Джон Ъпдайк
Заеко, бягай (2)

Март е. Любовта прави въздуха лек. Всичко започва отново. През тръпчивия вкус, останал му от изпушената цигара, Заека усеща свежестта на въздуха. Той вади пакетчето с цигари от издутия джоб на ризата си и без да забавя ход, го хвърля в една отворена кофа за боклук.

Доволен от себе си, той прехапва горната си устна. Големите му велурени обувки шляпат шумно върху пръскащата кал и мръсотия от покритата с чакъл уличка.

Тича. В края на този блок по уличката завива по „Уилбър стрийт“, улица в градчето Маунт Джъдж, предградие на Брюър — пети по големина град в Пенсилвания. Тича нагоре край блок от големи къщи крепости от цимент и тухли, с врати от цветни триъгълни стъкла и прозорци със саксии. После, някъде по средата на нанагорнището, край друг блок, който беше неочаквано застроен през трийсетте години. Сглобяемите къщи се изкачват нагоре по склона като по някаква стълба. Пространството от около шест стъпки, с колкото всяка от тях се издига над съседната, съдържа два тъмни прозореца, зейнали като очи на животно, и покрив от разноцветни дъски, от синкаво до мръснокафяво. Фасадите им са от специално изработени дъски, които не пропускат вода, понеже краищата им се застъпват един над друг. Целите са боядисани в бяло, освен ония части от тях, които собствениците са боядисали в зелено, яркочервено и в цвета на житото. Триетажните къщи са цяла дузина, всяка с по две врати. Седмата врата е неговата. Дървените й стълби са вече разнебитени. Под тях има удобно място за боклук, където една загубена играчка се разваля: един клоун от пластмаса. Гледа го вече цяла зима там, но все си мисли, че някое дете ще се върне, за да си го вземе.

Той спира задъхан в тъмното антре. Една прашна електрическа крушка свети денонощно отгоре. Над кафявия радиатор висят три празни пощенски тенекиени кутии. Насреща в коридора вратата на съседите им от долния етаж е затворена като някакво сърдито лице. И пак тоя мирис, който винаги е един и същ, но който той никога не може да определи. Понякога му напомня мириса на готвено със зеле, понякога — на нещо загоряло, понякога — на нещо, което се разлага в стените. Той изкачва стъпалата до жилището си на горния етаж.

Вратата е заключена. Докато пъха ключа в ключалката, ръката му трепери от необичайното напрежение и се чува стърженето на метала. Когато отваря, вижда жена си седнала в едно кресло с бутилка „Олд фешънд“^[1] да гледа телевизия при намалена светлина.

— А, ти си тук! — възкликва той. — Защо е заключена вратата?

Тя го гледа с тъжните си помътнели очи, зачервени от телевизора.

— Току-що заключих.

— Току-що заключи… — повтаря той и се навежда да целуне гладкото й чело.

Тя е дребничка жена с опъната тъмна кожа. Като че ли това, което расте вътре в нея, я деформира. Точно вчера му се стори, че вече не е хубава. И косата й е оредяла. Това му припомня, че е глупава и празноглава. Все пак ще му се да вярва, че утре ще е отново неговото момиче…

— От какво се страхуваш? Кой мислиш може да дойде тук?

Не очаквайки отговор, той разгъва грижливо сакото си, отива до гардероба и изважда една телена закачалка. Гардеробът е във всекидневната и вратата му се отваря само наполовина, тъй като пред него е телевизорът. Той внимава да не закачи с крак шнура, който е пъхнат в контакта до вратата. Веднъж Дженис, която е ужасно непохватна, когато е бременна или пияна, се беше омотала в шнура и почти бе съборила телевизора — 149 долара — на пода. За малко да го счупи. За щастие той стигна до него точно, когато вече се накланяше, преди Дженис да изпадне в обичайната си паника. Какво я е накарало да постъпи така? От какво се е изплашила?

Той вмъква ловко ъглите на закачалката в отвора на ръкавите на сакото и като се пресяга нависоко, го окачва на пръчката при другите дрехи. Натиска вратата, за да се затвори, и тя хлопва, но след това отново се открехва един-два инча. Заключени врати. Всичко това го измъчва: ръката му, която трепереше като на някакъв старец, докато отключваше, това, че тя стои тук да слуша глупости. Той се извръща към нея и пита:

— Щом си вкъщи, къде е колата? Отвън я няма.

— Пред майка ми е. Пречиш ми.

— Пред майка ти? Ужас! Това е най-проклетото място.

— И какво толкова е станало?

— Какво е станало!

Той се отмества, за да не й закрива екрана, и застава встрани.

Тя гледа група деца, наречени мускетари, които изпълняват някакъв музикален номер. В него Дарлин е цветарка в Париж, а Къби — полицай. Онова самодоволно кресливо момче е романтичен артист. Той, Дарлин, Къби и Карин (преоблечена като френска лейди, на която Къби, като полицай, помага да пресече улицата) танцуват. След това търговската реклама показва седемте сегмента на „Тутси рол“, които излизат от опаковката си и се превръщат в седем писма на „Тутси“. Те също пеят и танцуват. С песен се връщат обратно в опаковката. Звучи като някаква резонираща зала. Кучият му син… умен е! Гледал го е петдесет пъти и сега вече му се доповръща. Сърцето му все още бие силно, гърлото му е свито, стиснато.

Дженис пита:

— Хари, имаш ли цигари? Аз ги свърших.

— Какво? Аз пък хвърлих моите в една кофа за боклук, като се връщах вкъщи. Вече ги отказвам.

Той се учудва как може някой да мисли за пушене, когато стомахът му изпитва само отвращение към тютюна. Най-сетне Дженис го поглежда.

— Хвърлил си цигарите в кофа за боклук? Господи! Не пиеш, вече не пушиш. Какво правиш, светец ли ще ставаш?

— Шшшт!

Появи се мускетарят Джими, едър възрастен мъж, който има големи черни уши с рекламна цел. Заека гледа с внимание. Той го уважава. Надява се, че ще научи нещо полезно от него за своята работа, която се състои в това да демонстрира един малък кухненски уред в няколко универсални магазина в Брюър. Той има тази работа от четири седмици.

„Пословиците, пословиците, те са толкова верни — пее Джими, като дрънка на своята мускетарска китара. Пословици, кажете ни какво да правим, пословици, помогнете на всички ни да бъде-е-м по-добри мус-ке-та-рии.“

Джими престава да се усмихва, оставя китарата си и казва направо през стъклото:

„Опознай себе си — е казал някога един мъдър древен грък. — Опознай себе си. А какво означава това сега, момчета и момичета? То значи: бъди това, което си. Не се опитвай да бъдеш Сам или Джони, или Фред от съседната врата! Бъди самият ти. Господ не иска едно дърво да бъде водопад или едно цвете да бъде камък. На всекиго от нас Господ дава определен талант.“

Дженис и Заека стават необичайно тихи. И двамата са вярващи. Божието име ги кара да се чувстват виновни.

„Бог иска някои от нас да станат учени, други — артисти, трети — пожарникари, лекари, майстори на трапеца. И на всекиго от нас той дава необходимия талант, за да станем такива, при условие, разбира се, че се потрудим, за да го развием. Трябва да работим, момчета и момичета. И така: Опознай себе си. Научи се да разбираш своите дарби и тогава работи, за да ги усъвършенстваш. Това е пътят към щастието.“ Той стисва устни и намига.

Това беше хубаво. Заека се опитва по същия начин да стисне устни и да намигне, сякаш казва на публиката отпред, че отзад се крие враг. Уолт Дисни и Меджи пийл пийлър къмпани смятат, че това е подражателство, но какво от това, дявол да го вземе, щом е направено приятно. Всички подражаваме. Земята също подражава, като се върти. Подражателството е в основата на нашата система. Витакономи — девизът на съвременната домакиня — думичка, която означава да запазваме витамините по метода на Меджи пийл (с произвежданите от Меджи пийл пийлър къмпани машинки за автоматично белене).

Дженис става и затваря телевизора точно когато ще започнат новините в шест. Малката звезда, която остава от електрическия ток, бавно угасва.

Заека пита:

— Къде е детето?

— При майка ти.

— При майка ми? Колата пред майка ти, а детето при майка ми! Господи! Каква си я забъркала…

Тя се изправя и коремът й, заприличал на твърда буца, го вбесява. Облечена е с една от ония поли за бременни, които на корема са изрязани във формата на буквата V. Изпод блузата й се открива бял полумесец от комбинезона й.

— Бях уморена.

— Нищо чудно — казва той. — Колко джина си изпила?

И сочи бутилката с „Олд фешънд“.

— Оставих Нелсън при майка ти, като отивах до мама, за да излезем с нея из града. Отидохме с нейната кола и се поразходихме, като разглеждахме пролетните дрехи по витрините, а тя ми купи един хубав шал от разпродажба на намалени цени. Пъстър. Пейсли.^[2] — Тя заеква. Малкият й остър език се подава между редките й потъмнели зъби.

Той се безпокои. Когато е разстроена, Дженис изпитва страх. Тя свива намръщено очи и остава така — с отворена уста и глупав израз. Откакто косата й започна да оредява отстрани на гладкото й чело, той все повече имаше чувството, че е слаба и мъчноподвижна; че върви само по един път — към все по-дълбоки бръчки и по-малко коса.

Той се безпокои. Когато е разстроена, Дженис сякаш преживява години. А тя само две години преди това беше завършила гимназия, все още неузряла, с малки меки гърди, които ставаха плоски, когато лежеше, и гъвкавото й тяло приличаше на тялото на момче. Нелсън се роди седем месеца след сватбата, много трудно. Споменът за това превръща тревогата на Заека в нежност.

— Какво купи?

— Бански костюм.

— Как? Бански костюм! През март?

Тя притваря за миг очи. Той чувства алкохола, който иде на вълни от нея, и му става противно.

— Така ми се струва по-близко времето, когато ще мога да го сложа.

— Дявол да го вземе, какво искаш? Другите жени обичат да са бременни. Що за идиотски каприз? Кажи! Що за каприз!

Тя отваря кафявите си очи и те се напълват със сълзи, които потичат надолу по ресниците и страните й, пламнали от обидата. Тя го гледа и казва с пияна нежност:

— Ах, ти, негоднико!

Заека се приближава до нея и я прегръща. Той усеща топлия лъх от сълзите и зачервените й очи. В някакъв изблик на нежност свива колене, за да се притисне в нея, но коремът й му пречи. Той се изправя в целия си ръст над Дженис и казва:

— Купила си си бански костюм… окей!

Сгушила се на гърдите му, тя прошепва в неочакван порив:

— Не бягай от мене, Хари. Аз те обичам.

— Обичам те!… Е, карай! Купила си си бански…

— Червен — добавя тя, като се олюлява тъжно до него.

Когато е пийнала, тялото й е някак неприятно отпуснато.

— С презрамка, която се връзва отзад на врата и с набрана пола, която можеш да свалиш във водата. След това разширените ми вени ме заболяха толкова много, че с мама се отбихме в магазина на Крол, долу в сутерена, и пихме шоколадова сода. Ремонтирали са цялото помещение за закуски. Щандът не е вече там. Но краката така ме боляха още, че мама ме доведе до вкъщи и каза, че ти би могъл да прибереш колата и Нелсън.

— Краката ти! По дяволите… сигурно са били нейните.

— Мислех, че ще се върнеш по-рано. Къде беше?

— О, позабавлявах се по пътя. Играх с няколко деца на топка долу в уличката.

Той я пуска.

— Опитах се да дремна, но не можах. Мама каза, че изглеждам уморена.

— Би трябвало да изглеждаш уморена. Домакиня си…

— А през това време ти си играл навън като дванадесетгодишен хлапак.

Той се ядоса, защото не разбра шегата му… че е домакиня. Имаше предвид „образа“, който хората от Меджи пийл се опитваха да внушат на своите продавачи — ироничен, в основата си жалостив и глупаво нежен. Много ясно: глупава е!

— Е, каква е разликата, щом пък ти стоиш тук и гледаш програма за деца под две години.

— А кой каза „шшт“ преди малко?

— Съвземи се, Дженис — въздъхва той. — Съвземи се!

В продължение на един дълъг момент тя го гледа проницателно.

— Ще приготвя вечерята — решава накрая тя.

Той съжалява.

— Ще отскоча да взема колата и да доведа детето. Бедното, сигурно вече си мисли, че няма дом. Дявол да го вземе, защо майка ти смята, че моята майка няма друга работа, освен да гледа чужди деца?

Отново го обзема гняв, че тя не разбира защо той искаше да гледа Джими. По чисто професионални причини, за да печели повече и да й купува портокали за нейния отвратителен „Олд фешънд“.

Тя отива в кухнята — сърдита, но не съвсем. Би трябвало истински да се обиди или изобщо да не се обижда, понеже всичко, което каза той, го е казвал вече стотици пъти. Може би хиляди пъти. Да речем, средно веднъж на три дни от 1956 година. Колко прави това? Триста. Толкова често? Защо тогава това винаги създава напрежение?

Тя не отдаваше значение на тези неща, преди да се оженят. Тогава беше съвсем друга. Енергична. Просто момиче. Нерви фини, конци. Кожата й миришеше на пресен памук. Приятелката й от службата имаше апартамент в Брюър, който те използваха. Едно тръбно легло, сребърни медальони по тапетите на стените; изглед на запад с големите сини бензинови резервоари край реката. По онова време и двамата работеха при Крол. Тя продаваше бонбони и кашу^[3], облечена в бяла престилка с монограм „Джен“ върху джоба. А той мъкнеше кресла и маси с крака от клен по горния етаж и ковеше сандъци за опаковка от девет до пет. Стърготините от амбалажа дразнеха носа и очите му и ги възпаляваха. Оня мръсен черен полукръг от сандъци зад асансьорите, пода, целият покрит с изкривени пирони, ръцете му почернели и онова конте, търговецът, който непрекъснато сновеше около него и му казваше да си измие ръцете, за да не изцапа мебелите. Тоалетен сапун. Пяната му ставаше сива. Ръцете му бяха загрубели и хванали слин от лоста.

След пет и половина, когато тежкият ден свършеше, те се срещаха при вратите, вързани отвътре със синджир, за да не влизат повече купувачи. Едно тихо кътче между двете врати, покрито със зелени стъклени плочки, а на страничните витрини се виждаха глави на манекени с шапки с пера и огърлици от розови перли, които подслушваха интимните разговори на тръгване. Всеки от работещите тук мразеше магазина на Крол. Въпреки това всички излизаха бавно, като че ли плуват. Дженис и Заека се срещаха на това слабо осветено място със зеления под, сякаш в някакъв подводен свят. Те блъсваха незаключената врата, излизаха по светло и уморени тръгваха ръка за ръка, вървейки внимателно срещу трафика от леки коли, завръщащи се вкъщи, като никога не признаваха, че отиват там, при сребърните медальони. Любеха се при последната светлина на деня, която стигаше до прозореца. Тя се срамуваше, когато той я гледа. Караше го да стои със затворени очи. И тогава идваха тръпките, когато той влезеше във вътрешността й — нежна, мека и зърнеста като копринен чехъл. Легнали един до друг в леглото на онова момиче, те се чувстваха изгубени между среброто на стените и гаснещото злато на деня, след като бяха стигнали края…

Кухнята е малка стая до всекидневната — тесен проход между домакински уреди, които бяха модерни преди пет години. Тя изпуска нещо метално — тиган или купа.

— Мислиш ли, че ще можеш сама да приготвиш вечерята, без да се изгориш? — извиква той.

— Още ли си тук? — е отговорът.

Той отива до гардероба и изважда сакото, което така грижливо беше закачил. Струва му се, че е единственият човек вкъщи, който се грижи за реда. Безпорядъкът в стаята — бутилката от „Олд фешънд“ с разлагащите се остатъци в нея, задушаващият с миризмата си пепелник, прикрепен на страничното облегало на креслото, събраната черга, разпилените купчини от вестници, в които се препъваш, играчките на детето — натрупани, изпочупени, разлепени, откъснатият крак на една кукла, парчето изкривен картон, навярно от кутия със закуски, валмата от прахоляк и косми под радиаторите — целият този хаос навред, който нямаше край, го оплиташе като някаква гъста мрежа.

Той решава да прибере най-напред колата, а после детето. Или да вземе първо детето? Предпочита най-напред да види детето. По-бързо ще отиде до къщата на мисис Спрингър. Тя живее наблизо. Навярно вече поглежда през прозореца за него, за да излезе и да му разправя колко уморена изглежда Дженис. Кой няма да е уморен, след като се е разкарвал насам-натам по покупки с тебе, жалка стипцо! Тлъста вещице! Дърта циганко!… Ако е с детето, това няма да се случи. Мисълта да се поразходи с малкия нагоре от къщата на майка си му харесва. Две мили и половина Нелсън ги извървява като войник, с малки отмерени крачки. Ще вървят под дърветата в спускащата се вечер и тогава, като с магическа пръчка, ще се появи до тротоара колата на татко. Но така пътят и разговорът с майка му ще му отнемат повече време. Колкото и да се мъчи да отклони темата, от дума на дума тя пак ще заговори със заобикалки, колко е некадърна Дженис. Когато му го каза за пръв път, това просто го съсипа. Може би тя го направи само за да се пошегува с него, но той не го понесе леко. Тя беше много властна натура и имаше голямо влияние над него. По-добре най-напред да отиде за колата, а след това да прибере детето. Но не иска и така. Просто не иска. Всичко е така объркано и сложно, че се почувства зле.

— Мили, ще вземеш и пакетче цигари, нали? — извиква съвсем естествено от кухнята Дженис, което показва, че всичко е простено, всичко си е пак същото.

Тъй както е прав, загледан в бледожълтите очертания на сянката си по бялата врата, която води за хола, Заека се вцепенява, чувствайки се като в някакъв капан. Точно така е. Излиза отвратен.

Навън става все по-тъмно и хладно. Норвежките кленове изпускат лек мирис от своите млади лепкави пъпки, а от широките прозорци на всекидневните по Уилбър стрийт, освен сребристото петно на някой телевизор се виждат и запалените електрически крушки в кухните, сякаш огньове от пещери. Той се спуска надолу по улицата. Денят угасва. Тук-там Заека докосва с длан грапавата кора на някое дърво или сухите клонки по оградите от жив плет, сякаш за да усети, че те все пак съществуват. На ъгъла, където Уилбър стрийт пресича Потър авеню, една пощенска кутия стои наклонена в здрача върху своя бетонен стълб. Вижда се един двупосочен надпис, поставен високо над улицата, издълбаният от набиваните по него клинове телефонен стълб със своите изолатори в небето, един противопожарен кран като златист храст. Той обичаше да се качва по стълбовете. Да се покатери по раменете на някой приятел, за да се улови с ръце за стълбичката от шипове и да се изкачи, докъдето може да стигне, за да чуе песента на жиците. Непрестанен, ужасен шепот. Винаги те изкушава да се отпуснеш, да оставиш шиповете да се изплъзнат от ръцете ти, да почувстваш пространството, да усетиш как то те улавя за краката и пробягва по гръбначния ти стълб, докато паднеш. Той си припомня как горяха ръцете му горе на върха, целите набити с тресчици от катеренето по шиповете. Когато слушаш жиците, сякаш чуваш това, което си казват хората, всички ония тайни неща, за които разговарят възрастните. Изолаторите — тези огромни сини яйца в едно открито за вятъра гнездо.

Той върви по Потър авеню, а жиците в своята безмълвна висота пронизват и като че ли зачеркват короните на ухаещите кленове. На следващия ъгъл, където водата от фабриката за лед се оттичаше през един дренаж и се появяваше отново от другата страна на улицата, Заека минава отгоре и върви край канала, по който водата течеше, като покриваше по-плитките места по своя път с панделки от зелена тиня, които се клатушкат, чакайки да се плъзнат под краката ти и да те повлекат навътре, ако речеш да тръгнеш по тях. Той си спомня как падна веднъж, но не защото вървеше откъм хлъзгавата страна. Да, спомня си. За да направи впечатление на момичетата — Лоти Бингеман, Маргърит Шьолкопф, понякога и Джун Коб и Мери Хойер, с които се връщаше към къщи от началното училище. От носа на Маргърит често започваше да тече кръв без причина. Тя носеше високи обувки с копчета.

Той свива надолу по Кигърайз стрийт, тясна уличка, настлана с пясък, която завива край задната страна на малка фабрика за кутии, където работеха най-вече жени на средна възраст. Край фасадата на циментовия блок, където се продаваше бира на едро, и край истинска стара фермерска къща, сега заградена с дъски — една от най-старите постройки в града, с дебели груби зидове от жълто-червеникав пясъчник. Тази къща, която някога владееше половината от площта, върху която сега е застроен градът, все още е запазила зад порутена и разнебитена ограда своя двор, пълен с отпадъци от стари железа, тръби и прояден дървен материал, който през лятото ще потъне, ще се покрие с бурени — едно нежелано богатство от восъчно зелени стъбла, млечни чашки с нежни като от коприна семена и ефирни жълти главички, почти течни с прашеца.

Така остава доста празно място между старата фермерска къща и спортния клуб „Съншайн“^[4], тясно и високо тухлено здание, което прилича на жилищен блок от голям град, поставено не на място в тази неблагоустроена уличка с калкани и сгради, оставени на доизживяване. Входът е невъзможен — всяка зима над каменното стълбище се вдигаше навес колкото цяла пристройка, за да пази бара от вода.

Заека няколко пъти беше влизал в клуба. В него не проникваше никаква слънчева светлина. Барът беше на първия етаж, а вторият бе зает с игрални маси, където се събираха контетата на града и си разказваха своите тайни. Алкохолът и картите бяха за Заека съсипващ порок, един порок, който лъха на лошо, а освен това той се чувстваше потиснат и от политическата атмосфера на това място. Предполагаше се, че някогашният му треньор по баскетбол Марти Тотеро, който имаше известно влияние върху местните работи, преди скандалът да доведе до изгонването му от гимназията, живее в тази сграда и според всеобщото мнение все още участва в интригите. Заека мразеше мошеничеството, но обичаше Тотеро. След майка му Тотеро бе имал най-голямо влияние над него.

Мисълта, че старият му треньор превива гръб там го стресва. Той продължава да върви край новостроящата се сграда на един магазин и край кокошарник, който не се използва. Пътят се спуска все надолу, тъй като градчето Маунт Джъдж е застроено по източния склон на планината Маунт Джъдж, а западният му край гледа отгоре Брюър. Макар че градчето и градът се срещат край шосето, което заобикаля планината от юг и продължава за Филаделфия, която е на петдесет мили оттук, те никога няма да се слеят, защото между тях планината издига широк зелен хребет, дълъг две мили от север на юг, осеян с каменни кариери, гробища и нови предприятия, а над охраняваната линия — стотици акри гора, която момчетата от Маунт Джъдж никога не ще могат да изследват напълно. Дълбоко навътре в нея прониква шумът на колите, които се изкачват на втора скорост по панорамния път. А сред обширните участъци на изоставената борова плантация притихналият под борови иглички път се промъква все нагоре и нагоре, нататък и нататък, под безкрайни тунели от повехнала зеленина и ти се струва, че от тишината си преминал в нещо по-лошо. След това, когато излезеш на място, огряно от слънцето, където клоните вече не са надвиснали над тебе, една запълнена догоре с камъни яма, изкопана от първите смели заселници, заселили се тук преди векове, те изпълва със страх, като че ли този знак от друг живот ще привлече вниманието към самия тебе и заплахата от дърветата ще стане действителна. Страхът звъни в теб като някакъв алармиращ звънец, който не можеш да изключиш, и колкото по-бързо бягаш, изпълнен с подозрения, толкова повече се засилва той, докато някоя запъхтяна кола наблизо съвсем отчетливо смени скоростта и зад стволовете на боровете просветнат ниските бели стълбове от оградата на поста. Тогава, като се почувстваш в безопасност горе, на върха, решаваш накъде да вървиш — дали да се върнеш назад към къщи, или да се изкачиш до хотел „Пинакъл“, за да изядеш някой сладкиш и да погледаш Брюър, разпрострял се долу като килим. Един червен град, където всичко — и дървото, и ламарината, и червените тухли дори — боядисват в червено, едно оранжево саксиеночервено, което не прилича на цвета на никой друг град в света. За децата в областта това е единственият цвят на градовете, това е цветът на всички градове изобщо.

Планината рано хвърля сянка над града. Сега, точно в шест и нещо, един ден преди пролетното равноденствие, всички къщи и фабрики с циментови покриви и напречните улици по склона са вече в сянката, която се разлива към фермите, навътре в долината, на изток от планината. Като колиби по брега на сянката двойните редици от фермерски къщи отразяват в живописните си прозорци залязващото слънце. Изведнъж един по един, подобно на лампи, прозорците започват да тъмнеят, когато слънчевата светлина се отдръпва и преминава през новите квартали, през ръждивокафявата, разделена на парцели земя, която чака да бъде засята, и през игрището за голф, което отдалече може да се вземе за продълговато пасбище, ако не беше жълтата ивица от пясък. След това тя се оттегля нагоре по отсрещните върхове, по чиито западни склонове слънцето все още грее със следобедна жар. Заека спира в края на уличката, откъдето се открива изглед надалече. Там той често играеше голф.

Подтикнат от някакво неопределено натрапчиво желание, той се извръща и тръгва наляво по Джексън роуд, където бе живял цели двадесет години. Домът на родителите му е в тухлена къща на ъгъла, в която живеят две семейства. Съседите им, Болгерсови, заемат ъгловата половина с един тесен страничен двор, за който госпожа Енгстръм винаги завиждаше. Прозорците на Болгерсови се огряват отвсякъде, а ние се тъпчем тук.

Заека се промъква крадешком до своя стар дом, като върви по тревата и прескача оградата от жив плет и телта, която огражда двора, за да не влизат деца. Върви по ивицата трева между циментираните пътечки, край двете тухлени стени. Той живееше зад едната от тях, а Зимови зад другата. По цял ден госпожа Зим, която беше грозна, с големи изпъкнали очи като на болен от базедова болест и синкава отпусната кожа, викаше по своята малка дъщеря Каролайн, петгодишно момиченце, по-хубаво, отколкото човек може да си представи. Господин Зим беше червенокос човек с дебели устни и у Каролайн всичко това — пълнота и изтънченост, червено и синьо, жизненост и нервност се бяха смесили поравно. Красотата й беше не само преждевременна, но някак си и съвършена, екзотична, независимо че беше толкова малка. Даже Хари, който бе шест години по-голям от нея, забеляза това. По цял ден госпожа Зим крещеше по нея и когато господин Зим се върнеше от работа, двамата викаха с часове. Започваше се с това, че господин Зим защитаваше малката и тогава, както чуваха съседите, старите рани се отваряха също като цветя, които се разтварят вечер. Понякога мама казваше, че господинът искал да убие госпожата, друг път — че малката ще убие и двамата, когато спят. Наистина у Каролайн имаше нещо студено, безсърдечно. Когато тръгна на училище, тя винаги излизаше от къщи с усмивка на малкото си храбро личице, като вървеше стегнато, сякаш светът беше неин, макар че Енгстръмови току-що бяха чули майка й да излива истерията си върху нея по време на закуска. Прозорците на кухнята бяха само на шест фута разстояние. Бедният човек… как издържа! Ако Каролайн и майка й не престанат да се карат, някоя хубава сутрин ще се събудят без него.

Но мама не се оказа права в нито едно от своите предвиждания. Когато Зимови напуснаха, т.е. когато господинът, госпожата и Каролайн заминаха с един вагон, половината от мебелите им стояха още долу, на тротоара до камиона. Господин Зим бе получил нова работа в Кливлънд, Охайо. Бедните, няма да ни липсват. Но ни липсваха. Те продадоха своята част на една възрастна двойка, строги методисти, и старият отказа да подрязва ивицата трева между своето жилище и жилището на Енгстръмови. Господин Зим, който всяка неделя работеше навън, независимо дали вали дъжд, или грее слънце, сякаш това бе единственото му удоволствие в живота, винаги косеше тревата. Старият методист подрязваше само с едно минаване своята половина и после обръщаше косачката на пътеката си, когато бе толкова просто да окоси и другата трева, за да не оставя такава недовършена, смешна работа. Когато слушах, че старият глупак потраква тъй самодоволно с количката по своята пътека, кръвното ми налягане се вдигаше и ушите ми пламваха. Едно лято мама не ни позволи на мен и на баща ми да окосим нашата половина и в това малко сенчесто място тревата избуя висока до колене, като изникнаха дори стръкове от жито и бурени. Веднъж през август дойде един човек от града и каза, че съжалява, но тревата трябва да се окоси съгласно наредбата. Хари бе излязъл на вратата и рече: „Разбира се, добре“, когато майка му се появи зад него и попита: „Какво иска?“. Това е нейната леха за цветя. Тя няма да позволи да я развалят. Заека се почувства страшно неудобно като неин син. Човекът само я погледна, измъкна една книжка от задния джоб на панталона си и й показа наредбата. Тя пак отвърна, че това е нейната леха за цветя. Човекът й прочете каква е глобата и си отиде. Същата събота, когато тя бе отишла по покупки в Брюър, татко извади сърпа от гаража и изряза бурените, а Хари взе косачката, прекара я по тревата напред и назад, докато я изравни с половината на методиста, макар и в по-кафеникав цвят. Заека се чувстваше виновен, че постъпва така, и се боеше от разправията, която щяха да имат родителите му, когато майка му се върнеше вкъщи. Той изпитваше ужас от кавгите им. Лицата им се изкривяваха от яд и думите им се лееха една след друга. В такива моменти му се струваше, че стъкло се спуска пред него и изолира въздуха. Силите му го напускаха и той трябваше да избяга в някой отдалечен ъгъл на къщата.

Този път не стана нищо. Баща му просто го смая с лъжата си и двойно повече с това, че му смигна. Той каза на майка му, че методистът най-сетне не издържал и сам окосил тревата. Мама повярва, но не беше доволна. Целия ден след това, както после и цялата седмица, все се заканваше, че ще съди стария, тоя „светец“… Донякъде тя бе започнала да си въобразява, че това е нейната леха за цветя. Ивицата не бе по-широка от един фут. Като върви край нея, Хари се чувства така несигурно, сякаш върви по ръба на някаква стена.

Той отива до светещия прозорец на кухнята и стъпва внимателно по циментираната пътечка, за да не вдига шум с обувките си. Като се повдига на пръсти, поглежда в осветения ъгъл. Вижда се седнал на висок стол и някаква мигновена ревност го обзема. Това е неговият син. Вратлето на малкия проблясва като някакъв по-чист предмет в кухнята, наред с чашите, чиниите, хромираните брави и алуминиевите съдове за торта по полиците, застлани с лъскава мушама. Очилата на майка му блясват, когато се навежда от стола към масата, държейки в пълната си свита ръка лъжица, вдигаща пара от топлия боб. Лицето й не изразява нищо от онова безпокойство, което сигурно изпитва, че никой не идва за детето. То се е удължило и носът й се е изострил като клюн от едничкото желание: Нелсън да яде. Около свитите й устни се белеят бръчки. Една усмивка ги изглажда. Устата на Нелсън, която Заека не може да види оттук, навярно е поела боба. Останалите около масата му казват „браво“. Баща му измърморва неясно, сестра му казва нещо с пискливия си глас. И в двата гласа има нещо неприятно. През стъклото на прозореца, което пречи, и поради нахлулата кръв в главата му Заека не може да чуе това, което казват. Баща му, който току-що се е върнал от работа, е с изпоцапана от мастило синя риза и когато лицето му не изразява одобрение към внука, изглежда състарен, уморен и побелял. Той вика нещо с цяло гърло. Новите зъби, които си сложи преди година, са променили лицето му, деформирали са го с няколко части от инча. Мириам, докарана в златисто и черно в тази петъчна вечер, се храни апатично и поднася пълна супена лъжица на детето. Пресягането на нейната нежна бяла ръка в гривна през изпускащата пара трапеза сякаш докосва струна от някакъв първобитен инструмент. Тя много се гримира. На деветнадесет години щеше да изглежда добре и без зелените клепачи. Понеже зъбите й са издадени напред, тя се стреми да не се усмихва. Голямата къдрокоса глава на Нелсън стърчи на светлото му вратле и мъничката му ръчичка — точици в розово — маха към лъжицата и иска да я вземе от Мириам. Лицето на татко се привежда от смях над чинията му, а устните на Мим също се разтеглят в усмивка, която разбива предварително обмисления израз на лицето й и я променя в малкото момиче, което Заека возеше върху кормилото на колелото си, а развяната й коса гъделичкаше очите му, докато се спускаха надолу по стръмните улици на Маунт Джъдж. Тя оставя Нелсън да вземе лъжицата, а той я изпуска. Детето се развиква „сипа… сипа“. Заека успява да чуе и разбере това. То значи „разсипа… разсипа“. Татко и Мим се усмихват и казват нещо, но мама със стиснати устни пъхва ловко своята лъжица. Синът на Хари е нахранен. Този дом е по-щастлив от неговия. Той прави крачка назад по цимента и се връща край смълчаната ивица трева.

Заека действа решително и бързо. Той слиза в тъмнината край един блок на Джексън стрийт. Пресича нагоре Джоузеф стрийт, тича край друг блок, отминава бързо трети и излиза пред колата си. Решетката й му се ухилва. Колата е паркирана неправилно от тая страна на улицата. Той потупва джоба си и го пронизва страх. Ключът не е у него. Всичко, целият му превъзходен план зависи от това, къде Дженис е проявила разсеяност. Дали е забравила да му даде ключа, когато излезе, или изобщо не го е извадила от колата. Той се опитва да си представи кое е по-вероятното, но не успява. Не я познава толкова добре. Никога не знае какво, дявол да го вземе, ще направи тя. Той не я познава. Глупачка!

Задната страна на голямата къща на Спрингърови свети. Той минава предпазливо под сенките на ухаещите дървета, да не би старата да чака в тъмната всекидневна, за да му каже какво мисли. Пресича пред колата — това е форд 55-а, който старият Спрингър с малките си жълти хитлерови мустачки му продаде точно за хиляда долара през 1957 година, понеже негодникът се срамуваше, че се занимава с коли, а дъщеря му се жени за някой си, който има само буик 36-та, купен за сто двадесет и шест долара от военните в Тексас през 1953 година. Да, изръси го хиляда долара, когато той щеше да даде само осемдесет долара за поправка на буика. Така стояха нещата. Те си заслужават всичко, което получават.

Той отваря колата от другата страна, не от тая, където е кормилото, и изтръпва, когато пружината на слабата врата изскърцва. Заека мушна бързо глава в колата. Слава богу! Под бутоните за фаровете и чистачките се откроява силуетът на осмоъгълния ключ за мотора. Гледай тази тъпачка! Заека се плъзва навътре, като затваря плътно страничната врата, без да я затръшва. Фасадата на измазаната къща на Спрингърови все още е тъмна. По някаква асоциация тя му напомня захвърлена чашка за сладолед. Той завъртва ключа на „старт“ и моторът заработва. В желанието си да остане незабелязан натиска внимателно педала за газта и понеже колата не е работила с часове, оставена на открито в тоя ранен пролетен ден, изстиналият мотор задавя и спира. Сърцето на Заека тупти силно. Той усеща в гърлото си вкус на слама. Разбира се, какво пък, дявол да го вземе, ако тя излезе! Единствено подозрително е, че не е с детето и може да каже, че отива да го вземе. Логично е във всеки случай да постъпи така. Все пак той не иска да се стигне до неудобното положение да лъже, дори и да прозвучи правдоподобно.

Той докосва с края на пръстите си бутона и включва отново мотора. Дава газ, поглежда встрани, за да види дали свети всекидневната на Спрингърови, отпуска амбреажа и фордът се откъсва от тротоара.

Той кара много бързо надолу по Джоузеф стрийт и завива наляво, без да се съобразява със знака „стоп“. Спуска се към Джексън стрийт, там, където под ъгъл тя се слива със Сентръл стрийт, която всъщност е шосе №422 за Филаделфия. Стоп! Той не иска да отива във Филаделфия, но шосето се разширява в края на града, оттатък електростанцията, и единственият избор е да се върне през Маунт Джъдж, покрай планината, в центъра на Брюър и да се влее във вечерния поток от коли. Той изобщо не иска да вижда отново Брюър, този саксиен град.

От три платна магистралата става с четири платна и няма опасност да се сблъска с друга кола. Всички коли текат заедно, една до друга, като тръстики по река. Заека пуска радиото. След кратко бръмчене една красива негърка пее:

Без песен де-е-нят

не бива никога да свършва,

без песен…

Заека иска да запали цигара. Това би съответствало на чувството, което го обзема. Спомня си, че се отказа от пушенето и от това се чувства някак по-чист. Той се отпуска на седалката, слага едната си ръка на облегалото и се плъзга плавно надолу, край потъналия в здрачевината връх, карайки само с лявата ръка. „Една нива…“ — гласът на негърката се извива тайнствен и топъл, сякаш идва от някое чело, „тревата расте“, полето лети назад край шосето като някаква неспираща тъмна птица, „не събуждат спомен, не предизвикват въпрос, бе-е-з пе-е-се-н“. Мирисът на изгоряла гума показва, че радиаторът не е в ред. Той завъртва малкия лост на „средна“.

„Тайна любов“, „Есенни листа“ и нещо, чието заглавие пропусна. Музика за вечер. Музика, при която можеш да готвиш. Мисълта му нервно се откъсва от нежеланата картина: яденето на Дженис, което цвърчи в тигана, някакви пържоли навярно, мазнината, която непрестанно вдига мехури, лошо размразеният грах, чиито витамини се изпаряват. Опитва се да мисли за нещо приятно. Представя си как се готви да изстреля далечен удар с една ръка, но има чувството, че е на някаква скала и под него зее пропаст и щом топката излети от ръцете му, ще падне в нея. Опитва се да си представи отново как майка му и сестра му хранят Нелсън, но в съзнанието му изплува по-далечна картина: детето плаче, челцето му пламти, устата му е отворена широко, дъхът му е изгарящ, слаб. Трябва да се направи нещо: водата от фабриката за лед, която тече жълтеникава в канала, как се провира между камъните и бяга в леки напречни вълни, като люлее красивите панделки от тиня по края. Изведнъж Дженис потръпва в съзнанието му, там, в леглото на другото момиче, в спускащия се здрач.

Опитва се да заличи спомена за Мириам. Мим върху неговото кормило. Мим на шейна, в тъмния стелещ се сняг, теглена от него нагоре по Джексън стрийт, малкото дете, което се смее в качулката си, самият той, големият батко, червените светлини в сипещия се сняг, с които полицаят, застанал на пост, затваряше улицата за пързаляне с шейни, надолу, надолу, спускащите се префучаваха по тъмната, гъмжаща от деца пързалка. Дръж ме, Хари, искрите, когато пързалящите се деца се забиеха в сгурията, посипана в долния край на пързалката за предотвратяване на нещастия, задиращият, стържещ звук на шейната при внезапното спиране — тежък, глух удар на някакво огромно сърце в тъмнината. Още веднъж, Хари, после ще си тръгнем за вкъщи. Обещавам ти, Хари, моля ти се, о, аз те обичам, малката Мим само на седем години или почти толкова, в нейната тъмна качулка, улиците, покрити като че ли с восък от продължаващия да вали сняг.

Бедната Дженис, сигурно вече се е изплашила след телефонния разговор с майка си или майка му или пък с някой друг, чудейки се, че вечерята й изстива, а него още го няма. Такава глупачка. Прости ми…

Той увеличава скоростта. Светлините стават все повече и по-объркани и това го плаши. Заека навлиза във Филаделфия. Той мрази Филаделфия. Най-мръсният град на света, в който хората пият отвратителна вода. Той иска да отиде на юг, надолу — надолу по картата към портокаловите горички, димящите реки и босоноги жени. Това изглежда толкова просто, ще караш цяла нощ, до разсъмване, и цялата сутрин, до обед. Ще паркираш на брега на морето, ще свалиш обувките си и ще заспиш на Мексиканския залив. Ще се събудиш под звездите, наредени съвършено, съвсем здрав. Но той отива на изток, най-лошата посока, сред болестите, саждите и вонята, една задушна дупка, където не можеш да се движиш, без да убиеш някого. Въпреки това шосето го увлича и на една табела прочита „Потстаун 2“. Почти спира, но после размисля.

Ако кара на изток, югът остава отдясно. И като че ли светът съществуваше само за да удовлетвори желанията му. Един надпис сочи широко шосе надясно, шосе 100, Уест Честър Уилмингтън. Той знае къде ще го отведе шосе 100. Не иска да отива в Уилмингтън, но тъкмо това е посоката. Той никога не е бил в Уилмингтън, който е собственост на Дюпоновци. Пита се каква ли печалба носи на Дюпон!

Не е изминал и пет мили и започва да чувства пътя като част от същия капан. Първото шосе му предлагаше да завие надясно. Един светещ крайпътен маркировъчен камък казва 23, хубаво число. В първия мач, в който игра в тима на гимназията, направи 23 точки. Беше втора година, още зелен и девствен.

Дърветата засенчват шосето, което е по-тясно от предишното. Една боса Дюпон. Навярно с мургави крака и малки птичи гърди, край някой плувен басейн във Франция. Това е нещо като пари в гола жена, скрити вътре в нея. Милиони. Мислиш за милионите като за нещо бяло, като бялата й кожа. Потъваш навътре, потъваш, а има още толкова много. Какви ли са богатите момичета? Студени? Нимфоманки? Трябва да са различни. Всъщност жени като жени, потомки на някой стар индийски мошеник, но по-щастливи от другите. Те наследяват същата плът, както и ако живееха в бордей. Стават още по-бели върху мръсните дюшеци. И тази чудесна мекота, която имат, когато са обзети от желание. Иначе биха били само тлъстини. Тази чудесна мекота… Важното е само да ги подхванеш…