Артуро Перес-Реверте
Обсадата (14)

13.

Отвъд бялата мраморна фасада с надпис „Кафене Корео“, изписан с черни букви и широко отворената врата, встрани от двете арки, водещи към вътрешния двор ограден с колони, комисарят Тисон и учителят Барул току-що са завършили втората партия шах. Над квадратчетата на дъската бавно заглъхва шумът на оръжията: белият цар — полицаят играе с белите, — е притиснат безмилостно от коня и дамата на противника. Няколко позиции по-далеч, две пешки се гледат очи в очи, блокирайки взаимно ходовете си. Тисон ближе раните си, но разговорът върви в друга посока. Говорят за онова, което се развива на друга шахматна дъска.

— Падна там, учителю. Пет часа по-късно. На ъгъла на улица „Силенсио“, точно срещу арката на Гуардиамаринас… На трийсет стъпки по права линия от двора на замъка, където беше открито момичето.

Иполито Барул слуша внимателно и чисти очилата си с кърпичката. Седят на обичайната маса, облегалката на стола на Тисон е подпряна на стената, той е опънал крака под масата. Пред двамата има малки чашки с кафе, и други с вода, между извадените от игра фигури.

— На това място падна бомба — добавя комисарят. — Както и при параклиса „Дивина Пастора“. Но на предишното — не. На улица „Лаурел“ загина едно момиче, но никаква бомба не стигна дотам, нито преди, нито след това. Това малко разваля нещата. Обърква ги.

— Не виждам защо — възразява учителят. — Може би само доказва, че убиецът също прави грешки… Че дори неговият метод, или както там го наречем, не е съвършен.

— Но има места…

Тисон млъква неуверено. Другият го гледа с очакване.

— Има определени места — добавя полицаят след колебание. — Забелязал съм го. Места, където условията са други.

Барул кима замислено. След разгрома на шахматната дъска, конското му лице отново е придобило любезно изражение. Вече не прилича на безжалостния противник, който преди пет минути би обсипал Тисон с ужасни обиди — проклет да сте, сеньор комисар, ще ви изтръгна черния дроб и прочее, — движейки фигурите с убийствена ярост.

— Разбирам — казва той. — И не за първи път споделяте това с мен… От колко време се е загнездила в главата ви тази мисъл? От седмици?

— От месеци. И с всеки изминал ден се убеждавам все повече, че съм прав.

Другият клати глава, разтърсвайки гъстата си сива коса. После наглася грижливо очилата си.

— Може да стане като с „Аякс“ — подхвърля той. — Или като с шпионина, когото задържахте… Вие се вманиачавате и това замъглява ума ви. Мнимите знаци водят до погрешни заключения. Подходът не е научен… Подхожда по-скоро за някой романист. Може би имате прекалено развито въображение, за да бъдете добър полицай.

— Твърде късно е да си сменям професията.

Барул отвръща на думите му с бърза, съучастническа усмивка. После учителят посочва дъската. Има една част от вас, която добре познавам, казва той. Разгръщате я тук. И се съмнявам, че думата въображение е подходяща за случая. По-скоро обратното. Имате добра интуиция, когато играете на шах. Умеете да предвиждате нещата. Всъщност съвсем не се държите като съчинител на романи, когато седите тук, срещу мен. Не сте от съперниците, които се увличат от красиви, но глупави ходове, ставайки лесна жертва на противника.

— Затова и се наслаждавам, когато играя с вас — казва той в заключение. — Оставяте се да ви победя методично.

Тисон пали пура, чийто дим се смесва с онзи, който вече се стели наоколо, изпълвайки плътно пространството под остъкления покрив, през който се процежда следобедната светлина, осветяваща и балюстрадата на горния етаж. После се озърта подозрително, за да се убеди, че думите му няма да достигнат до недискретни уши. Както винаги, многобройни посетители заемат масите, креслата и дървените и плетени столове, подредени из двора. Пако Селис, собственикът, следи зорко за всичко от вратата на кухнята, а сервитьорите с бели престилки кръстосват с кани с кафе, шоколад и вода. Седнали на една маса наблизо, четирима мъже четат мълчаливо вестници — единият от тях е духовник. Тяхната близост не притеснява полицая: това са академици, членове на Испанската академия, които, избягали от Мадрид, са потърсили убежище в Кадис. Познава ги по физиономия, защото са чести посетители на „Корео“. Свещеникът, дон Хоакин Лоренсо Виянуева, също е и депутат на Валенсия в кортесите, активен конституционалист и въпреки тонзурата на главата му, либералните идеи не са му чужди. Сред останалите е дон Диего Клеменсин: над петдесетгодишен ерудит, който сега си вади хляба, като пише за правителствения вестник, „Гасета де ла Рехенсия“.

— Има такива места — настоява Тисон, сигурен в себе си. — Особени места.

Умните очи на Иполито Барул го гледат внимателно изпод леко притворените клепачи, умалени от стъклата на очилата.

— Места, казвате.

— Да.

— Добре. Това всъщност не е чак толкова безсмислено.

Явлението може да има научна основа, обяснява учителят. Видни учени са споменавали някога за подобно нещо. Работата е там, че изучаването на климата и атмосферните явления е наука, изобилстваща с неясноти, сравнима с оптиката или с астрономията. Но няма съмнение, че съществуват атмосферни явления, специфични за конкретни места. Слънчевата топлина, например, въздейства на повърхността на земята и на близкия до нея въздух, и тези колебания в температурата могат да повлияят на много неща, включително на зараждането на бури на определени места.

— Сравнението с бурите ми се струва подходящо — додава той. — Поредица от условия, свързани с температурата, ветровете, атмосферното налягане, се съчетават, за да предизвикат конкретна ситуация в конкретен момент. А тя предизвиква дъждовете, светкавиците…

Изброявайки, Барул поставя пръст — с пожълтял от никотина нокът, — на различни квадратчета на шахматната дъска, която е пред него. Рохелио Тисон, който слуша много внимателно, отделя гърба си от стената. Оглежда хората наоколо, които изпълват кафенето. После снижава глас.

— Нима искате да ми кажете, че по същия начин могат да доведат до убийство или до падането на бомба?… Или до двете неща наведнъж?

— Не казвам нищо. Но би могло да е така. Възможно е всичко, докато не бъде доказано обратното. Съвременната наука всеки ден ни изненадва с нови открития. Границите на познанието са неведоми.

Той повдига вежди, сякаш отхвърляйки лична ангажираност. После приближава ръка до дима, издигащ се в права линия от края на пурата, която Тисон държи между пръстите си, махва с ръка да го пропъди, а после чака кръгчетата и спиралите да се превърнат отново в права линия. Вятърът, например, добавя той. Въздух в движение. Комисарят е споменавал за него и за промените му в конкретни точки на града. Скорошни проучвания на вятъра позволяват да се допусне например, че дневният бриз прави пълно завъртане по часовниковата стрелка в северното полукълбо и в обратната посока в южното. Това би позволило да се установи постоянна връзка между бризовете, конкретни участъци, атмосферното налягане и силата на ветровете. Съчетание на постоянни и периодични фактори с други, които са моментни, без позната периодичност и от локално естество. При натрупване на определени обстоятелства се стига до определени резултати. Следи ли Тисон мисълта му?

— Опитвам се — отвръща полицаят.

Барул вади табакерата от джоба на старомодния си сюртук и си играе с нея, без да я отваря.

— Ако се придържаме към вашата хипотеза, нищо не би било невъзможно в град като нашия. Кадис е като кораб сред морето, на пътя на всички ветрове. Дори улиците и къщите се строят така, че да им се противопоставят, да ги направляват и да се преборят с тях. Вие споменахте ветрове, звуци… Дори миризми… Всичко това съществува във въздуха. В атмосферата.

Полицаят гледа отново излезлите от игра фигури. Накрая, замислен, взема белия цар и го поставя редом с тях.

— Ще бъде много интересно, ако седем убийства на млади жени в крайна сметка се окажат последица от атмосферни явления…

— Защо не? Доказано е, че определени ветрове, в зависимост от тяхната сухота и температура, въздействат пряко на настроението, като активират темперамента. Лудостта и престъпленията са по-чести на места, подложени на тяхното постоянно или периодично въздействие… Малко знаем за най-тъмните дълбини на човешката душа.

Учителят е отворил табакерата си, смръква щипка енфие и кихва тихо, с наслада.

— Всичко това, разбира се, е много мъгляво — добавя той, отръсквайки трошици енфие от жилетката си. — Аз не съм учен. Но всеки всеобщ природен закон е приложим и към най-дребните ситуации… Това, което е валидно за един континент или океан, би могло да важи и за една улица в Кадис.

Сега Тисон е този, който поставя пръст на шахматната дъска: там, където е стоял победеният цар.

— Нека си представим тогава — предлага той, — че съществуват конкретни места, географски точки, в които периодите на въздействие на физичните явления съхраняват някаква връзка помежду си или се съчетават по начин, различен от онзи на други места…

Замълчава по средата на думите си, подканяйки Барул да довърши мисълта. Последният, който отново върти табакерата в пръстите си, обръща глава настрани и оглежда хората в двора. Размишлява. Един сервитьор се приближава услужливо, като смята, че го викат, но Тисон го отпраща с поглед.

— Е, добре — отговаря Барул, след като е поразсъждавал още малко. — Няма да сме първите, замислили се над тези неща. Преди почти два века Декарт е възприемал света като plenum: стабилна съвкупност, създадена или състояща се от фина материя, в чиято вътрешност има малки кухини или вихри. Подобно на клетки на медна пита, а около тях се върти материята.

— Повторете това, дон Иполито. Бавно.

Другият прибира табакерата. Поглежда полицая, после пак свежда поглед към шахматната дъска.

— Не мога да ви кажа много повече от това. Става дума за места, чиито физически свойства ги отличават от останалите. Вихри, така наричат тези места.

— Вихър ли?

— Да. В сравнение с необятността на вселената, би ставало дума за микроскопично малки места, където се случват разни неща… Или не се случват. Или пък се случват по различен начин.

Мълчание. Барул сякаш размишлява над собствените си думи, откривайки неподозирани перспективи в тях. Накрая извива устни в умислена усмивка, която показва големите му конски зъби.

— Различни места, които влияят на света — казва той в заключение. — На хората, на предметите, на движението на планетите…

Не довършва, сякаш не се осмелява да продължи. Тисон, който си е дръпнал от пурата, я изважда от устата си.

— На живота и на смъртта?… На траекторията на бомбите?

Сега учителят го гледа притеснено, с вид на човек, който е стигнал прекалено далеч. Или се опасява, че го е направил.

— Вижте, сеньор комисар. Не си изграждайте големи илюзии въз основа на думите ми. Трябва ви някой истински учен… Аз съм само човек, който обича да чете. Запознал се от любопитство с това-онова. Говоря по памет и най-вероятно с грешки. В Кадис несъмнено има…

— Отговорете на въпроса ми, моля.

Това „моля“ като че ли изненадва учителя. Може би за първи път чува тази дума от устата на Рохелио Тисон. Последният също не си спомня да я е произнасял искрено от години. А може би и никога.

— Не, това не е абсурд — казва учителят. — Декарт твърди, че вселената е направена от безкрайна съвкупност от вихри, под чието въздействие се движат частиците материя в нея… Нютон оспорва по-късно тази концепция за нещата с идеята си за силите, които действат от разстояние, посредством празното пространство, но не успява да я опровергае напълно, вероятно защото е бил прекалено добър учен, за да повярва сляпо в собствената си теория… Накрая математикът Ойлер, опитвайки се да обясни движенията на планетите в съгласие с физиката на Нютон, реабилитира отчасти Декарт на този терен, като се обявява в подкрепа на старите картезиански вихри… Следите ли мисълта ми?

— Да. С известно затруднение.

— Четете на френски, нали?

— Справям се.

— Има една книга, която мога да ви заема: „Retires a une Princesse d Allemagne sur divers sujets de Physique е de Philosophic.“. Това са писмата на Ойлер до племенницата на пруския крал Фридрих Велики, която много се е интересувала от тези въпроси. Там той излага в подробности, по достъпен за хора като нас начин, теорията за тези вихри, за които ви говоря… Имате ли желание за още една партия, сеньор комисар?

На Тисон му е трудно да схване за каква партия говори събеседникът му, докато накрая си дава сметка, че другият му сочи шахматната дъска.

— Не, благодаря. Достатъчно ме разгромихте за днес.

— Както желаете.

Полицаят гледа правото стълбче на дима, който се издига над пурата му. Накрая размахва леко пръсти и димът се превръща в плавни спирали. Прави, криви и параболи, мисли си той. Спирали от въздух, от дим и олово, а Кадис е като шахматна дъска…

— Особени места, на които се случват или не се случват разни неща — казва той на глас.

— Именно — Барул, който прибира шахматните фигури, се спира и му хвърля бърз поглед. — И които въздействат на всичко наоколо.

Мълчание, в което ясно се чува тракането на фигурите от чимшир и абаносово дърво, поставяни в кутията. Шумът от разговори е прекъсван от потракването на топките от слонова кост, идващ откъм билярдната зала.

— Така или иначе, сеньор комисар, не ви съветвам да приемате това дословно… Едно нещо са теориите, а друго — действителността. Както ви казах, дори великите учени се съмняват в собствените си заключения.

Тисон отново изпъва крака под масата. Пак се отпуска назад и опира гръб на облегалката на стола, опряна в стената.

— Дори да е така — разсъждава той на глас, — това е само половината от проблема. Остава да се установи по какъв начин убиецът може да узнава за тези точки или вихри в земната атмосфера, да отгатва свойствата им и да действа съобразно тях, предвиждайки резултата на онова, което може да се случи там… Като запълва това пространство присъща на него материя.

— Питате ме дали едно убийство или падането на една бомба могат да се приемат като физически явления, също така естествени като дъжда или торнадото?

— Или мерзката природа на човека?

— За Бога!

— Вие сам казвате понякога, че Природата не понася празнотата.

Учителят, който е приключил с прибирането на фигурите и затваря капака на кутията, поглежда Тисон почти учудено. После започва да си вее с шапката като с ветрило.

— Уф… Не е хубаво невежи като нас да навлизат в такива дълбоки води, приятелю мой… Опасявам се, че затъваме прекалено във въображаемото, връщаме се към съчинителството. А това граничи с глупостта.

— Имаме реална основа.

— И това е под въпрос — дали основата е реална. Въображението, пришпорвано от нуждата, мъката или каквото и да било там, може да ни изиграе лоши шеги. И вие го знаете.

Тисон удря по масата. Не много силно, но достатъчно, за да потреперят чашите и лъжичките. На съседната маса академиците вдигат очи от вестниците си и го поглеждат осъдително.

— Аз съм се озовавал в тези вихри, учителю. Усетил съм ги. Има точки, в които… Не зная… Конкретни места в града, където всичко се променя по почти неуловим начин: свойствата на въздуха, звука, миризмата…

— И температурата ли?

— Не бих могъл да кажа.

— Тогава би трябвало да се организира научна експедиция по правилата, снабдена с всичко необходимо. Барометри, термометри… Разбирате ме… Това е както, ако сме решили да измерим градуса на меридиана.

Произнася тези думи с усмивка, на шега. Или поне така изглежда. Тисон го гледа много сериозно, без да каже нищо. В погледа му се крие въпрос. Двамата мъже се гледат известно време един друг, накрая учителят наглася по-добре очилата си и съучастническата му усмивка става по-широка.

— Нелепи ловци на вихри… Защо не?

 

 

Светлината на следобеда гасне в дома на улица „Балуарте“. Настъпва часът, когато меланхолично златисто сияние с оттенък на карамел озарява залива, врабчетата се сгушват за сън под наблюдателните кули на града, а чайките отлитат към плажовете на Чиклана. Когато Лолита Палма излиза от кабинета, качва се по стълбите и тръгва по остъклената галерия на първия етаж, тази последна светлина вече се стапя в правоъгълния отрязък небе над двора, а първите сенки лягат край мраморния отвор на кладенеца, сред арките и саксиите с папрати и цветя. Лолита е работила целия следобед с пълномощника Молина и един писар, опитвайки се да спаси каквото е възможно от една несполучлива сделка: от Балтимор са пристигнали 1100 фанеги предполагаемо чисто пшенично брашно, което всъщност се оказва смесено с царевично брашно. Прекарала е сутринта в преглеждане на проби — под въздействието на азотна киселина и калиев карбонат в брашното се появяват жълти бучици, които издават примесите, — а през останалата част на деня е писала писма до търговските агенти, банките и северноамериканския си търговски партньор. Всичко това е много неприятно. Финансова загуба от една страна, и съпътстващият я спад на доверието към „Палма и синове“ у получателите на стоката, които сега ще трябва да чакат пристигането на нов товар или да се примирят с наличния.

Минавайки покрай вратата на дневната, тя забелязва огънчето на пура и нечий силует, седнал на турския диван, очертаващ се в последната дневна светлина, влизаща през двата балкона, които гледат към улицата.

— Още ли си тук?

— Искаше ми се да изпуша спокойно една пура. Знаеш, че майка ти не понася дима.

Братовчедът Тоньо не помръдва. Тъмният му фрак едва се отгатва в оскъдната светлина на залеза. Само светлото петно на жилетката и вратовръзката изпъкват в полумрака, под червеникавото огънче на пурата. Жаравата в поставения наблизо малък мангал ухае на лавандула и затопля помещението; на нейната светлина се виждат очертанията на палто, цилиндър и бастун, сложени на един стол.

— Можеше да помолиш да ти запалят камината.

— Не си струва. Тръгвам си веднага… Мари Пас донесе мангала.

— Ще останеш ли за вечеря?

— Не, наистина. Благодаря. Допушвам пурата и си отивам.

Той се пораздвижва, докато говори. Стъклата на очилата му отразяват блясъка на мангала, който просветва и в стъклото на чашата, която държи в ръка. Братовчедът Тоньо е прекарал половината следобед в стаята на майката на Лолита, както винаги, когато доня Мануела Угарте няма настроение да се надигне от леглото. В такива случаи, след като прекара малко време с братовчедката, той прави компания на леля си, като разговарят, играе с нея на карти или й чете нещо.

— Майка ти изглеждаше много добре. Почти се разсмя на няколко анекдота… Прочетох й и двайсет и пет страници от „Хуанита или природна щедрост“^[1]. Голям роман, братовчедке. Почти се разплаках.

Лолита Палма е прибрала полите си, за да седне до него на дивана. Братовчедът се дръпва малко, за да й направи място. До нея достига мирис на тютюн и коняк.

— Съжалявам, че съм пропуснала това. Майка ми да се смее, а ти да плачеш… Направо сте за „Диарио Меркантил“.

— Слушай, истина е. Кълна се в бъчвата на Педро Хименес от кръчмата срещу нас. Да не я видя повече, ако лъжа.

— Майка ми ли?

— Не. Бъчвата.

Лолита прихва. После го потупва леко по ръката, намирайки я пипнешком.

— Ти си глупав пияница.

— А ти си хубава вещица… От малка си такава.

— Хубава? Не говори глупости.

— Не. Вещица, искам да кажа… Омайна вещица.

Братовчедът Тоньо се смее и червеният край на пурата му потрепва. Семейство Палма са единствените му роднини. Ежедневната му визита е привичка, превърнала се в традиция още по времето, когато е идвал, придружавайки майка си. След като майка му почина преди време, синът продължава да идва сам. Влиза и излиза тук като у дома си: а домът му е триетажен, на улица „Вероника“, и той живее там само с един прислужник. Що се отнася до останалото, рентите му от Хавана пристигат редовно. Това му позволява да поддържа ленивия ритъм на ежедневието си: в леглото до дванайсет, бръснар в дванайсет и половина, втора закуска на горния етаж на кафене „Аполо“, после вестници и сиеста в едно кресло на долния етаж, посещение в дома на семейство Палма в късния следобед, лека вечеря и вечерна среща с приятели в кафене „Каденас“, завършваща понякога с игра на карти. Тринайсетте часа непробуден сън заличават почти напълно ефекта от двете бутилки бяло вино и различните ликьори, които поглъща ежедневно: няма нито един бял косъм в косата му, вече започнала да оредява, копчетата на двуредните му жилетки удържат очевидната, но не прекалена издутина на корема, а неизменното му добро настроение успява да пропъди раздразнителността — естествена последица от увреждането на черния му дроб, който Лолита подозира, че по размери и състав наподобява два фунта френски пастет с порто. Когато тя мило го упреква, той настоява, че е по-добре да свърши на крак, с чаша в ръка, смеейки се, заобиколен от приятели, отколкото да се превърне в досаден и кисел старец, прекарващ времето си на колене. А сега ми сипи още една чаша, момиче. Ако не възразяваш.

— За какво мислеше, братовчеде?

Той мълчи, станал неочаквано сериозен. В полумрака проблясва двукратно огънчето в края на пурата му.

— Спомнях си разни работи.

— Например…?

Мъжът отново не отговаря веднага.

— За нас двамата — казва накрая. — Когато бяхме малки. Как тичахме между мебелите. Ти играеше горе, на терасата… Качваше се на кулата с далекогледа, който никога не ми даваше, макар че аз бях по-голям. Или може би заради това. Помня плитките ти… и твоите маниери на мъдро мишле.

Лолита Палма бавно кима, съзнавайки, че братовчед й не може да я види. Онези деца са много далеч, мисли си жената. Тя, той, другите. Останали са да се скитат из един невъзможен рай, забранен им от здравия разум и хода на годините. Там някъде е и онова момиченце, което следеше корабите с бели платна от кулата на къщата.

— Ще дойдеш ли вдругиден с мен на театър? — казва тя с изкуствено оживление. — С Кура Вилчес и мъжа й. Представят „Врабче в ръката или орел в небето“^[2] и някакъв фарс за войника Поенко.

— Четох в „Ел Консисо“. Ще дойда да те взема, в пълния си блясък.

— Гледай видът ти да не е толкова небрежен, ако може.

— Срам ли те е от мен?

— Не. Но ако изчеткаш и изгладиш дрехите си, ще бъдеш много по-представителен.

— Нараняваш суетата ми, братовчедке… Нима не ти харесват моите жилетки, шити по последна мода в „Бордадор“ в Мадрид?

— Повече ми харесват без пепел от пури по тях.

— Голяма харпия си.

— А ти си тромав дебеланко.

Дневната е почти тъмна, светят единствено огънчето на пурата и жарта в мангала. Стъклените правоъгълници на двата балкона се открояват в мрака с меко виолетово сияние. Лолита чува как братовчедът си налива още коняк от една бутилка, която навярно му е под ръка. Двамата остават да седят смълчани, в очакване на момента, когато стаята изцяло ще потъне в мрак. Накрая тя става от дивана, намира пипнешком една кибритена кутия и газената лампа, която е върху скрина, вдига стъкленото кълбо и запалва фитила. Светлината озарява картините по стените, махагоновите мебели, вазите с изкуствени цветя.

— Не вдигай много пламъка — казва братовчедът Тоньо. — Така е добре.

Лолита завърта колелцето на фитила, докато пламъкът стане възможно най-малък и само един слаб, червеникав отблясък очертава контурите на мебели и предмети. Братовчедът продължава да пуши неподвижен на дивана, с чаша в ръка и лице, скрито в сенките.

— Преди малко си мислех — казва той — за онези следобеди, когато идвахме тук на гости и майка ми, твоята майка и всички наши стари лели, далечни братовчедки и останали роднини, облечени в черно, пиеха шоколад точно тук или долу в двора… Спомняш ли си?

Лолита отново кима и се връща на дивана.

— Разбира се. В сравнение с онова време пейзажът много се е обезлюдил.

— А нашите лета в Чиклана?… Катерехме се по дърветата да берем плодове и играехме в градината на лунна светлина. С Кари и Франсиско де Паула… Завиждах ви за страхотните играчки, които баща ти ви подаряваше. Веднъж реших да открадна едно войниче, но ме хванаха.

— Спомням си. Добре те натупаха.

— Умирах от срам и дълго време не можех да ви погледна в очите — следва дълго, замислено мълчание. — И завинаги приключих с престъпния живот…

Той продължава да мълчи. Мълчанието е странно, неочаквано тягостно. Несвойствено за характера му. Лолита Палма взема ръката му, но тя остава отпусната, не отговаря на приятелското й стискане. Ръката му е студена, установява тя учудена. После той я отдръпва уж случайно.

— Ти никога не си обичала да си играеш с къщички и кукли… Предпочиташе тенекиените саби, оловните войници и дървените кораби на брат си…

Този път мълчанието е много дълго. Прекалено. Лолита отгатва какво ще каже братовчед й, а той долавя без съмнение, че тя отгатва.

— Често си спомням за Пакито^[3] — прошепва той най-после.

— Аз също.

— Предполагам, че смъртта му промени живота ти. Понякога се питам какво би правила сега, ако…

Огънчето на пурата угасва, докато братовчедът смачква угарката в пепелника много старателно.

— Е, добре — заключава той вече с различен тон. — Истината е, че не си те представям омъжена като Кари.

Лолита се усмихва на себе си в мрака.

— Тя е друго нещо — отбелязва тя меко.

Братовчедът Тоньо се съгласява. Смее се сухо, тихичко. Това не е обичайният му смях, звучен и силен. Оставаме сами, казва той. Ти и аз. Също като Кадис. После млъква.

— Как се казваше онова момче?… Манфреди ли?

— Да. Мигел Манфреди.

— Това също промени живота ти.

— Никога не се знае, братовчеде.

Сега той се разсмива силно, възвръщайки обичайното си добро настроение.

— Работата е там, че тук сме ти и аз: последният Карденал и последната Палма… Непоправим стар ерген и жена, която няма да се задоми. Като Кадис, казвам ти.

— Как можеш да си толкова безсърдечен и груб?

— Става с практика, момиче. С помощта на годините, с повечко лозов еликсир и много практика.

Лолита знае — невинаги е било сигурно, че братовчедът Тоньо ще остане стар ерген. Дълго време, в младостта си, той обичаше една дама от Кадис на име Консуело Карвахал: красива жена, много ухажвана и крайно високомерна. За тази любов братовчедът беше готов на всичко, подчиняваше се на всеки неин каприз. Но тя не беше добър човек, обожаваше да се прави на belle dame sans merci^[4] за сметка на Тоньо Карденал. В продължение на немалко време, без да потъпква напълно надеждите му, тя се оставяше да бъде обичана. Перчеше се, както човек се перчи с усърден прислужник, с обожанието на този висок, слаб и забавен мъж, над когото властваше като императрица, подлагайки го на всякакви унижения в очите на обществото, на които той се подчиняваше с неизменното си добро настроение и великодушна, кучешка преданост. Продължи да я обича дори когато тя се омъжи за друг.

— Защо не замина за Америка?… След сватбата на Консуело се канеше да го направиш.

Братовчедът Тоньо стои все така мълчалив и неподвижен в слабия отблясък на лампата. Лолита е единственият човек, пред когото понякога споменава жената, която прекърши живота му. Винаги без злост, без гняв. С едва доловима тъга на губещ, примирен със съдбата си.

— Домързя ме — прошепва той накрая. — Нали знаеш, аз съм си такъв.

Последните думи произнася с различен тон, по-лековат и безгрижен, като същевременно си налива още коняк. Освен това, добавя той по-оживено, имам нужда от този град. Дори с французите отсреща, тук се живее като в оазис на спокойствие. Правите, тесни улици, сякаш начертани с линия, ту перпендикулярни една спрямо друга, ту пресичащи се под ъгъл, сякаш крият нещо в пустите си ъгли. А е достатъчно само да свиеш зад някой ъгъл, и тогава тази тишина и пустота, почти навяващи тъга, отстъпват място на шум и оживление.

— Знаеш ли — заключава той — какво най-много ми харесва в Кадис?

— Разбира се. Ликьорът в кафенетата и виното в магазините на планинците.

— Това също. Но онова, което наистина най-много ми харесва е, че улиците миришат като трюм на платноход, на осолена риба, канела и кафе… Мирисът на нашето детство, братовчедке. На нашата носталгия… И най-вече обичам тези улици с табели, на които е нарисуван кораб върху зелено или синьо море, а отгоре виси най-хубавият надпис на света: „Склад за колониални и задморски стоки“.

— Ти си поет, братовчеде — смее се Лолита. — Винаги съм ти го казвала.

 

 

Градската експедиция се оказва пълен провал. Рохелио Тисон и Иполито Барул са прекарали деня в обиколки из Кадис, опитвайки се да проумеят скрития план от онази различна карта на града, която тревожи въображението на комисаря. Излезли са рано, придружавани от помощника Кадалсо, който носи екипировката според съветите на учителя: барометър „Спенсър“ с разумен размер, термометър „Мение“, подробен план на града и малък преносим компас. Започват с околностите на Пуерта де Тиера, където преди повече от година е било открито първото момиче. После отиват с кабриолет до странноприемницата на Кохо и се връщат в града, с карта в ръка, следейки бдително за всеки възможен знак, като строго следват останалата част от маршрута: улиците „Амоладорес“, „Виенто“, „Лаурел“, „Паскин“, „Силенсио“. И навсякъде процедурата е една и съща: ситуиране на мястото върху картата, съотнасяне спрямо посоките на света и позицията на френската батарея на Кабесуела, проучване на близките сгради, на възможните ъгли на въздушните течения и на всяка друга полезна или значима подробност. Тисон включително е взел дори сводките на флотските метеорологични служби от дните, в които са били убити момичетата. И докато комисарят кръстосва насам-натам, съсредоточен като хрътка, душеща следите на убягваща й плячка, а Кадалсо го следи отдалече с предан поглед и внимава да не пропусне някоя негова заповед, Барул съпоставя споменатите данни с температурата и атмосферното налягане в момента, като търси възможни значими изменения на различните места. Резултатите са отчайващи: с изключение на факта, че в шестте точки духаше умерен източен вятър и налягането беше относително ниско, няма никакъв общ модел или поне е невъзможно да бъде установен. На посетените места не се забелязва никаква аномалия. Само в две точки стрелката на компаса показа значителни отклонения, но в единия случай, на улица „Амоладорес“, те бяха обяснени с близостта на един склад за старо желязо. Що се отнася до останалото, експедицията не помогна с нищо важно. Ако съществуват точки, където условията са различни, то за това няма видими признаци. Невъзможно е да се локализират.

— Боя се, че усещанията ви са прекалено индивидуални, сеньор комисар.

— Искате да кажете, че си измислям, така ли?

— Не. Казвам, че с ограничените средства, с които разполагаме, вашите подозрения не могат да намерят физическо потвърждение.

Пуснали са Кадалсо да си върви, натоварен с инструментите, и сега правят оскъдната равносметка на деня, вървейки покрай оградата на манастира „Дескалсос“, към площад „Сан Антонио“ с намерение да хапнат по една тортиля в гостилницата на улица „Веедор“. В този участък на улицата се разминават с малко хора: уличен продавач на контрабандни хавански пури, — който се отдръпва бързо и благоразумно, щом разпознава Тисон, — и един майстор на махагонови мебели, който работи пред вратата на работилницата си. Иполито Барул носи двувърха шапка, кривната назад и настрани, черен плащ на раменете, отворен старовремски сюртук и е затъкнал палци в джобовете на жилетката си. До него, в дяволски лошо настроение, Тисон поклаща бастуна си и се взира в земята пред върха на ботушите си.

— Би трябвало — продължава Барул — да може да се сравнят условията на всяко място в точния момент на убийствата и падането на бомбите… Да се види дали има други константи извън не говорещите нищо данни за източния вятър и ниското налягане, и да се систематизират въпросните места в съответствие с налягането, температурата, посоката и силата на вятъра, с часа и всички странични фактори, които ни хрумнат, за да се открие връзка между тях… Не е по силите на съвременната наука да създаде картата, която вие търсите. Още по-малко пък за нас с нашите скромни средства.

Рохелио Тисон не се предава. Макар и потиснат от очевидното, той държи на идеята си. Доловил е тези усещания, настоява той. Фините промени в плътността на въздуха, в температурата. Дори миризмата е била различна. Сякаш се е намирал под стъклен похлупак, съхраняващ абсолютна пустота.

— Аз не усетих нищо подобно, сеньор комисар. Видях ви да търсите цял ден напразно и да ругаете тихичко.

— Вероятно моментът не е бил подходящ — допуска мрачно Тисон. — Може да става дума за нещо временно, подвластно на определени обстоятелства… Което възниква в моменти, подходящи за престъпление и за падане на бомба.

— Допускам всякаква възможност. Но признайте, че погледната сериозно, научно, вашата позиция е много проблематична. — Барул се отдръпва настрани, за да направи път на една жена, водеща дете за ръката… — Четете ли книгата на Ойлер, която ви дадох?

— Да. Но не съм напреднал много. И не съжалявам. Бих могъл да се вкарам в нова задънена улица, като с вашия превод на „Аякс“.

— Може би в това е проблемът… Изобилието на теории води до прекалено развихряне на въображението. И обратното. Максималното, което можем да установим е, че има места в този град, където съществуват сходни условия по отношение на температура, вятър и прочее. Или на тяхното отсъствие… И че тези места биха могли да упражняват някакъв вид магнетизъм или привличане от разстояние с двояк характер: привличат бомби, които избухват, и подтикват един убиец към действие.

— Е, не е малко — казва Тисон.

— Но нямаме нито едно доказателство. Както и нищо, което да свързва избухването на френските бомби с убийствата.

Полицаят клати упорито глава.

— Не е случайност, дон Иполито.

— Така да е. Но ми го докажете.

Спрели са се близо до манастира, на малкия площад, образуван от разширението на улица „Компания“. Магазините и сергиите с цветя са отворени. Безделници се разхождат между пресечките на „Вестуарио“ и „Карне“ или се тълпят около четирите бъчви, служещи за маси, поставени при входа на кръчмата „Андалусия“. Търкаляйки се в прахта пред магазина за ножове на Серафин, половин дузина хлапета с мръсни колене, въоръжени с дървени и тръстикови саби, играят на испанци и французи. Пленници не вземат, пощада няма.

— Всичко си е наред и с учените книги, и с теориите, и с въображението — настоява Рохелио Тисон. — Наричайте ги вихри, особени точки или както искате. Истината е, че те са там… Или че бяха там. Аз самият ги усетих. Казах ви вече, това напомня на усещане при шахматна партия… Също както когато, в определени моменти, вие едва докосвате някоя фигура, още преди да я преместите и да сте сигурен към какво се стремите, а аз предчувствам неизбежността на разгрома.

Барул вдига рамене — по-скоро разсъдливо, отколкото скептично.

— Днес усещанията ви се провалят, както видяхме. Вашият Sentiment du fer^[5], както казват фехтувачите.

— Така е. Но зная, че съм прав.

След като остава за миг на място, Барул тръгва отново. След няколко крачки се спира и чака Тисон да се присъедини към него. Полицаят върви бавно, със смръщени вежди и гледа в земята, както преди. В живота си е имал и по-оптимистични моменти. Не толкова мъчителни. Учителят го изчаква да стигне до него, преди да заговори отново.

— Така или иначе, ако дадем воля на въображението си… Минавало ли ви е през ума, че вероятно долавяте тези усещания, защото имате известна близост с чувствителността на убиеца?

Тисон го гледа недоверчиво. Три секунди. Не се шегувайте с мен, учителю, изсумтява той после. При това в тези часове на деня. Но другият не се предава. Може пък да съществува някакво съзвучие, настоява той. Което обяснява лекотата, с която убиецът улавя тези точни изменения, които търси комисарят. В крайна сметка съществуват хора, които поради особената си чувствителност имат пророчески сънища и частични видения за бъдещето. Да не говорим за животните, които предчувстват земетресения или природни бедствия, преди те да се случат. Човешкото същество притежава и интуиция, предполага учителят. Вероятно остатъчна, атрофирала с течение на вековете. Но винаги съществуват изключителни индивиди. Затова убиецът навярно има могъща способност да предчувства. В началото е бил привличан от същите сили и условия, които са ставали причина бомбите да падат не къде да е, а именно на тези места. После, благодарение на практиката, сетивата му са станали по-чувствителни и накрая е можел да ги изпреварва с действията си.

— Изключително същество, както казах и преди — завършва Барул.

Тисон пухти раздразнен.

— Изключителен мръсник, искате да кажете.

— Може би. Навярно от онези, които, парафразирайки Д’Аламбер, бихме класифицирали като опасни и загадъчни същества, владеещи изкуството да обвиват в мрак науката, която сама по себе си е ясна… Но нека ви кажа нещо, сеньор комисар: нищо не пречи и вие да сте такъв или подобен нему, защото споделяте някои интуитивни изживявания с убиеца. Това би ви поставило на същото ниво на чувствителност, на което се намира и въпросното чудовище… По-близо сте до възможността да разберете движещите го импулси, отколкото останалата част от съгражданите ви.

Завили са край ъгъла и се изкачват бавно по наклона на „Мурга“, под зелените решетки и жалузи на балконите. С предизвикателно намигване Барул се обръща, за да провери въздействието на последните си думи върху комисаря.

— Това поражда известно безпокойство, нали? Как мислите?

Тисон не отговаря. Спомня си младата проститутка от „Санта Мария“, просната по корем, гола. Безпомощна. И себе си, прав, до нея, плъзгащ края на бастуна по бялата й кожа. Спомня си ужасната бездна, чието присъствие долови за миг в душата си.

— Може би това обяснява тази ваша обсебеност, която отива отвъд професионалния интерес — продължава учителят. — Вие знаете какво търсите. Инстинктът ви казва как да го разпознаете… Вероятно науката е пречка в този случай. Вероятно всичко е въпрос само на време и късмет. Кой знае?… Може пък един ден вашият път и пътят на убиеца да се пресекат и вие да разберете, че е той.

— Да го позная като събрат по душевна нагласа?

Гласът на комисаря звучи хрипливо. Заканително. Той самият си дава сметка за това и забелязва, че изражението на събеседника му малко се променя.

— По дяволите, не исках да намеквам за нещо такова — бърза да каже Барул. — Много съжалявам, ако съм ви обидил. Но истината е, че никой от нас не познава тъмните кътчета, които се таят у него… Нека не ги излагаме на въздействието на изкушенията, защото не познаваме техните граници.

Мълчи няколко крачки. После проговаря пак.

— Да кажем, че според мен тази партия може да се играе единствено върху вашата собствена шахматна дъска. Тук дори съвременната наука не може да ви помогне… Може би вие и въпросният престъпник виждате града по начин, различен от онзи, по който го виждаме ние, останалите.

В мрачния смях на полицая може да се долови всичко друго, но не и добронамереност. Всъщност, казва си той след миг, смея се на собствената си сянка. На портрета, който, случайно или нарочно, неговият събеседник започна да нахвърля.

— Тъмни кътчета, казвате.

— Да. Това казах. У вас, у мен… У всекиго.

Внезапно Тисон е обзет от желание да се оправдае. И желанието му не търпи отлагане.

— Аз имах дъщеря, учителю.

Спрял е неочаквано, след като е ударил по земята с бастуна си. Усеща как у него се надига глуха ярост, която го разтърсва до корените на косата. Трепет на ненавист и объркване. Последните му думи са променили изражението на Барул, който го гледа изненадано.

— Зная — смотолевя учителят, почувствал се внезапно неловко. — Нещастие, да… Зная за това.

— Умря, докато беше още съвсем момиченце. И като видя тези девойки…

Учителят се сепва ужасено.

— Не желая да ми говорите за това — прекъсва го той, вдигайки рязко ръка. — Забранявам ви.

Сега пък Тисон е учуден, но не казва нищо. Стои срещу Барул и чака някакво обяснение. Учителят като че ли понечва да продължи, но не тръгва.

— Ценя много приятелството ви — произнася той накрая неохотно. — Въпреки че тази дума, употребена по отношение на вас, е доста относителна… Да кажем, че ценя много вашата компания. Да спрем дотук?

— Както искате.

— Вие, сеньор комисар, сте от хората, които никога не прощават собствените си слабости… Не смятам, че ако се доверите на мен под натиска на обстоятелствата, впоследствие ще бъдете доволен от решението си. Имам предвид вашия личен живот… Семейните ви дела.

След като казва това и то не без видимо усилие, Барул остава замислен за момент, като че ли обмисля аргументите си.

— Не искам да загубя най-добрия си противник на шах.

— Прав сте — съгласява се Тисон.

— Разбира се, че съм прав. Както почти винаги. И освен че съм прав, съм и гладен… Така че почерпете ме с една тортиля и с нещо за пиене към нея. Днес съм си го заслужил и дори нещо повече.

Барул тръгва, но Тисон не го следва. Остава неподвижен, загледан нагоре, към сградата, която се намира на ъгъла с улица „Сан Мигел“. В ниша, поставена високо, архангелът с меч в ръка тъпче с нозе дявола.

— Тук, учителю… Не усещате ли нещо?

Другият го гледа учудено. После проследява посоката на погледа на полицая и вдига глава, насочвайки очи към статуята.

— Не — отговаря той.

Произнася думата крайно предпазливо. Комисарят продължава да гледа нагоре.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

Въпросът, пита се обзетият от внезапно просветление Рохелио Тисон, е дали това, което чувства в момента, е предшествало факта на взирането му в архангела, или образът на последния е пробудил у него усещането, злокобно и познато, което е търсил цяла сутрин. И това е убедеността, че е проникнал за кратко в неуловимото пространство, където характеристиката на въздуха, звуците и миризмата — полицаят забелязва с яснота пълното й отсъствие — се променят мигновено, размивайки се в празнотата, докато изчезнат напълно.

— Какво става, сеньор комисар?

Всъщност дори гласът на Барул долита до него сякаш отдалеч и променен от огромното разстояние. Става това, че току-що преминах през един от проклетите ви вихри, учителю, изкушава се да отвърне Тисон. Вихри или както там ги наричате. Вместо това, посочва с брадичка статуята на архангел Михаил и после започва да се оглежда, да се взира в ъгъла на улицата и близките сгради, опитвайки се междувременно да запечата онова пространство както в ума си, така и в осезанията си.

— Не се шегувайте с мен — казва Барул, разбрал за какво става дума.

Донякъде развеселеното му изражение застива, когато той среща ледения поглед на полицая.

— Тук ли?

Без да чака отговор, той се приближава до Тисон, съвсем близо до него и поглежда в същата посока, първо нагоре, а после наоколо. Накрая, обезсърчен, поклаща глава.

— Безполезно е, сеньор комисар. Опасявам се, че само вие…

Замлъква и поглежда пак.

— Жалко, че отпратихте помощника ви с инструментите да си върви — казва той със съжаление. — Би било добре…

Тисон му прави знак да млъкне. Стои все така неподвижен и гледа нагоре. Усещането е било кратко, вече не долавя нищо. Отново съществува само статуята на архангел Михаил в нишата и стръмно изкачващата се нагоре улица „Мурга“ в шест часа вечерта, в един ден като всеки друг. Обаче това нещо беше там. Несъмнено. За момент бе прекрачил прага на онази странна и позната празнота.

— Сигурно полудявам — казва накрая.

Чувства, че учителят го гледа тревожно.

— Не говорете глупости, човече.

— Преди малко изказахте същото предположение, макар и с други думи… Като този, който убива.

От няколко секунди Тисон се движи много бавно в кръг, без да пропуска нито една подробност около себе си. Проучва земята с бастуна си, както би правил слепец.

— Вие казахте веднъж…

Замлъква, спомняйки си какво е казал учителят. Не би искал да се види сега в огледало, мисли си той, забелязвайки изражението, с което го гледа Барул. При все това някои неща започват да се изясняват в съзнанието му. Изплуват някои смътни сходства: разкъсана женска плът, празнота и мълчания. И днес също духа източният вятър.

— Би трябвало да попитаме французите, това казахте вие… Спомняте ли си?

— Не. Но сигурно съм го казал.

Полицаят кимва, но в действителност не обръща внимание на думите му. Води разговор със себе си. От нишата, с вдигнат високо меч, архангелът сякаш го гледа предизвикателно. Толкова подигравателно, колкото отчаяна и мрачна е гримасата, преминала като камшичен удар през лицето на комисаря Тисон.

— Може да сте на прав път, учителю… Навярно сега е моментът да попитаме.

 

 

Събота вечер е. Оживеното множество, което излиза от театъра, се насочва по улица „Новена“ и излиза на улица „Анча“, обсъждайки представлението. На входа на посещаваното от чужденци и моряци кафене, което се намира на ъгъла с улица „Амаргура“, Пепе Лобо и заместникът му Рикардо Мараня наблюдават мълчаливо минувачите. Двамата корсари — отново могат официално да се наричат така, тъй като патентът на „Кулебра“ е върнат преди пет дни — са на сушата от същата сутрин и сега са седнали пред глинена бутилка с холандски джин, от която са пресушили повече от половината. Фенерите, запалени по главната улица на Кадис, осветяват потока от елегантно облечени хора пред тях: куртки, сюртуци, фракове, велурени боти, шинели и плащове по лондонска и парижка мода, скъпи верижки за часовници и накити, подплатени с кожа дамски наметки и големи бродирани шалове, виждат се обаче и ниско нахлупени сукнени барети и шапки с широки периферии, къси куртки, украсени със сложни бродерии и със сребърни песети вместо копчета, кожени панталони, обикновени фусти с ресни или пискюли, кафяви шалове и поръбени с червено наметки — така се обличат хората от простолюдието, прибиращи се по домовете си във „Виня“ или „Ментидеро“. Несъмнено има много красиви жени от всички съсловия. Както и депутати от „Сан Фелипе Нери“, горе-долу платежоспособни емигранти, офицери от опълчението, както и испански и английски военни, перчещи се с пера, нашивки и пагони. Откакто преди няколко месеца в кортесите се взе решение да отворят отново театрите в града, вечерните представления, като единствено публично развлечение, привличат в ложите и на предните редове каймака на обществото, но в дъното на салона никога не липсват и любители от народа. Тъй като представленията започват рано, вечерта сега едва започва, а и е топло за това време на годината, голяма част от минувачите са далеч от мисълта да се прибират: вечеринки и игрални маси очакват хората с добро положение и пари; звън на китари и кастанети, шумотевица и евтино вино пък очакват в кръчмите хората от народа и онези, които предпочитат да се забавляват с него. А те не са малко.

— Виж кой се задава — казва Мараня.

Пепе Лобо проследява посоката на погледа на първия си офицер. Лолита Палма върви сред тълпата, в компанията на неколцина приятели, мъже и жени. Лобо разпознава в групата братовчеда Тоньо и депутата от Буенос Айрес Хорхе Фернандес Кучийеро. Както и Лоренсо Вируес, в парадна униформа: сабя на кръста, еполети на капитан от инженерните части на турскосиния мундир с лилави ревери, с шапка с кокарда, сребърни галони и червен плюмаж.

— Нашата шефка — довършва заместникът с обичайното си равнодушие.

Пепе Лобо си дава сметка, че Лолита Палма го е видяла. За момент тя забавя малко крачка и отправя към него учтива усмивка, придружена от леко кимване. Изглежда добре: облечена е в много тъмночервена рокля по английската мода, с наметнат на раменете черен турски шал, захванат на гърдите с малка смарагдова брошка. В ръцете си държи кожени ръкавици и атлазена чанта от онези, в които се побират само ветрило и театрален бинокъл. Не носи други бижута освен семпли обици, също от смарагди, на главата си има кадифена шапчица, украсена със сребърна карфица. Когато се изравнява с него, Лобо става и на свой ред се покланя леко. Без да прекъсва бъбренето с придружителите си, нито да откъсва поглед от корсаря, тя се забавя малко, върви бавно, с разсеян вид, хванала под ръка братовчед си Тоньо, който спира, вади часовник от джоба на жилетката си и казва нещо, което кара всички да избухнат в смях.

— Чака да я поздравиш отблизо — отбелязва Мараня.

— Така изглежда… Идваш ли с мен?

— Не. Аз съм само твой заместник и съм си добре тук, с джина.

След кратко колебание, Лобо взема шапката, която е на облегалката на стола и с нея в ръка се приближава към групичката. Докато го прави, забелязва с крайчеца на окото си неприветливия поглед на Лоренсо Вируес.

— Каква приятна изненада, капитане. Добре дошли в Кадис.

— Пуснахме котва тази сутрин, сеньора.

— Зная.

— Най-после Тарифа е спасена. И ние сме свободни… Отново разполагаме с корсарския си патент, напълно редовен.

— Зная и това.

Тя протяга ръка, която Лобо поема за кратко и свежда глава към нея. Едва я докосва. Тонът на Лолита Палма е мил, много спокоен и любезен. Владее се добре, както обикновено.

— Не зная дали всички се познавате… Дон Хосе Лобо, капитан на „Кулебра“. Вече сте срещали някои от нашите приятели: братовчед ми Тоньо, Кура Вилчес и Карлос Пастор, съпругът й… Дон Хорхе Фернандес Кучийеро, капитан Вируес…

— Познавам сеньор Лобо — казва сухо военният.

Двамата мъже разменят бърз, враждебен поглед. Пепе Лобо се пита дали антипатията на Вируес се дължи на старата неуредена сметка, набъбнала в Ла Калета или проблемът тази вечер е по-скоро присъствието на Лолита Палма. Отиваме да пийнем и хапнем нещо в сладкарницата на Бурнел, казва тя със съвършено спокойствие. Не бихте ли искали да ни придружите?

Морякът се усмихва леко и сдържано, прикривайки моментното си объркване.

— Много ви благодаря, но аз съм тук със заместника си.

Тя отправя поглед към масата в кафенето. Познава Рикардо Мараня от посещението си на шалупата и му се усмихва учтиво. Лобо е с гръб към лоцмана и не може да го види, но отгатва отговора му: той се надига леко от стола и кимва, а вместо приветствие вдига с изящен жест чашата с джин. Не ме представяй на никого, когото не познавам, казал му е той.

— Той също може да дойде.

— Не е много общителен… Може би друг път.

— Както желаете.

Докато се разделят с обичайните учтивости, депутатът Фернандес Кучийеро — в елегантен сив плащ с шафраненожълта яка, тръстиков бастун и цилиндър — отбелязва, че би се радвал на възможността да си поговори със сеньор Лобо, за да може той да му разкаже за Тарифа. Защитата е била героична, доколкото е разбрал. И какъв хубав провал за французите. Точно в понеделник в кортесите ще обсъждат въпроса в комисията по отбраната.

— Позволете да ви поканя утре на обяд, капитане, ако нямате друг ангажимент.

Корсарят поглежда бързо Лолита Палма. Погледът му попада в празното пространство.

— На ваше разположение съм, сеньор.

— Чудесно. Удобно ли ще ви бъде в дванайсет и половина в хотел „Куатро Насионес“?… Там поднасят емпанада със стриди и карантия с нахут, които са доста добре приготвени. Има и прилични канарски и португалски вина.

Пепе Лобо съобразява бързо. Въобще не го интересува комисията по отбраната на кортесите, но е полезно да поддържа познанство с политика, толкова повече, че той е и приятел на семейство Палма. Връзката може да се окаже полезна. В тези времена и при неговия несигурен занаят човек никога не знае.

— Ще бъда там.

Обратът на разговора сякаш не допада на капитан Вируес, който се мръщи, чувайки уговорката.

— Съмнявам се, че сеньор Лобо ще има много какво да разкаже — отбелязва той кисело. — Не вярвам да е стъпил в Тарифа дори за миг… Мисията му е го е държала по-скоро надалеч оттам: разнасял е официални съобщения, поне доколкото ми е известно.

Настъпва неловко мълчание. Погледът на Пепе Лобо среща за секунда очите на Лолита Палма и се спира на военния.

— Вярно е — отговаря спокойно той. — На моя кораб имахме възможност, така да се каже да видим биковете само през бариерата… До известна степен с нас стана това, което се случва с вас, сеньор, когото постоянно срещам в Кадис, въпреки че назначението ви е на първа линия, на острова… Предполагам, че един истински воин като вас страда ужасно тук, така далеч от огъня и славата, разхождайки сабята си из кафенетата. — Корсарят гледа невъзмутимо Вируес. — Естествено е да сте много ядосан от това.

Дори на жълтеникавата светлина на уличните лампи е очевидно, че офицерът побледнява. От бдителния поглед на Пепе Лобо, закален в яростни свади и тежки ситуации, не убягва импулсивният жест на другия, който посяга към дръжката на сабята, но не довършва движението си. Нито мястото, нито случаят са подходящи и двамата го знаят. Не и там, пред очите на Лолита Палма и приятелите й. Един офицер и човек от доброто общество като капитан Вируес никога не би си го позволил. Под закрилата на тази убеденост и с ненаказуемостта, която тя гарантира, корсарят обръща гръб на военния, покланя се леко на Лолита Палма и придружаващите я лица и се отделя от групичката, връщайки се на масата, където го чака седнал Рикардо Мараня — но чувства, че очите на жената го следят с безпокойство отдалеч.

— Тази вечер няма ли да прекосяваш залива? — пита той заместника си.

Другият го поглежда с вяло любопитство и отговаря:

— Нямам такова намерение.

Пепе Лобо кимва мрачно.

— Хайде тогава да потърсим жени.

Мараня продължава да го гледа изпитателно. После се обръща настрани, за да хвърли един поглед към групата, която се отдалечава по посока на площад „Сан Антонио“. Остава така за малко, замислен и без да продума. Накрая налива тържествено остатъка от бутилката в двете чаши.

— Какви точно жени, капитане?

— Подходящите за този час.

Бледите устни на първия офицер на „Кулебра“ се изкривяват в пренебрежителна усмивка, криеща пресита и малко погнуса.

— Какво предпочиташ: встъпление с вино и танци, каквото предлагат онези при Ла Калета и в „Ментидеро“, или истински мръсници като онези от „Санта Мария“ или „Мерсед“?

Пепе Лобо свива рамене. Голямата глътката джин, която току-що е изпил наведнъж, изгаря стомаха му. А и влошава дяволски настроението му. Въпреки че настроението му, казва си той, се беше влошило от по-рано. От момента, когато видя да се задава Лоренсо Вируес.

— Все ми е едно, стига да не усукват и да не искат да разговаряме.

Мараня изпива бавно чашата си, като обмисля старателно отговора. После вади сребърна монета и я поставя на масата.

— Към улица „Сарна“ — предлага той.

 

 

Има обаче друг, който прекосява в този момент залива. Но не към Пуерто де Санта Мария — носът на лодката е насочена малко на изток, по посока на пясъчната линия, оголена от отлива край устието на река Сан Педро, до Трокадеро. Цари пълна тишина, като изключим плискането на водата от двете страни на лодката. Черният триъгълник на латинското платно, издуто от хубав западен бриз, се полюшва и очертава в мрака на фона на звездното небе. Назад остават пусналите котва испански и английски кораби, както и неясната, черна линия на стените на Кадис, по които тук-там проблясват светлини.

Рохелио Тисон е отплавал от Пуерто Пиохо преди почти един час, след като собственикът на лодката — контрабандист от онези, които все още рискуват да минават залива, — се е наел да накара часовите от вълнолома Сан Фелипе да поизвърнат настрани сънливите си очи срещу съответното заплащане. Сега, седнал под платното, с вдигната яка и шапка, нахлупена до веждите, той чака края на това пътуване. Студът е по-влажен и неприятен от очакваното, това го кара да съжали, че не си е сложил и още нещо под редингота. Сигурно това е единствената предпазна мярка, която не е взел тази вечер. Единственият конец, който е останал да виси незавързан. Към останалите подробности, свързани с пътуването, е насочил цялото си внимание през последните дни, планирайки го до най-малкия детайл, харчейки злато, без да се скъпи, за да си осигури една предварителна уговорка, възможно най-незабележимо прекосяване на залива и подобаващо, възможно най-безопасно посрещане. Дискретно и спокойно.

Полицаят започва да става нетърпелив. От доста време се чувства странно там, сред водата и мрака, извън своя град и обичайната си среда. Уязвим, това е думата. Не е свикнал много с морето и залива, още по-малко при тези необичайни обстоятелства, носейки се сляпо към неизвестността, в преследване на една натрапчива мисъл или на една убеденост. Потискайки желанието си да пуши — огънчето на пурата може да се види от много далеч, предупредил го е собственикът на лодката, — той се обляга на мачтата, мокра от нощната влага. Това е по-различна влага. На борда всичко е влажно: дървената пейка, където седи Тисон, фалшбордът, прикрепените на клиновете гребла, рединготът му и филцовата му шапка. Дори от бакенбардите и мустаците му капе вода, влагата сякаш прониква до самите му кости. Той вдига мрачно поглед и се оглежда. На кърмата, до щурвала, се очертава тъмният и мълчалив силует на собственика, помощникът му е неясна фигура, дремеща на носа. За тях това е ежедневие. Изкарване на прехраната. Звездният купол над главите е ограничен от бреговете на залива и от почти невидимата линия на хоризонта. Под долния край на платното, откъм левия борд на лодката, много далеч, полицаят успява да различи светлините на Ел Пуерто де Санта Мария, а от другата страна, на по-малко от миля, тъмният, нисък, продълговат силует на остров Трокадеро.

Комисарят мисли за човека, с когото има уговорена среща там. Необходими бяха време и пари, за да бъде установена неговата самоличност. Пита се какъв ли е той и дали има начин да му обясни какво търси. Дали ще е възможно да получи помощта му, за да разгроми убиеца, който от една година разиграва своята зловеща шахматна партия, а градът и заливът му служат за шахматна дъска. Също така, разбираемо обезпокоен, се пита дали това пътешествие ще завърши благополучно, без в мрака да го изненада някой ненавременен изстрел или непредвиден оръдеен залп. Рохелио Тисон никога не е рискувал поста и живота си така, както тази нощ. Но е готов да слезе в ада, ако е необходимо, стига да открие онова, което търси.