Павел Вежинов
Звездите над нас (1)

Първа част

Когато за пръв път се събудих в тоя грамаден, страшен дом, навън валеше дъжд. Не вярвам да съм го чул през дебелите стени, по-скоро съм го усетил дълбоко в себе си — студен и мътен — като спомените ми от последните месеци. Веднага се промъкнах до единствения прозорец, обкован от гъстата плетка на железата. Наистина валеше — сив, нерадостен дъжд, едва забележим в дрезгавината на утрото. Най-напред видях външната стена на затвора и недалече зад нея някакъв двор, жълт от есента, мокър и мъртъв. Върху ниска купа сено, покрита с царевичак, бе кацнал петел с могъщи, криви крака, целият оплетен в паяжината на дъжда. Струва ми се, че никога няма да го забравя — такъв самотен, вглъбен в себе си, изпълнен с презрение към тоя кошмарен свят, просто не свят, а ведро с вряла вода, в което някой ден, тъй или иначе, ще му оскубят перата. По-нататък се виждаха само ниски стрехи, покрити с потъмнели от времето турски керемиди, и част от бедняшка улица — мокра и безутешна. Гледката беше толкова потискаща, че побързах да се върна на нара.

Едва сега за пръв път зърнах очите на стареца, който спеше от лявата ми страна. Снощи едва го бях забелязал, пък и той не ми проговори, зает с някаква безсмислена мравешка суетня около своята жалка постеля. Беше завит с късо, изтрито чердженце, тъй че мършавите му стъпала стърчаха навън заедно с вървите на дългите му бели гащи. Грубите абени панталони той бе сгънал на четири и бе ги подложил под главата си вместо възглавница. Докато лягах, той все тъй ме гледаше, даже се пообърна към мене и в същия миг до носа ми стигна възкиселата миризма на престояло мляко. Понамръщих се и малко нервно метнах на раменете си моето хубаво, плътно одеяло.

— Ти какъв си? — запита шепнешком старецът.

— Никакъв — отвърнах аз недоволно.

— Всички сме такива — някак кротко и примирено се обади старецът. — Всички до един…

Още по-плътно се завих с одеялото в знак, че смятам разговора за прекратен. Но старецът, изглежда, посвоему разтълкува моето движение.

— Спи, спи! — каза той почти нежно. — По това време всички спят, сега е най-тихо…

Нарочно не му отвърнах. Бях срещал вече из болниците тия добри, дотегливи старци, от които няма спасение. Те са готови да вървят като сянка подир тебе, да ти задават стотици въпроси, да ти разказват хиляди истории, да те безпокоят ден и нощ. Знаех, че най-разумното е още при първата среща да се отнеса студено и рязко с него, но коя ли работа съм свършил като хората. Само дето си замълчах. И все пак, изглежда, старецът усети моето кисело настроение, защото премигна смутено и безшумно ми обърна гърба си.

Опитах се отново да заспя, но не успях. Лежах неподвижно и гледах как утринната дрезгавина светлее в прозореца, все така мокра и неприветлива. Дъждът навярно бе спрял, но тежките есенни облаци все още се носеха над подгизналата земя. Утрото закъсняваше, мъчително се бореше с тяхната сивкава каша, която се мъчеше да го удави. Стоял съм буден може би час или два, а ми се струваше, че са минали дни — така лепкаво и досадно течеше времето. Всичко около мене ми се струваше непоносимо — и грамадната, влажна килия, и човешката воня, която идваше от наровете, и грубото, безразборно хъркане на затворниците, които ме притискаха отвсякъде с безличната си маса. Но от всичко най-много ме отвращаваше грозотата, неизмеримата бедност, смазващото чувство за мръсота. Струваше ми се невъзможно да прекарам тук един-единствен ден, а ме чакаха десет страшни години. Самата мисъл, че мога да свикна с всичко това и то да стане за мене обикновено всекидневие, ми се виждаше по-страшна и от затвора.

И все пак съм заспал. Събуди ме някакво движение около мене и острото неприятно поскърцване на нара. Отворих с мъка очи. Старецът се бе изправил до мене — костелив, по мръсни бели гащи — и внимателно нахлузваше своя износен панталон. Другият съсед, отдясно, навярно отдавна бе станал. Из килията сновяха затворниците, чуваха се дрезгави гласове, дрънчаха тенекиени кофи. Инстинктивно обърнах глава към прозореца. Сега пред него се беше изправил млад човек, бял като сирене, с къса червеникава коса. И леко прегърбеният нос, и извитите ъгълчета на устните подсказваха, че може би е евреин. Лицето му беше много унесено, целият той ми приличаше на човек, изпаднал в някаква будна летаргия.

— Ставай, сине! — обади се тихият познат глас. — Време е да се става!… Зер ще миеш след това сам нужниците…

Заплахата ми се стори толкова страшна, че аз веднага се надигнах.

— Такъв е редът — добави старецът, сякаш се извиняваше.

Докато се обличах, все още поглеждах към странния млад човек до прозореца. Може би беше студент, а може и продавач в някое от малките еврейски магазинчета, каквито преди време имаше със стотици по централните търговски улици. Внезапно той се обърна и ме погледна.

— Здрасти, докторе — каза момъкът.

— Здрасти — отвърнах аз сдържано.

Той ме гледаше любопитно и като че ли с малко насмешка.

— Знаем за тебе — каза той. — Даже те бяхме отписали! Е, нищо, нали се отърва!… Сега вече е по-лесно…

Аз не отвърнах, но това не му направи впечатление.

— Биха ли те? — запита той съчувствено.

— Не много — отговорих сдържано аз. — Пък и нямаше за какво…

Наистина през време на цялото следствие ми бяха ударили една-единствена плесница, макар и доста солидна. Той ме погледна учуден.

— Как тъй „нямаше за какво“?

— Ами нямаше какво да крия… Всичко беше от ясно по-ясно.

— Е, да — в тоя смисъл — да! — отвърна той. — Но понякога те бият за удоволствие… Особено такива като мене и тебе…

Бях се облякъл и сега отново прозорецът ме притегляше с всичка сила към себе си. Струваше ми се, че ако погледна през него, тоя път ще видя моята малка тиха уличка в Лозенец. Въздъхнах и бавно приближих. Петелът беше отлетял, сега гледката ми се стори много по-делнична и нелепа. И въпреки това не можех да откъсна очите си от нея, бавно, като глътка студено сутрешно кафе пиех нейното тъжно очарование.

— Видя ли се с бай Нико? — запита той.

— Да, поговорихме снощи — отвърнах аз неохотно.

— Ако искаш, можем да ти намерим място при нас…

— Не, не! — възкликнах аз едва ли не уплашено. — И тук ми е добре…

— Както искаш! — вдигна рамене младежът и бавно се отдалечи.

Сега си мисля колко млад съм бил тогава — прекалено млад за моите трийсет години. Разбира се, по онова време вече бях чел „Играчът на шах“, „Скитникът по звездите“, както и всичко друго от Цвайг и Джек Лондон. И колкото смешно да звучи, бях успял вече да превърна в забава моите бъдещи страдания. Представях си себе си едва ли не като шильонския затворник — отделен от света в единична килия. Виждах се как в благородна борба със самотата и вътрешното опустошение постепенно изграждам своята доста лабилна личност, докато я превърна най-сетне в несломим дух — по-могъщ от страданието и физическите несгоди. Понякога така се увличах в тия мечти, че просто копнеех да попадна колкото се може по-скоро тука, в тоя мрачен дранголник, за да почна деловата работа за моето духовно издигане. Разбира се, още първият контакт със затвора направи на пух и прах всичките ми момчешки измишльотини. Изведнъж ми стана ясно, че вместо да се боря със самотата си, трябва да се съпротивявам на човешкото множество. И вместо да издигам духа си, трябва да го приравнявам до киселата миризма на стареца. Но въпреки това на известна вътрешна свобода и самостоятелност все още имах сили да се надявам.

В тоя момент в коридора се чу шум на ключове, вратата се отвори с рязко скърцане и на прага застана Ахтунг. Наистина мъчно човек може да си представи нещо по-противоречиво от понятието ключар. Беше много едър червендалест мъж, почти плешив, но затова пък с рунтав като на мечка врат. Имаше вид на човек, който е готов всеки миг да се оригне или най-малкото да се потупа по опънатия корем. Той ни погледна пренебрежително и се обади тихо и сипкаво:

— Излаизай да се миеш…

Макар заповедта да бе изречена тихо и без никаква настойчивост, аз забелязах колко послушно се раздвижиха хората около мене, как започнаха бързо да се строяват един зад друг.

— Докторе, ти специална покана ли чакаш? — запита той внезапно и сега гласът му звучеше малко по-грубо. — Или искаш да те погаля по врата?…

Аз бавно и с достойнство се повдигнах от мястото си.

— Мърдай, докторе! — обади се някой тихичко до мене. — С Ахтунг шега не бива!…

Но все така бавно прибирах вещите си и се наредих последен на редицата. През цялото време тежък и студен като буца лед върху мен тежеше погледът на Ахтунг. Той изчака да минат всички и тръгна редом с мене — от лявата ми страна. Видът му бе все така сит и оригващ се, нищо заканително не виждах по лицето му.

— Ще си имаме май неприятности с тебе, докторче — каза той най-сетне, но и сега гласът му звучеше някак безучастно.

Аз не отвърнах. Така започна моят първи ден в затвора.

* * *

Нашата затворническа килия беше всъщност грамадно помещение, около двайсет крачки дълго, но доста тясно. От двете му страни бяха сковани от груби греди два нара, на които живееха и спяха всички затворници. Всеки от тях — а те бяха около четиридесет души — имаше своята малка територия върху нара, която му служеше едновременно и за стая, и за легло, и за работна маса. Стените, на килията бяха зидани от едри каменни блокове без никаква мазилка, подът беше циментов. Най-много ме потискаше таванът, защото, когато лежах по гръб, той винаги беше пред очите ми. Приличаше много на сводестите тавани, които имат старите турски бани, особено по ръждивите петна, които бе оставила там влагата. Изглеждаше така подгизнал от тая влага, че беше наистина чудно как все още мазилката му не е рухнала върху нас.

И светлината в килията беше нищожна, особено през навъсените есенни дни. Ние се движехме като сенки във вечния полумрак, едва се виждахме. И това не беше бог знае колко лошо, тъй като в жалката дупка надали имаше нещо, което да заслужава и най-краткотрайния човешки поглед. Всъщност това не беше затвор в точния смисъл на думата, а най-обикновен стар турски зандан, който на всичко отгоре някога е бил крепост — толкова дебели бяха стените му и такава вековна влага бликаше от неговите дълбоки подземия.

Първите ми дни в затвора бяха наистина най-тежките. Макар да бях лекар, особено много страдах от миризмите — безкрайните и отвратителни миризми, които издава човешкото тяло. Киселата миризма на моя старец просто не ми даваше покой. Но тя беше нищо в сравнение с вонята на моя сламеник, който ме упойваше с изпаренията си. Най-непоносими бяха миризмите в килията нощем. Имах чувството, че денем хората ги контролират по някакъв начин, но нощем, когато съзнанието заспиваше, отпуснатото тяло започваше да ги излъчва необезпокоявано и свободно. Те излитаха като някаква своеобразна животинска аура, смесваха се една с друга и се превръщаха едва ли не в осезаема мъгла. Към тях се прибавяше и вонята на двете отходни кофи, с които си служеха затворниците нощем. Разбира се, те вършеха това само в краен случай, но не всички бъбреци бяха здрави, а освен това поради отвратителната храна много често се случваха стомашни разстройства. Призори вече не можех да издържам, събуждах се омаломощен, физически страдах.

Но след първата седмица това ужасно чувство започна бавно да стихва. Изглежда, че така солидно се бях напоил с миризми, че вече по-трудно ги разграничавах от своите.

Много ме измъчваха и дървениците. Лъжа е, че те нападали човека само в тъмнина и панически се разбягвали, щом светне лампата. При нас лампата никога не угасваше. Тук дървениците си бяха изработили нови рефлекси, те нападаха хората едва след като заспят. Никак не ми беше ясно как разбираха това, с какви органи различаваха будното и полубудното състояние на човека от съня му. Навярно усещаха неговото дишане или тайно мереха пулса му, но щом се скъсваше нишката на неговото живо съзнание, те се размърдваха в своите делнични цепки и потегляха на път. За мене техните ухапвания не бяха най-страшното, повече ме измъчваше отровното им пълзене. Събуждах се целият в обриви и веднага започвах безмилостното им изтребване.

Напразно се надявах, че това ще ги сплаши и те ще си потърсят друг, по-миролюбив обект. Отдавна бях изтребил тия, които живееха в моя район, но те продължаваха да прииждат. Навярно това беше за тях въпрос на чест или по-зле — въпрос на самосъхранение. Те трябваше да победят човека, трябваше да останат единствени господари в своята тъжна империя. Скоро разбрах, че борбата е безсмислена, но я продължавах само от злоба и упорство. Въпреки това в техния щаб не се чувствуваше никакво безпокойство и тревога. Те нито усилваха атаките, за да ме сломят, нито ги отслабваха, за да приспят вниманието ми. Те знаеха, че ще ме победят.

Те бяха победили моя съсед отляво — бай Спас. Докато бодърствувах нощем, зает с тяхното изтребване; виждах го как той се почесва безпомощно, как се мести мъчително на коравия сламеник, но никога не се събуждаше. Неговото подсъзнание бе приело бедата като непоправима, сега то страдаше вместо човека, който продължаваше да спи. Всемогъщият човек се бе подчинил на дървениците, доброволно им плащаше своя кръвен данък. Той ги презираше и мразеше, отвращаваше се от тях, но отдавна бе признал тяхното превъзходство.

Но за мое учудване старецът не страдаше от дървениците, той като че ли бе сключил с тях някакво тайно примирие. Виждах го, че спи спокойно и почти бездиханно — като умрял. Омразните животинки чисто и просто го заобикаляха, отблъснати може би от миризмата му. Но сам старецът даде друго обяснение на тая загадка. Една сутрин, като му се оплаках от тяхното нашествие, той ме погледна съчувствено с кротките си очи и тихо каза:

— Кръвта ти е сладка, сине!… От туй е всичко… Мене защо не хапят?

— Ами! Не те хапят! — обади се бай Спас. — Не ги усещаш!…

— Не, не! — поклати живо глава старецът. — Преди да вляза в тюрмето, и мене ме хапеха — и още как… Но сега кръвта ми е горчива!

Това ме заинтересува — не като лекар, разбира се, чисто и просто заради собствената ми кожа.

— И как стана горчива? — запитах аз. — Някакви билки ли пи?

Старецът наведе очи, лицето му потъмня.

— Мъка имам, сине!… Мъката трови кръвта!…

Бай Спас се засмя.

— И тъй да е — по-хубаво е да си имаш мъка, отколкото да те хапят дървениците…

— Ти нищо не знаеш! — пророни неохотно старецът.

— Като че на тоя свят някой знае нещо — приключи философски разговора бай Спас.

Това беше напълно в неговия стил. Той беше грамаден човек, простичък на вид, масивният му череп завършваше с немного високо чело. Но все пак зад това чело се криеше рядко скептичен ум, който наистина умееше да подлага всичко на съмнение. Отначало никак не ми се вярваше, че е политически затворник, дори веднъж го запитах.

— Май че съм политически — отвърна той неохотно. — Тук всички са политически…

— И за какво?

— За нищо — намръщи се той.

— Не може за нищо…

— Е, ако мислиш, че е чак толкова нещо да запали човек една пършива мандра.

Аз се усмихнах — не толкова на отговора, колкото на киселото му изражение.

— Тогава защо го направи?

— Ами да ме пита човек! — отвърна ядосано бай Спас. — Да няма какво да хапне градската беднория — затуй… Казаха, че уж нарядът бил за германците… Знаех си, че не е тъй… Германците как да е ще получат своето, та ако ще, ние от глад да изпукаме…

— Тогава наистина не разбирам — казах аз искрено.

— Чунки пък аз разбирам! — отвърна той троснато. — Да кажеш, че някой ме е наредил — не е… Сам аз измислих и организирах тая работа… Питаш — защо? Сигурно да ги ядосам — тия, нашите управници… Те мислят, че спим… Е, не спим. Днеска ще им подпалим мандрата, та да знаят, че утре ще им подпалим и чергата… Изглежда, само за туй…

Разбира се, като всички други и той ме смяташе за комунист. В края на краищата аз бях съден заедно с комунисти и се държах на процеса не по-лошо от тях. Дори председателят на съда беше убеден в себе си, че съм комунист, който много ловко се преструва на безпартиен. А всъщност работите бяха доста по-сложни.

Разбира се, като всеки грамотен човек аз знаех какво представлява комунистическото движение. И бях убеден, че не може да има разумен свят, който да почива върху експлоатацията на хора. Буржоазното общество ме отвращаваше и като морал, и като система. Думата „революция“ не ме плашеше, напротив, смятах, че без революция човечеството би заприличало на застояло блато. До това време бях гласувал два пъти — и двата пъти за кандидати, които знаех, че са поддържани от комунистическата партия. И все пак не се смятах за комунист — както ми се струваше тогава — главно по философски причини.

А историята на моите философски увлечения е сравнително по-проста. Преди всичко бях завършил философия — макар и не съвсем по мое желание. Исках да следвам медицина, а успехът на гимназиалната ми диплома не достигаше за тая наука. Тогава завърших най-напред Философския факултет и като висшист можех вече да запиша без конкуренция каквото си искам. Разбира се, това стана на гърба на баща ми, който беше много по-запален по медицината от самия мене. Но четирите години във Философския факултет не минаха без последствия. Ученолюбивата ми момчешка глава беше пълна догоре с философи и философски системи. Професор Михалчев ме смяташе за един от своите най-способни ученици. От своя страна аз се смятах за негов привърженик. Така или иначе, но популярните книжки за диалектическия материализъм ми се струваха крайно беден начин да се обяснят загадките на съществуването.

След като потънах в медицината, моите философски увлечения чувствително поизстинаха. Искам, не искам — трябваше да зубря факти, така че никак не ми оставаше време за обобщения. Отново моите професори започнаха да ме смятат блестящ студент и да възлагат на мене надежди. Завърших като един от първенците на випуска и останах на практика в София. Всички ми предсказваха голямо бъдеще като хирург.

И тъкмо тогава ме мобилизираха и изпратиха като военен лекар в окупационния корпус. Успях да послужа едва няколко месеца. Една нощ моята хазайка ме заведе в някаква непозната селска къща, където бяха довели ранен югославски партизанин. Момчето имаше много тежка рана в корема и аз трябваше да извърша операция при невероятни условия — без светлина, със съвсем малко хирургически инструменти. Това си остана най-успешната операция в моята практика — чисто и просто плод на някакво вдъхновение. Момчето бе спасено и цели два месеца аз ходих при него, без някой да ме усети. Бях, разбира се, страшно горд със себе си, защото всъщност това беше и първата истинска мъжка постъпка в живота ми. Понякога дори ми се струваше, че това е извършил някой друг — много по-силен и по-достоен от мене.

След това ме арестуваха и дадоха под съд. Дори през ум не ми мина, че бих могъл да откажа вината си. При следствието не бяха кой знае колко взискателни към мене. Задаваха ми обикновено един и същ въпрос:

— Защо спасихте партизанина?

Отговарях по един и същ начин:

— Защото това беше мой лекарски дълг.

— Е, добре — казваха те, — но защо след това не уведомихте властта? Това също е ваш дълг като офицер от армията…

Отговарях по един и същ начин:

— Мой дълг е да лекувам болните и ранените… А да ги арестува и съди — това е работа на властта.

По-късно разбрах, че за такива отговори ми се полагаше бой, за който дори нямах представа. Но те само мълчаха и се мръщеха. Респектираше ги навярно моята учена титла, пък и всички мои началници и командири бяха дали за мене само ласкави отзиви. Не можеше да бъде и друго. В техните очи аз бях чисто и просто един скромен и тих млад човек, слаб до границата на мършавостта, с очила, разбира се, без да имам особена нужда от тях, мълчалив и чинопочитателен. В края на краищата на следствието стана ясно, че това, което бях извършил, е съвсем самостоятелна проява, лишена според тях от политически подбуди. За политическите подбуди, разбира се, не бяха прави, но това ме спаси. За процеса баща ми нае един прочут и много опитен адвокат, който свърши останалата работа. В резултат от всичко получих минималното наказание, което военният закон предвиждаше за такива случаи, и благополучно пристигнах в затвора.

И тук като че ли само бай Нико разбираше какво представлявам аз и какво всъщност се беше случило. Вече споменах за него — беше човек на средна възраст с външност на селски учител — малко затворен, мълчалив и жилав като корен. Той ме поразпита за процеса, но аз веднага разбрах, че знае за него повече и от мене, макар и да го бе следил зад затворническите стени. Бай Нико като че ли знаеше всичко за всички. Беше нашият „полпред“^[1] в килията, както по-късно научих. Той водеше преговорите с управата на затвора, той защищаваше правата ни, той определяше нашите задължения — не своеволно, разбира се, а по решение на партийната организация. Нашата килия го бе признала за най-умен, най-опитен, и с най-добро политическо мислене, най-принципен. Беше строг човек и към себе си, и към другите, дори малко по-строг и по-сух, отколкото трябва. Само към мене и към Виктор се отнасяше много по-меко и по-внимателно. Отначало се учудвах на неговото благосклонно отношение, но по-късно разбрах в какво се състои работата. За него аз бях нещо като прясната риба за котката, към мене той се стремеше просто със завоевателска страст. Беше ми окачил вече етикета „честен безпартиен“ — необикновена лакома стръв за всеки роден агитатор — и бай Нико се чувствуваше длъжен да ме привлече, да ме превъзпита, да очупи от мене всички бодли на интелигентския индивидуализъм, както веднъж сам се бе изразил. Той искаше да ме направи чисто и просто един обикновен, дисциплиниран, праволинейно мислещ член на партията. Той не разбираше смешното и парадоксалното в това свое желание, както и аз не разбирах тогава някои от най-съществените нужди на коя и да е революция. Нашите стремежи често се разминаваха и благодарение на това отношенията ни постепенно охладняха.

На бай Нико му помагаше Виктор, той се съветваше с него при всички по-сложни случаи в килията. Виктор се наричаше младежът, когото бях видял през първото си утро край прозореца. Наистина беше евреин, макар и със смесен произход, „православен“, както сам се шегуваше, бивш студент от Физико-математическия факултет. Беше един от най-младите в килията и в същото време най-старият политически затворник — излежаваше третата година на присъдата си, оставаше му още една. Никога не разбрах за какво точно е осъден, но се чувствуваше в затвора като у дома си, със страх гледаше на своето освобождение. Имаше, разбира се, право в това отношение — тук поне животът му бе осигурен, страданията поносими, а навън не се знаеше в какъв нацистки лагер щеше да завърши живота си. Не ми се иска да разказвам предварително за него, защото той и без друго ще бъде една от централните фигури на моя спомен за ония години. Ще кажа само, че му беше безкрайно чуждо това, което ние в практическия живот наричаме егоизъм. Той беше готов да даде всичко на другите, без нито за миг да се позамисли.

Още след първата седмица аз му се оплаках с доста съкрушен вид от дървениците. Той ме погледна поучудено, след това лицето му светна.

— Тъй ли? — запита той. — Ами защо не ми каза по-рано?

— Ами какво, като ти кажа — отвърнах аз кисело. — Да не би ти да ги ръководиш?

— Представи си, че е тъй! — засмя се той.

След малко Виктор се върна с шишенце от двеста грама, до четвъртинката пълно с някаква кафяво оцветена течност. На шишенцето имаше червен аптекарски етикет с надпис „Външно“.

— Намажи се с него довечера! — каза той бързо. — Това е нещо изумително…

Не му повярвах, разбира се. Бях лекар и много добре знаех, че такова лекарство в известната на мене фармация не съществува. Но вечерта все пак се понамазах, макар и доста нехайно. Не мога да кажа, че миризмата му беше приятна, но всред общите миризми тая ми действуваше по-добре от парфюм. За моя изненада спах тая нощ като къпан и нито веднъж не ставах да гоня дървениците. Сутринта смаян потърсих Виктор.

— Ама наистина твоето лекарство е изумително! — казах аз възбудено. — Трябва веднага да ми дадеш рецептата…

Виктор печално поклати глава.

— За съжаление това шишенце е първото и последното — отвърна той.

— Как тъй — първото и последното? — не разбрах аз. — На него има етикет от аптеката…

— Това беше мъничка шмекерия — каза Виктор. — Колкото да го внеса в затвора.

— Добре, ще направим шмекерията още веднъж.

— Не е възможно — поклати отново глава Виктор. — Но и туй ще ти стигне поне за няколко месеца.

— Как за няколко месеца! — възкликнах аз. — Та от него останаха само няколко капки.

Виктор се плесна отчаяно по челото.

— Леле, как забравих да те предупредя!… Ами ти трябваше просто да се натъркаш с едно овлажнено парцалче… Дървениците само като те помиришат, ще бягат.

И той ми разказа странната и в същото време печална история на лекарството. Дал му го бай Соломон, беден бръснар в техния още по-беден софийски квартал. Той го продавал понякога на своите клиенти на нищожна цена. Казвал, че единствен на света знае как се приготвя — тайната рецепта се предавала от баща на син от незапомнено време, както се предават тънкостите на занаятите или семейните ценности. И наистина в могъщата епоха на паразитите производството на това лекарство ще е представлявало сериозна ценност. Бай Соломон предложил и на Виктор едно шише.

„Не ми трябва, бай Соломоне — каза Виктор. — Вкъщи нямаме дървеници.“

„Вземи, момче! — отвърнал строго патилият евреин. — Никога не се знае какво време ще дойде.“

Виктор взел стъклото, колкото да не обиди своя сънародник. И се сетил за него едва когато го преместили в тоя затвор. Макар и трудно, успял с малък подкуп да внесе лекарството. А малко по-късно научил от своите близки и за печалния край на бай Соломон.

След като нахлули в България, немците научили по някакъв начин за чудното лекарство на бръснаря. Скоро го посетили двама възрастни немски офицери, изглежда, от санитарните части. Те поискали да откупят „патента“ срещу солидно възнаграждение. Но бай Соломон решително отказал. Той обяснил кротко, че то по традиция се предава от баща на син и че няма право да издава тайната никому, иначе щяло да го сполети проклятието на дедите му. Но бръснарят явно хитрувал.

„Да не съм луд да им дам лекарството! — казал той пред свои близки. — Нека ги изядат въшките по фронтовете… Сега въшките за нас работят!“

Немците направили още няколко опита чрез подставени лица. Бай Соломон все тъй отказвал. Прибрали го в Дирекцията на полицията, но и там резултатът бил същият. И след това бръснарят безследно изчезнал, замъкнали го, изглежда, в Германия, за да изтръгнат там по някакъв начин секрета на лекарството, което с течение на времето се превръщало едва ли не в стратегически продукт.

— Не вярвам и там да са успели — каза тъжно Виктор. — Иначе все би се чуло нещо за такова лекарство.

Известно време двамата мълчахме.

— Сега не бива да ходиш на баня поне един месец — въздъхна Виктор. — И през цялото време дървениците няма да припарят до тебе… Имай пред вид, че тия гадини най-много хапят новодошлите.

Малко трудно се примирих с мисълта, че така лекомислено бях пропилял лекарството. Във всеки случай доста по-трудно, отколкото с мисълта, че бях лишил от него своя нов приятел. Но сам Виктор, изглежда, ни най-малко не се тревожеше за себе си. Каквото и да му се случеше, той знаеше, че неговият народ е в по-тежко изпитание от самия него, така че няколко дървеници повече или по-малко не можеха да го разтревожат особено.

Интересно беше, че и другите затворници рядко се оплакваха от дървениците. Повечето от тях бяха обикновени селяни — българи от окупираните територии, по-малко сърби, тъй като повечето от тях привършваха своя земен път, преди да стигнат до затвора. Имаше освен това неколцина работници и дори един чиновник — пощенски телеграфист. Чувах ги да се оплакват от всичко — най-често от лошата храна, от мръсния въздух, от краткото време за разходките или свижданията, — най-малко от дървениците. Хората свикваха с тях по-лесно, отколкото с всички други беди и несгоди и това обясняваше донякъде защо в цивилизования век като нашия паразитизмът си остава обикновено и всекидневно явление.

И потекоха един след друг сивите и спокойни затворнически дни. Сега имам чувството, че не са били много дни, а един-единствен, разтегнат от първата до последната минута на моето пребиваване в затвора. Всеки ден вършехме едно и също нещо — ставахме от сън, три пъти се хранехме с миризлива чорба, два пъти се разхождахме. Разходките бяха двете връхни точки на деня. Ние крачехме в някакво упоение из калдъръмения двор, вдлъбнат като стара турска паница. От четирите страни го заграждаха ръждивите стени на зандана, винаги студени и влажни, с прозорци като бойници на стара крепост. Край тях стояха наредени в отпуснати пози ключарите, небръснати и мълчаливи, и ни гледаха със своите мъртвешки погледи. Ние крачехме, а над главите ни свободно бягаха облаците, гонеха се ветровете. Ние дишахме, движехме се, живеехме. След това ни събираха, повеждаха ни по безкрайните пусти коридори. Зад гърба ни една след друга трещяха тежките врати с панти от масивно желязо, с ръждив звук дрънчаха ключове и вериги. Последна зад нас се затваряше вратата на нашата килия. Мъртвина.

А най-странното бе, че от всичко най-малко ме потискаше това, което всъщност бе моето наказание — липсата на свобода. През първия месец непрекъснато занимавах ума си с това загадъчно явление. През целия ми съзнателен живот свободата е била за мене нещо повече от фетиш. Но коя свобода? — мислех си аз озадачено. — Може би политическата свобода или свободата да изказвам без ограничения и задръжки своите мисли? Тука имах такава свобода, тука можех да дрънкам каквото си искам. Но това ли е истинската свобода? Аз се давех в предположения, но колкото и сложни да бяха те, поне едно ми беше ясно — физическата свобода не беше за хората като мене продукт от най-първа необходимост. От липсата на физическа свобода страдаха много повече по-простичките хора — особено селяните. Между другите затворници имаше и един най-обикновен овчар, не млад и съвсем неграмотен, осъден с много тежка присъда. За няколко месеца той просто се стопи пред очите ми, в погледа му се появи някакво нечовешко страдание. Понякога с часове стоеше пред единствения прозорец и никой не смееше да го отмести оттам. Нощем почти не спеше, крачеше като сомнамбул из килията или се залепваше до цепките на вратата и зяпаше до изтощение някое нищожно кътче от силно осветения коридор. За него свободата не беше нито вяра, нито идеал, за него тя беше същност.

Понякога си мислех, че свободата е правото да общуваш или по-точно — правото да се обвързваш с човешките взаимоотношения. Но надали и това беше вярно. Аз се стараех да бъда колкото е възможно по̀ сам, човешката многолюдност ме измъчваше. Тогава започнах да мисля, че най-финият екстракт на свободата е правото да останеш сам със себе си, да не тегне върху тебе непрекъснато като атмосферно налягане човешкото присъствие. Тука наистина не можех да остана нито за миг сам, винаги ме притискаха хора, заливаше ме човешка реч, гледаха ме очи. Отначало това не ми правеше особено впечатление, но с течение на времето започна да се превръща в кошмар. Вече не мечтаех ни за чисто легло, ни за баня, ни за чаша студена бира в някой открит ресторант — мечтаех просто да остана за малко сам.

Даже в сънищата ми имаше хора, истински тълпи, които ме заливаха отвсякъде като море, които ме задушаваха. Събуждах се изпотен от вътрешно притеснение. Над главата ми от мръсния таван светеше слабата крушка и отново хора, които лежаха с будни очи — като моя старец например — или които се разхождаха тихо по празното място между наровете. Мрачен, с щръкнала на темето коса, край вратата стоеше овчарят и гледаше навън към своята малка лъжлива свобода.

А нямаше нищо за гледане — нищо освен пуст коридор с дъсчен под, силно осветен от електрическите крушки. Впрочем понякога по него с кънтящи стъпки минаваше часовоят — някое дребно, сънливо войниче с напукани от ветровете устни и пришки по врата. И те бяха затворници, може би по-онеправдани от нас. Понякога имах чувството, че ни завиждат, ако не за друго, поне за нашето безделие или за правото ни да спим колкото си искаме. На тях винаги им се спеше, очите им бяха зачервени от безсъние. И те наистина спяха при всяка възможност. В сляпото дъно на нашия коридор имаше натрупани стари, полугнили дюшеци, извадени кой знае кога от килиите и забравени там. Щом застъпваха на пост, войниците лягаха върху тях и проспиваха необезпокоявани двата часа, които им се полагаха по службата. И не рискуваха нищо особено с това. За да стигне до тях, дежурният офицер трябваше да мине през четири солидни врати, като прекоси преди това вътрешния двор. Затворниците, които не спяха нощем, веднага го виждаха и имаха достатъчно време да ги събудят. Наистина имаше нещо трогателно в тая братска солидарност между нещастници.

Но една нощ се събудих от някакъв необикновен шум.

Целият затвор кънтеше. Изправих се на леглото и погледнах учудено. Край вратата се бяха събрали няколко души и яростно думкаха по нея с обувки и налъми. Най-силно, с някакво яростно озлобление думкаше, овчарят.

— Какво става? — запитах аз разтревожен.

Старецът до мене ме погледна уплашено.

— Войникът заспал — каза той. — И не могат да го събудят…

Побързах да стана. Наистина работата се оказа точно такава — въпреки ужасната врява войникът продължаваше да спи блажено върху вонящите дюшеци. Като чул думкането, дежурният офицер се върнал обратно, взел почти целия караул със себе си и сега бавно проникваше през многобройните врати към етажа ни.

Изплашени, затворниците още повече усилиха думкането. Чуваха се дори викове и крясъци, някой отчаяно зовеше войника по име. От нашата врата ние не можехме да видим войника, но на сутринта научихме всичко, до най-малките подробности. Въпреки врявата изтощеният от непрекъснатото дежурство войник докрай не се събудил. Най-сетне се отключила и последната врата, караулът нахлул в коридора. Вече било късно за всякаква намеса, думкането изведнъж спряло. Офицерът взел пушката на войника, след това грубо го сритал. Но дори и тогава той с труд се събудил, ръмжал и ритал с крака, без да погледне. Най-сетне все пак отворил мътните си очи и като разбрал какво се е случило, яростно като звяр се нахвърлил върху офицера, за да си вземе обратно пушката.

— Ще отиде като нищо в затвора! — говореше мрачно бай Спас. — Не виждам как ще се куртулиса…

— Говориш тъй, като че ли ти си на минерални бани — измърморих аз.

— Защо? Не ти ли е жал за него? — попита бай Спас.

— Да ти кажа искрено — не!… В края на краищата той пази мене, а не аз него.

— Не си прав, докторе — отвърна бай Спас разочаровано. — Мислех, че имаш по-широко сърце.

В нашия празен от събития живот за тая случка се говори цяла седмица. Разбира се, още същия ден вдигнаха от коридора старите сламеници, войниците вече нямаше къде да спят. И все пак спяха — прави като коне, подпрени на някоя стена. Така не им беше трудно да се будят сами при опасност, сега вече нямаше нужда затворниците да бдят вместо тях нощем. Отново „киното“ остана единственото забавление.

Кино ние наричаме прозореца на килията. Неговият нарязан на квадрати екран ни предлагаше наистина малко, но ние бяхме доволни и от това. Всички затворници казваха, че в дома, за който вече споменах, живеело някакво много красиво русо момиче. Дълго време не успях да го видя, макар че понякога ми изшъткваха да отида на прозореца. Моето лекарско достойнство ми пречеше да изтичам още при първия знак, а когато най-сетне отивах там, момичето изчезваше — толкова скъпернически се появяваше то на нашия екран. Най-сетне към края на месеца излезе и моят тираж, и то с доста солидна печалба. Беше наистина русо, толкова хубаво, колкото може да бъде едно бедно момиче, но поне тънко и стройно, особено в положението, в което го видях аз. То окачваше пране на двора и понеже въжето беше малко високо, повдигаше се на пръсти и протягаше ръце към небето като птичка, която се готви да литне. Беше хубав сеанс — дълъг и пленителен. Най-сетне момичето вдигна от земята някакво плетено панерче и с бързи, припрени стъпки се прибра у дома си.

В края на краищата това беше нещо като изневяра, защото бях влюбен по онова време, макар и немного. Беше някаква провлечена и мудна интелигентска любов, много повече изпълнена с думи, отколкото с целувки или други подобни милости. Това дяволско момиче не обичаше да се целува, то обичаше на тоя свят главно думите, думите и пак думите — интересните, хубави, зашеметителни думи. Просто си бях изтощил мозъка да измислям всякакви — все нови и нови — и това все не й стигаше. Като заминах с корпуса, тя ми пишеше, кажи-речи, през ден — грижливо редеше на нежно парфюмирана хартия своите красиви, богати, но лишени от всякаква душа думи. И аз се мъчех да измислям нещо подобно, понякога успявах, понякога се провалях, но каквото и да напишех, винаги чувствувах, че човекът в писмото не съм аз, а някой друг — може би безкрайно по-вдъхновен, може би безкрайно по-жалък, само не аз.

Едва ли не с пристигането си в затвора отново получих писмо от нея. Тоя път писмото бе доста човешки написано, макар че и сега не липсваха големите и красиви думи. Изглежда, че се бе разтревожила искрено за мене, мъчеше се да ми вдъхне кураж и надежда. Имаше и няколко реда така старателно задраскани от затворническата цензура, че не можах да прочета нито дума от тях, колкото и труд да положих. Небрежно пъхнах писмото в една книга, която ми бе дал Виктор. След няколко дни върнах книгата и, разбира се, и писмото заедно с нея. На другия ден той ми го даде, но ми се стори, че погледът му е доста гузничък.

— Чете ли го? — запитах аз направо.

— Ти как мислиш?

— Не мисля, ами съм сигурен, че си го чел — казах аз.

— Точно това е истината! — засмя се той така непринудено, че веднага му простих. — Да ти кажа право, за едно такова писмо бих дал две-три години от живота си.

— Тогава ще й кажа да напише и на тебе няколко! — измърморих аз. — На нея й е все едно кому пише — важно е да реди хубави думи.

— Не, не си прав! — каза Виктор едва ли не възмутен. — Вярно, че не разбирам от жени, но това момиче е необикновено умно и интелигентно… Та то е истинска писателка, мадам дьо Стал пред нея трици да яде…

— Точно тъй! — казах аз ядосано. — Писателка!… Сигурно си въобразява, че някой ден ще издадат писмата й.

Виктор сви рамене и огорчен си отиде. Наистина трудно му беше да си представи как човек може да бъде толкова груб и непризнателен.

Струва ми се, че през първия месец имаше още едно събитие, за което заслужава да се спомене. Една сутрин вратата се отвори, на прага се появи Ахтунг, както винаги, сит и самодоволен. Само с един поглед той ме изчопли като с карфица от дългия нар.

— Ставай, докторе! И тръгвай с мене!

Някакво неприятно предчувствие мина като тръпка през сърцето ми. Облякох сакото си и приближих намръщен към него:

— Къде ще ме водиш?

— При доктора — отвърна Ахтунг небрежно.

— Че аз не съм болен.

— Щом те вика, значи, си болен! — отвърна Ахтунг троснато.

Минахме по безкрайните коридори и ми се стори, че отворихме и затворихме най-малко десет врати, преди да проникнем в отделението на администрацията. То се помещаваше в нова постройка, тук вече не вонеше така тежко на зандан, стените бяха сухи, подът застлан с дълга пътека. Най-сетне стигнахме до вратата, на която наистина имаше надпис „Лекарски кабинет“. Грубият и безцеремонен ключар потропа на вратата с такова чинопочитание, сякаш вътре се намираше най-малко министър.

— Влез! — обади се някой отвътре.

Ахтунг отвори вратата с чинно прибрани пети. Видях пълен човек с очила и вестник в ръцете.

— Влез, влез, колега! — каза той усмихнат и стана да ме посрещне…

Лекарят на затвора беше възрастен човек, съвсем провинциален на вид. Хубавите му кръгли бузи показваха отлично здраве. Очите му бяха малки, жълтеникави, доста сити, но добродушни. Не приличаше никак на лекар — по-скоро на гостилничар или на продавач на мекици. Като влязох, той ме погледна с открито, малко просташко любопитство и свойски ме хвана за лакътя.

— Ти върви — като трябва, ще те извикам! — обърна се той с убийствено пренебрежение към Ахтунг. — Седнете, колега!… И, моля ви се, не ме гледайте така строго, не съм никакъв класов враг…

Седнах, като се поозърнах дискретно. Кабинетът му беше изрядно чист, не личеше в него да влизат много хора.

— Прощавайте, едва преди два дни научих, че в затвора лежи колега… Аз работя тук от двайсет години. Трябва да ви кажа, че това е първият случай…

— За укор ли да го смятам? — запитах аз все още със затаена враждебност.

— А, не — да пази бог!… Днес точно туй си мислех — как не ги е срам, говеда с говеда, да осъдят човек за това, че е давал медицинска помощ…

Това все пак беше нещо, аз го погледнах внимателно.

— Не са ви излъгали! — отвърнах аз. — Предполагам, че на мое място и вие точно тъй бихте постъпили.

Той ме погледна така слисано, че неволно се поусмихнах.

— Аз ли? — измънка той объркано. — Е, не, разбира се, като вас… Или отде да знаеш — от човек всичко може да се очаква… Все пак трябва да ви кажа, колега, че аз съм български патриот…

— И аз, струва ми се… Но какво общо има това?

— Как да няма!… В края на краищата това са освободени български земи, ние имаме право да ги пазим… Или вие не сте на това мнение?

— Не съм, разбира се… Иначе трябва да оправдая тия, които ме осъдиха.

— А, не, не! — възкликна моят колега. — Все пак лекарският дълг си остава над всичко. И който има сили да го изпълни докрай — мога да му кажа само евала.

Признавам, че си отдъхнах. Въпреки всички неприятни подозрения изглежда, че тоя дебелак ме бе поканил тук със съвсем искрени чувства. Междувременно той отвори едно от своите лекарски шкафчета и измъкна оттам голямо четвъртито стъкло с релефен надпис на английски език. Мярката му бе съвсем очевидна — един галон, а съдържанието му не будеше никакво съмнение.

— Донесъл съм тук нещо да се почерпим — каза той. — Откога не съм говорил със свестен човек… Тука, кажи-речи, всичките ми колеги са мошеници!… И некадърници при това!…

Той ми наля в голяма водна чаша, погледна през нея към прозореца и доволно добави:

— Цвят, а?… Това се казва новоселска гъмза, младежо. Не го давам за никакво друго вино… Вкъщи имам цяла колекция френски вина, но сам не ги пия — черпя с тях разни високопоставени простаци, когато ми притрябват за нещо.

Той отново наведе гръб и започна да шари с ръце из шкафа. През цялото време леко пропъшкваше, очевидно коремът му пречеше да си гледа спокойно работата. Когато се изправи, на масата се появи и мезето — някакъв особен вид домашни наденици, сирене и луканка.

— Имам малък чифлик в Ново село — поясни той. — Всичко е натурално, домашно…

Докато се черпехме, лекарят чифликчия ми разказа, без да бърза, скромната си биография. Беше завършил медицина в Мюнхен при много добри професори и по всичко личеше, че не е лош лекар. В града имал грамадна клиентела, главно от селата. Едва смогвал да се справи с нея. И парите, разбира се, течали като из ръкав, в тоя богат край селяните имали много пари.

— Тогава за какво ви е тая служба? — попитах внимателно аз.

— Как за какво? — вдигна той вежди. — Ами за пенсия, разбира се.

И като усети, че не го разбирам, побърза да добави:

— За мене като бял ден е ясно, че немците ще загубят тая война. Както и да се напъват, докъдето и да стигнат, на края ще се сгромолясат изведнъж. И ние заедно с тях, разбира се, ако не се отметнем навреме… Но няма да се отметнем — де у нас толкова ум. И тогава — какво?… Стопанска разруха, инфлация… Друго е, като човек си има пенсия, все ще свърже по някакъв начин двата края.

Аз се усмихнах неволно — тия малки жълтеникави очички наистина умееха да виждат доста далече.

— Странно! — казах. — Такива възгледи у един немски възпитаник.

— Та точно за туй — поклати глава той. — Понеже добре ги познавам. Те нямат сили да водят война на два фронта — това е азбучна истина…

— Сега ми стана ясно защо ме поканихте — казах аз шеговито. — Такъв умен и предвидлив човек трябва навреме да си защити и гърба.

Моят колега се изкикоти с удоволствие.

— Еее, не съм чак толкова дребнав! (Той каза „дребньав“.) И имам брат комунист на всичко отгоре… Инженер е — и той завърши като мене в Мюнхен. Сега, разбира се, се спотайва, но ще дойде време и ще му се чуе гласът.

— Ааа, тука май грешите — отвърнах аз шеговито. — Щом се отнася за идеята — комунистите нямат ни брат, ни майка.

Той се понамръщи.

— Вярно е — фанатици сте. Туй ви е и най-доброто, и най-лошото. И все пак, младежо, ще знаеш, че кръвта вода не става. Ще дойде време — сам ще го разбереш.

И до края не ми стана ясно какво е по-силно у него — добродушието ли, или хитрата предвидливост. А може би над всичко стоеше неговият непокварен здрав селски разум. Като пийнахме добре, той каза:

— Намислил съм нещо за вас… Не е лесно, но може да се опита. И областният директор, пък и директорът на затвора ми са приятели… Играя с тях често бридж, понякога покер… Свини са — но тука всички са такива… Пък се и случва понякога да ти помогнат…

Аз се намръщих, той забеляза това.

— Е, не бързай — няма нищо лошо да ти предложа. Ще те взема тука като мой помощник. И без туй я стоя в той кабинет един час на ден, я не стоя… Ще бъдеш свободен цял ден, ще можеш да четеш, да се занимаваш… Само ще спиш в килията.

Предложението беше наистина съблазнително. Веднага разбрах, че трябва да се преборя преди всичко със себе си. И понеже мълчах, той побърза да каже:

— Пък с времето може да се нареди и тука да спиш… Няма да усетиш затвора…

— Ами ако избягам?

Той ме погледна изненадан. Изглежда, че тая мисъл го поуплаши, но алкохолът веднага му върна куража.

— Халал да ти е!… Стига да можеш!

— Да, но тогава ще пострада гарантът.

— Не се бой за мене… На другата страна на кантара ще сложа чисто злато и пак ще им се откупя.

— Не знам дали струвам толкова! — измърморих аз.

— Знам, че няма да избягаш, колега! — каза той убедено. — Къде ще идеш? Навън на всяка крачка те чака куршум. А тука ще изкараш спокойно цялата война, няма да я усетиш.

Аз поклатих бавно глава.

— Благодаря ви много. Но тая работа няма да стане и ви моля да не говорим повече за това.

Той ме погледна с недоумение:

— Защо бе, човек?

— Ами тъй!… Предпочитам да си остана между другите.

Той сви рамене — личеше си, че моят отказ го обиди.

— Ако е само от курназлък или просто тъй — от чист идеализъм, — ще ти кажа направо, че е глупаво… Но можеш да си имаш някакво друго съображение…

— Какво съображение? — не разбрах аз.

— Ами ако си решил да ставаш след туй големец. Това, разбира се, ще ти изяде доста голяма част от капитала.

Подозрението ми се видя толкова смешно, че прихнах:

— Какъв големец?… Нали съм лекар!

— Има и лекари големци! — каза той убедено.

Не исках да го разубеждавам повече — в края на краищата защо пък да ме смята за глупав? Нека бъда умен и предвидлив като него. След като му отказах, изведнъж ми олекна. Сега виното ми се стори още по-вкусно, с удоволствие вдигнах чашата. След един час почувствувах, че съм здравата пиян. Той забеляза това.

— Отслабнал ти е организмът! — поклати съчувствено глава моят колега. — Пък и виното вино ли е, такова вино може да събори и бик…

Не помня какво сме на края говорили и как са ме завели в килията. Едва привечер се съвзех. Но колкото и да не се чувствувах добре, скоро забелязах, че хората около мене ме гледат някак особено. Нещо студено имаше в техните погледи, нещо недоверчиво и почти враждебно. Отначало просто се ядосах, но след това в сърцето ми се промъкна тревога. Може би в себе си те бяха прави. Какви близки хора може да има в администрацията на затвора един политически затворник?… Какво честно дело можеше да го събере с тях? Та нали точно за това се бях отказал от съблазнителното предложение на доктор Лилков? Но като не знаех какво да направя, аз мълчах, лежах с мрачно лице на нара.

Най-после бай Нико дойде при мене, лицето му беше някак необикновено сухо и строго.

— Къде беше? — запита той кратко.

Обясних му, доколкото можах, с празната си глава, но сам усещах, че обясненията ми са неубедителни.

— Аха! — измърмори той и си отиде.

Цели два дни лицето му бе все тъй пусто и затворено, той едва ме поглеждаше. Другите като че ли ми простиха падението, но все още се отнасяха малко по-сдържано с мене. Само Виктор си беше, както винаги, любезен и приветлив, трудно ми беше да забележа каквато и да е промяна в неговото поведение. Това също ме затрудняваше. Знаех, че той ще ме разбере, но какво можех да направя, като не ми даваше повод за никакво обяснение. Най-сетне на третия ден аз не се въздържах и сам отидох при него.

— Слушай, Виктор, трябва да ти разкажа какво стана оня ден — измърморих аз смутено.

Той се усмихна:

— Няма нужда!… Аз зная, че ти си честен човек… Иначе за какъв дявол си тука?

— Може би ти наистина знаеш, но другите не знаят.

— Някой да не те е обидил? — попита той учудено.

Виктор беше наистина удивително ненаблюдателен, никога не му беше съвсем ясно какво става около него.

— Да допуснем, че е тъй — отвърнах аз.

— Карай тогава! — измърмори той с лека досада в гласа си.

Разказах му подробно всичко, което се бе случило в кабинета на лекаря. Отначало Виктор ме слушаше разсеяно, след това лицето му се оживи, той весело се плесна с длани по коленете.

— Гледай какъв човек… Бях веднъж при него и да ти кажа право, не ми направи хубаво впечатление…

— Ти не си наблюдателен — казах аз.

— Защо мислиш така? — попита тон учудено.

— Как да ти кажа… ти живееш в някакъв свой вътрешен мир, хората не те интересуват.

— Това не е вярно! — възкликна той възмутено.

— Вярно е! — казах аз убедено. — За тебе хората са просто идея. Ти си свикнал на абстрактно мислене и това съвсем не е лошо…

Сега той ме гледаше с нескрито любопитство.

— Може би си прав!… И все пак трябва да ти кажа, че съм от тия загубени хора, които смятат себе си за хуманисти. Впрочем какво да ти приказвам — и ти си такъв. Та кой разумен човек би се отказал от такива съблазнителни предложения?

— Ти бъркаш хуманизма с честта — казах аз. — Това са различни неща.

— Както и да е! — махна той с ръка. — Но бъди спокоен, ще обясня всичко на бай Нико. Трябва да ти кажа, че по начало той е добре разположен към теб. Но е малко сектант, разбира се, и понякога това е също полезно…

Виктор веднага отиде при него. Много ми беше интересно да чуя с какви чудновати доводи ще защити той моята кауза. И все пак бях дълбоко убеден, че колкото и необикновени да бъдат те, бай Нико ще го разбере и послуша. Отдавна бях забелязал тяхната довереност и взаимно зачитане, макар никак да не ми беше ясно на каква основа са положени. И тоя път те разговаряха съвсем кратко, с крайчеца на окото си забелязах как бай Нико няколко пъти кимна утвърдително с глава. Като свършиха разговора, Виктор се обърна към мене и леко ми намигна. Сам на себе си се учудих как изведнъж ми олекна.

Още същия ден бай Нико дойде при мене, лицето му беше сериозно и спокойно.

— Трябва да приемеш предложението на лекаря — каза той тихо. — И да отидеш в кабинета му.

— Защо? — попитах аз смаяно.

Той се поколеба за миг.

— Нужно е. Там ще бъдеш много по-свободен, с повече контакт с външния свят… Може би това ще ни помогне да установим по-здрав канал с другарите вън.

Предложението беше разумно, но, кой знае защо, ми направи неприятно впечатление. Това означаваше преди всичко да водя двойствена игра с доктор Лилков и да злоупотребя с добрината му. А освен това, изглежда, доста много се бях встрастил в моята поза на самоотричане.

— Не, не мога! — казах аз решително. — Не искам да се деля от другите.

Лицето му отново изстина, но това вече не ме интересуваше. Така или иначе, аз бях получил моята реабилитация.

— Не си прав! — каза той сухо. — Един съзнателен човек не би постъпил като тебе! Ние не принадлежим на себе си и на нашите вкусове.

— Винаги ще принадлежа на себе си и на моите вкусове! — казах аз сърдито. — Иначе ще бъда не човек, а някаква имагинерна величина. А такива величини нямат реални стойности и никому не са полезни.

— Слабо разбираш от математика — намръщи се бай Нико. — Но безсмислено е да те убеждавам. Това е работа само за убеден човек.

Разделихме се без приятелство. Случи се така, че тоя ден трябваше да водя с него още един неудобен разговор. Получих колет — първия, откакто бях дошъл в затвора. Както му е редът, веднага го отнесох на бай Нико. Всичко, което получаваха затворниците отвън, се делеше по равно освен една малка част, която оставаше на истинския собственик. Самият аз бях получавал редовно ту бучка захар, ту парче сланина, ту няколко тънки резенки луканка или суджук, ту нещо друго. Без тая добавъчна храна ние наистина бяхме загубени.

Като отнесох колета, бай Нико ме погледна едва ли не уплашено.

— Докторе, има решение да не вземаме от твоя колет.

— Какво значи това? — попитах аз с недоумение.

— Нищо не значи — отвърна той без желание. — Хората смятат, че си много отслабнал и ти трябва по-силна храна.

Вечното заблуждение — аз бях доста мършав, но не и слабо.

— Слушай, бай Нико, ясно е, че това няма да стане — казах аз по-спокойно. — Ако не вземете и моя колет, чисто и просто ще го хвърля.

— Хвърли го, ако искаш! — отвърна ядосано бай Нико. — Но аз не мога да променям общото решение.

Като видях, че няма друг изход, в края на краищата го ударих на молба, но пак постигнах своето. Разбира се, оставиха ми солидна част от колета, между другото и два големи шоколада — истински лукс през тия години. Единия от тях се опитах да пробутам на бай Спас, но той намръщено ми отказа. Нямаше как — трябваше да търся друга жертва. Старецът ми се видя най-подходящ.

— Дядо Щиляне, вземи туй нещо — казах аз с престорена ласкавост. — Тъкмо е за хора без зъби като тебе…

— Че аз си имам зъби! — отвърна учудено старецът. — И всички до един са здрави…

Той дори се озъби срещу мене. Наистина бяха здрави, макар и не съвсем чисти. Цветът им напомняше на престояло сирене.

— Вземи, като ти дават! — избухнах аз изнервен от дългите препирни.

Той ме погледна уплашено и прибра шоколада. Но не видях да го яде — изчезна без следи някъде в неговите потайни старчески скривалища.

* * *

Колкото повече минават годините, толкова по-често си спомням ония дни и ми се струва, че никъде времето не ми се е изнизвало така неусетно, както в затвора. Едва се разсъмваше, и започваше да се мръква. Едва някаква мисъл се зараждаше в главата ми, и се разпиляваше като пясъчна фигура. Просто нямах никаква възможност да се съсредоточа и да пресея значителните от незначителните събития. Имах лошото чувство, че непрекъснато губя себе си, че се разпилявам и съединявам в обща маса с всички други.

Трябва да кажа, че бай Нико се бе погрижил да ни отнеме и последната минутка свободно време. За него затворът бе школа и той гледаше на нас като на ученици — и то мързеливи и несъзнателни при това, каквито са всички ученици. Учебната програма бе строго определена, заниманията идваха едно след друго след кратки междучасия. Имахме какви ли не кръжоци — по „диамат“, по „политикономия“, „краткия курс“, та дори и един елементарен курс по естествени науки, който в момента се ръководеше от Виктор. Той преподаваше на селските момчета физика, а след това щеше да дойде моят ред, аз да им преподавам химия и биология. Разбира се, бай Нико веднага се опита да ме привлече в своя кръжок по „диамат“, но аз решително му отказах. И даже му понамекнах, че е малко невъзпитано да поучава човек, който има виеше философско образование.

— Ти си изучавал буржоазна философия! — каза той сухо.

— Дали? — засмях се аз. — Не си спомням Платон или Демокрит да са били капиталисти…

И тъй бях свободен от непосредствени занимания, но това съвсем не означаваше, че не участвувах в тях. Всичко в килията ставаше под носа ми, тъй че — искам не искам — трябваше да слушам. За мене беше любопитно да чуя нещичко от лекцията на бай Нико и аз честичко давах ухо. Отначало те ме разсмиваха със своята елементарност, но все още търпях, като съзнавах, че на равнището на такава аудитория друго разрешение надали е възможно. Но след това започнах да се дразня. Бай Нико говореше с такова самочувствие, сякаш разкриваше пред нас, невежите, някакви неподозирани, огромни и крайни истини. Започнах да бягам от него, криех се в най-далечните ъгли на килията или играех шах с Виктор, но дори и тогава в главата ми кънтеше неговият назидателен глас.

То се знае, най-голям успех имаха лекциите на Виктор. Естествено елементарната физика не е увлекателна наука, но той успя да я направи интересна дори за човек като мене. Не става дума само за това, че говореше с някакво естествено вътрешно увлечение, което заразяваше и неговите слушатели. Но той успяваше да направи дори най-елементарните истини интересни, като проникваше дълбоко зад тях. Така постепенно в най-популярни беседи по най-непосредствен начин той ми разкри неща, които за мой срам дори не подозирах.

Виктор умееше да свързва физическите закони с живота на великите учени, които ги бяха открили. Много забавна беше неговата беседа за Архимед, която той превърна едва ли не в чудесна приказка. Но връх на неговите постижения бяха беседите му за живота и великите открития на Галилео Галилей. Затворниците го слушаха с такова увлечение, че очите им едва ли не святкаха в сивия следобеден здрач на килията. Хората се вълнуваха, и то не на шега. Лицето на бай Спас, скептика, се бе зачервило до кръв. Но най-странно ми се стори, че дори дядо Щилян слушаше с широко отворени, нетрепкащи очи. Нещо особено имаше в погледа му, което ме порази. Тогава за пръв път си дадох сметка, че в живота на моя съсед има може би нещо трагично, което другите даже не подозират. След беседата на Виктор аз издебнах бай Спас и направо го запитах:

— Слушай, знаеш ли всъщност защо дядо Щилян е в затвора?

Бай Спас се засмя и махна с ръка.

— Питай тия, дето са го затворили!… Те да му берат греха!…

— Сега тебе те питам! — казах аз нетърпеливо.

— Ами… стопанин човекът!… Когато югославската армия отстъпвала, захвърлили в храстите някаква лека картечница. И дядо Щилян я прибрал — просто тъй, зян да не стане. След това на кого ще я даде — то се знае — на своите…

— На колко е осъден?

— И той не знае — вдигна рамене бай Спас. — Но какво значение имат годините? Или ще излезе заедно с нас, или заедно с нас ще загине… Сега всичко зависи от братушките.

Но скоро след това се случи нещо, което отново ме накара да се замисля за съдбата на стареца. И тоя път макар и косвена причина беше Виктор. Бях се полуизлегнал на нара и слушах неговия ясен и спокоен глас.

— Ние сме материалисти наистина — говореше той, като се взираше с невиждащи очи в материалистите около себе си. — В това ние не бъркаме, тъй като материята е всестранна основа на всичко, което наричаме битие. Каквато и да бъде нейната същност, тя си остава именно вечна и неизменна основа или на философски език казано — субстанция…

За миг той спря, сякаш усети, че думите му са прекалено сложни за неговите слушатели.

— Там е работата, че ние далеч не познаваме тая материя, за която всеки ден говорим… Или по-точно, засега ние я познаваме едностранчиво и повърхностно. Представете си, че дадем на един слепец някакъв непознат предмет. Единственото, което той може да каже за предмета, е, че държи в ръката си някаква вещ. Това ще бъде вярно, разбира се, но това няма да бъде всичко. И тъй при съвременното равнище на науката ние познаваме само една от формите на съществуването на материята, а именно вещевата. Но бъдете сигурни, че това не е единственият начин на нейното съществуване. Какви са другите, ние сега-засега не знаем и в това отношение никак не се различаваме от слепеца…

— Това е агностицизъм! — обади се внезапно Нико.

Виктор го погледна учудено — явно не очакваше такава забележка.

— Защо, моля? — попита той любезно.

— Как защо? Ами да обличаш материята в тайнственост — това значи да я хвърляш в ръцете на метафизиката… Какво значи туй — не я познаваме? Чист агностицизъм!

Неволно се усмихнах. Както и да е, но репликата беше доста добра за бивш шивашки работник. Виктор започна да мига — навярно се чудеше какво да отговори, без да накърни авторитета на нашия ръководител.

— Не е точно тъй! — каза той внимателно. — Какво е всъщност знанието? Безкраен процес на приближаване към истината.

— Как тъй е безкраен! — обади се сърдито от мястото си бай Нико. — Щом е безкраен, значи, никога никъде няма да стигне.

Виктор се изчерви и ме погледна смутено. И точно тук стана нещо, което спаси неговия несъобразителен опонент. Чу се познатото щракане на ключа в ключалката, вратата се отвори и на прага застана Ахтунг.

Забравих да кажа, че нашите кръжочни занимания бяха строго забранени от управата на затвора. Винаги, когато имахме някаква беседа, до вратата стоеше дежурен, който бдеше на шпионката. Ако по коридора се зададеше някой от ключарите, който и да бъде той, дежурният веднага ни предупреждаваше:

— Ахтунг!…

И ние се пръскахме.

Но тоя път дежурният навярно се бе заслушал в необикновения спор и сега пред нас стоеше изправен с целия си ръст истинският Ахтунг. Той ни изгледа мрачно един по един, спря за миг погледа си върху дядо Щилян, след това подхвърли:

— Ха карцер де!…

Ние мълчахме. Той отново погледна към дядо Щилян и внезапно се нахвърли върху него:

— Ти бе, мушмуло!… Ти пък какво търсиш между тях?

Старецът мълчеше неподвижен като парализирано от страх зайче.

— Внимавай! — добави мрачно Ахтунг. — Нали знаеш, че за тебе имам и друг тефтер!

Тогава не обърнах внимание на думите му, приех ги като най-обикновена заплаха. Но понеже гледах точно в стареца, забелязах как той силно пребледня. След малко вратата се затвори, но Виктор прекрати беседата. Видях как старецът изпълзя до одъра така безшумно, както се бе и присламчил. В тоя миг очите ни се срещнаха и аз трепнах вътрешно — така безпомощен и изплашен бе неговият поглед, така изпълнен с някаква непонятна молба. Тръгнах смутено към него, но той бързо като мишка се мушна под одеялото. Какво означаваше всичко това? Едва сега разбрах, че тоя поглед ме бе преследвал през целия месец — ту съвсем плах, ту настойчив или въпросителен, ту както последния път, изпълнен с някаква тиха молба. Аз нерешително спрях. Ако искаше да сподели нещо с мене, защо сега така бързо се скри?

Но вечерта той сам дойде при мен. Това е, разбира се, доста глупаво казано. При мене — това означава, че в момента никой друг не ни слушаше, макар да бяхме обградени отвсякъде от човешкото множество. Все пак старецът се озърна внимателно и тихичко прошепна:

— Докторе, искам да ти кажа нещо!…

Той отново се огледа, в очите му имаше страх.

— Казвай, дядо Щиляне, не бой се! — прошепнах аз окуражително.

— Мъчи ме тая работа, докторе, трябва да я кажа на някой — заговори той така бързо, сякаш внезапно се уплаши да не избягам. — Чудех се на кого, пък ти ми се виждаш най-слободен, пък и учен човек си, можеш да ме упътиш…

Той отново млъкна, устните му сякаш се напукаха от напрежение. Спомням си, че странното поведение на стареца като че ли вля в мене някакъв непонятен трепет.

— Говори си спокойно, дядо Щиляне! — казах аз. — Няма кой да ни чуе…

Той отново заговори — бързо и трескаво:

— Като ни съдиха, бяхме девет души — все от нашето село, все хора познати. В една казарма ни съдиха, три дни подред. Най-после ни прочетоха присъдата. И досега всичко си спомням — като че ли е пред очите ми. Казаха ми и трите имена, и всичко друго, каквото е според закона…

Той млъкна за миг и след това малко дрезгаво добави:

— Осъдиха ме на смърт, докторе…

Всичко очаквах да чуя — само не и това. Погледнах го смаяно:

— Как тъй — на смърт?… Кога беше това?

— Ами преди шест месеца… Всички, дето ги осъдиха на смърт, ги застреляха. Те бяха в друга килия, извадили ги една сутрин и вече не ги видяхме. А мене ме изпратиха при другите — не смъртните… И ето — досега никой не ме е потърсил.

Замислих се дълбоко. Наистина, беше ли възможна такава глупост — да го забравят? Стори ми се съвсем невероятно. Колкото повече мислех, толкова повече стигах до убеждението, че старецът не е чул добре, че се е излъгал.

— Защо не пита другите?… Може те по-добре да са чули…

— Не посмях — преглътна мъчително старецът.

— Как тъй не посмя? — не разбрах аз.

— Ами не посмях! — повтори едва ли не умолително старецът. — Какво друго да си помисли човек, освен дето са ме забравили… Ами тогава защо да подсещам?

— Мислиш, че ще те издадат?

— Ами — не мисля!… Защо да ме издадат. Но човещина е — може случайно да се изпуснат.

Тогава това ми се видя глупаво, но едва сега разбирам колко е бил прав. Внезапно една съвсем простичка мисъл мина през ума ми.

— Да не би да са заменили присъдата с доживотен? — попитах аз. — Поради възрастта…

Старецът печално поклати глава:

— Ако са я заменили — нали щяха да кажат… Пък и не съм на тая възраст, мене още две години ме лови смъртта…

Въздъхнах притеснено. И наистина с какво можех да му помогна, като самият аз бях така здраво заключен зад тежките влажни стени като самия него. Все пак трябваше да се измисли нещо.

— Слушай, дядо Щиляне, наистина най-добре е да си мълчиш. Пък аз ще помисля и все ще намеря някакъв начин да разбера какво е станало. Засега най-важно е да си мълчиш и повече нито дума на никого.

Той ме погледна плахо, след това прошепна:

— Бахтун знае!…

— Кой Бахтун?

— Тоя де — ключарят. Нашият ключар — Динко, дето му викате Бахтун…

— Отде разбра? — трепнах аз.

— Ами разбира се то — примигна старецът. — По всичко ще го разбереш — и по очите… Знае, знае — добави той безутешно.

— Хайде, глупости са това! — казах аз раздразнено. — Ахтунг е звяр и половина — това се разбира по очите му. Ако знаеше, досега три пъти да са те обесили — не веднъж.

— Може и да е звяр, но е хитър — отвърна тихо старецът. — И си знае винаги сметката. Преди месец получих сто лева от село. Не че има кой да ми прати, но ваште другаре там се сетили и ми събрали… Добре, ама Бахтун ми ги прибра. „На тебе за какво ти са пари? — рече. — На човек като тебе пари вече за какво му са?“ — И ми ги взе до рупче.

— Не, това не е нищо — отвърнах аз неуверено. — Намерил слаб човек — взел му ги… Сигурно и на други е взел, ама не смеят да се обадят.

— А днес чу ли какво каза? — запита безпомощно старецът.

Мигновено си спомних думите, на които сутринта не обърнах внимание. Да, наистина, какво можеше да означава това — „другият тефтер“? И нещо по-общо, разбира се, но думите му съвсем прилягаха и за такъв случай. Мълчах объркан. Все пак трябваше да кажа нещо на стареца, поне да го успокоя:

— Слушай, дядо Щиляне, все си мисля, че са напразни твоите страхове. Сигурно нещо не си дочул, нещо си се излъгал… Държавата не може да се излъже.

— И аз мислех тъй — че не може — проговори с мъка старецът. — А ето че могло…

— Добре де, обещавам ти, че ще проверя! Но дотогава е безсмислено да се тревожиш.

Лесно е да обещаеш нещо, но винаги по-мъчно е да го изпълниш. До късно мислех какво всъщност бих могъл да направя. Разчитах главно на баща си. Той ми бе писал, че ще ме посети през идната седмица, тъй че можех да го натоваря с проверката. Но скоро се отказах от тая злощастна идея. Баща ми беше краен невежа в неща от тоя род или по-скоро изпитваше към тях органично отвращение. Сигурен бях, че ще се разтреперят краката му, щом прекрачи прага на съда. И в края на краищата кой знае каква каша щеше да забърка от цялата тая история.

След дълго размисляне се спрях на доктор Лилков. Наистина доста невъзпитано беше да ангажирам в такава неприятна история човек, когото едва познавах, но нямах друг изход. Докторът ми се видя добряк, а може би щях да намеря и начин да глътне безболезнено хапа. Още на другата сутрин дадох заявка, че съм болен. Нямах кой знае каква надежда, че ще ми обърнат внимание. При доктор Лилков водеха болни едва когато разберяха, че са на смъртно легло. Но за мое учудване веднага след закуската тежката врата се отвори, на прага застана Ахтунг.

— Тръгвай, докторе! — обади се той с бездушния си глас.

Побързах да изляза. Докато се движехме по празните коридори, аз го погледнах няколко пъти крадешком, сякаш можех да прочета по лицето му истината за стареца. Мислех, че не ме е забелязал, защото мълчаливо крачеше напред, но той внезапно запита:

— Какво ме зяпаш, докторе?

— Нищо — измърморих аз равнодушно. — Но те съветвам да си прегледаш черния дроб… Лицето ти никак не ми харесва.

— Ка щяло да ти харесва! — усмихна се той криво. — Но не бери грижа за моя дроб. Ям си и си пия колкото искам — от туй само по-хубаво ми става.

— И ти си прав!… Щом успяваш в тия скъпи военни години…

Той ме погледна бързо. Веднага ми стана ясно, че разбра много добре моя непремислен намек, макар никак да не очаквах това от такова дебелокожо животно.

— Щом има будали, все ще прекараме някак — отвърна той с бездушния си глас. — На тоя свят всеки от аванта живее.

Сега Ахтунг ме преведе през нов, по-къс път. Минахме през двора и се запътихме към административната сграда. Небето беше сиво и ниско, дъжд като прашец мокреше каменните стени на зандана. Изведнъж ме обзе някакво непонятно вълнение, някакво замайващо чувство за свобода. Може би то дойде от усещането, че съм почти сам в двора, а може би и от лицата на моите другари по съдба, които за пръв път виждах зад железните решетки на прозорците. За миг ми се стори, че съм тук като обикновен посетител и след малко отново ще напусна страшната сграда. И както крачех замаян, до слуха ми стигна подигравателният глас на ключаря:

— Прилоша ли ти, докторе?… Нищо, туй е от чистия въздух.

С тоя човек наистина трябваше да се внимава. Без да ме погледне, той отвори вратата и ние се озовахме в познатото помещение. От двете страни на дългия, тих коридор като почетен ескорт бяха наредени цяла дузина добре излъскани, чисти плювалници. Както и първия път, в тая нова обстановка фигурата на Ахтунг някак особено се обезличи, той изведнъж заприлича на някакъв нищожен разсилен.

Доктор Лилков вече ме чакаше. Той видимо се зарадва, като ме видя, жълтите му очички весело заблещукаха.

— Влез, колега! — каза той и едва докосна с погледа си Ахтунг. — Ти чакай!

Аз се разположих удобно на старото си място и при това с малко нехаен маниер, колкото да подчертая пред Ахтунг моето сегашно превъзходство. Той все тъй послушно стоеше на входа — приличаше на куче, което очаква да му подхвърлят нещо. Едва сега доктор Лилков се обърна към него и поръча разсеяно:

— Две кафета!… Ще кажеш на ония серсеми, че са за мене, да не сбъркат кутията.

— Слушам, докторе — каза смирено Ахтунг.

Доктор Лилков седна срещу мене и ми обясни усмихнато:

— Имам си тук свое кафе — бразилско. Но ония в кухнята са живи дяволи, понякога го смесват със своето. И са крадци, брате, до един — бетер директора…

— Ами сигурно! — измънках аз. — Щом и от вас крадат.

— Хайде — пак „вас“! — погледна ме той недоволно. — Щом сме изпили една дамаджана заедно, трябва да сме вече на „ти“.

Той отново се усмихна, в погледа му имаше любопитство.

— Е, какво — размисли ли?… Да не си взел друго решение?

— А, не, не! — трепнах аз. — Просто тъй…

Не ми се искаше да му кажа веднага защо съм дошъл. Той не забеляза моето смущение, продължи весело:

— Да ти кажа право, не очаквах да ми се обадиш тъй скоро… Вие не обичате да се месите много с властта, смятате го за унижение.

— Първо, ти не си властта — казах аз. — И в края на краищата, аз съм си просто един свободен интелигент, на мене всичко е позволено.

— А, не — никой от нас не е свободен! — поклати той посивялата си глава. — Все едно кому робуваш — на жена си или на идеи.

Аз замълчах. Може би беше прав човекът. Доктор Лилков бръкна в чекмеджето и отново извади оттам бутилката, която вече познавах.

— Видиш ли? — възкликна той гордо. — Това се казва вино!… Като излезеш оттук, ще ти дам цяла бъчвичка, че да ме помниш.

Аз се засмях.

— Е, да — доста ще отлежи. Или пък съвсем ще вкисне!

— Туй не се знае! Току-виж, че след два-три месеца си изхвръкнал.

Той помисли, лицето му лекичко потъмня.

— Германците заораха при Сталинград — каза той загрижено. — И май че няма да се измъкнат оттам.

— Не знаех, че им съчувствуваш — отвърнах аз иронично.

— Кой — аз?… Знаеш ли колко им съчувствувам? Толкова, колкото и на вас. Но за държавата е зле, братко, отново ще я окастрят… Ще ни свият в два-три окръга.

— И все пак по-добре, отколкото в железен кафез.

— Не е тъй! — възрази той мрачно. — Като ти отрежат ръцете и краката — за какво си на тоя свят!

След малко на вратата се почука, на прага се появи Ахтунг с тенекиен поднос в ръка. Беше забавно да се гледа с каква мъка крепи двете турски кафета на подноса. Като ги донесе най-сетне до масата, той въздъхна с такова облекчение, сякаш беше свалил воденичен камък от гърба си. Нашето затворническо страшилище приличаше в тоя миг на някоя жалка опитомена мечка.

— Можеш да си вървиш! — каза докторът, без да го погледне.

Ахтунг безшумно се оттегли, като затвори внимателно след себе си вратата. Аз почаках да се отдалечат по коридора тежките му и тромави стъпки и едва тогава разказах на доктор Лилков за какво всъщност бях дошъл. Той ме изслуша любопитно, но без никаква изненада, като човек, който отдавна е свикнал с всички безобразия на живота. Като свърших, той загрижено се почеса.

— Де да знаеш — у нас всичко може да се случи. Всякаква дивотия искам да кажа, за хубавото няма какво да питаш…

— Мислиш, че е станала някаква грешка?

— Нищо не мисля. Като проверя, ще ти кажа.

— Тъй и тъй съм почнал — казах аз неловко. — И още една малка молба имам — не може ли някак да го окъпем.

— Да го… Какво? — погледна ме той учудено.

— Да го окъпем — повторих аз. — Изглежда, че откакто се е родил, не е ходил на баня.

— Там е цялата работа! — усмихна се докторът. — Такива старци като ги окъпеш, и след седмица заминават на оня свят. Изглежда, че се разрушава нещо от естествената им устойчивост.

— Все пак…

— Мълчи, ще наредя нещо! — повдигна той едрия си показалец. — В края на краищата туй е в моите задължения.

След половин час Ахтунг ме заведе обратно в килията. Като минахме в сградата на самия затвор, видът му отново се преобрази, фигурата му сякаш наедря и се изправи пред очите ми.

— Докторе, тоя път май нямаше черпня — подхвърли Ахтунг иронично.

— Това да не е кръчма! — отвърнах недоволно аз.

— Може и да стане… Стига да си дявол.

— Не съм дявол! — отвърнах аз троснато.

— То се знае, че не си! Иначе щеше ли да лежиш тука с тия простаци!

След посещението при доктор Лилков не ми оставаше нищо друго, освен да чакам. През тия дни дядо Щилян съвсем увехна, говореше все по-малко и по-малко, почти не спеше. Не го видях повече и на беседите на Виктор. Пък като че ли нямаше и за какво да ги посещава. Виктор бе приключил вече с класиците на физиката и сега занимаваше своята просветена публика с Бройл и Айнщайн. Тая работа много трудно му се удаваше, да не кажа, че никак. Той говореше с още по-голямо увлечение, служеше си с възможно най-простички и пригледни примери, за да обясни теорията на относителността, и все пак не успяваше. Но той не губеше търпение, започваше отново и отново.

— Да си представим един най-обикновен диск, който се върти около оста си — говореше той търпеливо. — Тоя диск извършва за една секунда една пълна обиколка. Това означава, че всяка точка на диска извършва своята обиколка за една секунда. Дотук ясно ли е?

Да, дотук това беше ясно на всички.

— Да вземем тогава две точки на диска — едната на самата периферия, а другата близо до оста. Точката на периферията ще се движи много по-бързо и ще измине много по-голям път, но и двете точки ще изминат своя път за една секунда. Мисля, че това е съвсем очевидно.

Да, наистина и това беше съвсем очевидно.

— Но кой мери времето? — продължи Виктор доволно. — Ние го мерим — отвън, с часовник. Да си представим, че часовникът е с махало. За една секунда това махало отива от едното крайно положение до другото.

— Така! — измърмори бай Спас, без да сваля поглед от Виктор.

— Сега да си представим, че тия точки не са обикновени точки, а нашият часовник с махалото. Щом двата часовника тръгнат от своите изходни точки, тръгват и двете махала. Но махалото на периферията трябва да уйдиса на своя часовник, който се движи с голяма скорост по много по-дълга орбита. То трябва да се позабави спрямо другото махало, чийто часовник ще измине по-малък път с много по-малка скорост. В края на краищата двата часовника ще пристигнат едновременно на изходните си позиции и двете им махала ще бъдат в другото крайно положение. Но там е работата, че секундата на външния часовник ще бъде по-дълга, т.е. външният часовник ще върви по-бавно… Това не е ли ясно?

Не, това никому не беше ясно, дори на мене.

— Викторе, ти ни будалкаш — обади се мрачно бай Спас. — Как тъй времето ще зависи от скоростта? Ами ако се качиш на най-дръгливото магаре, а аз се кача на най-бързия самолет и една година пътуваме, като слезем, часовниците ни ще показват едно и също, освен ако са някои германски виранета.

Виктор се усмихна:

— То е тъй, бай Спасе. Но нали ви предупредих, че това нещо може да се констатира само при огромни скорости на гигантски разстояния.

— Вятър работа! — отвърна пренебрежително бай Спас. — И да е тъй, в края на краищата кого то ползува? Ти приказвай каквото щеш, аз ще си гледам моя часовник.

Единственият видим резултат от тия беседи на Виктор беше, че успя да заинтересува мене и да предизвика подозренията на бай Нико. Чух, че веднъж той направо го запита:

— Слушай, това, което приказваш, марксистко ли е?

— Как да ти обясня? — замънка Виктор затруднен. — Това е все още теория, физиците не са единодушни.

— Не се прави на ударен! — прекъсна го бай Нико. — Питам те какво е нашето становище по тоя въпрос!…

— Нямаме още официално становище — отвърна Виктор кротко, но в очите му имаше смях.

— Щом нямаме становище, няма нужда и ти да мътиш главите на хората! — каза бай Нико сърдито. — Това ще е сигурно някоя идеалистическа измишльотина.

Но Виктор не го послуша и на следната беседа ни разказа за съотношенията на масата и енергията. Бай Нико дори не го изслуша докрай и рязко възрази:

— Ама, Викторе, това са буквални идиотщини! Как е възможно материята да се превърне в нищо!… Това е чист идеализъм…

— Енергията не е нищо! — отвърна спокойно Виктор. — Една грахова шушулка може да хвърли във въздуха целия зандан, стига да се намери начин и да се освободи нейната енергия… Това не е нищо…

Бай Нико се намръщи така енергично, че цялото му лице се покри с дълбоки, непривични бръчки.

— Добре де, това практически възможно ли е? — запита той внезапно.

— Разбира се! И който пръв сполучи в това отношение, ще стане господар на света.

Стори ми се, че бай Нико погледна едва ли не с омраза своя най-близък помощник. Очаквах да избухне всеки миг, но той успя да се овладее и каза хладно:

— Господар на света ще бъде само световният пролетариат! И никой друг — това на челото си да го запишеш!

— Сигурно! — отвърна Виктор. — Но няма да стане без Айнщайн. Това пък ти на челото си да го запишеш.

Беседата отново се разтури, но вечерта ние говорихме с Виктор едва ли не до полунощ. Сега разбирам колко много е знаел тоя опърпан, хилав затворник от глухия провинциален зандан, какъв огромен заряд от мисли и предчувствия е имало в червенокосата му глава. Постепенно и самият аз започнах да вниквам в неговите мисли, макар че и за мене всичко беше невъобразимо.

Два дни след това стана истинско чудо — заведоха ни на баня. Едва ли не съжалих за глупавата измишльотина. Жалкото циментово помещение, което служеше за баня, беше студено като хладилник, водата едва притоплена. Трите полуразвалени душа бяха съвсем недостатъчни, тъй че трябваше да чакаме голи и разтреперани край тях, докато ни дойде редът. Чувствувах се безкрайно унизен всред тая тълпа от голи мъже — смешни и жалки в голотата си. Между всички други веднага се открояваше тънката като на момиче фигура на Виктор, отчайващо бяла, с изпъкнали раменни кости. И бай Нико бе доста сух, но мускулест и жилест, от цялата му фигура лъхаше непоклатимо здраве. В края на нашето къпане отнякъде изведнъж придойде много гореща вода, ние буквално се изпопарихме, но все пак така беше много по-добре, отколкото да зъзнем.

След банята дядо Щилян наистина се простуди и сега вместо неговата все пак поносима миризма трябваше цялата нощ да се стряскам от продраната му кашлица. Впрочем настина не само той, настинаха почти всички. Денем, как да е, техните кашлици се търпяха, но нощите се превърнаха на кошмар.

— Ти ли измисли тая баня, докторе? — смъмри ме бай Спас. — Ще знаеш, че банята не е за българи. Ние затуй сме изтърпели цялото робство, защото не сме ходили на баня…

На всичко отгоре доктор Лилков все още не се обаждаше и тревогата у мене растеше. Към мрачното настроение се прибави и посещението на баща ми. Той беше дребен провинциален печатар с малка ръчна печатница, на която печаташе визитни картички, некролози и дребни търговски реклами. Много горчиви момчешки часове бях прекарал край маховото колело на тая проклета машина, която всъщност бе изхранила цялото ни семейство. Докато другите момчета играеха безгрижно по улицата или се къпеха в реката, аз трябваше да въртя до пълно изтощение колелото и да слушам противното металическо чаткане на машината. За щастие, когато се записах в гимназията, татко успя да купи някакво моторче, тъй че се отървах от робския труд. Почти бях намразил за всичко това моя мълчалив и затворен в себе си баща, но по-късно разбрах колко съм бил несправедлив. Та кой беден човек като него би се съгласил да издържа сина си в два факултета, и то в най-скъпия град на страната?

Когато ме видя зад двойната телена решетка, от очите му внезапно бликнаха сълзи и потекоха свободно по сухите му зле обръснати бузи. Сега почти нищо не си спомням от нашия мъчителен и объркан разговор. Помня само, след като времето изтече и ни помъкнаха обратно, той се залови така здраво за решетката, че пръстите му побеляха.

— Помни майка си! — извика той прегракнало. — Ако не мислиш за мене, поне за нея мисли!

Върнах се в килията като болен. Изглежда, че бай Нико забеляза разстроеното ми лице, защото след малко дойде при мене. Той седна на одъра мълчалив и потиснат, погледът му бе впит неподвижно в мръсния под.

— Тъй е, докторе, трябва да се търпи! — проговори той най-сетне. — В затвора туй е най-тежкото и горчивото. Но няма как — трябва и то да се претърпи.

Много по-късно Виктор ми разказа, че бай Нико имал четири деца — най-голямото на дванайсет години. Майката сама се грижела за тях — как, по какъв начин — и бащата не знаел. Въпреки цялата немотия тя не пропускала свиждане, макар че трябвало да харчи пари и за влак. Най-сетне бай Нико строго й забранил да идва повече от един път в месеца. Жена му, разбира се, го послушала, но сега вместо нея редовно пристигали колетите.

Тъкмо съвсем се бях отчаял за съдбата на моя старец, и една сутрин вратата с шум се отвори.

— Тръгвай, докторе! — обади се намръщено Ахтунг.

Той беше кисел тоя ден, през целия път нито веднъж не ми проговори. Но щом отворих вратата на лекарския кабинет, възбуденото лице на доктор Лилков веднага ми подсказа, че ще чуя интересна новина. Той едва дочака да заглъхнат стъпките на Ахтунг, седна срещу мене и бързо заговори:

— Знаеш ли, че с твоя смахнат старец е станала просто невероятна грешка — разстреляли друг вместо него!

Трябва да ти кажа, че тая смайваща новина не ме порази особено — кой знае как, но съм бил вътрешно подготвен за нея.

— Как е възможно? — запитах аз.

Доктор Лилков вдигна в недоумение късите си ръце.

— Хайде де — изсумтя той раздразнено. — Отдавна си знаех, че не сме никаква държава!… Ама чак дотам!

— Но как тъй — ще разстрелят друг? Та кой е луд да се остави?

Докторът се дръпна така рязко назад, че облегалото изпращя. И изобщо той изглеждаше много по-разстроен от мене, лицето му пламтеше от едва сдържано възмущение.

— И аз не мога да разбера как точно е станало! — продължи той сърдито. — Всички осъдени са били прости хорица, селяци, полубългари, полусърби, от едно освободено село. Някои от по-младите, изглежда, не са знаели добре и български език. Както знаеш, шестима осъдили на смърт — и твоят старец е бил наистина между тях. Той се казва… — Докторът започна да бърка нервно по издутите си джобове.

— Щилиян Костадинов Славов — подсказах аз.

— Точно тъй!… А разстреляли вместо него Сава Костадинов Савов. Просто сбъркали имената, макар че не си приличат кой знае колко… Мене ми е най жал за момчето — простичко овчарче, полуграмотно и сигурно изплашено до смърт.

— На колко е било осъдено?

— На осем години!… И то за нищо! Открили оръжие в кошарата на чичо му, но по всичко изглежда, момчето дори не е знаело за това оръжие… Арестували го, били, осъдили го — дали е разбрало на какво е осъдено, един бог знае.

— Не е ли имало адвокат?

— Имало е служебен защитник. Но делото е свършило и той си измил ръцете — направил каквото могъл. За беда осъдила ги е военна колегия на Върховния касационен съд, тъй че не е имало обжалване, присъдата е била окончателна. Една нощ ги измъкнали от затвора като овци и докато разберат кое-що, разстреляли ги на военното стрелбище.

— Та там не са ли им чели отново присъдата? Не е ли имало служебни лица?

— Дявол знае какво е имало и какво е нямало! — все тъй раздразнено възкликна Лилков. — Мога да питам прокурора, но ме е страх да не се усъмни.

Аз трепнах. И все пак чудновато и объркано нещо е човекът, справедливостта никак не му е присъща. Докато слушах ужасната история, усещах в себе си някакво неясно облекчение. И понеже познавах стареца, а не момчето — вътрешно му се радвах, че бе успял да се спаси. Едва последните думи на лекаря ме сепнаха.

— Ами ако грешката се разкрие? — попитах аз разтревожено.

— Ако се разкрие — лошо!

— Какво значи лошо?

— Ами лошо — ще разстрелят и стареца.

— Това не бива да се допусне! — възкликнах аз.

— То че не бива — не бива, ама дали зависи от нас? — отвърна мрачно доктор Лилков.

Внезапно умът ми заработи трескаво. Мислех, съобразявах, съпоставях смайващите факти и до нищо не стигах.

— Сега, значи, старецът не фигурира във вашите списъци? — запитах аз. — Смятат го за разстрелян?

— Не — забравих да ти кажа, — фигурира! Изглежда, че основната грешка е направена тука, в затвора. Сега старецът е в нашите списъци с осемгодишна присъда. Ако някой отвън не повдигне въпрос, като му дойде времето, ще го освободят.

— Сигурен ли си?

— Е, не съм много сигурен — отвърна Лилков потиснат. — Може би точно тогава ще направят сверка с истинския документ.

Отново се замислих.

— Ако грешката се разкрие предварително, навярно виновните ще подлежат на сериозна отговорност! — размислих аз гласно.

— Сигурно!… Ама ти все за твоя старец… Мене за момчето ми е жал. Здраво, право момче, да го разстрелят за нищо…

— И мене ми е жал за момчето — отвърнах аз. — Но него не можем да върнем. Това, което можем да направим, е да спасим стареца… И виждам, че тука ни се отваря мъничък шанс. И да разберат грешката, те имат интерес да мълчат. А може точно тъй и да е станало.

— Не знам — вдигна рамене Лилков. — От такива зверове всичко може да се очаква…

Свършихме безконечния разговор, без да стигнем до нищо. Най-после Ахтунг се показа мрачен и кисел на вратата и ме заведе обратно в килията. Но щом зърнах избледнялото, плахо лице на стареца, веднага разбрах, че не мога да му кажа нищо. Нашата обща тайна бе станала по-голяма от мене и от куража ми, вече нямах сили да я нося сам. Като поразмислих, реших да споделя всичко с бай Нико. Извиках го в едно от най-тихите ъгълчета и подробно му разказах цялата история. Докато ме слушаше, лицето на бай Нико ставаше все по-намръщено и по-мрачно, челюстите му неспокойно мърдаха под сухата сбръчкана кожа. Най-сетне аз свърших, но той продължаваше да мълчи с наведена глава. И тъкмо когато очаквах да избухне гневно и страшно, той спокойно каза:

— И туй чудо не бях виждал — да се остави човек да го заколят като яре. Ами той трябва предварително да е умрял от страх.

Ето какво му беше направило впечатление в цялата тая необикновена история. Аз се намръщих.

— Не е точно тъй… Та той е простичко момче, всичко му се е сторило като някакъв лош сън.

— Да, наистина — поклати глава бай Нико. — Изглежда, че тъй е станало.

— Мене друго не ми се побира в ума! — казах аз гневно. — Та те са ги разстреляли като овце, без да спазват елементарната законна процедура — да установят тяхната самоличност.

— Ти пък какво чакаш от тях? — отвърна сухо бай Нико. — Мене пък друго ми е чудно — как не са разстреляли досега и стареца…

— Смяташ ли, че ще посмеят?

— Та какво може да им попречи?

— Помисли си само върху голия факт — да разстрелят с една присъда двама души… Та това ги компрометира като власт…

— Глупости! — махна с ръка бай Нико. — Тяхната власт лежи не върху справедливост, а върху сила… И това те знаят по-добре от тебе…

— Ами тогава?

— Какво — тогава?

— Какво можем да направим, за да спасим стареца?

Бай Нико сви рамене.

— Нищо не можем, освен да чакаме и да се надяваме. И ако разберем, че знаят и готвят нещо — ще предприемем решителна колективна акция…

Сега пък аз не го разбрах.

— Какво значи това?

— Ще решим допълнително… Най-хубаво ще е да организираме всеобща гладна стачка.

Той помисли малко и добави:

— Тъкмо удобен случай да мобилизираме хората. И няма за какво да ги агитираме, те ще бъдат достатъчно възмутени.

Стана ми неприятно от тая реплика, но замълчах.

— А смяташ ли да кажем на стареца? — попитах аз нерешително.

— Да, разбира се.

— Е, тогава кажи му ти, аз не мога.

Веднага повикахме дядо Щилян. Той се приближи със своята неуверена стъпка и ни погледна така плахо, че сърцето ми се сви. Дори бай Нико се почеса затруднен — навярно едва сега разбра колко е тежка задачата му.

— Познаваш ли някой Сава Костадинов Савов? — запита той най-сетне. — Заедно с тебе са го съдили.

Старецът започна да мига — явно това име не му подсказваше нищо.

— Че кой ще е той?

— Ами ти ще ни кажеш! — отвърна малко нетърпеливо бай Нико. — Били сте заедно…

— Да не е Савчо?

— Може и той да е… Баща му как се казваше?

— Костадин май се казваше! — припомни си старецът. — Ама го взеха запас още преди да почне войната. И тъй се затри с войската — ни се чу, ни се видя…

— Даа — измърмори недоволно бай Нико. — И знаеш ли какво е станало? Разстреляли тоя Савчо вместо тебе. По погрешка — понеже ви приличали имената.

Старецът се изблещи. Като всички по-простички хора той нито за миг не се усъмни, че това, което му казват, е чиста истина. После лицето му почна бавно да се налива с кръв, някаква мътна влага изби в очите му.

— Ой, горкото момче! — писна той с внезапно изтънял глас. — Ой, сиромашинката!

— По-тихо! — скара се бай Нико.

— Заради мене, казваш! — погледна го умолително старецът. — Зер заради мене?

— Е, не заради тебе — вместо тебе! — поправих го аз.

Но тези езикови тънкости бяха далече от ума на стареца. Той някак особено се завъртя около себе си, сякаш внезапно му се бе завил свят.

— Леле божке, горкият Савчо! — продължаваше да оплаква дядо Щилян. — Леле, горкото момче!…

— Ти познаваше ли го добре? — запита бай Нико.

— Как да не го познавам? Та нали сме от едно село?

Внезапно той ни погледна с такъв ужас и отвращение, сякаш самите ние го бяхме убили.

— Зер може да стане и такъв резил на тоя свят? — запита той. — То Савчо хич не беше виновен!… Ама хич-хич!…

С голяма мъка поуспокоихме стареца и го изпратихме на одъра. Струва ми се, че цялата нощ след това не заспа. Когато и да се събудех, той лежеше на гръб, с вперен в тавана поглед, от време на време тихо попъшкваше. Утрото бе мътно, сиво, край прозореца прехвърчаха редки влажни снежинки, но старецът все още не беше заспал, лежеше притихнал с посърнало и застаряло лице.

* * *

В следните дни силно застудя, но все още не валеше — само по гънките на покривите се белееха тънки ивици слана. Сутрин стъклото на прозореца се покриваше отвън с тънка корица скреж, която се стопяваше едва към обед. Едва тогава ние прогледнахме за света — за парчето грозен, бедняшки свят, замрежен от затворническата решетка. Почти не се мяркаха хора навън, момичето бе съвсем изчезнало. Само петелът понякога се покачваше на купата сено, все така мрачен и вглъбен в себе си като някаква жива емблема на песимизма и отчаянието. Понякога много рядко облаците се разпиляваха за малко, но в тия мигове дори неговите лъчи ми се виждаха люти и остри.

Макар и да бях облечен много по-добре от другите, аз зъзнех по цяла нощ и сутрин се събуждах едва ли не вкочанен — с изстинал нос и изтръпнали крайници. Между всички само бай Спас като че ли не страдаше от студа — спеше все тъй непробудно, небрежно завит със своето тънко одеяло. Мощната му фигура излъчваше нощем такава топлина, че аз инстинктивно се стремях да спя колкото се може по-близо до него. Виктор посиня, тънката му фигура се смали и заприлича съвсем на момчешка. Една сутрин, като видях неговите тънки, посинели крака, изведнъж ми хрумна, че имам всъщност два чифта долно ватирано бельо. Не беше така лесно да му пробутам единия. Той се поизправи, лицето му сякаш просветна и неговият заграпавял, простинал глас започна да звучи по-уверено.

Но въпреки студа настроението през тия дни беше превъзходно и като че ли всеки ден се повишаваше с няколко градуса. Топлеха ни новините от фронта, които на всичко отгоре идваха при нас доста поукрасени. За пръв път, откакто бях влязъл в затвора, надеждата за избавление започна да блещука някъде в дъното на душата ми, всеки ден все по-жива и ясна. Хората се събуждаха весели, шегуваха се със своите посинели от студа лица и дори при ледовитото сутрешно миене си подхвърляха шеговити закачки. Ахтунг ни наблюдаваше мрачно, ставаше все по-кисел и по-груб. И изглежда, че разбираше откъде идва това хубаво настроение, защото една сутрин злобно подхвърли:

— Де карцер, де!… Да не ви излезе през носа тоя Сталинград!

Бай Нико го погледна с хладно достойнство:

— Май че тоя път на тебе ще ти излезе през носа! — каза той. — Така че по-добре е да си помислиш.

Очаквах, че Ахтунг ще избухне и ще се нахвърли върху него, но той само го погледна мрачно — като вълк. И тъкмо когато ликувах в себе си за тая симптоматична победа, прибраха бай Нико в карцера. Едва сега всички разбраха колко ни е бил той необходим, колко сигурност ни е вдъхвал през нашето жалко затворническо всекидневие. Настроението ни изведнъж се понижи, животът ни някак особено се обърка. Дори за най-дребни неща възникваха спорове, свиквахме цели събрания, за да решим някои най-прости въпроси. Виктор, който заместваше бай Нико, беше съвсем безпомощен да се справи с трудната си задача. Хората просто не го слушаха.

Докато бай Нико беше в карцера, случи се първата и последна кражба в нашата килия. Наистина тя беше съвсем дребна — откраднаха суджука на един от младите селяни. Работата можеше да мине и за шега, но тоя път Виктор не отстъпи. Вътрешните кражби в затвор се смятаха за много сериозно престъпление, срещу тях по традиция се взимаха винаги най-строги мерки. Проведохме обиск, който трая около три часа, и най-сетне суджукът се намери. Крадецът се оказа дребно, почти хилаво момче, каруцар по професия — последният, когото бяхме приели в килията. Той беше един от гладниците, на които храната вечно не достигаше и гледаха винаги с вълчи очи в чуждото ядене. Затворниците страшно се ядосаха — не толкова на кражбата, колкото за това, че бе станал причина да разровят до дъно мизерните им багажи. Като измъкнахме най-сетне злополучния суджук от възглавницата му, той само сви рамене и презрително каза:

— Гладен бях!… Ами като ми се ядеше!

— Всички сме гладни! — отвърна троснато бай Спас.

— Не сте всички! — злобно и заядливо се обади крадецът. — Нали виждам докторът колко яде… Ще хвърли чорбата, но на друг няма да я даде.

Това беше вярно. Много често направо хвърлях отвратителната затворническа чорба, без дори да я опитам. Разбира се, през ум не ми минаваше, че мога да я дам другиму — смятах това за обидно.

Почнахме да размишляваме какво наказание да му наложим. Каруцарчето отново се обади:

— А защо само мене ще наказвате? Тоя суджук, ако искате да знаете — и той го открадна. Нали уж колетите ни са общи. Пък аз видях как той скри суджука още преди да си предаде колета.

Излезе, че и това е вярно. Помъдрувахме и решихме да накажем и двамата — лишихме ги от нашето общо снабдяване за един месец.

Това малко събитие развълнува цялата килия — за него говориха няколко дни. Само дядо Щилян като че ли беше сляп и глух за всичко, което ставаше около него. Той съвсем престана да говори, очите му гледаха унесено и тъжно и ходеше из килията така безшумно, сякаш се бе превърнал на привидение. Вече не знаех дали за себе си се плаши; или все още жали невинно загиналото селянче. Една вечер се опитах да го заговоря.

— Отпусни си малко, дядо Щиляне — казах аз. — Ще се поболееш от мисли… Ако питаш мене, сигурен съм, че всичко ще се размине.

Старецът ме погледна с недоумение:

— А Савчо?

— Какво — Савчо?… За неговата смърт ти си най-малко виновен.

— Ами! — възкликна уплашено старецът… — Че кой друг?… То се знае, че аз съм виновен.

В първия миг не разбрах какво означават думите му.

— Та ти нали нищо не знаеше? — попитах аз стреснато.

Старецът ме погледна с такъв укор, че неволно се засрамих.

— Не се приказва тъй, сине!… Каквото и да е, ако не бях се спотайвал, Савчо и сега щеше да си е жив. Той не беше виновен — хич, ама хич, — неговият чичо ми го е казвал.

Най-добре да не му бях говорил нищо — тая нощ старецът отново не мигна. На другата сутрин бай Нико се върна от карцера — толкова блед и изтощен, че се изплашихме за него. Лицето му бе станало още по-сухо, някакъв лош огън тлееше в очите му.

— Бях слушал за тоя карцер какво ли не, но все не вярвах — разказваше той бавно и глухо. — То не е карцер, а катакомба, на десетина метра под нас. На пода — вода до глезените… Добре, че имаше малко сухо местенце в един от ъглите — колкото да се свиеш на него на един крак.

Колкото и да беше изтощен, той подробно ни разпита за всичко, което се беше случило в негово отсъствие. Нямаше какво особено да му разкажем, освен за кражбата. Като ни изслуша докрай, той мрачно се начумери:

— Малко сте ги наказали! От мене едно да си знаете — след кражбата идва предателството. Всяко морално разложение трябва да се пресече в зародиш — иначе никой не знае къде ще свърши.

— С какво да се пресече? — измърмори недоволно Виктор.

— С най-строги мерки! — отвърна бай Нико. — С какво друго.

Едва когато останахме сами, той ме погледна внимателно и тихо запита:

— Как е дядо Щилян?… Мина ли му?

Разказах му за снощния разговор. Имах чувството, че бай Нико ме слуша невнимателно, може би мислеше нещо свое. Като свърших, той ме погледна бързо, някак особено се усмихна.

— Знаеш ли какво ми мина през ума, докато бях в дупката? — запита той. — Може би старецът е знаел, че са го сбъркали с друг. И нарочно си е мълчал… Пък сега разиграва пред нас разни комедии.

Погледнах го поразен.

— Само това не може да бъде! — казах аз сърдито.

— Докторе, ти си кабинетен човек! — поклати бавно глава бай Нико. — Хората не са туй, което си мислиш за тях… Толкова съм патил, че винаги си имам едно наум…

Замълчах намръщен.

— И тия селски старци, знаеш ли колко са дяволи? — продължи той. — Аз не им се сърдя, робството ги е научило на това… Все се правят на будали, а толкова хитрост има в тях, каквато не можеш да си представиш.

— Може и тъй да е — отвърнах аз. — Но ние нямаме право да мислим така.

— Защо? — попита той кратко.

— Защото не можем да построим никакво ново общество, ако не вярваме на хората…

— Ще го построим и без да им вярваме — отвърна бай Нико. — Ще го построим, като грешат и ги наказваме. Като ни лъжат и не им вярваме, като хленчат и не ги чуваме. Иначе ще измамим и себе си, и революцията. И ще я удавим в своята глупост и наивност.

Отдавна не бях го чувал да говори с такова дълбоко вътрешно убеждение.

— И тъй да е — измърморих аз. — И все пак предпочитам три пъти да се излъжа, отколкото веднъж да бъда несправедлив.

— Нито веднъж няма да се излъжа! — каза бай Нико строго. — Да се излъжеш, значи да сгрешиш. А ако си бил несправедлив, ще ти простят и ще забравят, като видят резултатите.

И тоя път се разделихме, без да се разберем. Все пак думите на бай Нико ми бяха направили впечатление. Аз вече гледах на стареца с други очи, с мрачните очи на съмнението. Вслушвах се внимателно в думите му, следях постъпките му, мъчех се да открия в тях макар и най-малък белег на двуличие или преструвка. Но нищо не откривах. Старецът все тъй безшумно и безсловесно се движеше из килията, все тъй тихичко попъшкваше нощем. В края това едва ли не ми се стори съмнително — нима човек с чиста съвест така тежко би преживял чужда смърт, за която не е виновен?

Най-сетне открих нещо, което наистина ме хвърли в неприятни размишления. По начало старецът ядеше малко, а откакто научи лошата новина, като че ли съвсем престана да се храни. Виждах го понякога как неохотно дъвче, как тежко и мъчително преглъща хапките си. Но понеже го гледах вече с други очи, скоро забелязах, че не връща добавъчната храна, която получаваше от колетите на другите. И дори нещо повече — той старателно я пъхаше в една малка торбичка, която криеше под дюшека си. Тоя дребничък факт ми направи безкрайно тягостно впечатление. В края на краищата излизаше, че бай Нико е донякъде прав. Може би мъката, която дядо Щилян така ярко демонстрираше пред очите ми, не е съвсем искрена. Може би той предвиждаше, че някой ден тя ще му се размине и отново ще се възвърне старческият му апетит. Така или иначе, той се готвеше за тия дни, запасяваше се разумно, за да може тогава хубаво да си похапне. Не, един човек, който искрено преживява нещо, не може да взима и предохранителни мерки. По всичко изглежда, работата на стареца не бе съвсем чиста.

Една привечер той измъкна изпод дюшека своята кирлива торбичка и крадешком я бутна под дрехата си. Изтръпнах. Сега дори без да гледам, знаех какво ще стане — ще отиде в някой от далечните ъгли и там хубавичко ще си похапне. Той наистина се запъти към един от далечните ъгли, като при това виновно се поогледа. След това спря при каруцарчето, което бяхме наказали, и бързо му бутна торбичката. Макар килията да бе пълна с хора, никой не забеляза техния малък заговор.

Въздъхнах с такова облекчение, че бай Спас, с когото играех дама, ме погледна учудено.

— Мислиш, че се спаси ли? — попита той, тъй като бе изиграл един малко непредвиден ход.

— А, не, не — измърморих аз. — Мислех, че за добро и лошо човек винаги трябва да бъде верен на себе си…

Тая вечер се чувствувах в такова хубаво настроение, че реших да постресна малко дядо Щилян. Като си лягахме, аз се понаведох към него.

— Защо даде храната на тоя крадец? — запитах аз. — Нали знаеш, че сме го наказали?

Старецът се опули срещу мене, замълча объркан.

— Откъде знаеш? — запита той най-сетне.

— Видях те…

— Не е хубаво да се гледа какво правят другите — каза старецът с укор. — То си е тяхна работа, не можеш да им се бъркаш.

— Случайно те видях — излъгах аз.

— Ами на — дадох му — измънка той. — Защо да не му дам? Ами той не е крадец, гладен е бил човекът. И не направихте хубаво, дето тъй го наказахте.

— А какво, трябваше да го похвалим ли?

Старецът се позамисли.

— Наказанието е като болестта — каза той. — Като я преболедуваш веднъж, втори път мъчно те лови… Не бива да се наказва току-тъй за щяло-нещяло… По-добре да бяхте измислили нещо друго.

— Ти нали го измисли? — усмихнах се аз скрито.

— Ами жал ми беше за човека — отвърна дядо Щилян. — Как тъй ще го оставим гладен — нали е грехота от бога.

Малко преди да заспя, той отново ме бутна по рамото. Като се обърнах, видях неговото слабо лице някак особено напрегнато и съсредоточено.

— Слушай, докторе, ти си учен човек, искам да ми кажеш нещо! — проговори той. — Вярно ли е, че няма бог?

Само такъв въпрос не очаквах. И какво можех да отвърна на тоя стар човек, останал с толкова малко надежда на света? С какво можех да заместя вярата му, ако утре го измъкнеха като животно към стрелбището.

— Ама право ще ми кажеш! — продължи той умолително.

— Как да има бог, дядо Щиляне! — въздъхнах аз. — Зер, ако имаше бог, щяха да стават такива страхотии по света.

— Може да има, пък да иска да ни накаже…

— Стара лъжа е това, дядо Щиляне. Дори тия, дето я повтарят, не й вярват. Ами как все тъй намира да наказва най-бедните и най-слабите… За какво ще накаже Савчо?… Какви грехове може да има овчарчето?

— Тъй! — каза замислено старецът. — Тогава излиза, че каквото и да правиш — хубаво или лошо, — всичко отива в земята… Няма кой да ти води сметка, така ли?

Едва сега разбрах какви мисли го безпокояха.

— Не е точно тъй — казах аз предпазливо. — Има кой да мери доброто и лошото, но паланцата е у нас. Каквото и добро да направиш, правиш го всъщност на себе си и кантарът веднага ще го отмери. От това се храни душата ти. Иначе тя ще погрознее и ще се сбръчка.

Погледнах го внимателно — дали беше разбрал какво исках да му кажа? Той размисляше с поглед, отправен към тавана.

— Тъй ще е — отвърна старецът най-сетне. — Излиза, че само себе си човек няма как да излъже. Пред себе си той трябва да е винаги прав…

— Точно така! — казах аз зарадвано. — Само от тебе зависи на какво ще заприлича душата ти — на жаба или на славей.

— Но ще си умре заедно с тебе — така ли?

— Тъй излиза — отвърнах аз. — Но това още никой не го е доказал.

— А пък аз не вярвам — каза убедено старецът. — Сигурно нещо остава от нас на тоя свят — я жаба, я славей… Иначе какъв ще е смисълът?

Аз не отвърнах. Нищо, нека мисли тъй. Може ли някой да му докаже обратното? Никой, никакъв ум и никаква досега известна наука. Ако това му носи утеха, нека мисли тъй — това ще бъде толкова истина, колкото всяка друга, която ще можем само да предполагаме.

Още едно събитие се случи през тия дни — дойде на посещение Жана. Картината, която видях зад телените решетки, беше наистина неповторима — елегантна дама в безукорен костюм и шапчица с воалетка. Воалетката беше спусната над очите й и когато ме забеляза, тя я повдигна с лек, красив жест. Само Жана можеше да измисли такава дивотия — да дойде в затвора маскирана, и то по последна мода на някой виенски журнал. И на всичко отгоре тоя път беше наистина красива с нежната си кожа, която хубаво контрастираше на воалетката, с изящните си устни, доста умело дорисувани, с очите, които вълнението правеше по-живи и по-искрени от всеки друг път. Тя се залови за решетката с нежните си пръсти, облечени в черна сатенена ръкавица, и стоеше пред мене мълчалива и стресната. И аз мълчах поразен. Толкова елегантна не бях я виждал и в най-изисканите софийски локали.

— Здрасти, Ян Хус! — обади се тя най-сетне.

— Здрасти, Лукреция Борджия!

На хубавото светло личице падна мъничка тъмна сянка.

— Ти искаш да ме обидиш! — каза тя недоволно. — Знаеш ли колко път съм била заради тебе?… И къде снощи съм спала?

— Предполагам — на гарата! — отвърнах аз шеговито.

— В хотела! — съобщи тя. — В най-отвратителния хотел на света!… Даже клозет няма, трябва да слизаш чак долу — в ресторанта.

— И наложи ли ти се? — ухилих се аз.

— А ти как мислиш?… Като отворих вратата му, срещу мене се показаха два плъха… Ей такива големи и главно отвратително мръсни… Само изписках иии…

— И припадна?

— Точно тъй… И не знам как са ме свестявали, но се върнах горе мокра като кокошка.

Тя говореше шеговито, но в очите й се появи влага. Изведнъж се разкаях за дурашкото си поведение.

— Да оставим тоя идиотски разговор — обадих се аз. — Всъщност много се радвам, че дойде.

— И аз… И ако искаш да знаеш, това е единствената героична постъпка в живота ми. Не, не толкова заради хотела — за влака. Наричат го „черния влак“, защото с него пътуват всички черноборсаджии в София. Нямаш представа колко беше претъпкано.

— Ти с това изящно костюмче ли пътува?

— Да не съм луда?… Носех го в куфара, да ти се докарам специално за тая среща.

Тя млъкна. Смутено усетих, че зад гърба ми мина Ахтунг и се настани някъде зад мене. Сега знаех, че през цялото време няма да мръдне оттам и ще зяпа в Жана.

— Кажи нещо за София!… Как са нашите приятели?

— Просто са шашнати! — отвръща тя и се усмихва доволно. — Те си мислеха, че си дърдорко като тях… А излезе, че не си…

— Хайде де! Да не би нарочно да съм се пъхнал тук?… За да им докажа своето превъзходство?

— Знам, знам! — каза тя. — Винаги съм знаела какво представляваш!

— Е, да, разбира се! Но да ти кажа правичката, не бих го направил, ако знаех какво ще стане.

Тя сякаш не ме чу, изведнъж се досети за нещо свое.

— Чакай, чакай да ти кажа нещо, докато не съм го забравила… Преди да дойда тук, гледаха ми на кафе… Една много, много интересна бабичка. Ще те запозная непременно с нея — искам да кажа, като излезеш оттука. Но ми предсказа много интересни неща за тебе…

— Интересни или хубави?

— И двете! Каза, че си роден под щастлива звезда. Много премеждия ще минат през главата ти и нито едно няма да те засегне.

— Не е толкова лошо!

— Каза, че си намерил тука нов приятел — истински при това… Със звезда на челото! Но щял да умре в ръцете ти.

— Как тъй? — стреснах се аз.

— Не знам как! И каза още да се пазиш от един човек — много безскрупулен. И какво беше още! А, да не си го дразнел! Впрочем това е невъзможно за човек като тебе!

— Съветвам те да говориш по-тихо! — казах аз на френски. — Той е точно зад мене!

Тя го погледна бързо, върху нейното деликатно лице пробягна неясна тръпка.

— Да, наистина е опасен! — отвърна тя плахо. — Много, много те моля да се пазиш от него. Не, не защото вярвам в бабичката — по принцип. Какъв е той?

— Нали сама виждаш! Ако ти кажа какъв е, ще разбере, че говорим за него.

— Да, наистина… И да оставим бабата — да поговорим за тебе! Впрочем, между нас казано, писмата ти почнаха да стават много студени.

— Не мога да пиша писма, които знам, че четат други.

— Пиши поне на майка си като хората! — каза тя. — Вчера бях у вас — и там пишеш някакви идиотски писма!

— Тука наистина си права! — отвърнах аз умърлушено.

— За мене мислиш ли?

— А какво друго!

— Да, но с отегчение!… Защото се сещаш, че утре трябва да ми пишеш писмо, а те мързи…

Не беше много далече от истината, но аз шеговито казах:

— Всъщност само това тук осмисля живота ми!

— Благодаря ти — каза тя сериозно. — Не бих искала друго, освен това да е истина.

Когато свиждането свърши, тя заплака. Не беше някакъв особено горчив и нещастен плач. Усещах, че беше й приятно да играе тая мъничка роля, макар и само пред собствените си очи.

— Поздрави бабичката! — казах аз.

— А ти поздрави момчето със звездата.

— Отде знаеш, че е момче? — трепнах аз.

— Показа ми го в чашата.

— Хайде, докторе! — обади се с ленив глас Ахтунг зад гърба ми.

След малко той ме поведе по коридора. Крачех бавно, защото се чувствувах потиснат от нещо, което все още не исках да осъзная. Някаква неясна тревога, смесена със страх, се мъчеше упорито да допъпли до мислите. Внезапно Ахтунг се обади:

— Докторе, не знаех, че си богатско копеле!…

В гласа му имаше много повече уважение, отколкото подигравка.

— И това не е вярно — отвърнах аз.

— Как да не е вярно? — каза той убедено. — Тая мадама да не ти е паднала от небето?

Аз не отвърнах — нямаше смисъл.

— Тъй е, като човек не си знае интересите — добави той с очакваната нотка на дълбоко презрение.

— Никой не си знае интереса на тоя свят! — казах аз ядосано.

— Аз си знам интереса! — отвърна Ахтунг. — Само за това бъди спокоен!…

Обърнах се да го погледна. В тоя миг той тъкмо се усмихваше, в лошата светлина на коридора едва се виждаха неговите жълти, грозни зъби. И кожата му бе мръсна и грапава — на тоя човек, дето си знаеше интереса. За миг изпитах острото чувство на пронизване от полярен студ. Щастливата ми звезда всъщност не беше никак щастлива. Изглежда, че Ахтунг по някакъв свой, животински начин усети мислите ми, защото каза:

— А това, дето си се родил с късмет — хич да не си правиш илюзии! Тука всички сте в ръцете ми.

— Възможно е! — отвърнах аз. — Но и ти си някому в ръцете!

— Така е — съгласи се внезапно Ахтунг.

Бяхме стигнали до нашата килия. Той бръкна в джоба си, ключовете неприятно звъннаха.

— С тебе ще си поговорим още веднъж — каза той. — И по-сериозно…

Бях така потиснат, че не обърнах внимание на думите му. Тежката врата се затвори зад гърба ми, аз се огледах. Виктор бе седнал на нара с подгънати крака, унесеният му поглед бе закован някъде над главите на хората. Той не погледна към мене, макар да бе чул тежкото скърцане на вратата. Щом стъпките на Ахтунг се отдалечиха, Виктор бръкна някак автоматично под възглавницата и извади оттам тясна дълга тетрадка. Все тъй, без да ме погледне, той се вдълбочи в нея, като от време на време хапеше затруднено устни.

Отидох бавно на моето тесничко място на нара. Неприятните мисли все тъй прииждаха и аз все тъй ги пъдех — едва ли не отвратен от себе си. Та нима наистина един сериозен човек може да обръща внимание на бабешки глупости? Навярно много съм се изнервил през последните месеци, за да стигна дотам. Най-сетне не издържах, станах и отидох при него. Виктор ме погледна разсеяно, след това успя да се съсредоточи и запита почти ласкаво:

— Как мина свиждането?

— Добре — казах аз. — А ти какво четеш?

Той ми показа тетрадката — беше цялата пълна с непонятни математически знаци и формули.

— Това е Риман — отвърна той. — Велико нещо!… Бях ги забравил, сега се опитвам да ги възстановя сам… И понякога изпитвам идиотското и велико чувство, че сам стигам до неговите истини!

И друг път ми беше говорил за Риман, но това сега не ме интересуваше.

— Слушай, Виктор — казах аз сериозно. — Смяташ ли, че може да се предскаже бъдещето?

Той ме погледна учудено:

— В какъв смисъл?

— В най-обикновен!… Чрез хороскопи, гледане на кафе и прочие…

— С тая работа се занимават шарлатани — отвърна той.

— Но аз те питам по принцип. Възможно ли е някаква сила да проникне в това, което наричаме бъдеще, и да ни даде за него някаква информация.

Едва сега Виктор се засмя, в погледа му се появи нещо хитро.

— Много искаш да знаеш! — каза той. — Но аз не мога да ти отговоря.

— Не можеш или не искаш?

— Все едно!

Погледнах го недоволно. Беше ми съвсем ясно, че той иска да се изплъзне.

— Слушай, Виктор, аз искам просто да ми кажеш какво мислиш по тоя въпрос… А не да ми развиваш научни трактати.

Той се почеса.

— Добре, обясни ми тогава по-напред какво ти разбираш под думата „бъдеще“ — каза той сериозно. — Ако ти ми обясниш сносно значението на тая дума, за мене няма да бъде кой знае колко трудно и да ти отговоря.

И понеже аз мълчах, той добави:

— Хайде, чакам те… Разбира се, давам ти време да си помислиш.

Аз наистина се замислих. И отговорът не ми се видя толкова прост, колкото ми се стори отначало.

— Е, добре… Бъдеще е всичко, което не се е случило и ще се случи…

— Това не е никакъв отговор — усмихна се Виктор. — Ти просто си служиш с глаголните форми, на които искаш да знаеш смисъла.

Трябваше да се съглася, че това наистина е така. И бях наистина безпомощен да му дам каквото и да е друго определение.

И понеже аз мълчах, той продължи с по-мек тон:

— Струва ми се, че ние най-много грешим, когато се опитваме да си изясним това, което наричаме време… А в това отношение като че ли сме най-категорични… Ние съвсем определено казваме — минало, настояще, бъдеще. Но ние никога не се замисляме дълбоко какво всъщност означават тия понятия. И не се замисляме, понеже имаме за тях определена твърда представа едва ли не от аксиоматичен характер…

Той се замисли за миг, лицето му бе много съсредоточено.

— Как хората си представят миналото? — продължи той. — Като дим… като несъществуване!… Или още по-точно, те си представят съществуването като свещ, която гори… Горенето — това е настоящето, това е мигът. Мигът изгаря битието и го превръща в дим, т.е. в нищо… Общо взето, така хората си представят миналото.

— И с основание — казах аз.

— Не споря за основанията… Но там е работата, че когато си представят бъдещето, те постъпват по обратния начин. Те го виждат като растеж и развитие на настоящето в едно нищо. Например като растежа на едно стебло, както го виждаме на бавните снимки в някой научен филм… Неговото връхче върви нагоре, расте, уголемява се. По същия начин ние си представяме и нашия материален свят, който се движи и еволюира от една даденост към една неизвестност с едно връхче отпред, което бих нарекъл условно „творящо време“. Така ли е?

— Излиза, че все пак времето тече! — казах аз унило.

— Не тече! — каза ядосано Виктор. Съществува, но не тече. Ако то течеше по тая логика, за която вече говорихме, ще се върнем отново на старата идиотска позиция, че обективната действителност е реална само в краткия миг на настоящето. Материята наистина се движи и изменя, но тя се движи и изменя в себе си. Като съвкупност тя не може да „тече“, тъй като е всеобемаща, неделима и крайна.

— Това вече съм го чул! — отвърнах аз — Казал го е твоят Айнщайн…

— Не е точно така! — засмя се той. — А Айнщайн е казал нещо по-простичко! А именно че е по-естествено да разглеждаме физическата действителност като сложно четиримерно съществуване вместо, както досега, като движение на тримерното съществуване. Координатата време не е извън материята, а, грубо казано, се включва в пространствените й измерения…

Той млъкна. Лицето му бе прекалено тържествено за празните думи, които ми бе наговорил.

— Ти си дървена глава! — казах аз. — Да не мислиш, че си ми отговорил на въпроса?

— На кой въпрос? — попита той учудено.

— Ами на кой… Може ли човек да види това, което ще стане утре?

Виктор ме погледна с досада:

— Това са глупости!

— Питам те — да или не?

— Не, разбира се.

— А защо?… Та нали съществуването е нещо единно?

Той се намръщи.

— Наистина по принцип това е възможно. Но да видиш бъдещето, навярно ще трябва да се употребят някакви огромни енергии, които поне сега-засега са непознати на хората. Или пък да се знаят други, неоткрити още начини на съществуване на материята.

— Виждаш ли колко тъпо ми отговаряш! — казах аз със злорадство. — Това, че още не са открити, не означава, че не съществуват…

За моя изненада лицето на Виктор доби съвсем умърлушен вид.

— Разбира се, че няма гаранции! — отвърна той унило. — Макар да е нелепо да подозираме, че у човека могат да се зародят такива огромни енергии…

— Не те разбирам! — казах аз. — А може да не са огромни. Може би са само качествено различни… И да са в същото време толкова присъщи на материята, колкото тия, които познаваме.

— Всичко е възможно! — отвърна той малко нервно. — Но когато става дума за наука, истина е само това, което е доказано…

— Ахтунг! — обади се дежурният при вратата.

Петимата членове на хигиенната комисия, които тъкмо заседаваха, се пръснаха като мишки. Ние чухме тежките стъпки на ключаря по коридора, които спряха пред нашата врата. Настана миг на неприятно очакване, после стъпките отново продължиха по коридора. Навярно ключарят само бе надзърнал през шпионката и бе отминал. Но без да съм го видял, аз знаех в себе си, че това е истинският Ахтунг.

* * *

На другия ден заваля сняг. Видях го рано сутринта през прозореца — така неизмеримо чист, сякаш идваше от някакъв друг свят. За един час всичко навън побеля и скри грозотата си. И в същото време стана така необикновено тихо, че дори затворниците, които вечно намираха за какво да шумят, се притаиха на местата си. Дълго мълчахме тъй, а виделината в килията ставаше все по-бяла и по-бяла, докато най-сетне сърцето ми нечуто и за самия мене запя. Това беше едно от най-чудните ми преживявания в затвора и аз досега си го спомням с обич и благодарност.

Но след това ни заведоха на всекидневната разходка в каменното каре на двора и илюзията веднага се разруши. Всъщност това си беше най-обикновен, отвратително влажен и лепкав сняг. Само за няколко минути ние го превърнахме в лоша, сивкава каша, която свободно проникваше през леките ни обуща и ни караше да ходим едва ли не на пръсти. И небето над нас беше сиво и мътно, зеленикавите стени на затвора сега ми се виждаха почти черни. Приказката беше свършила, сърцето мълчеше. Но другите като че ли не забелязваха нищо, все тъй радостно шляпаха из рядката кал, зъзнейки в протритите си дрехи. Скоро тяхното настроение зарази и мене, но все пак не беше същото като сутринта, съвсем не беше. Когато се разминавах с бай Нико, той тихичко, но весело подхвърли:

— Сняг трябва, сняг!… Да потънат до козирките в него!…

Много добре знаех за какво ми намеква. Разбира се, той беше готов да крачи гол дни наред в хаос от фъртуни и преспи, стига в този хаос да се обърка и потъне навеки немската армия. За него снегът не беше ни спомен, ни красота. Това си беше чисто и просто един чудесен стратегически артикул, който намръщеното небе пращаше на нашите армии съвсем безплатно. Но когато се прибрахме най-сетне в килията, Виктор ми показа малка синкава топка сняг, която все още стискаше в шепата си.

— Да мога да я запазя цял живот! — въздъхна той.

Някаква смътна тревога мина през сърцето ми. А какво значи цял живот? Знаех, че е безкрайно глупаво да вярвам на дърдоренето на някаква смахната бабичка, и все пак тревогата ме гризеше. Той, изглежда, забеляза сянката на лицето ми, защото попита:

— Какво ти е?

— Нищо! — отвърнах аз бързо. — И всъщност вчера ти беше прав, това не е по силите на човека…

— Още ли мислиш за тия глупости? — засмя се той. — На света има безкрайно по-интересни работи…

Към единайсет часа дойде Ахтунг и ме заведе при доктор Лилков. Тая внезапна и бърза покана в първия момент ме изплаши. Дали пак нямаше да ми съобщи някаква неприятна новина, която да легне като нов камък на плещите ми. Но като видях след малко неговото оживено и весело лице, неволно си отдъхнах.

— Какво става, колега — запитах аз шеговито? — Да не би немците да са взели Сталинград?

— Май че няма такава опасност! — отвърна той в тона ми. — Но да оставим политиката. Сещаш ли се за какво те извиках?

— Доста трудничко ми е…

— Вярно е, вие не сте по светиите… Но днес е Никулден — имен ден ми е. Та рекох да се почерпим — за половин час, че ме чакат и други хора навън.

Това наистина беше трогателно — да се сети най-първо за мене на деня си. Той извади от шкафчето своето грамадно английско шише, подреди мезето — луканка и пресни свински наденички, които свежо ухаеха с хубавите си подправки.

— Двама свестни светни има в нашия календар — каза той, докато наливаше в чашите. — Свети Никола и свети Георги… Били са истински мъже, а не великопостни мухльовци… Ха наздраве!…

Когато попривършихме шишето, обедното време беше минало. Най-после той погледна разтревожено джобния си часовник, с досада измърмори:

— Никога не можем да се повеселим с тебе като хората… Трябва да вървя, че ме чакат и другите… И кой знае как ме ругаят сега в гражданския клуб…

Той извика Ахтунг и погледна със съжаление недопитите чаши. И може би техният вид му даде тая лоша идея:

— Седни да допием набързо виното! — каза докторът нетърпеливо. — Няма да го оставим тук да прокисне…

Видях как очите на Ахтунг алчно светнаха.

— На служба съм сега — каза той предпазливо.

Но Лилков не разбра намека му, само махна с ръка:

— На това служба ли му казваш? Хайде, сядай и без повече приказки…

Лилков доля нашите чаши, а неговата напълни почти до ръба. Само за няколко минути Ахтунг погълна с лекота три пълни водни чаши, с наслада обърса устните си.

— Ашколсун на тебе, докторе, разбираш от вино! — обади се той най-сетне.

Сега тонът му не беше така чинопочитателен, както друг път. Едва бе седнал коляно до коляно със своя началник, и вече комай се чувствуваше равен на него. Нещо свойско и дръзко се появи в погледа му, държанието му започна да става нахално. Той сдъвка набързо половин от изоставената свинска наденичка, сам си наля последната чаша. И може би точно тая чаша се оказа фатална, може би тя развърза езика му. Но това стана малко по-късно, докато ме водеше по празните коридори.

— Аз проверих, докторче! — заговори той, като все още мляскаше вкусно с език. — И излезе точно тъй, както си мислех.

Стори ми се, че само за миг изтрезнях. И все пак с нищо не издадох, че съм разбрал какво иска да каже.

— Какво си проверил? — запитах аз безразлично.

— Хайде, не се прави на разсеян! — отвърна той раздразнено. — За стареца проверих, за присъдата…

— Не знам какво искаш да кажеш — отвърнах аз привидно разсеяно.

Надявах се да го заблудя и да спечеля по тоя начин мъничко време. Но той не се улови нито за миг на моята въдица.

— Знаеш, много добре знаеш! — тихо, но твърдо се обади Ахтунг зад гърба ми.

Много ми се искаше да погледна в тоя миг лицето му, но това означаваше да види и той моето.

— Нито знам, нито ме интересува — казах аз.

Изглежда, че това го ядоса. Той се изравни с мене и каза сърдито:

— Пред мене тия хич не минават! Ако не пуснете нещо, още утре ще го окача на бесилката — да си го знаеш!

Сега пък аз побеснях, едва се въздържах да не го цапна по мазната мутра.

— Слушай, не си въобразявай много! — казах аз грубо. — Тука ти си един прост ключар и нищо повече!… И нямаш власт да обесиш дори едно пиле!

— Е, не съм големец като тебе — каза Ахтунг злъчно. — Ти ако не пуснеш, кой друг!

И все пак личеше, че моят остър тон му бе направил някакво впечатление. Той мълча почти до нашата килия, след това отново се обади:

— Помисли си до утре за туй, което ти казах!… Хубаво си помисли, та после да не си хапеш задника! Сега всичко от тебе зависи!

Тежката врата се затвори зад гърба ми и аз като замаян се запътих към мястото си. Старецът седеше на нара, избледнялото му лице бе отправено към прозореца. Не знам как съм изглеждал, но като ме видя, той неуловимо трепна, после запита:

— Да не е станало нещо, докторе?

Гласът му беше примирен и тъжен като на човек, който вече знае, че не може да избяга от съдбата си.

Нищо не е станало — отвърнах аз спокойно.

Но моят престорен глас не можа да го измами, както не измами преди малко и Ахтунг.

— Не се трови с тия работи, сине — каза той с едва чута въздишка. — Да става, каквото е било писано…

Същите горчиви и отчайващи думи. Нима всичко на тоя свят е написано, както твърдеше Виктор? Нима всеки куршум, който е в паласката, има вече своята бъдеща траектория и чака своята цел? Сега това ми се виждаше и противно, и безсмислено. Може би по-прав е Ахтунг, че сега всичко зависи от мене. Нима щях да оставя да го измъкнат някоя нощ и като животно да го поведат към скотобойната? Не, доколкото зависеше от мене, това никога нямаше да допусна.

Като лекар ми се беше случвало много пъти да държа в ръцете си живота на някой нещастник. Но тогава нито се бях вълнувал толкова, нито бях чувствувал толкова страх и несигурност. Изглежда, че професионалните навици убиват всички човешки чувства. И навярно така трябва да бъде, за да действува човек спокойно и сигурно. Какво ли щях да сторя в близките дни с моето глупаво и ненужно вълнение?

Най-после, като разбрах, че сам няма да стигна доникъде, отново отидох при бай Нико. Както винаги, той ме изслуша мълчаливо, дълго време остана замислен.

— Не бива да допускаме това! — каза той най-сетне. — В никой случай не бива!

— Разбира се! — възкликнах аз зарадван. — Та това значи да станем негови съучастници!

— Точно тъй — съгласи се бай Нико. — И затова смятам да не говориш повече с него.

Погледнах го смаяно.

— Какво искаш да кажеш?… Какво да не допуснем?

— Да не допуснем да ни изнудва! — каза твърдо бай Нико.

Едва сега разбрах, че сме говорили за различни неща.

— А кой ще говори с него? Ти ли?

— Да, аз!… И ще отхвърля решително мръсното му предложение!

Просто не вярвах на ушите си.

— Как тъй ще го отхвърлиш? — отвърнах аз изумен. — Та това означава да окачиш дядо Щилян на въжето!

— Той няма да посмее! — каза убедено бай Нико. — Това значи да компрометира своите началници.

— Ами ако посмее?

— Казвам ти, че няма!… И даже през ум не му минава такава работа. Той чисто и просто иска да ни изнудва. Остави на мене, аз познавам тия мизерни душици… С нас може да са зверове, но пред своите началници пълзят като охлюви. Той не може да направи нищо против тяхната воля.

— Няма нужда да направи нещо против тяхната воля… Достатъчно е да ги подсети.

— Дори това няма да посмее! — каза решително бай Нико. — Щом знае, че е против техните интереси.

Аз поклатих енергично глава:

— Не, дума да не става!… Не смея да рискувам!

Бай Нико ме погледна втренчено.

— Докторе, как може едно свястно дело да почива върху такова нечисто съглашение! — каза той сериозно. — Това е въпрос на принцип най-сетне…

— Не зная какво точно означава тая дума! — казах аз гневно. — Но когато трябва да се спаси животът на един човек, не може да има принципи!

— Но не разбираш ли, че по тоя начин ти нищо няма да спасиш? — каза бай Нико с нотки на отегчение. — Да разчиташ на някаква човечност у Ахтунг — не вярвам. Тогава само на неговата алчност за пари? Е, добре — той ще отскубне от нас всичко, което имаме. И като няма вече какво да скубе, пак ще го предаде. Та това е толкова ясно, чудя се как не го разбираш…

Разбрах, че е безсмислено да говоря повече с него — той никога нямаше да отстъпи от своята позиция.

— Мисли каквото си искаш! — казах аз мрачно. — Ахтунг е говорил с мене и по-нататък аз ще се занимавам с тая работа.

С това всъщност приключи и нашият разговор. Имах на разположение още един ден да размислям и кроя планове. И все пак трудно беше да се измисли някакъв сполучлив изход. Моите собствени средства бяха нищожни. Имах всичко на всичко около шестстотин лева пари, часовник „Зенит“ и една автоматична писалка. Разбира се, това беше крайно недостатъчно за откупване на един човешки живот, но не беше нищо като начало. Преди всичко аз не знаех офертата на Ахтунг и естествено щях да поискам някакъв срок, за да мога да я изпълня. Въпросът беше да се печели време, да се действува разумно и тактично. В края на краищата бай Нико беше поне в едно прав — не биваше да се вдига веднага бялото знаме.

Привечер снегът спря да вали, нощта бе необикновено студена. Почти не спах въпреки ватираното бельо и двете дебели одеяла. Цялата нощ прекарах в някаква изтощителна просъница, зает непрекъснато да запушвам и най-малките пролуки, които се явяваха под одеялата. На другата сутрин всички се събудиха посинели, особено Виктор, който бе заприличал на някаква издялана от лед фигурка. Въпреки това той намери сили да се пошегува:

— Нощес окончателно ми замръзна левият бъбрек!… Чувствувам, че ще се размръзне чак през пролетта.

През целия ден Ахтунг нито веднъж не ме потърси, но аз чувствувах по някакъв почти осезаем начин неговото далечно присъствие. Следната нощ беше още по-студена. Не разбрах откъде идва тоя студ, как прониква през дебелите стени. Чувствувах се буквално като в хладилник, усещах как се вкочаняват в мене всички вътрешни органи. Сутринта чешмите в умивалнята бяха замръзнали, циментовият под беше заприличал на детска пързалка. Трябваше да чакаме цял час да ги размръзнат. Докато се миех, усещах върху себе си тежкия поглед на Ахтунг, който безцеремонно ме наблюдаваше. Нарочно се постарах да остана последен в заледеното помещение, където неприятно шуртеше водата на една от спуканите чешми, Ахтунг се огледа бързо като звяр и приближи с решителни крачки.

— Казвай, докторе! — изфъфли той нетърпеливо.

Мълчаливо му пъхнах в ръката парите, които бях приготвил.

— Колко са?

— Петстотин лева — отговорих аз.

— Това не е нищо! — каза сърдито Ахтунг. — Пари ми трябват на мене, пари.

Разбира се, не очаквах да чуя нещо друго.

— Мога да ти дам и часовника си — казах аз.

Той го погледна алчно, но мигновено след това нещо съобрази.

— Не ми е притрябвал твоят часовник! — изсумтя Ахтунг. — Не разбираш ли, че пари ми трябват!… Ще намериш пари!…

— Колко?

— Още две хиляди лева.

— Ще трябва да почакаш — казах аз. — Отде да намеря отведнъж такава сума. Трябва да пиша да ми изпратят.

— Не мога да чакам! — отвърна той троснато. — Ще намериш до ден-два.

Това бяха последните му думи. Но когато вратата се затвори зад гърба ми, аз ликувах. Две хиляди лева! Всъщност това беше нищо. По-евтино е струвал на тоя свят може би само Христос. Но като се позамислих, разбрах, че всъщност работата не е толкова проста. Откъде да намеря за ден-два такава сума? Навярно в килията можеха да се съберат толкова, но това означаваше да преговарям отново с бай Нико. След всичко неговото съгласие и помощта му изглеждаха крайно съмнителни. Оставаше само един изход — да поговоря най-напред с Виктор. Ако го спечелех на моя страна, вече можех да разчитам двамата да надделеем над него.

Тъй и направих. Виктор ме изслуша едва ли не облещен, на края смаяно каза:

— Понякога не го разбирам тоя човек!… Но не се безпокой, ще уредим тая работа.

Не знам какво са говорили, но след половин час те ме извикаха. Бай Нико ми се стори някак без настроение, но все пак не усетих никаква враждебност в гласа му.

— Ще съберем парите! — каза той кратко. — Но не е там работата…

Аз замълчах тактично, но Виктор се намръщи:

— А къде е работата?

— Вече ви казах. Той в никой случай няма да спре дотук.

— Какво да правим! — каза Виктор нетърпеливо. — Ще се борим, доколкото можем, няма друг изход.

— Ще се борим! — каза бай Нико с едва сдържано презрение. — Това не е борба, това е капитулация.

— А какво е според теб борба? — попита Виктор все още меко, но аз забелязах как погледът му блесна някак необичайно остро и сурово.

— Много добре знаеш какво е! — отвърна бай Нико. — Няма нужда поне тебе да те уча на това.

— С такава борба няма да му помогнем, бай Нико — казах аз търпеливо. — С такава борба кого досега сме спасили? Ние се борим, а те ни колят спокойно и безнаказано като агнета.

— Не е така! — каза бай Нико твърдо.

— А как?

— Нито е спокойно, нито ще остане безнаказано.

— И тъй да е — казах аз. — А това ще върне ли живота на избитите!

Бай Нико ме премери от главата до петите. Чувствувах, че иска да ми каже нещо, но се колебаеше.

— Докторе, ние сме революционна партия — проговори той най-сетне. — Това ти не разбираш и надали някой ден ще разбереш. Ако не дадем днес жертви, утре никой няма да вярва в нашата правда. Дори старите християни са разбирали това, като са взели за символ не сърцето, а кръста.

Не беше никак лош тоя отговор. И трябва да си призная, че доста ме пообърка. Докато мълчах, видях, че Виктор едва забележимо се усмихна.

— Не знаех, че разбираш и от християнска религия — каза той шеговито. — Но трябва да ти кажа, че не я разбираш добре… Знаеш ли кое е направило християнската идея безсмъртна? Разбира се, не божественият произход на нейния автор. И не жертвите, които са дали те пред насилието. Дори и не социалните реформи, които са проповядвали. Кръстът е символ не на жертвите, а на саможертвата. Само себе си имаме право да погубим за една велика идея и никой друг. Иначе Христос би пожертвувал на Тайната вечеря не себе си, а своите ученици…

Бай Нико, който досега бе говорил сравнително спокойно и примирено, изведнъж се ядоса:

— Така не може да разсъждава един революционер! — каза той сърдито. — Каква е тая идиотска логика? Понякога е по-трудно да изпратиш на смърт другите, както правят днес при Сталинград съветските командири.

— Това е друго — каза Виктор. — Това е чисто и просто война. Там саможертвата е в доброволното приемане на една дисциплина…

— Май че говорим на един език, а не се разбираме — каза бай Нико огорчено. — Аз вече ви казах: правете каквото знаете… Не споря просто заради приказките, а защото съм сигурен, че съм прав… Жалко е само това, че не се разбираме.

Още същия ден събрахме парите, които ни трябваха. Но не се разбирахме, в това бай Нико бе съвършено прав.