Карсън Маккълърс
Отражения в златисто око (1)

Първа глава

В мирно време един военен гарнизон е скучно място. Случват се разни неща, но те се повтарят и преповтарят. Самото разположение на фортовете навява досада: огромните бетонни казарми, стройните редици офицерски жилища, досущ еднакви, гимнастическият салон, параклисът, игрището за голф и плувните басейни — всичко е построено в сурова монотонност. Но може би скуката в един гарнизон се дължи най-вече на неговата изолираност, на излишъка от свободно време и безметежността, защото постъпиш ли във войската, от тебе се иска само да следваш по петите крачещия отпред. И все пак в гарнизоните понякога се случват неща, които едва ли ще се повторят. В южните щати има един форт, където преди няколко години бе извършено убийство. Участниците в трагедията бяха двама офицери, две жени, един войник, филипинец и кон.

Войникът, замесен в тази история, бе редник Елджи Уилямс. Привечер той често седеше сам на някоя пейка по тротоара пред казармите. Там беше приятно, тъй като отзад се издигаха две редици кленове, които хвърляха по моравата и тротоара прохладни нежни сенки, полюшвани от вятъра. През пролетта листата на дърветата бяха сияйно зелени, настъпеше ли лятна жега, добиваха по-тъмен и успокоителен оттенък, а в късна есен грейваха златисточервени. Тук редник Уилямс обикновено изчакваше тръбата за вечеря. Беше мълчалив младеж и в казармата нямаше нито враг, нито приятел. На кръглото му загоряло лице бяха изписани будност и простодушие. Имаше плътни червени устни, а косата падаше над челото му на сплъстени кестеняви кичури. Очите, странна смесица от кехлибарено и кафяво, сякаш говореха и напомняха безмълвната изразителност у животните. На пръв поглед редник Уилямс изглеждаше малко тромав и непохватен. Но това бе измамно впечатление: той се движеше с безшумната пъргавина на див звяр или крадец. Войниците често се стряскаха, щом го съзираха застанал изневиделица край тях тъкмо когато мислеха, че са сами. Ръцете му бяха дребни, с тънки кости, но много силни.

Редник Уилямс не пушеше, не пиеше и не водеше разгулен живот, нито пък беше комарджия. Бе затворен човек, загадка за останалите мъже в казармата. Повечето си свободно време прекарваше в гората, заобикаляща гарнизона. Бранището от петнадесет квадратни мили се простираше в дива непокътната местност. Тук се срещаха гигантски борове, всевъзможни цветя и дори такива плахи животни като елени, глигани и лисици. Като се изключи ездата, редник Уилямс нехаеше за другите спортове, които се упражняваха в казармата. Никога не го бяха срещали в гимнастическия салон или при басейна. Нито пък някой го бе виждал да се смее, да се сърди или да страда по някакъв начин. На ден изяждаше по три обилни ястия и никога не се оплакваше от храната както другите войници. Спеше в стая, където в две дълги редици се сместваха тридесетина легла. В стаята и нощем нямаше покой. Когато изгасяха лампите, се разнасяха хъркане, псувни и сподавени пъшкания от кошмарни сънища. Но редник Уилямс си лежеше кротко. Само понякога изпод завивките му се дочуваше потайно шумолене от развиването на бонбонена хартийка.

Един ден, след като беше служил в армията вече две години, редник Уилямс бе изпратен в квартирата на някой си капитан Пендъртън. Ето как се случи това. През последните шест месеца на редник Уилямс бе възложен постоянен наряд в конюшните, тъй като разбираше от коне. Капитан Пендъртън бе телефонирал на старшината на гарнизона с лична молба. Тъй като повечето коне бяха изведени за маневри и в конюшните нямаше много работа, възложиха на редник Уилямс да изпълни молбата. Задачата бе проста. Капитан Пендъртън искаше да се отсекат някои дървета от гората зад неговата квартира, за да може по-късно, след като се постави скара на открито, да дава градински увеселения. Беше работа за един ден.

В седем и половина сутринта редник Уилямс тръгна да изпълни заръката. Беше мек и слънчев октомврийски ден. Вече знаеше къде живее капитанът, тъй като често бе минавал покрай къщата му, когато поемаше на разходка из гората. Освен това добре познаваше капитана по физиономия. Всъщност веднъж случайно му бе причинил неприятност. Преди година и половина за няколко седмици редник Уилямс бе партньор по тенис на лейтенанта, командващ ротата, в която служеше. Един следобед на гости при лейтенанта дойде капитан Пендъртън и докато им сервираше напитки, редник Уилямс разля чаша кафе върху панталоните на капитана. Освен това сега той често го виждаше в конюшните и се грижеше за коня на жена му — дорест жребец, който бе най-красивият яздитен кон в гарнизона.

Капитанът живееше в покрайнините на форта. Къщата му, двуетажна тухлена постройка с осем стаи, бе като всички останали къщи на улицата, с тази разлика, че се намираше на края й. Поляната се простираше до гората на бранището. Отдясно живееше майор Морис Лангдън, единственият по-близък съсед на капитана. Къщите на тази улица гледаха към обширно равно пространство, обрасло с кафеникава трева, което доскоро се използваше като игрище за поло.

Когато редник Уилямс пристигна, капитанът излезе, за да обясни подробно какво иска да се свърши. Дъбовият шубрак и бодливите храсти трябваше да се разчистят и да се окастрят по-ниските клони на големите дървета. Капитанът посочи огромен стар дъб на двадесетина метра от поляната като граница, докъдето трябваше да се сече. На едната от белите му пълни ръце имаше златен пръстен. Тази сутрин носеше светлобежови панталони до коляното, три четвърти вълнени чорапи и яке от чортова кожа. Напрегнатото му лице имаше остри черти. Косата му бе черна, а очите — стъклено сини. Капитанът, изглежда, не позна редник Уилямс и педантично и нервно даде нарежданията си. Каза му, че иска работата да се свърши същия ден и че ще се прибере по някое време късно следобед.

Цялата сутрин войникът работи безспир. На обед отиде да се нахрани в казармената столова. До четири часа свърши всичката работа. Той бе направил дори повече от това, което капитанът поиска. Големият дъб, служещ за граница, бе с необикновена форма — клоните от едната страна, към поляната, бяха по-високи и под тях можеше да се мине, но от другата страна се спускаха грациозно към земята. С доста мъка войникът успя да отреже тези надвиснали клони. После, след като свърши всичко, се облегна на един бор и зачака. Изглежда, бе тъй спокоен и доволен от себе си, че можеше да седи там и да чака вечно.

— Хей, ти пък какво правиш тук? — долетя внезапно нечий глас.

Войникът видя как жената на капитана излезе от задния вход на съседната къща и се запъти към него. Видя я, но сякаш не осъзна присъствието й, докато тя не го заговори.

— Току-що бях в конюшните рече мисис Пендъртън. — Ритнали са лошо Жар-птица.

— Да, госпожо — измънка войникът и млъкна, докато проумее думите й. — А как е станало?

— Виж, това не знам. Или е било някое проклето муле, или са го пуснали при кобилите. Побеснях, като научих, и те търсих там.

Жената на капитана легна в хамака, опънат между две дървета край моравата. Дори така, както беше облечена, с изпоцапани бричове, протрити на коленете, сив пуловер и ботуши, изглеждаше красива. Лицето й излъчваше блаженото спокойствие на мадона. Правата й бронзова коса бе прибрана в кок на тила. Докато лежеше, се появи слугинята, млада негърка, която носеше табла с бутилка уиски, чашка и каничка вода. Мисис Пендъртън не се помайваше, щом пред нея имаше нещо за писане. Тутакси пресуши две чашки и отпи глътка студена вода. Повече не заговори войника, нито пък той я разпитва още за коня. Сякаш и двамата бяха забравили за присъствието на друг човек. Войникът пак се облегна на бора и се загледа втренчено в далечината.

Късното есенно слънце озаряваше омарата над пръхкавите чимове по моравата и провираше лъчи през пролуките в горския листак, та да ръси злато по тревата. Сетне внезапно се скри. Полъхна студен свеж вятър. Беше време да се прибират. Прочистени от разстоянието, долетяха звуците на сигналната тръба и глухо отекнаха из гората. Спускаше се нощ.

Тъкмо тогава се завърна капитан Пендъртън. Той спря колата си пред къщата и мигом се запъти да провери как е свършена работата. Поздрави жена си и войника, който стоеше лоста отпуснато пред него. Капитанът огледа разчистеното място. Изведнъж щракна с пръсти и устните му се разтеглиха във високомерна подигравателна усмивка. Обърна светлосините си очи към войника и съвсем тихо изрече:

— Редник, нали ви казах до големия дъб.

Войникът остана безмълвен. Кръглото му сериозно лице не се промени.

— Наредих ви да сечете само до големия дъб — продължи офицерът, вече повишил глас.

Наперено закрачи към дървото и посочи отрязаните голи клони.

— Хубавото беше, че клоните му закриваха останалата част от гората. А сега гледката се е загрозила.

Капитанът се вълнуваше повече, отколкото си заслужаваше. Застанал под дърветата, той изглеждаше дребен.

— Какво желае от мен капитанът? — попита редник Уилямс след продължително мълчание.

Мисис Пендъртън се изсмя внезапно и спусна единия си крак на земята, за да разлюлее хамака.

— Капитанът иска да събереш клоните и да ги пришиеш обратно.

На съпруга й не му беше до смях.

— Хей! — извика той на войника. — Донеси листа и ги разпръсни по земята да покрият оголените места, където имаше храсти. После можеш да си ходиш.

Потупа войника по рамото и влезе в къщата.

Редник Уилямс бавно се върна в притъмнялата гора да събира окапали листа. Жената на капитана се люлееше и сякаш се унасяше в сън. Студена бледожълта светлина осия небето и всичко притихна.

Тази вечер капитан Пендъртън съвсем не бе в добро разположение на духа. Щом влезе вкъщи, се запъти направо към кабинета си. Той заемаше малка стаичка, първоначално замислена като открита тераса пред трапезарията. Капитанът седна зад бюрото и отвори дебела тетрадка. Разгъна карта пред себе си и извади линия от чекмеджето. Въпреки тези приготовления не успя да се съсредоточи върху работата си. Облегна се върху бюрото, подпрял глава на длани, и затвори очи.

Нервността му се дължеше донякъде на раздразнението от редник Уилямс. Беше се ядосал още като видя, че са му изпратили тъкмо този войник. В целия гарнизон имаше може би само пет-шестима редници и сержанти, които познаваше по физиономия. На всички войници гледаше с презрение и отегчение. Те и офицерите може и да принадлежаха към един и същи биологически род, но за него бяха от различен вид. Капитанът добре си спомняше случая с разлятото кафе, което му бе съсипало съвсем нов скъп костюм. Костюмът бе от плътна китайска коприна и петното така и не се изличи напълно. Извън гарнизона капитанът винаги носеше униформа, но когато беше на гости при другите офицери, предпочиташе цивилните дрехи; беше голямо конте. Освен с този неприятен случай капитанът свързваше редник Уилямс и с конюшните и Жар-птица, коня на жена си, поради което младежът му ставаше още по-несимпатичен. И ето че сега тази глупава грешка с дъба преля чашата. Както седеше зад бюрото си, той със злорадо задоволство си представи една невероятна ситуация, в която залавя войника при някакво нарушение и успява да го изправи пред военен съд. Това го поуспокои. Наля си чаша чай от термоса на бюрото и се вглъби в други по-сериозни грижи.

Нервността, която капитанът проявяваше тази вечер, се дължеше на много причини. В някои отношения той се различаваше от обикновените хора. Връзката му с трите основни елемента на съществуването — самия живот, любовта и смъртта — бе доста странна. В сексуално отношение у капитана съществуваше деликатно равновесие между мъжките и женските черти; той съчетаваше слабостите и на двата пола, без да притежава активната сила поне на единия. За човек, съгласен да се пооттегли от светския живот, способен да събере разпилените си страсти и да ги отдаде на някаква безлична работа, на някакво изкуство или дори на налудничава идея, например да намери квадратурата на кръга, такова състояние е доста поносимо. Капитанът имаше добра служба и не жалеше сили. Говореха, че му предстои блестяща кариера. Вероятно не би изпитвал тази липса или излишество на чувства, ако не беше жена му. Но с нея той страдаше. За жалост имаше склонността да се увлича по любовниците й.

Що се отнася до връзката му с другите два основни елемента, нещата стояха по-просто. При балансирането на двата непреодолими инстинкта, към живота и към смъртта, везните се накланяха силно на едната страна — към смъртта. Ето защо капитанът беше страхливец.

Капитан Пендъртън минаваше за учен човек. Навремето, когато бе неженен млад лейтенант, имаше възможност да чете много, тъй като другите офицери избягваха стаята му в ергенските общежития или пък го посещаваха по двама, по трима. Главата му бе претъпкана със статистически данни и строго научни познания. Можеше например да опише подробно необичайната храносмилателна система на омара или зараждането и отмирането на трилобитите през палеозойската ера. Владееше отлично три езика. Разбираше малко от астрономия и бе чел много поезия. Но независимо че бе запознат с безброй отделни факти, никога досега не му бе хрумвала някаква собствена идея. Защото за раждането на една идея се изисква да свържеш два или повече известни факта. А капитанът нямаше смелост за подобно нещо.

Тази вечер, докато седеше зад бюрото си, неспособен за работа, той не се питаше за чувствата си. Отново си представи лицето на редник Уилямс. После се сети, че съседите им, семейство Лангдън, ще вечерят у тях. Майор Морис Лангдън беше любовник на жена му, но този факт не занимаваше съзнанието на капитана. Изведнъж си спомни за една отдавнашна вечер, беше скоро, след като се ожени. Тогава бе изпитал същото дълбоко безпокойство и бе решил да се разведри по необикновен начин. Подкара колата към градчето до гарнизона, където бе на служба, спря в него и дълго време обикаля из улиците. Бе късна зимна вечер. Както се разхождаше, капитанът съзря малко котенце, свряло се в един вход. Беше се сгушило на завет да се стопли. Когато се наведе, капитанът чу мъркането му. Вдигна го и почувства как то трепери в дланта му. Дълго се взира в пухкавата мила муцунка и гали топлата козинка. Котенцето бе точно на тази възраст, когато за първи път можеше да отвори широко ясните си зелени очи. Накрая капитанът го взе със себе си и пак пое по улицата. На ъгъла имаше пощенска кутия и след като се озърна, той вдигна замръзналия капак над процепа и натика вътре животинчето. След това продължи по пътя си.

Капитанът чу как задната врата се тръшна и стана от бюрото. В кухнята жена му седеше върху една маса, а Сузи, чернокожата слугиня, й събуваше ботушите. Мисис Пендъртън не бе чистокръвна южнячка. Бе родена и израсла сред армията. Баща й, който година преди да се уволни стигна до чин бригаден генерал, беше от Западното крайбрежие. Майка й обаче бе от Южна Каролина. Затова и капитанската съпруга притежаваше доста южняшки черти. Газовата им печка не бе наслоена с безброй пластове мръсотия като печката на нейната баба, но и в никакъв случай не можеше да се нарече чиста. Мисис Пендъртън се придържаше също и към разни стари южняшки схващания като например че сладкишите и хлябът остават клисави, ако тестото не се разточи върху мраморна маса. Поради тази причина веднъж, когато капитанът бе командирован в Скофийлд Баракс, мъкнаха масата, върху която тя сега седеше, по целия път до Хавай и обратно. Но ако се случеше жена му да намери в храната си къдрав черен косъм, тя съвсем спокойно го отстраняваше на салфетката си и продължаваше да вечеря с апетит, без ни най-малко да се погнуси.

— Сузи — попита мисис Пендъртън, — хората имат ли воденички като пилетата?

Капитанът стоеше на прага, незабелязан нито от жена си, нито от слугинята. Освободена от ботушите, мисис Пендъртън заобикаля боса из кухнята. Извади един свински бут от фурната и го поръси със захар и галета. Наля си още уиски, този път само половин чаша, и с внезапно оживление изигра кратък скоклив танц. Капитанът беше страшно ядосан на жена си и тя го усещаше.

— За бога, Лионора, качи се и си обуй някакви обувки.

В отговор на забележката му мисис Пендъртън си затананика, мина покрай него и влезе в дневната.

Капитанът тръгна след нея.

— Същинска повлекана си… да се мъкнеш така из къщата.

В камината бе стъкнат огън и мисис Пендъртън се наведе да го запали. Гладкото й миловидно лице бе поруменяло. Над горната й устна проблясваха капки пот.

— Семейство Лангдън ще дойдат всеки момент. Ти така ли смяташ да седнеш на масата?

— Естествено — каза тя. — А защо не, глупчо сбъркан!

— Отвращаваш ме — изрече капитанът със студен сух глас.

При тези думи мисис Пендъртън се изсмя рязко; макар и приглушен, смехът й прозвуча сатанински, сякаш бе научила дългоочаквана скандална новина или се бе сетила за някой остроумен виц. Тя съблече пуловера си, смачка го на топка и го запрати в ъгъла на стаята. След това бавно разкопча бричовете си и ги свали. За миг остана гола пред камината. На светлозлатистите и оранжеви пламъци тялото й изглеждаше великолепно. Раменете й бяха изправени, така че ключицата й изпъкваше в лека извивка. Между кръглите й гърди синееха тънки венички. След няколко години тялото й щеше да разцъфти като роза с отворен цвят, но сега бе нежно закръглено и стегнато, защото го поддържаше с езда. Въпреки че стоеше неподвижна и спокойна, потръпваше недоловимо, сякаш при докосване на бялата й плът човек би почувствал бавното движение на алената й кръв. Докато капитанът я гледаше зашеметено с възмущението на човек, на когото са ударили плесница, тя спокойно се отправи към вестибюла, за да се качи горе. Входната врата беше отворена и откъм тъмната нощ полъхна вятър, който разлюля едно бронзово кичурче, отскубнало се от кока й.

Бе вече на средата на стълбите, когато капитанът се опомни и хукна разтреперан след нея.

— Ще те убия! — викна й със задавен глас. — Окото ми няма да мигне.

Стиснал парапета и опрял крак на второто стъпало, той се приведе наежено, готов да скочи и да я повали.

Тя се обърна бавно и равнодушно го изгледа, преди да проговори:

— Виж какво, момчето ми, случвало ли ти се е някога гола жена да те хване за яката и с ритници да те изхвърли на улицата?

Капитанът не помръдна, докато тя не влезе в банята. После облегна глава върху протегнатата си ръка и се отпусна на парапета с цялата си тежест. От гърлото му се изтръгнаха дрезгави звуци, подобни на хлипове, но в очите му нямаше сълзи. След известно време той се изправи и изтри с кърпичка врата си. И едва тогава забеляза, че входната врата е отворена, цялата къща е ярко осветена и всички щори са вдигнати. Усети, че му прилошава. Току-виж, някой е минал по тъмната улица край къщата. Сети се за войника, когото наскоро остави край гората. Дори и той можеше да е видял какво се случи. Капитанът се озърна, обзет от ужас. После се върна в кабинета си, където имаше шише силно бренди.

Лионора Пендъртън не се боеше от никого — нито от човек, нито от звяр, нито пък от дявола, а бог не познаваше. При споменаване на името господне тя се сещаше единствено за стария си баща, който понякога в неделя следобед четеше Библията. От тази книга си спомняше ясно две неща: едното бе, че Христос е бил разпънат на кръст на някакво място, наречено Голгота, а другото, че веднъж е яздил някъде ослица^[1]. А какво може да се очаква от някого, който язди ослица!

Само след пет минути Лионора Пендъртън бе забравила скандала с мъжа си. Пусна водата да напълни ваната и си приготви дрехите за вечерта. Тя бе предмет на оживени клюки сред жените от гарнизона, според които миналото и настоящето й бяха върволица от любовни авантюри. Но повечето одумки на тези жени се основаваха на слухове и предположения, защото Лионора Пендъртън обичаше спокойния живот и ненавиждаше всякакви усложнения. Когато се омъжи за капитана, беше девствена. Четири дни след сватбата все още бе девствена, а на петата нощ състоянието й не се промени особено — само дотолкова, че бе леко озадачена. За останалото е трудно да се гадае. Самата тя вероятно преценяваше любовните си авантюри по своя собствена система — в сметките й старият полковник от Левънуърт получаваше, да речем, половин единица, а младият лейтенант от Хавай поне три-четири. Но през последните две години съществуваше само майор Морис Лангдън. Не й трябваше друг.

В гарнизона Лионора Пендъртън се славеше като добра домакиня, отлична спортистка и дори като изискана лама. Ала у нея имаше нещо, което смущаваше приятелите и познатите й. Усещаха някаква особеност в характера й, която не можеха да разгадаят. Истината е, че не беше умна, и този печален факт не се проявяваше, когато бе на гости, в конюшните или на вечеря. За състоянието й знаеха само трима души — старият й баща, генералът, който се бе тревожил много, докато тя се омъжи; мъжът й, който считаше, че тъпотата с присъща на всички жени под четиридесет години, и майор Морис Лангдън, който поради тази причина я обичаше още повече. И при смъртна заплаха не би могла да умножи дванадесет по тринадесет. Ако се наложеше да напише писмо, например, за да благодари на чичо си за чека, изпратен по случай рождения й ден, или за да поръча нова юзда, това се превръщаше в голямо изпитание. Тя се затваряше със Сузи в кухнята, където се уединяваха като учени. Сядаха на маса, отрупана с бели листове и няколко добре подострени молива. След като и последната чернова бе готова и преписана, бяха така изтощени, че изпитваха нужда да пийнат нещо успокоително и ободряващо.

Тази вечер Лионора Пендъртън с удоволствие се потопи в топлата вана. После бавно облече дрехите, които бе извадила на леглото — семпла сива пола, син ангорски пуловер и перлени обеци. В седем часа слезе долу. Гостите вече я чакаха.

Тя и майорът бяха възхитени от вечерята. Най-напред сервираха бульон. После поднесоха шунка с гарнитура от зелена салата, обилно поръсена с олио, захаросани сладки картофи с шоколадова заливка, които на светлината изглеждаха като прозрачен кехлибар, а също и кифлички. Сузи сервира зеленчуците само веднъж и остави блюдата между майора и Лионора, тъй като те си хапваха с удоволствие. Майорът седеше облакътен на масата и се чувстваше съвсем като у дома си. Смуглото му лице имаше ведро, жизнерадостно и дружелюбно изражение. Беше симпатичен не само на офицерите, но и на войниците. Като се изключи, че обсъдиха случилото се с Жар-птица, вечеряха мълчаливо. Мисис Лангдън почти не докосна чинията си. Беше дребна и крехка тъмнокоса жена с голям нос и чувствени устни. Бе много болна и й личеше. Болестта й не беше само физическа, измъчваха я терзания и смъртни страхове, и сега бе на прага на лудостта. Капитан Пендъртън седеше с изправен гръб и плътно прибрани лакти. Проговори само колкото да поздрави майора за някакъв медал, който бе получил. По време на вечерята той на няколко пъти почука по ръба на чашата си, като се вслушваше в чистия приятен звън. Най-накрая поднесоха горещ пай с мляно месо. След това четиримата отидоха във всекидневната да си поговорят и да играят карти.

— Изумително готвиш, скъпа — заяви мило и простичко майорът.

Четиримата около масата не бяха сами. Навън в есенния мрак стоеше един мъж и безмълвно ги наблюдаваше. Във въздуха се носеше острият свеж мирис на борове, а в близката гора свиреше вятър. По небето проблясваха ледени звезди. Мъжът, който ги наблюдаваше, стоеше така близо до прозореца, че дъхът му бе запотил студеното стъкло.

Всъщност редник Уилямс бе видял мисис Пендъртън, когато тя тръгна от камината и се заизкачва по стълбите към банята. Никога преди това младият войник не бе виждал гола жена. Бе отраснал само сред мъже. От баща си, който имаше съвсем малка ферма и всяка неделя проповядваше в една католическа църква, бе научил, че жените носят в себе си смъртоносна заразна болест, която причинява слепота у мъжете, осакатява ги и ги обрича на вечни мъки. И в армията дълго бе слушал за тази лоша болест и дори самия него веднъж месечно го подлагаха на лекарски преглед, за да установят дали е бил с жена. По свое желание от осемгодишна възраст редник Уилямс не бе докосвал, заговарял или дори поглеждал жена.

Бе закъснял, докато събере влажните изгнили листа от гората. Най-накрая, след като изпълни заръката, той прекоси моравата пред къщата на път за вечеря в столовата. Случайно погледна към ярко осветения вестибюл. И от този миг не можа да се откъсне оттам. Стоеше неподвижно в тъмната нощ с отпуснати ръце. Когато на вечеря режеха шунката, той преглътна жадно. Но не отместваше сериозния си дълбок поглед от съпругата на капитана. Изражението на застиналото му лице не се променяше от видяното, но от време на време той присви ваше златистокафявите си очи, като че ли замисляше някакъв хитър план. След като жената на капитана напусна трапезарията, той поседя край прозореца още малко. После се обърна и съвсем бавно си тръгна. От светлината зад него върху гладко окосената трева на моравата се очертаваше издължената му размазана сянка. Войникът се отдалечаваше с безшумна стъпка, обладан от тъмни страсти.