Силвия Кристъл
Сезонът на лунатиците (21)

Епилог

Бруно стискаше ръката й, опитвайки се да си пробие път сред тълпата, която заливаше тясната калдъръмена улица. Флора се чувстваше завърнала се в собствената си кожа. Всичко наоколо изглеждаше прекалено светло. Самата тя виждаше ясно. Беше настъпил моментът на пробуждането. На отърсването от заблудите. На проглеждането.

Съвсем скоро щеше да се завърне в живота, от който беше избягала. В света на Карло Леони и безусловните представи за достойнство, вярност и чест, които бе градила.

Флора нямаше усещането, че е изменила на съпруга си. Нито че е потъпкала клетвите си. Човек е в състояние да изневери единствено с действие, което накърнява чувствата. Нейните чувства към Карло спяха непокътнати от години. Случилото се в квартирата на Бруно не нанасяше пукнатини в доверието. Не надраскваше обичта, която самата тя хранеше към съпруга си. Не поставяше на карта съвместното им съществуване.

Бруно отмина витрината на малък павилион, спря, върна се крачка назад и издърпа от стелажа сутрешния вестник. Вторачи се в заглавието, отдалечи страницата от лицето си, след това се взря в неясна снимка.

Флора надникна през рамото му. В следващия миг усети как пластовете в съзнанието й се разместиха. Тя присви очи. Бяха й необходими няколко безкрайни секунди, за да осмисли написаното.

„Съпругата на Карло Леони замесена в скандал.“ Флора примигна. Фактът, че видя името на Карло върху челната страница на вестника, я стресна повече, отколкото, ако бе мярнала своето собствено. Под заглавието се мъдреше и кратко уточнение: „Известната дизайнерка Флора Леони жертва на изнудване заради нова любов“.

Последната дума се заби като стрела в съзнанието й. Флора се запита какво общо имаха домогванията на градинаря с чувствата на Бруно. Защо ги бяха сложили в един ред на мисли. Тя отмести поглед към съсредоточеното изражение върху лицето на спътника си. Отговорът сам изплува на повърхността.

И двамата се опитваха да я направят уязвима. Да я накарат да живее в страх. В объркване. В несигурност.

Тя издърпа пръстите си от дланта на Калгари. Бруно захвърли монета пред човека на павилиона и бутна вестника в джоба на сакото си.

— Ще се наложи да си поговоря с момчетата от редакцията…

Флора изви устни в снизходителна гримаса.

— Вярваш ли, че ще си достатъчно убедителен в ролята на защитник на чужда чест?

Бруно я изгледа с празен поглед.

— Твоята чест не е накърнена, красавице. Стъпкана е моята…

Флора не разбра.

— Негодниците твърдят, че съм дребната ти занимавка. Играчката, с която запълваш времето си, докато съпругът ти прави пари. Сипят клевети, че съм се устремил към теб, за да се възползвам от влиянието на всемогъщия Карло Леони.

Флора се усмихна горчиво. Може би се налагаше да припомни на красавеца Бруно, че само преди ден самият той изповяда с цинична откровеност пред своята любима Рамона желанието да се добере до благоволението на Карло, залагайки стръв на съпругата му. Сега мъжът до нея се възмущаваше, че непознати хора са отгатнали намеренията му.

— Недоброжелателствата трябва да бъдат отминавани, Бруно — изрече глухо Флора. Той повдигна ръка и промуши топлата си длан между къдриците й.

— А любовта трябва да бъде изживявана… — Калгари се наведе и й дари дълга целувка. Някъде зад гърба й проблесна светкавица. Бруно отдели устни от нейните. Погледът му обходи гъмжащата от туристи улица. Той я отблъсна от себе си и се спусна към ниска каменна сграда с избелели тенти. Хвана за яката невзрачен тип, на врата на който висеше обектив. Издърпа апарата и го захвърли с настървение върху калдъръма. Скъпата вещ се разби на парчета.

Фотографът огледа с ужас разхвърчалите се във всички страни части. Бруно не дочака изблика на гняв на наемника. Сграбчи ръката на Флора и я задърпа към автомобила. Завъртя ключа и натисна педала на газта.

— Ще съберем вещите ти и ще се върнем обратно в града… — изрече той, овладявайки с усилие яростта си. Флора въздъхна. Спътникът й не се отказваше от намерението да обърка живота й. Да я захвърли сред надигащи се вълни от съмнения. Да я постави в центъра на стихия, която ще разруши най-здравата й опорна точка — семейството й.

Тя облегна чело върху стъклото. Запита се дали съществува мизерна вероятност мъжът до нея да е искрен. Желанието да я използва като средство за осъществяване на амбициите си да е прераснало в крехко чувство. В неясно, неосъзнато, дребно и плуващо на повърхността на душата му увлечение, което го караше да изпитва отговорност. Раждаше порива да я закриля. Да я брани. Да я спасява.

Флора зарея поглед над пустеещите градини. В миг автомобилът спря. Тя извърна озадачено глава. Намираше се отново в средата на пътя. Сама. С един мъж, който се опитваше да насади в съзнанието й заблуди. Да я накара да вярва в измислици. Да породи изкривени представи. Да я заслепи с измамната искреност на една фалшива страст.

Бруно постави топлата си длан върху коленете й. Ръката му се плъзна под мекия плат на роклята. Той потърси устните й.

Флора си даде сметка, че трябва да го отблъсне. Налагаше се да му обясни, че намеренията му са пошли. Грозни. И пагубни. Че играта е към своя край. Оттук нататък пътищата им се разделят. Нейният поема обратно към света на Карло Леони. Неговият продължава към обсебващата любов на Рамона. Към покровителствената грижа на дон Касио. Към смазващата несигурност за утрешния ден.

Бруно разкопча бавно роклята й. Тя усети устните му върху рамото си и притвори очи. В ласката му прозря нетърпението да я има отново.

Флора се отпусна в ръцете му. Страстта му я завладя. Желанието му я обсеби, погълна и покори. Близостта му избута в ъгълчетата на съзнанието й разяждащата сянка на съмненията.

Тя се усмихна. Изкушението винаги дава възможности за избор. Да му се поддадеш. Или да устоиш. Неприятното е, че каквото и да избереш, след това съществува вероятност да съжаляваш…

* * *

Слънцето плуваше над линията на хоризонта, отпуснато в последната прегръдка на деня. Крайслерът зави по алеята. Гледката, която изскочи пред погледа й, я обърка до такава степен, че Флора заби нокти в кожената тапицерия на седалката. Тя усети как дъхът й спря. Сърцето се преобърна в гърдите й. Кръвта замръзна в жилите й.

Пред вилата бе паркиран автомобил. Огромен, лъскав, нов автомобил, който представляваше недвусмислено доказателство, че Карло беше пристигнал. Бе наел кола от летището и я очакваше. Само след миг съпругът й щеше да се сблъска с неспособността й да даде логичен отговор на всичко, което се бе случило през последните дни.

Флора захапа с настървение долната си устна. Всяко безумие има своя край. Карло идваше, за да сложи нещата по местата им. Да прибере в граници разпилените късове на чувствата й. Да възвърне равномерния ритъм на съществуването й.

— Играта приключи, малкия! — Флора почувства, че диша с усилие. Слепоочията й пулсираха. Гърдите й се повдигаха учестено.

Бруно Калгари поклати глава.

— Не, красавице. Нашата история едва сега започва… — Той стисна треперещата й длан. Флора издърпа пръстите си.

— Вече съм неизменна част от живота ти… Най-важната част… — Шепотът му я стресна. Флора се вторачи в отблясъците на слънцето върху автомобила отсреща.

— Знаеш ли защо съм ти жизнено необходим? — По устните му пропълзя усмивка. — Защото пробуждам възторзите ти…

Флора сбръчка вежди.

— Изчезни, Бруно! — Тя посегна към дръжката. Спътникът й сграбчи китката й. Флора изпита болка.

Някои раздели носят белега на ограбване. Други създават усещането за пречистване. Трети са неизбежни. Наложени от обстоятелствата. Неотложни. Неминуеми. Именно те са най-болезнени. Отварят рани, които кървят цял живот.

— Прочистването от гнили чувства винаги е оздравително, красавице…

Флора изтръгна ръката си. Изскочи навън и се затича по витото мраморно стълбище. В мига, в който стъпи върху площадката, вратата пред нея се разтвори. На прага изникна висок русоляв мъж.

Бруно се приведе напред и примига. Новодошлият с нищо не напомняше всемогъщия Карло Леони. Непознатият беше млад. Снажен. И красив. Лицето му излъчваше самоувереност. Чертите му издаваха благородство. Мъжът привлече задъханата Флора към себе си. Притисна я към гърдите си и я целуна по зачервеното от вълнение лице. Бруно стисна юмруци.

Флора Леони беше най-голямата лъжкиня, която някога бе срещал. През цялото време повтаряше, че очаква съпруга си, а всъщност бе чакала любовник.

— Симпатичен младеж…

Бруно извърна рязко глава и изгледа злобно изникналия до отворената врата на автомобила Фабрицио.

— Дошъл е да я вземе…

Бруно изпита непреодолимо желание да стисне спасителя за гърлото. Да изкачи онези няколко стъпала, да нахлуе в апартамента и да измъкне Флора от ръцете на непознатия. Да я отведе далече оттук. Да я запази единствено за себе си.

Той изскочи навън и блъсна с ярост вратата. Зърна върху площадката фигурата на непознатия. Новодошлият издърпа огромен куфар. Бруно се вторачи в мускулестите ръце на съперника. В гладко избръснатото лице. В отмерените движения, в които прозираше дразнеща самонадеяност.

Онзи заслиза с багажа по стълбите. Бруно тръгна натам. Искаше да зърне лицето й. Да съзре вината в погледа й. Фабрицио го дръпна за лакътя.

— Не го прави!

Калгари отскубна ръката си и изгледа спасителя с презрение.

— Разкарай се оттук! — изсъска той.

Появата на Флора накара двамата мъже да затаят дъх. Жената върху площадката изглеждаше различно. Възвърнала самообладанието си. Излъчваща спокойствие. Красива. Далечна. И чужда.

Непознатият намести куфара в багажника. Пое от ръцете й малка пътна чанта. След това изкачи отново стълбите и потъна във вътрешността на апартамента.

Флора стъпи върху алеята и приглади ефирната рокля към тялото си. Бруно се спусна към нея. Издърпа я грубо зад ъгъла и долепи гърба й към зида.

— Това, което си намислила, няма да стане, красавице. Няма да те деля с никого, чуваш ли? — изрече възбудено той.

Флора не чуваше. Мислите й бяха заети с друго. Тя вдигна очи. Долови в погледа му ранимост. Разколебана твърдост. Засегнато честолюбие.

Запита се дали трябва да му довери истината. Или е по-разумно да го остави да се дави в заблудите си. Дали да свали от плещите му тежестта на съмненията. Или е по-справедливо да го накара да се гърчи в спазмите на болезнена безпомощност.

Флора облиза устни. Случайността сама й подхвърляше наказание, достойно за вината му. Красавецът Калгари най-после щеше да получи онова, което заслужаваше. Догадки, които да го мачкат. Несигурност, която да го задушава. Съмнения, които да му пречат да диша. Да вижда. Да разсъждава.

Тя вдигна бавно очи. Бруно имаше вид на човек, който се е докоснал до най-светлия си блян, но след това безразсъдно го е оставил да отлети.

По устните на Флора заигра усмивка. Щеше да го остави да опита горчивия вкус на ревността. На онази бясна, неукротима, бушуваща стихия, която брули чувствата и не ни разрешава да виждаме ясно.

Бруно обхвана с длани лицето й. Взря се в очите й, сякаш искаше да съзре в тях присъдата си. Той долепи устни до нейните. Целуна я дълго, отчаяно и страстно. Като човек, който се прощава с мечтата си.

Флора притвори очи. Смисълът на присъдите е в тържеството на справедливостта. А справедливостта налагаше да го освободи от тежестта на терзанията. Да му довери, че онзи млад и красив мъж наистина е неговият най-голям съперник. Но в същото време е и неин син.

— Ако се скриеш от погледа ми, догодина ще те чакам отново тук. По същото време. На същото това място. — В гласа му прозвуча молба. Отчаяние. Безпомощност. Флора пое дълбока глътка въздух.

Никога повече нямаше да стъпи на това място. Тук бяха нарязали на късове душата й. Бяха разбили на милиони парчета сърцето й.

Тя се отскубна от ръцете му и издърпа вратата на автомобила. Настани се на предната седалка и заби поглед в белите плочи на алеята. В този миг пред очите й се разстлаха късове самота.

Младежът на площадката заключи апартамента, подаде картата на момче от персонала, бутна последните вещи в багажника и седна зад волана. Флора стисна очи.

— Догодина. По същото време. На същото това място — повтори трескаво тя.

Автомобилът се спусна по прашния криволичещ път. Флора повдигна бавно клепачи. Всичко на този свят е въпрос на гледна точка. За да си щастлив, трябва просто да погледнеш нещата от ъгъла, под който изглеждат красиви.

Тя зарея поглед над притихналия залив. В гърдите й се надигна неутолим копнеж за щастие. Непозната възбуда завладя сетивата й.

Флора облегна глава назад. В сърцето й се прокрадна неовладян порив да изживее една нова младост. Една вихрена страст. Една напориста, пламенна, съдбовна и непокорна любов.

Тя пое с пълни гърди глътка наситен с аромата на море въздух. Щеше да се върне. Догодина. По същото време. На същото това място. Защото човешката природа е сляпа. Глуха. Безразсъдна. В надпреварата с времето човек пропуска най-важните си срещи.

Флора намести слънчевите очила върху лицето си. На тази среща имаше намерение да се яви. Защото човешкото сърце разполага с доводи, които разумът не познава. Не е в състояние да приеме. Да осмисли. И да разбере.

Тя притвори очи. По устните й затрептя усмивка. През съзнанието й притича непоклатимата увереност, че цялата суета, амбиции и преследване на цели изглеждат маловажни, когато осъзнаеш, че единственото важно нещо в този живот е до теб да стои човек, който те разбира без думи, обича без корист и подкрепя без резерви.