Димитър Мантов
Виа мала (9)

Двамата се бяха разбрали тя да не напуска вила „Фантазус“ без негово разрешение и да не го търси в Града. И затова Пантулей Граптиак се изненада, когато от прозорчето на закритата квадрига я видя сред тълпата улични зяпачи — Меда сияеше, гледаше го усмихната и му правеше някакви знаци в ръце.

Той почервеня от гняв. В квадригата срещу него седеше един от ония лаудицени^[1], които напоследък се бяха увеличили твърде много във Филипопол — пенсионирани императорски чиновници, на които парите все не стигаха. Почтеният Антоний Полион, рано оплешивял и останал само с няколко предни зъба римлянин, от известно време предлагаше безплатните си услуги на легата като доксограф^[2], не само във Филипопол, но и в цялата провинция се било разчуло, че светлейшият управител е истински мислител, който върви по стъпките на императора философ. Защо разсъжденията му да се загубят за потомството?

Сега почтеният Полион щеше да извърши нещо по-полезно — легатът му посочи момичето и му каза да го заведе на следващия ъгъл, където квадригата ще спре за малко.

… Все пак има някаква полза от тия лаудицени — въздъхна Пантулей Граптиак, когато видя на близкия ъгъл Антоний Полион и Меда.

Момичето с лек скок се озова в квадригата, Полион се поклони на легата със съучастническа усмивка и махна с ръка за довиждане.

— По Виа мала! — нареди Граптиак на коларя, един от освободените му роби, които знаеха да пазят тайни.

Меда се сгуши в рамото му, притисна се към него.

— Моят тигър… — някак сънено прошепна тя и гневът на Граптиак се стопи.

Но той трябваше да й се скара, да разбере тя, че споразуменията им трябва да се спазват.

— Нали се разбрахме… — започна той, но Меда още по-плътно се притисна в него.

— Искам постоянно да сме заедно! Не мога все да чакам!

Той забрави, че тя е само едната половина от живота му, че най-много веднъж в седмицата може да ходи във вила „Фантазус“, и то като мине по отвратителния път Виа мала, по който — ето, както сега! — колелата на квадригата подскачат като по дъното на пресъхнала река.

— Заедно ли… Да, заедно… — замаян рече той и като разтвори дрехата на момичето, започна да целува гърдите й.

Тя издаваше кратки гърлени звуци, може би къси думи на тракийски, които той още не знаеше какво означават. Но вече добре я познаваше и благодареше на боговете, че двете слюдени прозорчета на квадригата са закрити със завеси.

* * *

— Три нощи подред сънувах оная арфа със скъсаните струни — тихичко говореше момичето.

Бяха минали големия завой с върбите, Виа мала беше зад тях, сега квадригата возеше приятно, вила „Фантазус“ скоро щеше да се появи — с инициалите на името на легата от вечнозеления чемшир, с плодните дръвчета, чийто растеж беше изкуствено спрян, с пътеките, посипани с яркожълт пясък.

— Пак ли бяха ръждясали? — усмихнат попита той.

— Не се шегувай…

— Вече е време тия ръждясали струни да се скъсат и да забравиш за тях!

— Не говори така… — умолително го погледна Меда.

— Какво те тревожи? — наведе се той към нея.

— Кажи ми, ти знаеш толкова много неща… Може би в нас има някакви невидими струни и когато те се скъсат, тогава умираме…

— Според вашите вярвания покойникът се преражда в друг човек или в някое животно, или дори в стрък трева…

— Знам! Но аз не искам да се прераждам! Искам да живея дълго и все да съм млада! И ти да си до мен!

— Ах, тая анима рустика! — въздъхна Граптиак.

— Какво каза?

Говореха на гръцки и както винаги, когато той използваше някой латински израз, тя го поглеждаше сепната, като че зад непознатите думи се криеше някаква заплаха.

Той усети, че и самия него го завладява неприятно чувство, като че във вила „Фантазус“ ги очакваше нещастие…

— Глупости! — на глас произнесе Граптиак, но не каза на момичето за предчувствията си.

Двамата нито веднъж не бяха говорили за Диазелмис и все пак той понякога като че заставаше между тях — като сянка, която ги притискаше към земята.

От епикурейците Граптиак приемаше, без каквито и да било уговорки, идеята, че трябва да бъдеш равнодушен към всичко, което те заобикаля, и да си създадеш щастие в своето ъгълче.

Ето я вила „Фантазус“, его го неговото „ъгълче“… Но той вече знаеше, че когато е тук, другата му половина е във Филипопол.

Когато квадригата спря, той скочи пъргаво, по младежки, взе на ръце Меда и като я понесе към портала, й каза в ухото:

— Dum vivimus, vivamus!^[3]

Това беше един от латинските изрази, които и тя можеше да произнася.

Страхът бързо напусна и двамата. Нямаше никакъв Диазелмис, никаква заплаха не тегнеше над тях и те се преобразиха — той облече бял хитон като тракиец, а тя, само с прозрачно наметало, започна да пее и да танцува из триклиниума.