Джон Лескроарт
Рекетът (1)

1

Една сряда в края на септември, в два и петнайсет следобед, Дизмъс Харди седеше на бара в „Литъл Шамрок“ — от страната на клиентите — и обработваше върховете на стреличките си за дартс с много фин шмиргел. Халбата „Гинес“, източена преди половин час и вече загубила пяната си, стоеше недокосната до улея на плота пред него. Харди си подсвиркваше монотонно, по-щастлив от всякога през последните десет години.

Беше отворил бара точно в един и бе сервирал бутилката бира на Том и — редовният клиент, който се бе пенсионирал като учител преди няколко години, а сега прекарваше повечето следобеди на масата под големия прозорец и разговаряше с всеки, който проявеше готовност да го слуша. Днес обаче Томи бе казал, че има среща и си бе тръгнал след първата бира. Не че имаше нещо против Томи, но и това, че бе останал сам, не го разстройваше особено.

Приключи с върха на поредната стреличка и вдигна глава. Съзря бирата и отпи глътка. През прозореца над масата на Томи се виждаше булевард „Линкълн“, по който сега нямаше кой знае какво движение. Вечнозелените храсти и евкалиптите, които ограждаха парка „Голдън Гейт“ от другата страна на улицата, помръдваха на лекия бриз. Тази сутрин не бе имало мъгла и Харди бе предположил, че вятърът ще е топъл. Ако искаш да прекараш лятото в Сан Франциско, планирай отпуската си за есента.

На отсрещната страна на улицата спря автобус. Когато отново потегли, там, на ъгъла, стоеше мъж. Стори му се самотен, изоставен.

Минута след това двойната врата на бара се отвори. Харди събра стреличките и заобиколи плота. Застана от другата страна, зад порцелановите ръчки на автомата за бира и кимна на клиента.

Ако изобщо беше клиент. Още на пръв поглед си личеше, че не разполага с пачки и не се вози в лимузини. Изглеждаше съмнително дори дали има достатъчно пари за бира. Ризата му беше разкопчана на яката и много протрита. Торбестите му панталони се нуждаеха от ютия. Очите му под достигащото чак до тила чело се присвиха, за да свикнат с полумрака в бара, макар и да не бе тъмно като в пещера. Трябваше да се избръсне.

— Какво ще обичате? — попита Харди, но когато се вгледа по-внимателно, нещата започнаха да застават по местата си. — Ръсти?

Мъжът пусна една нисковолтова усмивка, която сякаш изискваше усилие. Приближи се към бара.

— Право в десетката. — Подаде ръка през плота и Харди я пое. — Как я караш, Диз?

Гласът му беше тих и уверен, културен.

Харди го попита какво ще пие и му каза, че е за сметка на заведението.

— Както винаги.

Затвори очи, за да си припомни, после се обърна, свали от рафта бутилка „Уайлд търки“ и хвърли поглед на човека, с когото бяха делили един кабинет навремето, когато и двамата работеха при областния прокурор.

Ръсти Ингреъм беше остарял. Разбира се, косата — или по-скоро липсата й. На двайсет и пет Ръсти имаше буйна оранжево-червена грива и мустак като кормило на велосипед. Сега, без никаква растителност по лицето, освен небръснатата четина, с голото теме и сивите кичури отстрани, изглеждаше стар — все още хубав, но стар.

Харди му наля двойно.

— Цяло чудо — отбеляза Ръсти Ингреъм и кимна към чашата.

Харди сви рамене.

— Ако изобщо познаваш някого, значи знаеш какво пие.

— Явно си намерил призванието си. — Вдигна чашата, Харди взе бирата и двамата казаха „наздраве“.

— Е? — Харди остави чашата си. — Още ли си адвокат?

Устните на Ингреъм се присвиха, но по лицето му се долавяше някаква мекота, която Харди не бе виждал преди. Знаеше, че преди да напусне областната прокуратура Ингреъм не беше лишен от чувствителност, но тя никога не се бе проявявала в мекота. Полуусмивката му беше като на човек, който гледа само назад. Добрите времена, каквито и да са били, нямаше, не можеха да се върнат никога. Отпи бавно от уискито.

— И ти трябва да си стоял настрана доста време… ако все още ги наричаш адвокати.

Харди се засмя. Това беше стара шега.

— Тогава „юридически пълномощник“… още ли си юридически пълномощник?

Усмивката му затрептя отново, като пламък, който се мъчи да се улови на фитил. Харди имаше чувството, че Ингреъм не е говорил с никого от дълго време.

— Все още имам тази чест. — Замълча за миг. — Макар че не понасям тази титла в кореспонденцията си и, както виждаш — посочи дрехите си, — практиката ми е в застой. — Отпи отново, като човек, който си попийва, но не жадно, не като алкохолик. Имаше разлика и опитните сетива на Харди бяха в състояние да я долавят. — Ти само с това ли се занимаваш?

Харди огледа заведението собственически.

— От девет години. Моя е една четвърт от бара.

— Това е добре. Още ли си с Джейн?

— Е, веднъж се разведохме, но сега пак се сдобряваме. — Сви рамене. — Уверен съм, но и предпазлив.

— Да, както винаги.

— Ами ти? Видях те, че слезе от автобуса.

Погледите им се срещнаха за миг, после пламъчето от усмивката на Ръсти изчезна.

— Откраднаха ми колата преди месец. Още я няма. Голяма бъркотия. Е, сега прекарвам много време в очакване на Ен-Годо.

Харди хареса това — „Ен-Джуда“, автобусната линия, която минаваше край заведението, беше кошмарно нередовна.

— Иначе виждаш и сам — продължи Ръсти. — Губя си времето. Живея на една баржа. Долу, на Чайна Бейсън. Тичам след линейките веднъж-два пъти месечно, за да хвана пострадалия за клиент, от време на време по някой развод… Останал ми е един добър костюм. Лъскам си обувките и мога да изкарам ден-два.

Изпи уискито си и попита Харди дали може да му върне почерпката. Хвърли на плота десет долара. Харди напълни чашите, но не взе парите.

— Всъщност, Диз, дойдох тук по конкретен повод. Помниш ли Луис Бейкър?

Харди се намръщи. Помнеше Луис Бейкър.

— Осем, с утежненията — тринайсет.

— Последно се оказаха девет и половина.

— Девет и половина — повтори Харди. — Едва ли си струва усилията.

— Не си струва никак.

Харди отпи глътка бира, остави чашата и изруга.

— Трябва да съм изпратил по дяволите поне сто души. Ти също — каза той.

Ингреъм кимна.

— Аз лично съм прибрал на топло точно двеста и четиринайсет задници.

Харди подсвирна.

— Доста си се потрудил, нали?

— Да, но Луис Бейкър е само един.

 

 

Бейкър беше тумор за полицията едва ли не от раждането си. Имаше огромна глава, добре оформена афроприческа и тяло, навяващо мисълта за ненакърнима неприкосновеност. Въпреки че в досието му имаше всичко — от дреболии като хулиганство, кражби на коли, грабежи и обири с взлом в по-крехка възраст, до най-зловещи изстъпления по-нататък, Бейкър бе убеден, че не го очакват тежки времена — и не без основание.

Областният прокурор се бе виждал принуден да оттегля обвиненията срещу него няколко пъти — за две убийства и четири изнасилвания. Бейкър умееше да не оставя улики и да внушава на свидетелите нежелание да говорят.

Единственият път, когато бе изправен пред съда за опит за убийство и умишлено осакатяване — на някакъв мъж, позволил си да разговаря прекалено дълго с приятелката му в един бар — жертвата в края на краищата бе отказала да го изобличи. Тогава мъжът седна на свидетелската банка, но само един поглед към Бейкър на масата на защитата бе достатъчен, за да реши, че ако го посочи с пръст, няма да дочака внуци. В резултат на това най-неочаквано не можа да си припомни дали обвиняемият е онзи, който бе отрязал ушите му и го бе наръгал в корема посред бял ден.

Обвинител по това дело беше Харди.

Областната прокуратура — този път в лицето на Ръсти Ингреъм — най-накрая бе успяла да закове Бейкър за въоръжен грабеж на четирима души, единият от които бе ранил, но тъй като това беше първата му присъда, тоест в очите на съда обвиняемият не беше закоравял престъпник и следователно имаше шанс да се превъзпита, съдията бе склонен да прояви снизходителност и му даде само осем години.

Когато произнесоха присъдата, Бейкър наведе глава за момент, а после впери поглед към масата на обвинението, сякаш за да запечата прокурора в паметта си. Харди също беше там, до Ингреъм, защото искаше да види как най-накрая Бейкър си намира майстора.

— Копеле гадно — просъска Бейкър. — Ти си труп.

Съдията удари с чукчето. Ингреъм поиска увеличаване на присъдата заради заплахата и съдията моментално му лепна още пет години.

Приставът повика двама помощници, накара огромния Бейкър да стане и тримата го задърпаха през съдебната зала. Докато го извеждаха, той не отдели поглед от прокурора.

Тогава Харди направи нещо глупаво.

Позьорството на Бейкър, заплахите, свирепия му поглед за миг му се бяха сторили смешни. Само за миг, но това бе достатъчно.

Тази отрепка на двайсет и една си мислеше, че с идиотския си бандитски поглед може да сплаши прокурора, задето го е изпратил там, където му е мястото. Когато мина покрай него, окован, Харди присви устни и му изпрати въздушна целувка за сбогом.

В този момент Бейкър освирепя — откопчи се от пристава и двамата му помощници и се втурна към масата на обвинението. Успяха да го укротят, с палки, малко преди да я достигне.

Харди сънуваше случилото се месеци след това — писмото, което му изпрати Бейкър от затвора още първата седмица никак не му помагаше да се успокои. Беше разбрал кой е от адвоката си и обещаваше, че ще убие и него, когато излезе.

Харди изпрати копия от писмото на директора на затвора и на съдията, произнесъл присъдата, но тъй като с подобни въпроси се занимаваше съветът по помилванията, а и Бейкър вече бе получил удължаване на присъдата заради заплахи, не последва нищо. Директорът на затвора, също с писмо, обясни на Харди, че повечето осъдени в началото се чувствали ядосани заради присъдата си, но после се държали образцово и се стремели към предварително освобождаване с изпитателен срок.

Повечето. Може би.

А Бейкър? Харди не беше много убеден.

— Значи е на свобода?

Ингреъм дръпна маншета си назад и погледна часовника си. Дизмъс не видя добре, но му се стори, че е страхотен „Ролекс“.

— Ако не са закъснели, вече от два часа.

— Как разбра?

— Имам приятел в съвета по помилванията. Той ми се обади, а аз позвъних на директора на затвора. Никой не го очаква на портала. Кой би го направил? Вероятно ще дойде до града с автобус.

Харди подсвирна.

— Проверил си!

— Този тип си заслужава вниманието.

— А какво смяташ да правиш?

Бившият му колега отпи от чашата си.

— Какво можеш да направиш? Всички ще умрем така или иначе. Или трябва да се заключа по-добре?

— Носил ли си някога пистолет?

Ингреъм поклати глава.

— Тези железа са за вас, ченгетата. Ние, почтените господа, които вярват във върховенството на закона, нямаме нужда от тях.

Харди бе постъпил в областната прокуратура след служба във Виетнам и няколко години в полицията. Ингреъм бе дошъл от Станфорд и юридическия университет „Хейстингс“.

— Смяташ ли да разговаряш с Луис Бейкър?

— Нямам никакво намерение да го виждам.

— Ами ако той дойде да те види?

— Когато се обадих на директора на затвора, той ми каза, че е бил образцов, че е открил Бога и че го пускат максимално рано заради доброто му поведение. Нямало за какво да се тревожа. Ти също. Очевидно.

Харди се наведе над бара.

— Тогава защо си тук?

Усмивката на Ингреъм най-накрая припламна.

— Защото всичко това, според мен, е купчина глупости. — Облегна се на облегалката на столчето и добави: — Мина ми през ума, че няма да е зле седмица-две да поддържаме връзка… аз и ти.

Харди не разбра и зачака.

— Искам да кажа, че можем да се чуваме всеки ден по едно и също време… нещо такова.

— И какъв е смисълът?

— Ами… Диз, полицията няма да ни осигури защита. Никой няма да се хване да следи Бейкър, за да провери дали не се навърта около нас. Ако някой ден не се чуем, поне ние двамата ще знаем, че нещо е станало. Единият може и да пострада, но другият ще бъде предупреден.

Харди взе халбата си и пресуши останалите четири сантиметра.

— Значи смяташ, че наистина може да направи нещо.

— Да. Боя се, че е така.

— Боже…

— И още нещо.

— Да?

— Посъветвай ме какъв пистолет да взема.

 

 

Джейн беше в Хонконг, за да купи дрехи за И. Мейнин. Трябваше да се върне в края на седмицата.

Все още не живееха заедно официално, макар че някои от костюмите на Джейн висяха в гардероба в спалнята на Харди. Тя все още държеше старата си къща, тяхната, на „Джаксън“ и от време на време спеше там, когато работеше до късно в центъра, но от три месеца прекарваше по три-четири нощи седмично с бившия си съпруг.

Докато обикаляше стаите, Харди все по-ясно си даваше сметка колко много се нуждаеше от нея. Всъщност, не беше точно нужда. За да оцелееш, не ти е нужен никой. Когато обаче нещата не опират до едното оцеляване, а отидат по-нататък, имаш нужда от някого, ако искаш да се чувстваш цял или жив, или каквото и да бе това, което те кара да очакваш сутринта с нетърпение, а не с ужас.

След като приключи смяната си и Моузес Макгуайър беше дошъл в бара, за да го смени, Харди поигра малко дартс, за да се поддържа във форма. Стреличките бяха подострени добре и той се удържа на ниво, докато най-накрая стана време да си тръгне, без да загуби.

Подкара към дома по тъмно и паркира своя „Сузуки Самурай“, който наричаше „сепуку“, на улицата пред единствената бяла ограда в околността. Влезе вътре, направи си пържола в черния чугунен тиган и я изяде с кутия грах. Нахрани тропическите рибки в спалнята, прочете стотина страници от книгата си и осъзна, че светът вероятно винаги е бил толкова хубав, колкото днес. Отиде в кабинета си, за да хвърли едно око на пистолетите в сейфа.

Препоръча на Ръсти да си купи полицейски специален, трийсет и осми калибър. Това беше сериозно оръжие, с което шега не бива — ако улучиш с него някой по рамото с кух куршум, ще се завърти като балерина и едва тогава ще се срути на земята.

Харди извади големия колт от сейфа. Беше четирийсет и четвърти калибър, много тежък, по-скоро за сплашване. Малкият, двайсет и втори калибър, спортен, би могъл да спре нападащ плъх, но само толкова. Взе големия.

Извади кутийка патрони и го зареди внимателно. Почувства се неприятно и веднага отиде в спалнята, за да го сложи в чекмеджето на нощното шкафче.

Беше десет без дванайсет минути. Реши да остане в кабинета, за да изчака обаждането на Ръсти точно в десет, да погледа малко телевизия и да си легне — спокойна вечер.

Извади трите стрелички от мишената срещу бюрото и започна да ги хвърля — спокойно, разсеяно. Мъчеше се да не мисли за Луис Бейкър, Джейн или Ръсти Ингреъм.

Някой му беше казал как можеш да превърнеш водата в злато — отиваш в джунглата, палиш огън и оставяш кофа вода да заври. И ето как ставал номерът — в продължение на половин час не мислиш за лъв, после вземаш кофата със злато и се прибираш у дома.

Погледна часовника на бюрото — десет и дванайсет. Може би не се бяха разбрали както трябва и Ръсти щеше да се обади в десет сутринта. Кой знае.

Взе листчето, на което бе записал телефонния номер на Ръсти и го набра. Изчака осем позвънявания и затвори. Бяха се разбрали Ръсти да го търси вечер, а той него — сутрин, ако случайно някой от двамата не си е у дома. В тези дни трябваше да сменят последователността. В продължение на две седмици.

В десет и трийсет и пет опита пак. Изглежда се бяха разбрали за следващата сутрин.

Харди не се чувстваше уморен. Всичко това му се струваше доста нереално, но въпреки това се изтегна върху леглото, зави се с някакво одеяло както беше с дрехите и извади колта от чекмеджето. Погледна часовника — единайсет и една.

Телефонът мълчеше.