— Смяташ, че да познаваш бъдещето и да познаваш миналото са две различни неща.

Владетелят на провинцията отвърна:

— Да.

— Всъщност те са едно и също нещо.

Владетелят каза:

— Глупости. Миналото е свършило. Бъдещето тепърва ще дойде. Как е възможно и двете да бъдат едно и също нещо?

— Като знаеш миналото, можеш ли да го промениш?

— Разбира се, че не — рече владетелят.

— А да знаеш неизбежното по-различно ли е, отколкото вече да знаеш какво се е случило?

Аки-но-хаши (1311)

1867 година, дворецът „Спокоен жерав“

Ханако надникна в кабинета, видя, че на бюрото на госпожа Емили няма никой, и влезе да почисти. Би трябвало да остави тази дейност за прислугата, но днес човек не можеше да има същото доверие на младите жени, както в миналото. Те бяха твърде любопитни, липсваше им дисциплина и твърде много обичаха да клюкарстват. Всички знаеха, че Емили работеше върху „Судзуме-но-кумо“, историята на рода Окумичи. Ако по невнимание някой свитък бе оставен отворен или дори затворен, но неприбран, някоя от прислужниците можеше да не устои на изкушението да погледне вътре в него. Това беше достатъчна причина тя лично да се заеме с почистването. Така си казваше Ханако. Знаеше, че толкова слугинска задача не влиза в нейните отговорности, нито бе подходяща за човек с нейното положение. В крайна сметка тя беше съпругата на главния телохранител на господаря Генджи, господаря Хиде, и към самата нея трябваше да се отнасят с обръщението „госпожо“. Но човек трудно се разделяше със старите навици. Тя бе дъщеря на земевладелец със скромно потекло от долината под манастира Мушиндо, наследствено владение от шестстотин години на великите владетели на Акаока, служещо като предна врата към провинцията. Загуби родителите си, когато бе деветгодишна. Любезният стар свещеник в манастира, Дзенген, я бе съжалил и уреди да постъпи на служба при господаря Киори, предшественик и дядо на Генджи. Ханако вече беше двайсет и две годишна, нямаше семейство, връзки или зестра и се бе примирила с живота на стара мома, когато самият господар Генджи бе уредил да се омъжи за Хиде, самурай, на когото тя отдавна се възхищаваше.

Остана учудена, че все още можеше да се случват такива неочаквани неща. На двайсет и девет години тя вече беше майка на син с благородно потекло, съпруга на най-доверения приближен на господаря и най-добра приятелка на госпожа Емили, американката, която по странна прищявка на съдбата бе станала в голяма степен член на семейството — нещо немислимо за чужденец. Какъв късмет имаха всички те, че за разлика от обикновените мъже, господарят Генджи виждаше бъдещето. Точно затова човек винаги можеше да се довери на преценката му, макар понякога тя да изглеждаше странна.

Ханако закачи с игла празния ляв ръкав на кимоното, за да не й пречи. Никога не би го направила пред други хора, тъй като смяташе, че това предизвиква прекалено голямо внимание към липсата на лявата й ръка. Независимо че бяха изминали само шест години от битката при манастира, хората вече почтително я наричаха Голямата битка при манастира Мушиндо. Ханако, Хиде, господарят Генджи и госпожа Емили бяха сред малцината оцелели при нападението на шестстотинте воини, и победиха въпреки очевидното превъзходство на врага. Естествено, при преразказването на събитията техните подвизи бяха преувеличавани от хората, които не знаеха нищо, и самата Ханако бе спечелила нежелана слава, защото бе загубила едната си ръка. Затова всяко изтъкване на загубата, дори и неволно, й се струваше като проява на самохвалство.

Свитъците се намираха къде ли не, някои отворени, други — не. Емили, която обикновено бе много подредена жена, бе оставила необичайна бъркотия. Дали някой не я беше повикал внезапно? Ханако направи много добре, че реши лично тя да почисти. Прекалено много свитъци стояха отворени. Само човек като нея, твърдо решен да не вижда нищо, беше в състояние да ги затвори, без да погледне и една буква.

За да отвлече вниманието си, тя се опита да си спомни какво означаваше „Судзуме-но-кумо“ на английски. Точно онзи ден Емили й бе казала. Звучеше много по-странно на английски, отколкото на японски. Така, как ли беше?

Ханако затвори поредния свитък и го постави до предишния току-що затворен свитък. Като запазваше реда, в който бяха оставени свитъците, на Емили щеше да й бъде сравнително лесно да възобнови работата оттам, докъдето бе стигнала, макар свитъците вече да бяха затворени.

А, да, Ханако си спомни. „Облак врабчета“. Тя го произнесе на висок глас с цел да упражнява изговора на думите и да чуе звуците, за да ги запомни по-добре.

— „Облак врабчета“ — рече на глас Ханако и остана доста доволна от себе си. Реши, че бе изговорила английските думи много ясно.

— Какво? — попита Емили и вдигна поглед зад една маса в другия край на стаята. Тя очевидно бе седнала на пода.

— Извинявай — отвърна Ханако. — Не знаех, че си тук. Не те видях на бюрото и затова влязох да почистя. — Тя се поклони и започна да се оттегля.

— Не, не си отивай, Ханако — помоли Емили. — Тъкмо мислех да те потърся. Погледни тук. — Тя посочи малкия, покрит с кожа сандък до себе си с избледняла рисунка най-отгоре.

— О — възкликна Ханако, — отворила си нов сандък със свитъци. Сигурно си много развълнувана.

— Те са много различни от останалите. Дори сандъкът, в който бяха, е различен. Японски ли е?

Ханако погледна към дракона, който се виеше като страховит червен дим покрай сините заснежени планини.

— Не — отвърна тя. — Наподобява китайския стил, но е по-древен, по-варварски. Може би е правен от монголите.

Емили кимна. Тя изглеждаше разтревожена, а може би смутена или малко уморена. Макар Ханако да я познаваше от няколко години и оттогава да бе срещала и други чужденци, все още не можеше да каже какви емоции изразяват лицата им. Чужденците, за разлика от японците, рядко се опитваха да прикриват своите чувства и тази липса на самоконтрол затрудняваше Ханако в тълкуването на техните изражения. Върху лицата им едновременно се появяваха твърде много сигнали, част от които бяха от непоносимо срамен характер. Понякога придружаваше Емили, когато идваше да я посети някой от нейните американски приятели. Морският офицер Робърт Фарингтън или собственикът на ранчо Чарлс Смит. Тогава тя често виждаше на лицата на тези мъже емоции от толкова интимно естество, че се изчервяваше, като ги гледа. По всичко личеше, че Емили не разбира израженията им, защото продължаваше да разговаря с тях, сякаш нямаше нищо нередно, нищо не я обиждаше, ядосваше или притесняваше. Ханако не за първи път се чудеше дали въобще те взаимно се разбират.

Сега очевидно Емили мислеше за други неща, които допринасяха за обърканото изражение на нейното лице, и когато заговори, ставаше въпрос за нещо съвсем различно.

— Знаеш ли нещо за Го, телохранителя на господаря Хиронобу?

— Разбира се — отвърна Ханако, успокоена, че Емили вече се интересуваше не само от свитъците. Те трябваше да се четат само от великия владетел и неговите наследници. Господарят Генджи направи изключение за Емили. Тя имаше право да ги чете. Но не и Ханако. — Той е един от големите герои в нашия род. Без него господарят Хиронобу е щял да умре като дете и никога нямаше да има велики владетели на Акаока.

— Го монгол ли е бил?

— О, не — отвърна Ханако, възмутена от предположението. — Сигурна съм, че не е бил.

— Къде е бил роден?

— Как къде? В Япония.

— Къде в Япония?

Ханако се замисли за момент.

— Не си спомням да се е говорело нещо за неговото детство. Освен, че е могъл да язди кон още преди да проходи. — Тя се усмихна. — Така, разбира се, се казва в приказките. Иначе винаги се говори за него като за телохранител на господаря Хиронобу. Още когато господарят е бил дете, Го е бил негов телохранител и е останал докрай такъв.

— Краят? — повтори Емили. — Какъв е бил краят?

— Умрели са заедно в битка — отвърна Ханако, — задържайки армията на Ходжо, за да може синът на господаря да избяга и да живее, за да отмъсти. — Това също бе прочут епизод от родовата история. — Този син, Данджуро, е станал вторият велик владетел на нашата провинция. Още като бебе той е помогнал за унищожаването на регента Ходжо. — Внезапно я обзе смразяваща мисъл. Преди да успее да се спре, тя попита: — Да не би „Судзуме-но-кумо“ да казва друго нещо?

Емили поклати глава.

— Не, в него пише точно това, което каза и ти.

— Ох — Ханако почувства голямо облекчение. Не бяха рядкост случаите, когато хората начело на рода знаеха нещо различно от онова, което се казваше на нисшестоящите. В род като този, ръководен от ясновидци, нищо чудно да имаше тайни. След като вече бе повдигнала въпроса за свитъците, би било по-добре да си тръгне, преди да е последвал някой друг въпрос. Тя се поклони на своята приятелка.

— Съжалявам, че те обезпокоих, Емили. Ще те оставя на работата ти.

— Нуждая се от помощта ти, Ханако.

Ханако се поколеба:

— Ще се радвам да ти помогна, доколкото мога, стига да не трябва да чета свитъците или да слушам какво има в тях.

— Този не е като другите, които нямаш право да четеш — Емили подаде на Ханако свитъка в ръката си.

Ханако се поклони, но не посегна да го вземе.

— Не мога.

— Това не е „Судзуме-но-кумо“.

Емили бе постигнала голям напредък в разбирането на японския език по време на престоя си тук. Ханако обаче не вярваше напълно, че Емили може да разграничи какво е част от тайната история на рода и какво не е. Щом някой свитък се намираше в един от тези сандъци, как бе възможно да не е част от историята? Да откаже да го вземе сега би било крайно неучтиво. Но ако го приемеше, щеше да означава да наруши едно от основните правила на рода. Трябваше да се опита да избегне обидата, доколкото бе възможно. Тя колебливо пое свитъка. При първото доказателство, че Емили бе сбъркала, незабавно щеше да престане да чете.

Още първият поглед върху надиплените редове, написани на фонетична хирагана, и почти пълното отсъствие на сложните идиограми на канджи й показаха, че Емили имаше право. Никой не би писал историята на рода в толкова неофициален стил. Но щом прочете първия ред, споменаването на господаря Нарихира и добре познатото погрешно пророчество за розите я накараха да спре.

— Не мога, Емили.

— Това прилича на нещо като дневник — отвърна Емили. — Слухове, а не история.

— Каквото и да е, в него се говори за велики владетели и пророчества — каза Ханако. — Не би било редно да продължавам.

Емили се усмихна.

— Да не би тук никой да не обелва дума за ясновидство? Да не би никой никога да не шушука по повод на господаря Генджи?

Ханако също се усмихна. Разбира се, тя имаше право. В рода Окумичи пророчествата, мислите и действията на господаря непрекъснато бяха предмет на разговори, спорове и предположения. Това не биваше да се случва. Но какво можеше да се направи срещу човешката природа? Ханако продължи да чете. В края на първия параграф тя не успя да сдържи смеха си.

— Да — каза Емили. — Аз също се засмях. Бих го превела така: „Когато небесата са поверили на мъжа управлението на света, боговете със сигурност са проявили особено зловредно чувство за хумор.“

— Да, струва ми се, че преводът е правилен.

— Писала го е жена — отсече Емили.

— Без никакво съмнение — отвърна Ханако. — Ръкописът, стилът, смисълът, всичко принадлежи на жена. — Тя продължи да чете още малко и се усмихна, вече успокоена, че не чете някой забранен текст. — Тя разказва за някаква очевидно забранена и трагична любов.

— Но се намира между другите свитъци.

— Чудя се как е попаднал там?

— Ще бъда напълно коректна, ако кажа, че той не е попаднал — Емили отвори капака на сандъка с червения дракон и сините планини. — Всичките са написани в същия стил.

— Тогава сандъкът по погрешка е сложен сред другите.

— Съмнявам се — каза Емили. Тя отмести слоя грубо платно и показа фина коприна със сложна бродерия на цветни рози на фона на вълнисти бели облаци и яркосиньо небе. — Това не са ли рози от сорта, който във вашия род се нарича „Американска прелест“?

— Да, очевидно са като тях — отвърна Ханако, чувствайки се за пореден път неловко. — Мисля, че са като тях, тъй като и в свитъка са наречени така.

— Господарят Нарихира е бил първият, който ги е засадил — отбеляза Емили.

— Да.

— В осемнайсетата година от управлението на императора Огимачи^[1] — допълни Ханако.

— Това коя година по западния календар е била?

Ханако бързо пресметна:

— Мисля, че 1575.

Емили кимна.

— Така помислих и аз, но реших, че съм сгрешила. Чужденец лесно би се объркал в последователността от императори в японския календар — тя се вгледа в рисунката върху сандъка. — Отне ми две седмици да го прочета. Приключих вчера. Оттогава не мисля за нищо друго — сякаш искаше да каже още нещо, но замълча.

Накрая Ханако попита:

— Защо мислиш, че си сгрешила в определянето на датата?

— Заради розите в разказа — поясни Емили — и тази тъкан.

— И? — Ханако не разбираше притеснението на Емили. Най-разпространеният символ на рода беше врабчето, спускащо се като стрела в четирите посоки. То бе изобразено върху бойните знамена на рода Окумичи. Тези рози бяха почти също толкова често изобразявани като символ на рода. Можеше да се видят върху знамена, кимона, брони, остриета и дръжки на мечове. Нямаше нищо странно в появата им в писанията за рода или върху парче коприна като това, използвано за увиване на свитъците.

— Розите са били засадени през 1575 година — продължи Емили, — така че не би било възможно някой, който е писал преди тази година, да говори за тях.

— Така е — потвърди Ханако.

— Те обаче неколкократно се появяват в тези свитъци — продължи Емили, — чийто автор твърди, че ги е писал през четвъртата година от управлението на император Ханадзоно^[2].

Ханако бързо си преговори хронологията на императорите:

— Не е възможно. Четвъртата година от управлението на Ханадзоно е 1311 по християнския календар.

— Трябва да отида до замъка „Облак врабчета“ — реши Емили.

Ханако се ужаси. Как би могла Емили дори да помисли подобно нещо? Замъкът се намираше на триста мили разстояние. Пътят до него минаваше през област, пълна с настроени срещу чужденците яростни самураи, най-главните сред които бяха така наречените Мъже на честта. Напоследък атаките срещу чужденци бяха зачестили, но досега нямаше случаи на нападения над жени. На този етап нещата не изглеждаха твърде зле, но Емили беше изтъкнат гост на господаря Генджи, а той беше начело в списъка с вътрешните врагове на Мъжете на честта.

— Какво налага това пътуване?

Емили се вгледа право в очите на Ханако и каза:

— Ние сме приятелки. Ние сме истински приятелки.

— Да — повтори Ханако. — Ние сме истински приятелки.

Емили продължи да я гледа в очите още известно време, след което се обърна към сандъка и започна да вади свитъците. След като изпразни сандъка, тя извади копринения плат и го разви. Ханако видя, че това беше кимоно.

— Забелязваш ли нещо? — попита Емили.

— Кройката е модерна — забеляза Ханако. Това беше доста странно, ако свитъците наистина бяха толкова стари, колкото изглеждаха. Освен, разбира се, ако не са били увити в него едва напоследък.

Емили го наложи върху тялото си.

— Нещо друго?

— Много е претенциозно — отбеляза Ханако. — Вероятно е носено само при специален случай. Някое празненство, фестивал или нещо подобно.

— Или сватба? — добави Емили.

— Да, за сватба би било подходящо. Но не и за гост на сватба. Твърде е разкошно. Само булката би могла да се облече така — тя се вгледа в пищната бродерия от рози. Булката трябва да е била много красива, иначе кимоното щеше да привлече цялото внимание на околните. — Необходимо е било специално оби^[3].

Емили отново извади нещо от сандъка.

— Като това? — тя извади церемониален пояс, също толкова претенциозен, както и кимоното, в допълващи се цветове, богато избродиран със златни и сребърни конци.

— Да — отвърна Ханако, — това е идеално. — Какво правеха сватбено кимоно и пояс в сандък с древни свитъци? Усети как се смразява.

— Този сандък е изпратен до мен — каза Емили. Гласът й бе толкова слаб, сякаш говореше против волята си.

Ханако не разбираше нейното притеснение. Всички знаеха, че господарят Генджи бе поискал Емили да направи английски превод на тайната история. Бе заповядал да й се предоставят всички свитъци. Естествено бе, ако се намери сандък като този, да бъде изпратен на Емили, както ставаше с всички подобни сандъци, откривани през годините, откакто тя бе започнала своята работа. Трийсет поколения от рода Окумичи бяха чели свитъците. За такъв интервал от време и читатели нищо чудно някои свитъци да са били случайно преместени. „Облак врабчета“ бе доста голям замък с тайни помещения и коридори. Имаше много места, където разни неща биха могли да бъдат скрити и забравени. Тъй като само господарят или посочен от него човек можеха да виждат свитъците, който и да ги бе намерил, не би посмял да чете и да разбере, че те са част от историята. (Някои господари не бяха взимали на сериозно нито историята, нито забраната — затова имаше случаи, в които много външни лица бяха получили достъп — любовници, другари по чаша, гейши и монаси. По този начин част от историята е ставала обществено достояние или, по-точно, обект на повсеместно клюкарстване.) В това, че на Емили бе доставен сандък, нямаше нищо тайнствено. Все пак тя изглеждаше доста смутена.

— Бил е намерен и ти е изпратен, защото господарят Генджи нареди така — каза Ханако.

— Не — промълви Емили. — Нямах предвид това. Невъзможно е; богохулство е дори човек да си го помисли… — Емили се отпусна тежко на пода с кимоното и пояса в скута. — Трябва да отида до замъка. Това е единственият начин да го опровергая. Трябва да го направя. Трябва.

— Да опровергаеш какво? — попита Ханако.

— Че този сандък е оставен за мен — каза Емили.

1311 година, Високата кула на замъка „Облак врабчета“

Госпожа Шидзука се усмихна на Аяме, главната си придворна, и се зачуди защо млади жени като тях, все още почти деца, трябваше да носят толкова тежки титли като „госпожа“ и „главна придворна“. Шидзука бе на деветнайсет години и нямаше да порасне повече. Аяме бе само на седемнайсет, макар че сериозният й вид я правеше да изглежда по-зряла.

— Моля ви, отново да помислите, господарке — призова я Аяме. Тя седна върху прилежно сгънатите си крака, както повеляваше етикетът. Изглеждаше много крехка въпреки ризницата, грубо подстриганата коса и дългата нагината, която носеше отстрани. — Разузнах лично позициите на врага и това, което видях, отговаря точно на думите на Фуми: постовете са лошо разположени, линиите са пропукани, а половината от войската е замаяна от саке. Ако отвлека вниманието им, вие лесно може да отидете на безопасно място.

— Не мога — отвърна Шидзука. Ръката й, както се случваше често напоследък, се намираше върху издутия корем. Надиплените дрехи прикриваха състоянието й от случайни погледи, а лицето й, слабо както винаги, допринасяше за скриване на истината.

— Моментът няма да настъпи преди месец и половина — отбеляза Аяме, — а и бебето явно не бърза да излезе по-рано. Нещата ще започнат да се оправят, щом напуснете обсадата. Господарят Чиаки вече трябва да е получил известието и сигурно е на път с много от нашите самураи. Вероятно ще го срещнете още преди да сте стигнали до носа.

— Не това е причината — рече Шидзука. — Моето място е тук.

Аяме се приведе напред, постави двете си ръце на пода пред себе си и се поклони ниско.

— Моля ви да ми простите, госпожо Шидзука, че ще трябва да говоря прекалено открито.

— Няма такова нещо между нас, Аяме. Ти винаги можеш свободно да казваш пред мен онова, което мислиш.

— Надявам, че ще продължите да мислите така. Хората казват, че вие не виждате бъдещето и не разговаряте с духове, а всичко е плод на вашите фантазии. Чист късмет е, казват те, че познавате бъдещето. От деня, когато постъпих на служба при вас, никога не съм се съмнявала в дарбата ви. Знам, че каквото и да казвате, имате причина да го казвате. Притежавате мъдрост, която не съответства на вашите години и житейски опит. Не е важно дали знаете какво ще стане или не. Но, госпожо, ако не напуснете двореца тази нощ, вие ще умрете тук.

Шидзука постави ръце на пода и на свой ред се поклони ниско.

— Ти винаги си била вярна и непоколебима и също толкова смела като легендарните самураи. За всичко това ти благодаря. Сега трябва да бъдеш още по-смела. Ти ще оцелееш през тази нощ, Аяме, и през най-тъмните часове на утринта и ще живееш още много години. Това е твоето бъдеще и с времето ще осъзнаеш, че съм го видяла точно. Ще се омъжиш за почтен и достоен мъж, ще имаш много радости, но ще носиш и малко тъга. Ще имаш пет деца. Най-голямото ще се ожени за наследника на господаря Хиронобу, който нося вътре в мен, и ще управлява провинцията като велик владетел.

— Господарке! — възкликна шокирана Аяме. Предателство бе дори самата мисъл, че нечие друго отроче, а не синът на Хиронобу ще го наследи. Дори най-малкото съмнение за подобни мисли бе причинявало много смърт сред хората от свитата в много родове. А тук самата съпруга на господаря го казваше.

— Името на дъщеря ми е Сен. Ти ще наречеш сина си… — Шидзука млъкна. Нека Аяме сама да реши, макар че в целостта на времето тя вече бе решила да го нарече Данджуро. Онези, чието минало бе разделено от бъдещето, не виждаха нещата по този начин. Да произнесе името сега, щеше да означава да й отнеме радостта, която щеше да изпита в бъдеще. — … ще му дадеш благородно име, каквото заслужава. От името на господаря Хиронобу аз го приемам в този момент в нашия род. От мига на раждането си той ще бъде истински Окумичи.

— Госпожо Шидзука, ако това, което казвате, е истина и вие сте в състояние да видите какво ще се случи, тогава използвайте виденията си, за да се спасите. Ще бъде грях безпричинно да се разделите с живота.

— Отиди до прозореца и погледни на изток — каза Шидзука.

Аяме се подчини след мимолетно колебание.

— Какво виждаш?

— Вълни, госпожо, които се разбиват в брега.

— Успокой водата — каза Шидзука.

— Госпожо?

— Спри вълните, Аяме. Успокой океана.

— Не мога.

— Отиди до западния прозорец. Погледни колкото можеш по-далеч. Какво има там?

— Ясно нощно небе — отвърна Аяме, — ярка луна, а в далечината върхът на планината Тоса.

— Донеси ми Тоса.

Аяме се взря в Шидзука. Дали тя не се побъркваше от страх и скръб? Челото й се набразди от дълбока тревога.

— Госпожо, дори и най-великият магьосник не може да премести планина.

— Ти виждаш вълните, но не можеш да ги спреш. Виждаш планината, но не можеш да я преместиш. По същия начин аз мога да видя това, което ще се случи, но не мога да го отклоня, нито да го променя по никакъв начин. — Шидзука се усмихна.

— Ти ще живееш през тази нощ, както и аз. На сутринта ти ще си жива, но не и аз. Говоря за това, както за вълните, които се разбиват на пяна в скалите, и за върха на планината Тоса, огрян от лунната светлина. Това е описание на света, а не нещо, което може да се промени.

— Ако човек знае, той може да реагира. В противен случай каква е ползата от тази дарба?

Никога няма да узнаеш, помисли си Шидзука, нито пък Данджуро щеше да узнае. Но Сен щеше да разбере. Тя усети под ръката си как дъщеря й помръдна.

— Свитъците поставени ли са където помолих? — попита Шидзука.

— Да, госпожо, и както наредихте, мястото по никакъв начин не е отбелязано, няма никаква карта.

— Не си убедителна, Аяме.

— Внимавах никой да не ме види — каза тя, — но тъй като мястото е далече извън нашите стени, врагът може да го открие, дори да се изтегли, без да нападне замъка.

— Няма да го намерят — рече Шидзука.

— Има още един проблем — продължи Аяме. — Ако замъкът падне в ръцете на врага…

Щеше да падне, и то само след няколко часа.

— … и никой от нас не се върне…

Никой от тези, които сега бяха живи, нямаше да се върне. Данджуро и Сен щяха да възстановят замъка през дванайсетата година от управлението на император Го-Мураками^[4]. По това време Аяме и Чиаки щяха да са мъртви.

— … как ще бъдат намерени свитъците?

— Ще бъдат намерени — отвърна Шидзука, — когато му дойде времето, и по начин, подхождащ за тяхната цел. — Долови, че Аяме искаше да я попита за целта, но не го направи. Така беше по-добре. Шидзука й имаше доверие и щеше да й отговори, каквото и да я беше попитала, но тя нямаше да разбере отговора.

Аяме се поклони и взе оръжието си.

— С ваше разрешение ще се върна на моя пост, госпожо.

— Лека нощ, Аяме.

Посетителят на Шидзука щеше да пристигне след половин час. Тя затвори очи и се опита да не мисли за нищо. Липсата на мисли беше много успокоителна.

1860 година, Високата кула

Макар да знаеше, че е сантиментално и глупаво, господарят Киори бе наредил да донесат деликатеси за прощалната вечеря с госпожа Шидзука. Той не бе докоснал храната. Нито пък тя, но тя никога нищо не докосваше. Храната бе поставена пред нея, както се поставяха даровете пред олтара на предците. В определен смисъл това бе доста подходящо, тъй като Шидзука беше прамайка. Но, от друга страна, бе доста неуместно, тъй като образът, който се появяваше като Шидзука, бе по-скоро само плод на болното му въображение.

— Мълчалив сте — отбеляза Шидзука, — защото си мислите, че аз сигурно не мога да бъда това, което твърдя, че съм. Трябва да съм халюцинация или отмъстителен дух. Тъй като не вярвате в привидения, клоните към заключението, че аз съм, както винаги съм била, плод на обземащата ви лудост. Чувствате обаче, че все още не сте толкова умопобъркан, че да бъдете принуден да разговаряте със собствените си фантазии. В същото време вече сте прекарали много години в разговори с мен, така че какво пречи да го направите отново още една последна нощ, тази нощ, независимо дали съм реалност или не? Не би било по-различно, отколкото просто да мислите на висок глас, нали? Понеже никога повече няма да се срещнем, имате за последен път възможност да ме третирате като плод на вашето въображение, каквото съм всъщност. Не можете да го постигнете обаче, като водите разговор с мен. Каква дилема, господарю мой.

— Искаш да ме накараш да повярвам, че се каниш да напуснеш ума ми — каза Киори, — но не можеш да ме измамиш толкова лесно. Халюцинацията обикновено съдържа мисли от ума, от който идва.

Шидзука се усмихна.

— Защо, господарю, разговаряхте с мен?

Киори се шляпна по бедрото разгневен. Той не бе обигран мислител и не можеше да се надява да й съперничи в изкуството да води спор. Дори мисълта, че това беше самият той, бе доста смущаваща.

— По навик, нищо повече. Както ти каза — или по-точно, както аз казах — не е по-различно от това да мисля на висок глас.

Шидзука се поклони церемониално, ръцете й описаха триъгълник на пода пред нея, а главата й бавно се наведе, за да ги докосне.

— Тъй като аз всъщност съм вие, не мога да направя нищо друго, освен да се съглася — каза Шидзука. За миг лицето й стана сериозно, но тя не успя да сдържи усмивката си за дълго. Когато достигна най-ниската точка на своя поклон, започна да се усмихва и след като вдигна глава, прикри уста с ръкава на кимоното. — Моля ви, не ме гледайте така ядосано. Помнете, аз всъщност съм вие.

— Иска ми се да престанеш да го повтаряш — Киори все повече се вбесяваше, макар да осъзнаваше, че изглежда много глупаво, тъй като, както тя отбеляза, тя беше той и затова трябваше да се сърди само на себе си за всичко, което тя правеше или казваше, понеже това бяха неговите собствени думи и дела. О, кому бяха необходими всички тези мъчителни душевни упражнения? Нека за последен път да разговарят заедно, както винаги правеха лудият човек и неговата халюцинация.

— Каза, че ще си тръгнеш тази нощ и никога няма да се върнеш. Наистина ли? — попита Киори.

— Лъгала ли съм ви някога, господарю?

— Не, не си.

— Не е ли наистина забележително? В продължение на шейсет и четири години вие никога не се самоизлъгахте, говорейки чрез мен. Малцина мъже могат да се похвалят с подобно нещо. О, извинете. Вие не можете да твърдите и това, понеже аз съм го казала. Но почакайте, вие и аз сме един и същи човек, следователно вие можете и трябва да го направите.

— Моля — Киори се поклони ниско. — Да кажем, че нашето явление е призрачно. Така е много по-лесно.

— Ще се съглася, но с едно малко уточнение.

— Добре — отвърна направо Киори, изгаряйки от нетърпение да сложи край на своята главоблъсканица. Когато обаче улови погледа й, той незабавно съжали, че бе дал съгласието си, преди да чуе нейното предложение.

— Нека да уточним, че духът сте вие, господарю Киори.

— Това е възмутително.

— Така ли? — Доброто настроение бе напуснало Шидзука. — Изучавали сте класическите произведения на Конфуций, Буда и Дао. Но от петдесет години вие наблюдавате нашата връзка само от една страна. Пренебрегнахте съня на Чуанцзъ, сутрата^[5] „Украшение на цвете“ и великия урок на Конфуций.

— Чуанцзъ има много сънища — отвърна Киори, — сутрата „Украшение на цвете“ съдържа седемстотин хиляди идиограми, а Конфуций има повече от един урок. Ще е от полза, ако бъдеш малко по-конкретна.

— Не бива да стигате по-далече, отколкото позволява всеки отделен пример.

Киори изчака тя да продължи. Шидзука се взря в него мълчаливо. Това продължи доста време, тя все така го гледаше.

Киори беше велик владетел на провинцията. Никой никога не се бе осмелявал да задържа погледа си върху него, така че той не бе свикнал на подобно изпитание. Киори проговори пръв.

— Чуанцзъ е сънувал, че е пеперуда. Когато се е събудил, вече не е бил сигурен дали е човек, който е сънувал, че е пеперуда, или е пеперуда, която сънува, че е човек. — Дали тя не се усмихна от задоволство, че го бе победила? Усмивката, ако я имаше, бе толкова незабележима, че може би съществуваше само в неговото въображение. Какви бяха тези мисли? Разбира се, че усмивката й беше имагинерна. Всичко бе имагинерно.

Тя се поклони и попита:

— А сутрата „Украшение на цвете“?

Той не беше много прилежен ученик като млад, а тази сутра бе изключително дълга и объркана. Но един образ завинаги се бе запечатал в съзнанието му, защото бе едновременно изискан и непонятен.

— Сутрата казва, че мрежата на Индра^[6] е съставена от безкрайно много огледала, всяко от които отразява останалите и всяко отразява цялостната реалност, която сама по себе си е безгранична в пространството, безгранична във времето и безкрайно променлива.

Шидзука плесна с ръце одобрително.

— Много добре, господарю Киори. Очевидно не сте спали през цялото време с отворени очи, докато преподобният монах Койке е напредвал с уроците.

— Не, невинаги. — Койке, този досаден стар педант. Не се бе сещал за него от години.

— Кажете ми за Конфуций и за първи път в живота си ще отговорите правилно на три последователни ученически въпроса. Какво постижение би било това.

И наистина щеше да е така. Колкото и сръчен да бе в боя с меч, тояга или голи ръце, така и не бе овладял напълно калиграфията, наизустяването и поетичната композиция. Овладял? В действителност той никога не бе преминавал границата на жалкото несъвършенство. Мисли усърдно. Кой беше великият урок на Конфуций? Киори осъзна безумието на своите усилия. Той беше тук и се напрягаше до краен предел, за да направи впечатление на някой, който дори не присъстваше. Не, приеми го като въпрос на самодисциплина. Той беше самурай. Трябваше да успее да превърне мисълта си в острие на меч и да разсече цялото това объркване.

Великият урок на Конфуций. Какво ли имаше предвид тя?

Да уважаваш по-възрастните?

Да следваш пътя на дедите?

Да бъдеш покорен син на баща си и примерен баща за сина си?

Да подражаваш на достойните хора и да отбягваш компанията на лекомислените?

Да критикуваш себе си, а не другите?

Той спря. Подобно разхвърляно мислене нямаше да помогне. Мисли ясно. Бъди като остър меч. Разсечи объркването.

Шидзука бе споменала Конфуций като един от тримата. Какво бе общото между неговото учение, съня за пеперудата на Чуанцзъ и безкрайността от огледала на Индра? Между крайно прагматичното, от една страна, и крайно теоретичното и нереалното, от друга?

— Конфуций не се е интересувал от сънища — каза Киори, — нито от космични загадки, а само от реалното поведение на хората и е създал напътствия за хармонично и благотворно поведение.

— Следователно?

Тогава — какво? Бе на път да се признае за победен, когато отговорът внезапно се избистри. Възможностите са безкрайни (огледалата на Индра), въображението може да превърне отговора на всеки въпрос в още един въпрос (пеперудата на Чуанцзъ), а от човешките същества зависи да не увеличават въпросите, а да ги сведат до лесно управляем брой (схемата на Конфуций за реалността родител — дете). Как да намери най-подходящите думи за тази мисъл? Шидзука се готвеше да заговори, без съмнение да отговори сама на своя въпрос.

Не трябваше да й се позволява!

Бързо отвърна:

— Следователно най-реално е това, което ние избираме да възприемаме за реално.

Усмивката й веднага помрачи неговия триумф.

— Подмами ме да кажа това, което искаше да чуеш.

— Вие просто стигнахте до очевидното заключение — отвърна Шидзука. — Няма никакво подмамване.

— Казах го — отстъпи Киори, — но не го вярвам. Ако срещу мен се насочи меч и аз не направя нищо, за да го блокирам или да го избегна, той ще ме посече, независимо дали избирам да мисля, че той е реален, или не.

— Ударете ме с вашия меч, господарю Киори.

Как успяваше винаги да каже това, което най-много го ядосваше?

— Не мога.

— Защо?

— Знаеш защо. Защото ти в действителност не си тук. Мечът ще мине през теб, тъй като ти си въздух.

— Защото аз не съм тук?

— Да.

— Това не е ли отново само една възможност, господарю мой?

— Разбира се, има и втора. Че аз не съм тук. — В момента, в който го каза, осъзна, че тя отново го беше надхитрила.

Шидзука се поклони в знак на съгласие.

— И следвайки логиката на пеперудите и огледалата, не можем да кажем със сигурност кое е по-вероятно и дали всъщност една възможност изключва друга. Може би аз съм вашият призрак, а вие сте моят.

1311 година, Високата кула

— Възможността аз да не съм тук е точно това — каза господарят Киори. — Само една възможност. Можем да кажем всичко, тъй като думите не са нищо повече от ненадеждни средства, но аз знам, че аз съм тук, а ти не си. Никакви приказки за пеперуди и огледала не могат да опровергаят този факт.

Шидзука видя как той се пресегна за нещо пред себе си. От начина, по който вдигна ръце, разбра, че беше чаша за чай. Нищо, което беше реално за Киори, не беше реално за нея, освен самия Киори, и то само като образ от дим, през който се виждаха стените на стаята. Разположението на стаята бе еднакво и за двамата, но не и мебелировката. Киори редовно се разхождаше през паравани, поставки за цветя и хора, които не съществуваха в неговото време. Шидзука си даваше сметка, че вероятно и тя се държеше по същия странен начин в неговите очи.

Радваше се, че все още не бе опитал от супата. Тя бе отровена с жлъчка на риба балон, приготвена като фугу, сложена там от неговия син Шигеру. Шигеру беше душевноболен и опасен, но не жесток. Дозата на отровата щеше бавно да вцепени Киори, преди да последва пълна парализа и смърт. Почти нямаше да усети болка.

Киори остави чашата и каза:

— Освен това, дори да съм призрак, без да го зная, как е възможно да ти се явявам? Ти си умряла петстотин години преди аз да се родя.

— Изказвам възможности — отвърна Шидзука. — Никога не съм твърдяла, че имам обяснения за тях.

— Елементарната логика сочи, че ако тук има някакъв дух, това си ти.

Киори се изправи и се приближи до западния прозорец. Светлината в стаята ярко контрастираше с тъмнината на нощта отвън. Положението на луната от другата страна на Киори правеше горната част от тялото му трудно различима. Тя въобще не виждаше лицето му.

— За вас е по-лесно да мислите така — отвърна Шидзука.

— Трябва да наблегнем на логиката, а не на простотата — каза Киори. — Времето минава и не се връща. Миналото предхожда бъдещето. Както при водопада, водата винаги се движи в едната посока.

— Така е за повечето хора — отбеляза Шидзука.

— Няма полза да спорим по този въпрос. Никога няма да бъдем на едно мнение. — Той се отдалечи от прозореца и на фона на стената зад него тя отново виждаше лицето му. Киори изглеждаше по-скоро разтревожен, отколкото ядосан. — Вече и без това няма значение. Халюцинация или дух, аз научавах чрез теб за предстоящите събития. Никога не съм имал самостоятелни видения. Узнавах бъдещето, защото ти ми казваше. Щом тебе няма да те има, аз няма да мога да пророкувам повече.

— Това тревожи ли ви, господарю?

— Не. Аз съм предсказал много неща, повече от всеки друг Окумичи преди мен. Вече имам предостатъчен дял в „Судзуме-но-кумо“.

— Тогава…?

— Досега внукът ми не е имал нито едно видение — продължи Киори. — Аз му казах, че през целия си живот той ще има само три, както ти ми каза. Като сънища ли ще дойдат при него?

Въпросът, който действително вълнуваше Киори, не убягна на Шидзука. Той се интересуваше дали тя щеше да се яви на Генджи. Заради честите и непредсказуеми появи на Шидзука неговият собствен живот беше доста странен и той горещо се надяваше същата съдба да не сполети и Генджи. Тя загрижено се вгледа в лицето му. Макар да бе замъглено и прозрачно, нематериално и недосегаемо, то не прикриваше голямата тревога на Киори и това дълбоко трогна Шидзука. Нямаше причина тя да утежнява последните минути от живота му с въпроси, по които и двамата бяха безсилни да сторят каквото и да било.

За Киори животът течеше само в една посока, както каза самият той — като водите на поток, които падат от ръба на стръмна скала. За Шидзука обаче не бе същото. Тя беше умряла петстотин години преди той да се роди и щеше да умре преди изгрев-слънце. А сега беше тук, жива, за да го придружава в самия край на неговия живот.

— Вие сте първият Окумичи, на когото съм се явявала — тя за първи път го излъга през всичките години, прекарани заедно, — и единственият, комуто се явявам въобще — което беше втората лъжа. Тя обаче отговори правилно на премълчания въпрос. Нямаше да се явява на Генджи.

Киори въздъхна дълбоко и се поклони.

— Благодаря, че ми го каза, госпожо Шидзука. Сякаш от плещите ми падна голям товар. Аз съумях да се държа като нормален човек, но само защото съм самурай от старото и старомодно поколение, способен да прикрива това, което е, и да показва това, което трябва да бъде, независимо от очевидното. Генджи няма нито способностите, нито обучението да се държи така. Той проучва, задава въпроси, мисли за самия себе си — пороци, които без съмнение са резултат от прекомерното изучаване на външния свят — независимо какво казва традицията. Ако ти му се явиш, той ще се изгуби в тази безкрайна спирала от съмнения, които неминуемо поражда твоето присъствие.

Шидзука също се поклони в отговор на поклона му.

— Сега ви казвам, господарю Киори, че няма от какво да се страхувате. Генджи ще изживее необичайно пълноценен живот с яснота на мисълта и непоколебима цел. Той ще бъде истински самурай, с меч в ръка ще води рода в битки, както са правели неговите предци, и ще постига победи, за които ще говорят дори още неродените поколения. Той ще бъде обичан от жени с несравнима красота и голяма смелост. Неговите потомци също ще бъдат герои. Успокой сърцето си, господарю, твоят род ще продължи да съществува дори отвъд най-далечните ми видения.

Киори падна на колене. Раменете му се разтресоха, дъхът му бе накъсан от конвулсии, той се разрида и сълзите му закапаха върху рогозката пред него подобно на внезапна буря. Честта на неговите наследници бе по-важна от неговата собствена. Знанието, че неговият род щеше да продължи, бе по-важно от живота на непосредствените му потомци. Шидзука му каза това, което най-много искаше да чуе.

— Госпожо?

Гласът на Аяме долетя от външната страна на вратата. Шидзука тихо се отдалечи от плачещия Киори и напусна стаята.

— Да?

Аяме успя да хвърли поглед в стаята, преди да се затвори вратата. Бе чула господарката й да разговоря с някого. Вътре нямаше никой.

Аяме заговори:

— Врагът започна да се придвижва към замъка в боен ред. Нощна атака. Трябва да е дело на Го. Винаги е бил нетърпелив. След няколко минути ще стигнат портите и външните стени. Ние сме твърде малко, за да ги спрем. Кенджи и самураите ще устроят клопки и засади в градините и по коридорите. Ние с другите жени ще ги посрещнем в основата на кулата. Ще ги накараме да проливат кръв на всяко стъпало. Но сме малко. Накрая ще стигнат до тази стая. — Погледът й се отмести от лицето на Шидзука към корема й, след това умоляващо се впери в очите й. — Твърдите, че детето ще оцелее.

— Да, тя ще оцелее.

— Госпожо, какво трябва да направим, за да й помогнем?

— Да бъдеш смела, Аяме, каквато си била винаги, да направиш това, което каза, и да проливаш кръвта на предателите. Вярвай, че онова, което ти казах, ще се случи. Това е всичко.

— Имахте ли „посетител“, госпожо?

Шидзука се усмихна.

— Мислех, че не вярваш в посетителите.

Сълзи проблеснаха в очите на Аяме и се търколиха, блещукайки по детските й скули.

— Вярвам във всеки, който ще ви спаси, госпожо.

— Ти беше истинска и любяща приятелка, Аяме. След като си отида, помни ме и когато дъщеря ми порасне достатъчно, разкажи й всичко. Ще го направиш ли?

— Да — мъката задушаваше Аяме. Тя сведе глава, неспособна да проговори.

Шидзука се върна в стаята, където я чакаше господарят Киори. Той бе възвърнал хладнокръвието си и сега държеше нещо до устните си. От разстоянието между ръцете му Шидзука разбра, че това беше купа за супа. Отровната супа.

Отвън в нощта хиляди гласове нададоха бойни викове, които нахлуха в стаята.

Миналото и бъдещето щяха да се срещнат в смъртта.

1867 година, дворецът на владетеля Саемон

— На срещата тази сутрин се случи нещо много странно — отбеляза владетелят Саемон пред своя управител на двора. — Владетелят Генджи предложи приемането на нов закон.

— Още един? — попита управителят. — Очевидно е прихванал от законодателната болест на чужденците. Те искат да имат много закони, защото нямат ръководни принципи. В стремежа си толкова много да прилича на тях той се отклони от пътищата на нашите почитани предшественици.

— Без съмнение си прав. Между другото законът, който той предложи, беше доста интересен.

— Нима?

— Генджи иска да бъдат отменени правилата, които държат в подчинение най-низшата прослойка. Освен това иска със закон да бъде забранена употребата на термина „ета“.

— Какво? — лицето на управителя потъмня от прилива на кръв в лицето.

— Да, и той да бъде заменен с термина „буракумин“. Селски хора. Доста старомодно, нали?

— Господарю, нима го е предложил пред събранието на владетелите?

— Да — отвърна владетелят Саемон, припомняйки си със задоволство учудването, изписано върху всички лица, с изключение на неговото собствено, и то само благодарение на дълбоко вкоренения си навик да запазва изражение на условно съгласие.

— Никой ли не се възпротиви?

— Владетелите Гайхо, Мацудайра, Фукуи и още някои други излязоха. Владетелят Генджи си осигури нови врагове, освен че запази съществуващите.

— Какво ли го е тласнало към подобна глупост? Да не би най-сетне да полудява?

— Той отбеляза, и при това доста убедително, че западните държави и особено най-могъщата, Англия, никога няма да приемат Япония като равнопоставена, докато в нея има закони против най-низшата класа. Това нарушава нещо, което те наричат „права“. Англичаните не уважават индийците по същата причина, независимо от тяхната богата и древна култура.

Управителят изглеждаше разтревожен.

— Надявам се, че не го подкрепяте.

— Разбира се, че не. В качеството си на посредник аз не мога да взимам ничия страна. Просто отбелязах необходимостта внимателно да се проучат мотивите на чужденците, включително и на англичаните.

— Много мъдро от ваша страна, господарю.

— Проучи ли въпроса, както ти наредих?

— Да, господарю. Очевидно преди около пет години владетелят Генджи е завел група самураи в провинция Хино. Няма свидетели на реално нападение. След като владетелят Генджи се е оттеглил, обаче е открито едно отдалечено село, което е било изгорено до основи, а жителите му — изклани. Може да се направи логичният извод. Има и едно любопитно съвпадение, което може да ви се стори забавно. Това е било село на ета.

— Наистина е любопитно — призна владетелят Саемон. Генджи предлагаше закони в полза на същите тези хора, които най-безмилостно е изклал неотдавна. Нямаше логика. Между двата факта обаче трябваше да съществува някаква връзка.

— Намери и разпитай оцелелите. Тук има някакъв отговор, толкова добре скрит, че не можем да разглеждаме въпроса без повече информация.

— Няма оцелели, господарю Саемон. Всичко е било опожарено. Открити са били сто и девет тела за извършване на погребална церемония. Точно толкова хора са живели в селото.

— Имало е погребална церемония?

— Да, господарю.

— За… — Саемон спря и се усмихна сам на себе си, използвайки предложената от Генджи дума, за да довърши изречението си. — Имало е погребална церемония за буракумини.

— Да, господарю.

— Следователно някой си е направил труда да се рови в пепелта и отломките, за да намери изгорените трупове на хората от най-низшата прослойка. Кой би направил подобно нещо? Само онзи, когото го е било грижа. Често пъти тези хора знаят неща, неизвестни за другите. Намери ги и ги разпитай.

— Да, господарю.

— Почакай. Още нещо. От пристанищната полиция ми докладваха, че вчера сутринта корабът на владетеля Генджи, параходът „Нос Мурото“, е отплавал на юг към провинция Акаока. Неговата чуждестранна приятелка, американката, е била на борда, придружавана от госпожа Ханако, господин Таро и група самураи. Заедно с тях на борда е качен странен старинен сандък, съдържащ неясно какво. Разбери защо отиват в Акаока и какво толкова ценно носят в сандъка. Може би Генджи планира нещо опасно в Йедо и затова иска да отведе чужденката на сигурно място.

— Може би възнамерява да оглави въстание на буракумините — предположи управителят.

Владетелят Саемон се намръщи.

— Шегата е неуместна.

— Така е, господарю — управителят се поклони. — Веднага се заемам със задачите.

След като управителят излезе, владетелят Саемон си припомни забележката му и избухна в шумен смях. Въстание на буракумините. Ако някой можеше да замисли подобно смехотворно нещо, то това беше именно Генджи. Как род, воден от такива глупаци, е просъществувал толкова дълго на земята? Вероятно те наистина можеха да виждат в бъдещето. Само това би обяснило нещата. Единствено такова огромно предимство е в състояние да компенсира винаги погрешните им политически преценки.

Владетелят Саемон отново се изсмя.

Пророческо видение. Също толкова забавна измишльотина, както и въстание на низшата прослойка.

Параходът „Нос Мурото“, потеглил от южния бряг на остров Шикоку

Емили, Ханако и Таро стояха до десния парапет, докато корабът заобикаляше носа. Ниските крайбрежни хълмове се спускаха плавно в залива и отвъд водата се разкриваше гледката на седеметажния замък „Облак врабчета“, кацнал над залесените скали.

Емили бе останала горчиво разочарована, когато за първи път го бе видяла малко след пристигането си в Япония през 1861 година. Той изглеждаше толкова крехък и претенциозно елегантен. Тогава тя си мислеше, че един замък трябва да изглежда като масивните каменни крепости в Европа, така както един благородник трябва да бъде рицар като Уилфред от „Айвънхоу“. Оказа се, че тогава Емили е била сляпа и глупава. След шест години в Япония бе разбрала, че смъртоносното и елегантното може да съжителстват много добре, така както правеха в замъка „Облак врабчета“, и че един самурай или велик владетел може да бъде също толкова рицар, колкото е някой принц или херцог, или който и да е европейски благородник. Човек често пъти остава сляп, когато се сблъсква с неочакваното. Емили бе решена да не допуска никога повече същата грешка.

Ханако също гледаше замъка и мислите й бяха наситени с меланхолия. При всяко предишно завръщане в провинция Акаока видът на тези покриви, наподобяващи ято летящи птици, я изпълваше с благоговение. Ала днес беше различно. Въпреки че виждаше замъка, тя не можеше да откъсне мислите си от откритите от Емили свитъци. Още не бе прочела много. Докато бяха на кораба, Емили я бе подтикнала да прочете още, но Ханако се опасяваше, че соленият въздух ще повреди старата хартия. Въпреки това бе прочела достатъчно, за да усеща как чувството на безпокойство безмилостно прераства в ужас, докато наближаваха дока.

„Посетителят“.

В първото изречение от първия свитък се говореше за някакъв „посетител“ на владетел, живял преди много години. Използването на тази дума вместо обичайната „гостенин“ й напомни за последния път, когато бе видяла господаря Киори. Това бе станало преди шест години само няколко часа преди смъртта му. Той също бе разговарял с някого, когото тя нито видя, нито чу, но затова пък ясно бе чула господарят Киори да говори, сякаш имаше събеседник. Думата в свитъка я плашеше, защото Ханако не можеше да преодолее натрапчивото усещане, че посетителят на онзи владетел и тайният събеседник на господаря Киори бяха един и същ човек.

При това положение посетителят можеше да бъде само един, за чието име беше по-добре да не мислят, камо ли да споменават на глас, а двете с Емили щяха да направят най-добре да избягват това място, вместо да го търсят.

Смяташе се, че господарят Киори е бил отровен с жлъчка от риба балон, приготвена на фугу, сложена в супата от сина му, умопобърканият господар Шигеру. Ханако и другата прислужничка, сервирала храната, веднага бяха заловени от охраната на господаря. Без съмнение и двете щяха да бъдат измъчвани до смърт, и при това справедливо, защото волно или неволно бяха участвали в подобно ужасно престъпление. Но когато господарят Генджи пристигна, той нареди на семейния лекар да прегледа трупа. След кратко съвещание новият велик владетел обяви, че смъртта на неговия дядо е била предизвикана от спиране на сърцето, естествен край, който можеше да се очаква заради напредналата възраст на господаря Киори. Тогава господарят Генджи взе Ханако като прислужничка в своето домакинство, каквото бе желанието на неговия дядо, и така я спаси от изгнанието, което щеше да последва заради тегнещите над нея подозрения.

Всеобщото мнение обаче беше, че господарят Киори наистина е бил отровен, но Генджи е искал да потуши скандала, за да не му се наложи да екзекутира своя чичо за убийството на неговия собствен баща. Знаейки, че прислужничките са невинни, и от състрадание към тях той бе измислил историята със спрялото сърце.

Дълго време Ханако също мислеше така. Но не и след като прочете онези редове в свитъците на Емили. Сигурна беше, че посетителят бе изиграл роля в смъртта на господаря Киори и тъй като бе безсмъртен и отмъстителен, вероятно още се спотайваше в сенчестото пространство между реалното и нереалното, търпеливо очаквайки следващата си жертва, чиито мисли и чувства се окажеха достатъчно уязвими.

— Замъкът винаги ли е имал седем етажа? — попита Емили.

— Бил е само на два етажа, когато е бил завладян от господаря Масамуне, бащата на нашия пръв велик владетел Хиронобу.

— Завладян? Мислех, че е наследствен замък на рода Окумичи.

— Станал е наследствен след това. Всяко нещо има начало. — И край, помисли си Ханако, но не го каза. — Масамуне е построил още четири етажа, а Хиронобу — последния.

— Значи Хиронобу е построил високата кула.

Ханако потръпна. Вятърът, който духаше над водата, беше лек, по-скоро летен бриз, отколкото зимен вятър. Може би напоследък бе станала по-чувствителна към студа.

Таро не обръщаше внимание на разговора на жените. Занимаваха го други, далеч по-важни въпроси.

Убийство.

Отвличане.

Предателство.

Би ли могъл да извърши подобни неща и да продължи да се нарича самурай? Ала ако не действаше, нямаше ли измяната му да бъде по-лоша?

Таро бе възмъжал по време на кризата през 1861 година. Господарят Киори внезапно бе умрял и бе оставил провинцията в ръцете на неопитния си внук, господаря Генджи. Това предостави на враговете на рода неустоима възможност да направят опит да го унищожат. Тъй като нямаха доверие в господаря Генджи, двама от най-важните му генерали го предадоха. Най-великият воин в провинцията, господарят Шигеру, син на Киори и чичо на Генджи, бе намерил най-неподходящото време да полудее напълно. Ситуацията беше станала крайно обезпокоителна. Но Таро и неговият добър приятел Хиде останаха верни на своя обет и се сражаваха на страната на господаря Генджи в епичните битки в прохода Мие и манастира Мушиндо. С тяхна помощ господарят Генджи победи враговете си. И двамата бяха щедро възнаградени и продължиха неотклонно да се издигат и трупат престиж. Хиде стана управител на двора и началник на охраната. Таро, едва двайсет и пет годишен, командваше конницата на рода, най-славната конница в цяла Япония от петстотин години насам.

Но какво значение имаше вече всичко това? Чужденците бяха дошли в Япония с техните военни кораби, огнестрелни оръжия и знания и светът, принадлежал на самураите векове наред, се разсейваше като мъгла, огряна от утринното слънце. Мъжете на честта твърдяха, че има само едно решение: да се изгонят варварите и страната отново да се затвори. Все повече и повече Таро се убеждаваше в тяхната правота.

Съмнението беше заседнало в него от самото начало. Той се бе заклел като самурай да следва господаря Генджи. Но Генджи, който най-малко приличаше на самурай от владетелите на всички провинции в империята, никога не бе показал, че зачита военния кодекс, който стоеше в основата на неговата собствена власт. Всичко установено още в дните на далечните му предшественици явно не беше достатъчно за Генджи. Той търсеше логична основа за своите действия. Логика вместо традиция. Колко много приличаше на чужденците. Истинският самурай не питаше защо. Той постъпваше така, както са постъпвали неговите предшественици, и безпрекословно следваше повелите на пътя на воина. Когато Таро бе изтъкнал това, господарят Генджи се бе засмял.

— Пътят на воина — бе казал господарят Генджи. — Бушидо. Ти сигурно не смяташ, че нашите деди са вярвали в подобни измишльотини?

Таро бе зяпнал от учудване.

— Да бъдеш верен на господаря — продължи Генджи, — без значение какъв глупак или негодник е той. Да пожертваш себе си, съпругата си, родителите си или дори децата си за честта на господаря. Възможно ли е такава злина да бъде основа на една високоблагородна философия? Ако някога поискам от теб да пожертваш децата си заради мен, Таро, имаш моето разрешение да ме убиеш на място.

— Аз нямам деца, господарю.

— Тогава побързай да имаш. Дядо ми казваше, че човек без деца не може да разбере нищо, което си струва да бъде разбрано.

— Вие също нямате деца, господарю.

— Сериозно съм се замислил да поправя този недостатък. Докъде бях стигнал? А, да, до отмъщението. Никога не забравяй обидата, колкото и малка да е тя, и изисквай отмъщение дори и след десет поколения. Това не е учението на нашите деди, Таро, а измислици на шогуните Токугава. Те създадоха тази митология с цел да останат на власт завинаги, като си гарантират, че никой няма да помисли да постъпи като тях — да дават лъжливи клетви пред техния господар, да предават наследниците му, да се стремят единствено към разрастване на собствената си власт, а в същото време да насочват вниманието на всички към миналото, за да може бъдещето да принадлежи единствено на тях.

— Господарю Генджи — проговори Таро, след като успя да възвърне гласа си, — знаете, че не е така. Нашите почитани предци…

— … са били сурови и безмилостни мъже — продължи Генджи, — които са живели в сурови и безмилостни времена. Времена, различни от нашето. Техният път не е бил бушидо, а будо, пътят на войната. Будо не е традиция. Това е въпрос на максимална ефективност. Преди да познаваме знанията на западните държави, будо бяха нашите знания. Самурай без кон не беше така ефективен като самурай на кон и ние станахме воини ездачи. Дългият прав меч тачи се оказа неизползваем в такива ситуации и затова го изоставихме в полза на по-късите, извити мечове катана. След като замъците се превърнаха в най-широко разпространените бойни полета, установихме, че са ни необходими дори още по-къси мечове, за да се бием вътре в замъците — където между другото често дебнат предатели и се устройват изненадващи атаки, — така че се снабдихме с втори, още по-къс меч вакидзаши, наравно с досегашния катана. За схватки на съвсем къси разстояния — когато трябва да прободем внезапно някой по време на хранене или на чаена церемония, или на оргия — носим също и кама танто.

— Това не е вярно — възкликна Таро, толкова разочарован от думите на Генджи, че не съумя да прояви учтивост. — Носим танто, защото един самурай винаги трябва да бъде готов да се самоубие, ако честта го изисква.

Генджи се усмихна на Таро, сякаш бе не особено умно, но все пак любимо дете.

— Шогуните Токугава искаха да вярваме, че е така, за да са сигурни, че когато помислим да убиваме, ще се сетим, че първо трябва да убием себе си вместо тях.

Разговорът се бе състоял точно преди Таро да предприеме настоящото пътуване.

— Ако наистина бяхме мъже като нашите деди — бе казал Генджи, — бихме научили всичко възможно от чужденците колкото се може по-бързо и щяхме без колебание или съжаление да изоставим всичко, възпиращо нашето развитие. Всичко.

Прекалено ужасен и ядосан, за да продължи да говори, Таро само направи поклон с глава. Генджи вероятно бе възприел жеста като знак на съгласие. Но той не изразяваше това.

Не беше ли предателството на Генджи по-лошо от замисленото от Таро? Генджи бе извършил предателство спрямо самите самураи. Той бе решен да ги промени според уродливия, безнравствен, безчестен образ на чужденците. Каква полза щеше да има от лоялността, когато единствената стойност бе печалбата? Каква полза имаше смелостта, когато враговете не се сражаваха лице в лице на разстояние един меч, а без да се виждат, отстоящи на километри разстояние, с гнусните и шумни експлозивни машини?

Таро погледна към двете жени, които беше изпратен да защитава. Той беше командир на най-знаменитата конница на своето време, но колко дълго щеше да просъществува конница в света, който господарят Генджи искаше да създаде? Ханако бе съпруга на най-добрия му приятел Хиде, но Хиде беше упорито и сляпо верен на господаря Генджи. Емили беше чужденецът от пророчеството, чието присъствие бе осигурило победата на рода Окумичи по време на кризата, но тя беше само това — един чужденец.

Някой ден скоро…

Ръката на Таро не се пресегна към меча. Направиха го неговите мисли.

Пронизващото тракане на веригите предизвести цамбурването на котвата в плитките води.

— У дома сме — въздъхна Ханако.

Замъкът „Облак врабчета“

Таро седеше в една стая с изглед към розовата градина в централния двор на замъка. Прислужничките бяха донесли разнообразни разхладителни напитки, които той напълно пренебрегна. Отдаден на мислите си, бе забравил за седящия срещу него архитект Цуда, докато не забеляза изплашеното му лице. Бяха прекарали в мълчание половин час. През това време мислите на Таро бяха подчертали естествената свирепост на неговото лице.

По-скоро с цел да разсее страховете на мъжа срещу него, отколкото да го информира, Таро отбеляза:

— Госпожа Ханако и госпожа Емили са в кулата. Ти ще ги изчакаш тук.

Надигна се да си върви. Щеше да се разходи до носа сам и да се опита да подреди мислите си.

— Да, господарю Таро.

Цуда усилено се опитваше без резултат да придобие някаква представа каква бе целта на срещата. Жените и Таро, съпроводени от отряд самураи, бяха пристигнали тази сутрин без предупреждение с кораб от Йедо. Естествено, първата реакция на Цуда бе да изпита унизителен страх. Каква беше причината високопоставен господар като Таро да пристига така внезапно? Присъствието на самураи заедно с него, двайсет мъже с изключително жестоко и строго изражение, го бе накарало да си представи множество наказания, в това число и екзекуция. Може би господарят Генджи бе недоволен от бавния темп на строителните работи или от нарастващата цена, или от проекта, макар самият той въодушевено да го бе одобрил. Настроенията на великите господари бяха крайно непостоянни и когато настъпеше промяна, последиците винаги падаха върху някой друг. Таро не изглеждаше склонен да даде информация. Макар да бе рисковано да повежда разговор с някой господар, Цуда реши, че ще е по-добре да опита да получи някаква информация.

— Господарят Генджи възнамерява да построи наново кулата ли, господарю?

Таро намръщено погледна мъжа. Какво нахално предположение.

— Защо да го прави?

Свирепият поглед на господаря напълно прекърши и без това опънатите нерви на Цуда. Той запелтечи:

— Помислих може би само защото госпожа Ханако и госпожа Емили са в кулата, господарю, и понеже строителният проект е вдъхновен от госпожа Емили…

Следователно… следователно какво? Гореща пот внезапно подмокри бельото на Цуда. Или поне той се надяваше, че беше пот. Урината имаше по-осезаема миризма и ако беше урина, щеше да се просмуче в рогозката. „Велики състрадателен Бодхисатва, пази ме! Защо въобще проговорих? Той щеше да си тръгне, а аз го заговорих като пълен глупак.“ Мислите се блъскаха в главата му, а думите не можеха да намерят пътя към устата. Усети от очите му да се стичат сълзи. Всеки момент щеше да се разридае неконтролируемо, пораждайки още повече подозрения, ако поведението му досега вече не ги беше породило, които щяха да го изправят на разпит, интензивен разпит, включващ без съмнение най-болезнени и осакатяващи мъчения!

„Признай! Признай сега и моли за милост! Ставаше въпрос само за едно рио! Може би малко повече, но под две рио!“ Щеше да ги върне! Какво го бе накарало да завиши сметката на господаря Генджи? Сигурно си е бил изгубил ума. Това че господарят не присъстваше на строителните работи, не означаваше, че многобройните му шпиони не наблюдават нещата вместо него. Признай сега!

— Мислиш прекалено много, Цуда — каза Таро. — Мисли само когато ти наредят. През другото време прави това, което са ти наредили. Госпожа Ханако и госпожа Емили ще ти зададат въпроси. Отговори им. Това е всичко. Разбираш ли?

Цуда притисна глава в рогозката. Поклонът беше така дълбок, че челото му щеше да пробие сламената плетка. Изпита такова смазващо облекчение от липсата на категорична опасност, че по рефлекс щеше да уринира, ако вече не го бе направил.

— Благодаря, господарю Таро — каза Цуда. — Благодаря ви много. Ще се постарая. — Той не вдигна глава дълго след като Таро си беше отишъл.

Докато чакаше двете жени, Цуда разсъждаваше по-спокойно върху своите реакции. Стигна до извода, че не беше сбъркал, макар че в техническо отношение бе извършил измама, която като всяко друго престъпление спрямо велик владетел се наказваше с мъчения и смърт. Дали истинската му вина не беше в смешно ниската цена, която го бяха принудили да приеме и която почти го бе подтикнала да краде, за да реализира разумна печалба? Негова ли беше грешката, че изпита такъв смразяващ страх, или грешката бе в това, че го бяха накарали да изпита този страх заради огромната власт, притежавана от великите владетели в частност и от всички самураи като цяло? Как можеше изостанала Япония да се развие, докато се причиняваха подобни злини? Самураите винаги оправдаха съществуването си с твърдението, че са пазители на страната. Но нали принудителното пристигане на чужденците преди малко повече от десет години изобличи тази лъжа? Японските велики воини не успяха да пропъдят дори холандците или португалците, които Цуда разбра, че са жители на изключително малки европейски държави. Пред наистина мощните страни като Англия, Франция, Русия и Америка самураите се разтрепериха и се превиха като шубраци, брулени от буря. Очевидно тяхната полезност вече беше минало. Но как можеха да се освободят от тях? Това беше въпросът. Самураите притежаваха монопол върху оръжията. Или по-точно казано, монопол върху правото да убиват безнаказано.

Самият Цуда притежаваше оръжие, много модерно и далеч по-смъртоносно от един меч — американски револвер „Колт“ четирийсет и четвърти калибър, чиито шест гнезда бяха пълни с шест смъртоносни патрона! Ако можеше да избира, това оръжие щеше да му позволи да убие един самурай преди още той да е успял да разсече въздуха около себе си със своя древен, старомоден меч. Разбира се, Цуда не носеше револвера със себе си. Той беше вкъщи, под пода, в стоманен холандски сейф. Но дори и да го носеше у себе си, щеше ли да има смелостта да го извади, да го насочи срещу някой като господаря Таро и да стреля? Докато си представяше сцената, вътрешностите му дадоха отговора, като опасно се размекнаха.

Не, не, не! Урината можеше да бъде сбъркана с пот, всъщност по-рано Цуда наистина бе изпуснал урина, както и предполагаше. Но изпражненията? Те не можеха да бъдат сбъркани с нищо друго! Да бъде наказан, защото бе изпуснал изпражнения в бельото си в замъка на господаря! Не само щеше да бъде физически унизително, щеше да бъде унищожително притеснително!

С цел да сдържи изпражненията си той умишлено насочи ума си към парите, единственото нещо, мисълта за което го правеше по-силен. Търговците и банкерите държаха всички пари, нещо, което придобиваше все по-голямо значение. Цуда, едновременно търговец и банкер, звучеше доста добре. Той беше силен, а не слаб човек. Парите имаха по-голяма сила от меча.

Така ли беше наистина? Меч с толкова тънко острие, че всичко, което докоснеше…

— О, господин Цуда — каза Емили. — Радвам се да ви видя отново.

— Госпожо Емили — отвърна Цуда и стреснато се върна към реалността. — Всеки път щом ви видя, установявам, че вашият японски е станал още по-добър. Сигурно полагате големи усилия в учението.

Вътрешно потръпна. Лицето му обаче не издаде нищо. То изразяваше само любезност и желание да се хареса. Бе работил с години, за да постигне това изражение, в което нямаше и капка предизвикателство и следователно му осигуряваше най-добрата защита, когато си имаше работа със самураи. Цуда потръпна, понеже още щом заговори, осъзна, че не е трябвало да казва онова, което каза. Бе намекнал, че Емили трябва да положи усилия, за да проговори японски добре. Макар това да беше самата истина, истината не осигуряваше необходимата защита.

Какъв глупак! Беше обидил Емили — тоест госпожа Емили, тъй като поради някакви тайнствени причини, които напълно му убягваха, винаги трябваше да се обръща към тази странна чужденка с почтително обръщение и ако знаеше кое бе добро за него, нямаше и да помисли за нея, без да използва думата госпожо. А да обиди госпожа Емили, бе все едно да обиди своя патрон, Окумичи-но-ками-Генджи, великия владетел на Акаока, човека, който държеше в ръцете си живота и смъртта на всяко същество в неговата провинция! Как можеше да бъде толкова глупав! Наистина госпожа Емили вече говореше японски много добре, дори по-добре от някои жители на отдалечените и изолирани области. Там много хора говореха само диалекти, които можеха да бъдат сбъркани с чуждестранни езици. Цуда яростно се опитваше да измисли подходящите думи, които да му позволят да излезе от затрудненото положение, когато госпожа Ханако проговори.

— Къде е господарят Таро? — попита тя.

— Тръгна си преди малко — отвърна Цуда. Ханако не беше в обичайното си бодро настроение. Върху лицето й имаше следи от тревога и когато заговори за Таро, очите й странно проблеснаха.

Дали не се подготвяше някакъв заговор? Цуда усети как нервите му отново се опъват. Ако имаше заговор, независимо срещу кого, той се намираше в голяма, дори смъртна опасност. В случай, че заговорът започнеше да се осъществява тук, в замъка, върху всички щеше да падне подозрение. Когато това станеше, неминуемо щяха да последват мъчения и екзекуции. Невинността, както и истината не осигуряваха никаква защита.

О, не! Точно когато нещата бяха започнали да стават обещаващи! А той беше до краен предел верен на господаря Генджи, на господаря Таро и на влиятелния съпруг на госпожа Ханако, господаря Хиде. Нямаше значение кой щеше да успее в заговора, в контразаговора или да се провали според случая — ако наистина всички те по някакъв начин бяха замесени, което Цуда нямаше как да знае, — той със сигурност беше невинен! Но неговото съсипано тяло щеше да бъде изложено на риск! Именно той щеше да умре в писъци и мъчения! Всеки член на семейството му също щеше да бъде екзекутиран, а цялата му собственост — конфискувана. Колко несправедливо! Нямаше ли предел жестоката и безконтролна лакомия на тези самураи?

— Благодаря, че дойдохте да ни видите — каза госпожа Емили. — Сигурна съм, че сте много зает със строителството.

— Никога не съм прекалено зает, за да ви услужа, госпожо Емили. Разбира се, и на вас, госпожо Ханако. Тъй като услугата, ако наистина мога да ви я предоставя тази услуга…

— Благодаря, Цуда — каза Ханако. Знаеше, че ако не го прекъсне, той щеше да продължи до безкрай с тези празни приказки. Всички обикновени хора ставаха раболепни и нервни в присъствието на благородници, особено онези, които работеха с пари като Цуда. Причината беше, че почти всички самураи и най-вече велики владетели им бяха длъжници, а великите владетели често пъти уреждаха дълговете си, като унищожаваха под един или друг претекст съответните търговци или кредитори. Дори самият шогун беше правил подобни неща няколко пъти.

Нервността на Цуда беше подсилена, тъй като той манипулираше сметките и завишаваше с около десет процента цялата работа, която се извършваше под негово наблюдение. Горкият човечец нямаше ни най-малка представа, че чрез сложна мрежа от пълномощници, пълномощници на пълномощниците и така нататък и така нататък, той не беше реалният собственик на своята банка, както си мислеше, а само неин управител. Истинският собственик, разбира се, беше господарят Генджи. Благодарение на ясновидските си способности родът Окумичи бе осъзнал важността на парите преди много години, още докато другите родове все още възприемаха оризищата като мерило за богатство.

Ханако знаеше всичко това, защото Генджи й бе наредил да помага във финансовите въпроси на управителя на двора и през последните години Ханако се занимаваше със сметките.

— Няма да отнемаме повече от необходимото от ценното ви време — каза Ханако. — Имаме само няколко въпроса относно сандъка със свитъци, който неотдавна беше изпратен на госпожа Емили в Йедо.

— А, да, госпожо Ханако, госпожо Емили — Цуда се поклони на всяка една от тях, защото не знаеше към коя да се обърне. — Вярвам, че е пристигнал така, както го намерих, тоест неотворен?

От една страна, госпожа Ханако бе заговорила. От друга страна, очевидно госпожа Емили имаше въпроси. Госпожа Ханако беше истинската японска благородничка, съпруга на най-високопоставения генерал в рода — най-безжалостния и страховит мъж, който изглеждаше по-страшен дори от господаря Таро, — докато госпожа Емили, макар и да я наричаха „госпожа“, безспорно си оставаше чужденка. Но пък трябваше да се има предвид, че госпожа Емили бе близка приятелка на великия владетел на провинцията, може би изключително близка приятелка, ако се вярваше на слуховете, на които той, разбира се, въобще не вярваше…

— Чудехме се точно къде в замъка е открит сандъкът — каза Емили.

— О, моля да ме извините, ако моето обяснително писмо или моят пратеник са създали впечатлението, че сандъкът е бил открит в замъка. Всъщност той беше открит на едно много странно място и по един доста странен начин. — Двете жени си размениха многозначителен поглед. Неговият смисъл остана неясен за Цуда. Ето още едно нещо, за което да се тревожи по-късно, когато има време на спокойствие да анализира събитията от настоящата среща. — Или може би трябва да кажа, че го открихме на най-удачното място, по най-подходящия начин. Наистина не е моя работа да характеризирам…

— Къде беше открит сандъкът? — попита Ханако.

Цуда с мъка успяваше да настигне двете жени. Той не бе свикнал да язди кон. Макар че можеше да си позволи не само един, а десет коня, Цуда рядко яздеше. Не искаше да изглежда нагъл. По традиция коне яздеха само самураите, никога селяните, а самураите специално от тази провинция от векове се славеха с ездаческите си умения. Цуда добре съзнаваше, че ако се качеше на кон, гледката можеше да предизвика горчивина у някой самурай, особено у самурай, който върви пеш, и тази горчивина лесно можеше да се превърне в убийствен гняв. Съществуваше и още едно по-малко опасно, но все пак досадно рутинно съображение. Всеки път, щом минеше покрай самурай, той трябваше да слиза от коня и да се покланя, тъй като нямаше право да се намира на по-високо място от някой с по-високо обществено положение. Затова на Цуда му беше по-лесно да изпълнява задълженията си, докато се намираше на земята.

Двете жени бяха облечени в подобни на панталони дрехи, наречени хакама, и яздеха конете по-скоро като самураи, а не седнали настрани, както правеха елегантните жени. След като излязоха през портите на замъка, видяха господарят Таро и още няколко ездачи да ги очакват, за да ги придружат. Откъде господарят Таро бе разбрал, че напускат замъка? Цуда нямаше представа. Начинът, по който самураите предвиждаха нещата, наистина беше изнервящ.

Докато наближаваха строителния обект на хълма над ябълковата долина, Цуда отново започна да се поти. Сега обаче нямаше защо да се притеснява. Независимо от причината, той можеше да обвини за мокрите дрехи коня. По природа конете бяха запотени и миризливи животни. Но дали те щяха да открият някаква грешка в свършената досега работа? Достатъчно ли беше построил? Дали не беше избрал неподходящо място? Дали не беше разчел погрешно плановете на сградата? Дали не беше изсякъл твърде много дървета? Или прекалено малко?

Един самурай изравни коня си с неговия и грубо му каза:

— Ти! Спри да се разтакаваш! Губиш времето на всички! — Изглеждаше така, сякаш с удоволствие би отсякъл главата на Цуда на място.

— Да, господарю, извинете, господарю. Не съм свикнал да яздя кон, конете не подхождат на нисшестоящите…

Самураят се пресегна, сграбчи юздите от ръцете му, удари коня и го подкара в галоп, за да го изведе на върха, където останалата група ги чакаше. Когато стигнаха билото на хълма, Цуда беше сигурен, че някои части от неговото тяло така бяха пострадали от съприкосновението с твърдото седло, че не би бил в състояние никога вече да се наслади на някоя гейша.

— Слизай — нареди Таро. — Покажи на госпожа Ханако и госпожа Емили как точно откри сандъка.

— Добре, господарю Таро — отвърна Цуда и почти падна от седлото в бързината да се подчини. Защо въобще се бе кандидатирал за този проект? Трябваше да остави някой друг да го изпълнява. Трябваше някой друг да поеме риска. Точно това трябваше да направи. — Започнахме преди три седмици — рече Цуда.

— Да започваме ли вече да копаем, господин Цуда? — попита работникът. Той и още стотина мъже с лопати, кирки и други строителни инструменти очакваха от около час архитектът да даде сигнал да започват. Защо се бавеха? Защо той стоеше като в транс на билото на хълма? Бяха дошли тук, за да строят сграда, а не да извършват религиозни ритуали.

Цуда долови нетърпението в гласа на мъжа. То беше обяснимо. В крайна сметка мъжът беше само един неук селянин, който не разбираше мистиката на фън шуй, изкуството на посоката и разположението, без което един архитект не беше никакъв архитект, а само обикновен събирач на камък и дърво. Освен това на работниците щеше да се плати в зависимост от свършената работа, а не за времето, прекарано на строежа, и те естествено бързаха да започват. Неговата работа обаче беше висше призвание. Мястото, където щеше да бъде направена първата копка, щеше да предопредели съдбата на сградата и следователно на хората, които щяха да я използват, както и онези, които щяха да я построят. Ако се сбъркаше дори с една стъпка, можеше да се проправи път на лошия късмет вместо на щастливата съдба.

От множеството сгради, които Цуда беше проектирал и построил през десетгодишната си кариера, нито една не беше причинила нещастие на своите собственици и обитатели. Дори можеше да се каже, че две от тях — къщата на някаква гейша в Кобе и построеният наново дворец на господаря Генджи в Йедо — бяха донесли много късмет на всички участници. Къщата на гейшата се бе превърнала в местна забележителност през последните години и се говореше, че съперничи на най-красивите постройки в Йедо и Киото. Това, разбира се, беше доста преувеличено, но слуховете сами по себе си бяха голяма чест. А що се отнасяше до владетеля Генджи, макар той да имаше много повече политически врагове, отколкото съюзници, и да се смяташе за аутсайдер, след възстановяването на двореца се превърна в надежден довереник на императорския двор в Киото и уважаван член на Съвета на шогуна за помирение.

Цуда не смееше да твърди, че има нещо общо с щастливия развой на събитията и в двата случая. Но господарят Генджи сигурно му отдаваше поне малка заслуга, щом му бе възложил да построи тук „параклис“, което беше нещо като християнски храм. Цуда бе разработил проекта заедно с чуждестранната приятелка на господаря, госпожа Емили. Планът му се струваше ненужно груб с фиксирани редици от дървени седалки, втори етаж, предназначен за група певци на религиозни песни, наречена „хор“, с повдигнат подиум, където вероятно щеше да стои свещеник и да говори пред събраните богомолци. Имаше камбана като в будистки храм, но тук тя се намираше на недостижимо място в специална кула и нямаше да се удря почтително от свещеник със свещен чук, а щеше да се дърпа отдолу с въжета и макари. Камбанният звън щеше да се получава чрез стоманен прът вътре в самата камбана, който, люлеейки се, щеше да удря стените на камбаната на случаен принцип.

— Ще стане време за обяд още преди да сме започнали — измърмори един от мъжете.

Цуда вдигна ръце и ги призова да запазят тишина. Нямаше да се остави да го пришпорват. Може и да не беше самурай, но възприемаше работата си също така сериозно като самураите. У дома се бе допитал до И Чън, използвайки методите на пръчката и монетата. Сега настъпи финалният етап. Щеше да остави всякакви предубеждения, страхове и желания, да се посвети на вътрешната природа на това място и да направи първата копка. В този момент се усети лек повей на вятъра. Океанският мирис отстъпи пред аромата на ябълковите цветове. Цуда пое дъх. След като издиша, той отвори очи и заби лопатата в земята.

В същия миг удари върху нещо твърдо точно под повърхността.

— Лопатата всъщност разтроши дървото на външната кутия — уточни Цуда. — Тя обаче предпази вътрешната кутия, онази, върху която имаше изящна рисунка. Надявам се, че е пристигнала неповредена, така както я открих? — Бе чувал, че госпожа Емили страдаше от непредсказуеми и чести припадъци, затова не се изненада от внезапното й пребледняване. Но се учуди, че лицето на госпожа Ханако също загуби своя цвят.

— Защо реши да изпратиш сандъка направо на госпожа Емили? — попита го тя.

— Не бих си позволил да взема такова решение — отвърна Цуда. — Тъй като размерът и тежестта на сандъка подсказваше, че той съдържа писания, а не вещи, и понеже знаех, че по заповед на господаря Генджи е започнат превод на английски език на историята на рода…

— Млъкни! — нареди Таро. — Отговори на въпроса. Защо изпрати сандъка на госпожа Емили?

— Не съм го направил, господарю Таро — неволното му треперене се усили до такава степен, че дрехите му започнаха да се люлеят, като че ли ги вееше вятърът. — Съвсем ясно наредих на моя пратеник да занесе сандъка право на господаря Генджи. Ако не го е направил, аз ще го…

Таро се вбеси.

— Изпратил си сандъка на господаря Генджи? Защо не го предаде на капитана на охраната на замъка? Негово задължение е да предприеме следващата стъпка, а не твое.

Цуда притисна чело в пръстта толкова силно, че мускулите му започнаха да се схващат.

— Господарят Генджи изрично ми нареди да се обръщам направо към него по всички въпроси, свързани със строителството на параклиса.

— За глупак ли ме мислиш? — ръката на Таро се насочи към меча. — Кой владетел би позволил такъв достъп на един селянин?

— Извинете, господарю Таро — намеси се Емили. — Господин Цуда е прав. Аз присъствах на разговора.

Думите на госпожа Емили въплъщаваха най-красиво изговаряния японски език с американски акцент, който Цуда някога бе чувал! Тя току-що му бе спасила живота. Завинаги щеше да й бъде признателен.

— Той не би могъл да не се подчини на прякото разпореждане на великия владетел — каза госпожа Емили.

Таро изсумтя. Отмести ръката си от меча и попита:

— Кой беше пратеникът? Нека го повикат.

След няколко минути куриерът лежеше ничком по очи в пръстта заедно с Цуда, потейки се обилно от бясното тичане, за да изпълни заповедта колкото се може по-бързо.

— Защо занесе сандъка в покоите на госпожа Емили? — попита Таро.

— Не съм го носил на нея, господарю Таро — отвърна куриерът. — Занесох го на господаря Генджи, както ми бе наредил господин Цуда. Господарят Генджи отвори сандъка, погледна какво има вътре и ми каза да го занеса в кабинета на госпожа Емили.

— И какво имаше вътре?

— Не знам, господарю Таро — отговори пратеникът. — Останах в поклон през цялото време в присъствието на господаря Генджи. Чух сандъкът да се отваря. Господарят Генджи каза, че вътре имало свитъци, и чух как го затвори. След това господарят Генджи ми нареди да отнеса сандъка в кабинета на госпожа Емили. Аз се подчиних. Това е всичко.

— Можеш да си вървиш — каза Таро. След това се обърна към госпожа Емили: — Имате ли още въпроси към Цуда?

— Не — отвърна Емили, — към Цуда вече нямам въпроси.

Цуда тихичко въздъхна облекчено и продължи да се смята за истински късметлия.

Бележки

[1] Огимачи (1517–1593 г.) — 106-и император на Япония. — Б.пр. ↑

[2] Ханадзоно (1297–1348 г.) — 95-и император на Япония. — Б.пр. ↑

[3] Японски широк платнен пояс. — Б.пр. ↑

[4] Го-Мураками (1339–1368 г.) — 98-и император на Япония. — Б.пр. ↑

[5] Сутра — пространна афористична композиция в будистката словесна традиция. — Б.пр. ↑

[6] Главният от ведическите богове в индийската митология, известен и като „хилядоокия“ заради многобройните знаци по тялото му, наподобяващи очи. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Такаши Мацуока Есенен мост (5)

Метаданни

Данни

Есенен мост

Информация

История

Сваляне / Връзки

3Монголският сандък

Такаши Мацуока
Есенен мост (5)

3
Монголският сандък