, жената се люлее и докосва с върха на пръстите си тридесетте зърна на броеницата. След като завършвам описа на предполагаемия инвентар в стаята, въздъхвам и я моля да минем в останалите помещения на къщата. Жената става, като се подпира с дългите си мургави ръце върху седалката на стола люлка, и наметва шала върху тесните си кокалести рамене.

Отваря вратата с матово стъкло и ние влизаме в столовата, която е малко по-добре обзаведена. Само че по тръбната маса с четири никелирани стола, тапицирани с мушама, няма и помен от онова благородство на мебелите от стаята. Другият решетъчен прозорец с капаци навярно понякога осветява тази столова с голи стени, без шкафове или полици. На масата има само една пластмасова фруктиера с чепка черно грозде, две праскови и жужаща броеница от мухи. Със скръстени ръце и безизразно лице жената спира зад мен. Осмелявам се да наруша реда, ясно е, че стаите в къщата няма да ми кажат нищо за това, което искам да узная.

— Можем ли да се качим на терасата? — питам. — Мисля, че така най-добре ще мога да обхвана цялата площ.

Някаква лукава искрица любезност, контрастираща навярно с мрака на столовата, проблясва в очите на жената:

— Защо? — казва най-сетне. — Размерите са добре известни на г-н… Валдивия…

И тези паузи — едната преди, а другата след името на собственика — са първите признаци, че нещо все пак смущава госпожата и я кара да се брани с известна ирония.

— Не зная — правя усилие да се усмихна. — Навярно предпочитам да започна от горе на долу, а не… — изкуствената ми усмивка изчезва — … отдолу нагоре.

— Ще следвате моите указания — казва жената със скръстени в скута ръце и сребърен кръст върху тъмния корем.

Преди да се усмихна едва-едва, си налагам да помисля, че в полумрака жестовете ми са излишни, дори не са символични. Разгръщам тетрадката, чието лепило изпращява, и продължавам да записвам с възможно най-голяма бързина, без да откъсвам поглед, цифри и оценки за тази задача, чиято фиктивност — за това говорят леката червенина по бузите, пресъхналият ми език — не може да излъже никого. И като изпълвам карирания лист с безсмислени знаци и алгебрични формули, си задавам въпроса какво ми пречи да мина на същината, да попитам за Амиламия и да изляза оттук, получил приемлив отговор. Нищо. И все пак, убеден съм, че дори и да получа отговор, няма да узная истината. Моята съсухрена и мълчалива придружителка, по чийто силует не бих се загледал на улицата, в тази къща с груби мебели и отсъстващи обитатели вече не е безименното лице на някой градски жител и се превръща в олицетворение на загадъчността. Това е чудното, и щом спомените за Амиламия отново събудиха в мен жаждата да мечтая, ще следвам правилата на играта, ще използвам всички явни възможности и няма да се примиря, докато не намеря отговора — навярно прост и ясен, близък и очевиден — иззад непредвидените воали, които жената с броеницата спуска по пътя ми. Дали да не подхвърля даром на моята опърничава домакиня една чудатост? По този начин ще изпитам по-пълно радостта в лабиринта на моята измислица. Доближавам се, уж за да си взема бележка, а мухите бръмчат около фруктиерата, но кацат само по онази раничка върху прасковата, върху парчето, нахапано от нечии зъби, оставили следа върху мъхестата кожица и жълтата вътрешност на плода. Не поглеждам къде е застанала жената. Преструвам се, че продължавам да вземам бележки. Плодът изглежда нахапан, без да е бил докосван. Навеждам се, за да го видя по-добре, опирам ръце на масата, издавам напред устни, сякаш бих искал и аз да отхапя, без да го пипна. Свеждам поглед и до краката си виждам друга следа, като от велосипедни шини — две ивици от гуми, отпечатани върху олющеното дюшеме, които стигат до ръба на масата и после, все по-неясно, се отдалечават по пода към мястото, където стои жената.

Затварям бележника си:

— Да продължим, госпожо.

Когато се обръщам към нея, я виждам изправена, подпряла се на облегалката на един стол. Отпреде й седи мъж с натежали рамене и невиждащ поглед, кашля, изпущайки дима от черната си цигара, очите му са скрити от сбръчкани, подпухнали, дебели и увиснали клепачи, подобни на врат на стара костенурка, които въпреки това като че следят движенията ми. Лошо обръснатите бузи, насечени от безброй сиви бразди, висят от изпъкналите скули, а зеленикавите ръце са мушнати под мишниците; облечен е в груба синя риза, а къдравата му чорлава коса напомня корабно дъно, покрито с водорасли. Не помръдва и признак, че действително съществува, е само мъчителното хъркане (сякаш дъхът трябва да преодолява шлюзове от слюнка, раздразнение, похабяване), което вече бях чул през пролуките на вратата.

Смешно промърмори:

— Добър ден…

А аз съм готов да забравя всичко: загадката, Амиламия, оценката, следите. Появата на този астматичен вълк оправдава желанието ми за бягство. Повтарям „Добър ден“, вече с отзвук на сбогуване. Маската, напомняща костенурка, се разпада в ужасна усмивка, сякаш всяка пора на тази плът е направена от трошлива гума, от цветна гнила мушама. Ръката се протяга и ме спира.

— Валдивия умря преди четири години — казва мъжът със задъхан, далечен глас, излизащ от корема, а не от ларинкса — глас на немощно сопрано.

Задържан от тази силна, почти причиняваща ми болка лапа, си казвам, че няма смисъл повече да се преструвам. Лицата от восък и гума, които ме наблюдават, не говорят нищо и затова мога, въпреки всичко, да изхитрувам за последен път, че уж говоря на себе си, когато произнасям:

— Амиламия…

Да, вече никой няма причини да се преструва. Ръката, стиснала моята, за миг увеличава силата си, след това се отпуска и най-сетне пада, слаба и трепереща, преди да се повдигне и да хване восъчната китка, която докосва рамото му; жената, за първи път объркана, ме гледа с очи на простреляна птица и плаче със сухи хлипове, които не успяват да изтрият уплахата по вцепенените й черти. Човекоядците, родени от фантазията ми, внезапно се оказват двама самотни старци, изоставени, наранени, които едва успяват да се утешат, като стискат ръцете си с трепет, който ме изпълва със срам. Въображението ме доведе до тази гола столова, за да наруша близостта и тайната на две същества, изхвърлени от живота от нещо, което нямах право да споделя. Никога не съм се презирал до такава степен. Никога не са ми липсвали думи по такъв глупав начин. Всеки жест е безсмислен: дали да се доближа, дали да ги докосна, дали да помилвам главата на жената, дали да поискам извинение за вмешателството си? Слагам бележника в джоба на сакото си. Оставям на забравата всички следи от моята криминална история: илюстрованото списание, червилото, нахапания плод, следите от велосипед, престилката на сини квадратчета… Решавам да изляза от къщата, без да кажа нищо. Изпод дебелите си клепачи старецът, изглежда, се бе вторачил в мен. Тънкото хриптене ми казва:

— Вие познавахте ли я?

Това толкова естествено минало време, което те навярно използват всеки ден, най-сетне разрушава надеждите ми. Там е отговорът.

— Вие сте я познавали? Колко години? — Колко ли години светът е живял без Амиламия, убита най-напред от моята забрава, възкресена едва вчера от един тъжен, безсилен спомен? Кога ли сивите сериозни очи са престанали да се учудват с наслада от една вечно пуста градина? И кога тези устни са престанали да се цупят или да се свиват с онази официална сериозност, с която, сега разбирам, Амиламия откриваше и освещаваше нещата в живота, чиято преходност навярно е долавяла?

— Да, заедно играехме в парка. Отдавна беше!

— На колко години беше тя? — казва старецът с още по-угаснал глас.

— Трябва да е била на седем години. Да, на не повече от седем.

Гласът на жената се издига ведно с ръцете, които сякаш молят:

— Каква беше, господине? Моля ви, кажете ни каква беше…

Затварям очи. Амиламия е и мой спомен. Можех да я сравнявам само с нещата, които тя докосваше, донасяше и откриваше в парка. Да. Сега я виждам да се спуска по склона. Не, не е вярно, че беше само някаква стръмнинка, обрасла с трева. Беше покрит с трева хълм и Амиламия, която непрекъснато сновеше насам-натам, бе отъпкала пътечка и ме поздравяваше отвисоко, преди да слезе под акомпанимента на музиката, да, музиката в очите ми, багрите на обонянието ми, вкуса на слуха ми, благоуханията на осезанието ми… моето видение… а, слушате ли ме?… слизаше с поздрав, облечена в бяло, с престилка на сини квадратчета… тази, която сте проснали на терасата…

Улавят ръцете ми, а аз стоя със затворени очи.

— Каква беше, господине?

— Имаше сиви очи, а отблясъците на слънцето и сянката под дърветата променяха цвета на косите й…

Двамата ме съпровождат с нежност, слушам тежкото дишане на мъжа, почукването на кръста на броеницата по тялото на жената…

— Кажете ни, ако обичате…

— Въздухът я разплакваше, когато тичаше, идваше до моята пейка с бузи, посребрени от радостни сълзи…

Не отварям очи. Сега се изкачваме. Две, пет, осем, девет, дванадесет стъпала. Четири ръце направляват тялото ми.

— Каква беше, каква беше!

— Сядаше под евкалиптите, плетеше венци от клонки и се преструваше, че плаче, за да оставя четенето и да отида при нея…

Пантите изскърцват. Мирисът убива всичко, разпръсва другите усещания, настанява се с кръстосани крака в трона на моето видение, тежък като ковчеже, загатващ като шумоленето на надиплена коприна, украсен като турски жезъл, тъмен като дълбока, чезнеща бразда, блестящ като угаснала звезда. Ръцете ме пускат. Треперенето на старците ме обгръща по-плътно от плача. Бавно отварям очи, оставям най-напред влажният световъртеж на роговицата, после мрежата на миглите да ми открият стаята, задушена от този страшен сблъсък на аромати, изпарения, слана от листа с цвят на човешка плът — такива са тук цветята, които несъмнено са с жива кожа: сладост на храмго^[2], тежък мирис на асаро^[3], гроб на нард^[4], храм на гарденията. Малката спалня без прозорци, осветена от нажежените нокти на тежките искрящи свещи, хвърля своята следа от восък и влажни цветя към центъра на слънчевия възел и едва оттам, откъм слънцето на живота, можеш да възкръснеш, за да съзерцаваш иззад свещите и измежду пръснатите цветя натрупаните стари играчки, цветните обръчи и смачканите спукани топки — стари прозрачни сливи; дървените кончета с изпочупени гриви, дяволските кънки, слепите кукли без коси, изтърбушените мечета, спуканите гумени патета, кучетата, проядени от молци, разнищените въжета за скачане, големите стъклени буркани, пълни с изсъхнали сладки, скъсаните обувчици, велосипеда с три колела? — не — две, и не от велосипед; две колела едно до друго, отдолу — обувчиците от кожа и вълнен плат, а отсреща, мога да го достигна с ръка, малкият ковчег, вдигнат върху сини сандъци, украсени с книжни цветя, този път цветя на живота, карамфили и слънчогледи, макове и лалета, само че като другите, цветята на смъртта, част от една смес, в която вряха всички предмети от този парник гробница, където почива, в сребрист ковчег, в чаршафи от черна коприна, на възглавница от бял атлас неподвижното и ведро лице, обрамчено от дантелена шапчица, изписано с цветовете на розата: вежди, очертани с най-тънка чертица, склопени клепачи, истински, гъсти мигли, които хвърлят лека сянка върху бузите, излъчващи толкова здраве, колкото през дните в парка. Устните — сериозни, червени, почти както когато Амиламия се цупеше, преструвайки се на сърдита, за да отида да играем. Скръстени на гърдите ръце. Броеница, същата като на майката, задушаваща пухкавата шия. Малък бял саван върху детинското, чисто и кротко тяло.

Старците са коленичили и хлипат.

Протягам ръка и докосвам с пръсти порцелановото лице на моята приятелка. Усещам студенината на нарисуваните черти на куклата царкиня, с която започва летописът на тази царствена стая на смъртта. Порцелан, тесто и памук. Амиламия не забрабя приятелчето си и търси ме, дето ти рисубам.

Отдръпвам ръка от този лъжлив труп. По кукленото лице остават следи от пръстите ми.

В стомаха ми се утаява димът на свещите и зловонието на асарото, от което започва да ми се повдига. Обръщам гръб на саркофага на Амиламия. Ръката на жената докосва моята. Очите й са изскочили от орбитите, но угасналият й глас не трепва:

— Не идвайте повече, господине. Ако наистина сте я обичали, не идвайте повече.

Докосвам ръката на майката на Амиламия, насълзените ми очи виждат главата на стареца, потънала между коленете, и излизам от стаята на стълбището, в салона, на двора, на улицата.

V

Ако не цяла година, то минаха поне девет-десет месеца. Споменът за това идолопоклонничество вече не ме ужасяваше. Изчезна мирисът на цветята и образът на ледената кукла. Истинската Амиламия се завърна в спомените ми: ако не доволен, почувствах се поне оздравял — паркът, живото момиче, часовете, прекарани в юношески четива, победиха призраците на този нездрав култ. Образът на живота е по-силен от оня, другия. Казвам си, че винаги ще живея с моята истинска Амиламия, победила подигравките на смъртта. И един ден се осмелявам да прегледам отново онази тетрадка с карирани листове, където отбелязах измислените данни от оценката. И отново измежду страниците й изпада картичката на Амиламия, изписана с ужасния й детски краснопис и с нейния план на пътя от парка до къщата. Вземам я и се усмихвам. Дъвча единия й край и си мисля, че горките старци все пак биха приели този подарък.

Обличам сакото и си връзвам вратовръзката, подсвирквайки си. Защо да не ги посетя и да не им дам листчето, надписано от момиченцето?

Тичешком стигам до едноетажната къща. Започват да падат едри капки дъжд и с магическа бързина извличат от земята онзи мирис на влажно освещаване, който сякаш обръща хумуса и ускорява гниенето на всичко, що е вкоренено в прахта.

Позвънявам. Пороят се усилва и аз ставам настоятелен. Писклив глас извиква: „идвам!“ и аз чакам да ми отвори майката с вечната си броеница. Вдигам реверите на сакото си. И дрехите, и тялото ми променят мириса си от допира с дъжда. Вратата се отваря.

— Какво обичате? Колко хубаво, че дойдохте!

Гърбава девойка, седнала в инвалидна количка, задържа ръката си на брадичката и ми се усмихва с едва доловима гримаса. От изкривения торс роклята прилича на перде пред тялото, бял парцал, на който престилката на сини карета придава известно кокетство. Малката жена изважда от джоба на престилката кутия цигари и бързо запалва една, като оставя в края следа от оранжевото червило на устните си. Красивите й сиви очи се присвиват от дима. Оправя бакърено русата си коса, прилична на слама, накъдрена на студено, без да откъсва поглед от мен, изпитателен и отчаян, но копнеещ, а сега — уплашен.

— Не, Карлос. Иди си. Не идвай повече.

А в това време откъм къщата все по-наблизо чувам тежкото хриптене на стареца:

— Къде си? Не знаеш ли, че не трябва да отваряш? Прибирай се! Дяволско изчадие! Пак ли искаш да те нашибам?

А дъждът се стича по челото, по бузите ми, по устата и малките подплашени ръце изпускат върху мокрите плочи илюстрованото списание.