Джон Лескроарт
Вина (26)

26

Седмица по-късно Тию най-после отбеляза собствен напредък по случая.

Не без притеснение той подкара плимута си през изхода на магистралата при Менло Парк, след това шейсет километра надолу по полуострова на юг от града и най-накрая потърси тесния вход към паркинга на административната сграда на организацията на ветераните. Пътят дотам му напомни за Шеста улица между „Мишън“ и „Брайънт“ в Сан Франциско — най-опасното каре за разходки.

Въпреки че този район се водеше като относително спокоен, оживената главна улица на малкия град представляваше територия, окупирана от психиатрично болните бездомници — трайното наследство на Рейгън. Полицаите им казваха „осемстотни“ или „пет едно петдесет“; тези имена отговаряха на номерата на клаузите в правилника за Социална помощ, но както и да ги наречеш, това си беше пълна трагедия. Скитници, наркомани, клошари.

Тию ги виждаше всеки ден из града, но тук, на две крачки от Силиконовата долина, където слънцето не спираше да грее и богаташките имоти събираха слънчевите лъчи, бедността и отчаянието изглеждаха особено потискащи.

Освен това ясно съзнаваше какви проблеми може да има тук с националността си. Мъже в стари военни униформи — сами или на малки групи — пръснати тук и там по главната улица и под дърветата, които осигуряваха сянката на паркинга. Тию знаеше от коя война са ветерани.

И колкото и време да минеше, в мозъците на някои от тези момчета винаги щеше да бъде 1968 година.

Той излезе от колата. Според стандартите на Сан Франциско това тук си беше убийствена жега. Още нямаше обяд, а температурата надвишаваше 25 градуса. Тию бе облечен в светъл ленен костюм и реши, че може да остави шлифера си в колата. На шейсет километра оттук в Сан Франциско ръмеше и температурата беше около 10 градуса.

Няколко мъже в стари анцузи се побутнаха, докато минаваше покрай тях на път към огромните врати, но той се усмихна, поздрави ги, подмина ги и влезе в сградата, преди онези да направят и две крачки.

Мястото приличаше на болнично заведение и миришеше на такова. Покритият с линолеум широк коридор вадеше ехо от всяка стъпка. От лявата му страна високият до кръста плот разделяше правителствените работници от ветераните, повечето от които чакаха да ги извикат по номер. Над плота, на зелената лъскава стена, висяха в дървени рамки портретите на всички президенти от Айзенхауер насам, както и на солидна сбирка от адмирали и генерали (включително и Айзенхауер в униформа). В дъното на коридора голям прозорец пропускаше много светлина.

Тию постоя за минута, зачете се в правилника на сградата, докато събере кураж. Постепенно осъзна, че шумът зад него беше утихнал.

Реши да не обръща внимание на това, откри номера на стаята, която му трябваше, и тръгна право натам.

— Ей!

Някой викаше след него, но той стигна до големия прозорец, зави наляво и тичешком изкачи стълбите.

 

 

Имаха късмет, че намериха Чаз Браун тук, в центъра по дезинтоксикация. Нито Тию, нито Глицки имаха представа накъде може да ги отведе той, но Глицки ръководеше това разследване и бе изпратил Тию да го разпита.

Миналия четвъртък и петък той беше тичал нагоре-надолу, за да намери Чаз Браун или Майкъл Линдли, двамата оцелели от взвода на Духър във Виетнам. Духър сам им бе дал имената по време на разследването на убийството на Транг.

Сега на Ейб му миришеше на кръв. Каза на Тию, че просто трябва да намерят всичко възможно за Духър, от какъвто и да е източник. Глицки действаше в Сейнт Франсис Ууд, говореше със съседите, претърсваше заложните магазини в съседните квартали, като още се надяваше да намери байонета, дрехите, които Духър беше носил, каквото и да е.

А Тию тръгна да търси поредния липсващ човек.

 

 

Чаз Браун не беше напълно изпаднал. Вярно бе, че в избелелите дънки и размъкнатата тениска, с дългата и немита посивяла коса и брада не приличаше на някой, който работи за прехраната си. Но очите му бяха ясни, ръкостискането — здраво.

Дойде навреме в кабинета на съветника си, точно на обяд, и не показа никакви предразсъдъци спрямо Тию. След няколко минути Тию предложи да го заведе на обяд. Наблизо имаше страхотна пицария, наречена „Франки, Джони и Луиджи“.

Браун тежеше не повече от седемдесет килограма при височина почти метър и осемдесет — като че ли не би отказал едно добро ядене.

Освен това Тию си помисли, че ще може да поговори по-откровено с него, ако го отведе далеч от съветника му.

И така те седнаха под един чадър на бели и зелени ивици и си поделиха голяма пица, от която Тию нямаше да успее да изяде и едно парче. Един резен, препълнен с чушлета, наденички, маслини, гъби, пеперони, сирене и аншоа, тежеше почти половин килограм.

Като съдеше по това как Чаз започна да пие, Тию прецени, че той сам ще изпразни цялата кана бира, която беше поръчал. Вече начеваше третата си чаша. Тию пиеше студен чай.

Двамата мъже още не се бяха отпуснали, но бирата развързваше езика на Чаз. Джобният касетофон се въртеше и вече бяха обсъдили миналото на Тию, като бяха стигнали до извода, че е твърде млад да е бил във Виетнам. И баща му, който през цялото време беше и си остана антикомунист, не бе носил униформа. Старият господин Тию бе капиталист, занимаваше се с търговия с коприна в Сайгон и трябваше да се изсели, когато градът беше изоставен от американските войски. Значи Тию и Чаз бяха нещо като съюзници.

— Тогава ми се смени името. — Браун беше изтъкан от нерви. Тикове, почесвания, очите му непрекъснато шареха наоколо. Но говореше ясно, макар и малко бързо. Може би бирата щеше да го успокои. — Преди това бях Чарлз, Чарли Браун. Като малък бях готов на всичко, само и само да не се казвам така и естествено името ми се лепна. После отидох във Виетнам и Духър заяви, че в неговия взвод Чарлита няма да има. Аз съм бил Чаз. Значи Чаз. Тогава си мислех, че това е добро предзнаменование. Мислех, че Духър е готин. Виждаш колко съм бил наясно с нещата.

Тию не искаше да го спира и не каза нищо, докато Браун отпиваше голяма глътка бира и за миг очите му се изпразниха. Още една глътка и пак празнота. Примигна, очите му се фокусираха и тогава изведнъж:

— След това се опита да ми стане приятел.

— След кое?

Чаз се взря в него, после отново стрелна поглед встрани.

— Нали знаеш?

— Не знам.

— За дрогата. Мислех, че за това си дошъл.

Всъщност Тию искаше основно да го разпита лесно ли са се изнасяли байонети и пистолети от страната след войната. Вместо това, чудо на чудесата, Браун поемаше в друга посока.

— Каква дрога? — Изведнъж лицето на Браун се изопна. Тию да не се опитваше да го будалка? Другарството — пийването, хапването — изчезна. Промяната в Браун беше очевидна. Изведнъж Тию се превърна в проблем и това нямаше да помогне на разследването, затова той реши да даде заден ход. — Дрогата не ме интересува, Чаз. Интересува ме едно убийство.

— Да де. — Без смисъл, без успокоение.

Тию го понатисна.

— Виж, Чаз, изобщо не ми влиза в работата какви наркотици вземаш или си вземал. Искам да го разбереш. Ето — той посочи касетофона между тях на масата, — казвам ти го и това се записва. Разговорът ни няма нищо общо с теб, освен че знаеш нещо за Марк Духър. Той е вземал наркотици, така ли?

Браун се премести от яркото слънце под сянката на чадъра. Изтри високото си чело и отново отпи голяма глътка бира.

— Всички взимаха наркотици — каза накрая той. — Всички. — Почеса врата си. — Духър ни ги купуваше. Беше връзката.

— Марк Духър е продавал марихуана?

Браун се засмя.

— Марихуана ли? Я ме погледни, да не мислиш, че съм се докарал дотук с марихуана? Че след трийсет години мозъкът ми се е изпържил от някаква трева? — Той поклати глава, изумен от наивността на Тию. — Тук говорим за големи лайна. — Тию смръщи вежди. — Крек бе, човече. Хероин.

— Марк Духър е продавал хероин?

Тържествено кимване.

— Точно това казах. Точно това. Не само на мен. На целия взвод. Получаваше за себе си безплатно и го продаваше на момчетата си. Правеше ни услуга, най-ниската цена във Виетнам.

Смразен от току-що чутото, Тию се облегна назад.

Но Браун продължаваше:

— И знаеш ли, ако погледнеш реално нещата, Духър позволи това да се случи. Негова работа беше да ни държи във форма. Вместо това той ни друсаше.

Тию се наведе напред.

— Какво е направил?

Браун хич го нямаше с конкретните въпроси. Като че ли го плашеха. Той се облегна назад, но по този начин отново се намери на слънце и затова пак се приведе над масата.

— Ако не си знаел за това, защо си дошъл?

— Исках да видя дали момчетата от вашия взвод — по-специално Духър — са пренасяли незаконно оръжия. Знаеш ли дали Духър го е правил?

— Защо?

Въпреки че това нямаше нищо общо с Шийла Духър, която беше неговия случай, Тию подкара с каквото имаше.

— Мислим, че Духър е използвал байонет, за да убие един човек.

Лицето на Браун се разкриви в усмивка. Тию току-що му бе доказал нещо.

— Да бе — провлачи той.

— Какво?

— Той така очисти и Нгуен.

От този мъж Тию се учеше на изкуството на разпита — никога не задавай конкретни въпроси. Просто го оставяй да говори.

— Нгуен ли?

— Пласьорът. Андре Нгуен. Имаше малко магазинче точно извън Сайгон и се правеше, че продава зарзават. — Тию сигурно изглеждаше объркан, защото Браун остави халбата си и доближи лицето си до неговото. — Хайде бе, човек! Онзи, когото Духър уби.

Историята излезе наяве. Не беше имало засада с взвод от надрусани войници. Нгуен бе продал на Духър лош или може би прекалено добър хероин. Както и да е, всички с изключение на двама предозирали.

— И това никога не е било докладвано?

Отново последва израз, който показа, че Тию живее в един свят, а Браун в друг.

— Духър покри всичко. Той нямаше нищо общо. Ние — аз и Линдли — също нямахме нищо общо. Взаимно си осигурихме алиби. Били сме на пост, момчетата в лагера се надрусали с тези боклуци и готово.

— И са ви повярвали?

Браун кимна.

— Но това не е всичко. — Глътка бира. — Проблемът е, че Духър знае, че вината е негова. И ние го знаем. И след това той иска да бъдем приятели. Да е сигурен, че аз и Линдли не му се сърдим.

— Как се опита да ви стане приятел?

— Уреди да заминем — аз и Линдли — в Хаваи. Знаеше как да получи това, което иска. Мислеше, че ще ни покаже как да си изкараме добре и така ще компенсира другото, ей такива лайна. Линдли не пожела да отиде.

— Защо? — Въпросът беше конкретен и Браун отново се поколеба, но Тию не можа да се спре. — Чаз, защо Линдли не е искал да отиде?

— Мислеше, че ще ни убие и двамата.

— Защо?

— Защо? Защото знаеше, че е затънал жестоко. Само да се обадим и щяхме да го разкатаем. Бяхме единствените свидетели и освен това бяхме бесни.

— Яд ви беше на Духър?

Браун сви рамене.

— На всичко бе, човек. Там се сдушаваш яко с момчетата. На двайсетина години си и изведнъж само ти оставаш жив. Как да не побеснееш?

Тию не можеше да не се съгласи.

— Но ти си отишъл при Духър? В Хаваи.

Чаз кимна.

— Бях сляп. Според мен никого нямаше да убие. Линдли просто бе откачил, така си мислех.

— Сега не мислиш ли така?

— Е, той не се опита да ме убие. Ето ти доказателството.

Очите му като че ли отново се изпразниха, но Тию усети, че Чаз крие нещо. Той посегна към дръжката на халбата си, но виетнамецът учуди сам себе си, като се пресегна и сграбчи китката му.

— Какво? — попита той.

— След това винаги съм си мислил, че ако и Линдли беше дошъл, Духър щеше да ни убие. Когато отидох сам в хотела му, той направо изперка, умълча се, все едно какви сме такива копелета, той искал да си прекараме добре, а ние…

— И какво стана онази вечер?

— Нищо. Напихме се. Честно да ти кажа, за пръв път видях някой да се напие повече от мен. Може би малко ме е било страх от него, да не направи нещо. — На опустошеното лице на Браун се появи момчешка усмивка. — Много ром излях под масата онази вечер. Още ме е яд.

— Сигурно. — Тию отново го върна на основната тема. — И след това станахте приятели, така ли?

— Силно казано.

— Защо?

— Защото той беше офицер. — Този път Чаз успя да докара чашата до устните си. — Не, не беше и това. Беше жалък. Това е причината.

— Жалък?

Кимване.

— Случвало ли те се е някога някой толкова да ти се натиска да ти стане приятел, че да не можеш да го траеш?

— А Духър искаше да станете приятели?

Сега вече всичко му се връщаше и Браун започна да върти глава.

— Не, не. Искаше да му простя, това искаше. Докато бяхме живи и докато той не ни убиеше, искаше ние да знаем колко зле се чувства, как го е доказал, как е искал да се реваншира, майната му.

— Как го правеше?

— Това няма да ти кажа. Ченге си.

— И какво от това?

Тию продължаваше да държи китката на Чаз, който изведнъж се усети, измъкна си ръката, приближи халбата до устните си и я надигна. Пресуши я. Пое дълбоко въздух.

— Значи той уби Нгуен, онзи, който ни доставяше хероина. Отишъл в магазина и го наръгал с байонета си, а след това изтрил шибаното острие в пижамата му. Всичко ми разказа, като мъж на мъж, как поел този риск и така нататък, за да отмъсти за момчетата. И аз да му простя, да го видя какъв герой е. Вярваш ли ми?

 

 

— Господи! — Глицки седеше до масата в една от стаите за разпит на четвъртия етаж. Изключи касетофона.

— И аз така мисля — обади се Тию, — но го изразих по друг начин.

— Изтрил си байонета в пижамата на оня!

— Това и на мен ми е любимото. Мислиш ли, че на Драйсдейл ще му се види достатъчно?

— Натам върви. Но аз още не съм ти казал другите новини.

— Какви са?

— Получихме резултатите от изследването на кръвта. Знаеш ли какво е ЕДТА? — погледна бележките си Глицки.

— Разбира се. Етиленедиаминететраацетинова киселина. — Глицки зяпна. — Сестра ми е медсестра — обясни Тию. — Препитвах я преди изпити. И какво за нея?

Глицки клатеше глава.

— Значи си мислиш… повечето хора си мислят, че след като им вземат кръв, я слагат в нещо, затварят я по някакъв начин, изследват я или там каквото правят, нали?

— Да.

— Да, но често се налага да добавят някакъв антикоагулант към кръвта, за да не се съсири и това, синко, е ЕДТА. Всъщност не е и точно така. Не го добавят към кръвта. Той си е във флаконите. Отгоре нали са с лилави запушалки.

— И какво?

— Става въпрос за кръвта по леглото на Шийла. За която се предполага, че е на извършителя, който се е порязал при боричкането. Кръвта не е на Духър, но знаеш ли какво?

— Нещо общо с ЕДТА, нали?

Глицки почти се усмихна.

— Имаш бъдеще в тази професия, Пол. Кръвта по леглото на госпожа Духър е наситена с ЕДТА.

— Което означава?

— Че Духър е намерил някаква кръв — може би от лекаря си, може би оттам, откъдето е намерил хирургическата ръкавица, нямам представа. Решил е да я разлее насам-натам и да ни прати, нас, празноглавците, да търсим някой с кръвна група А положителна или с други думи, не може да е той. Но за негово съжаление, флаконът, който е взел, не е бил чист.

Тию зацъка с език.

— И откъде е можел да знае?

Глицки се изправи.

— Трагедиите са пълни с подобни въпроси.