Добри Жотев
Произшествие с моя приятел

По телефона много спешно

повика ме жена му:

— Ела, у нас мъжа ми нещо,

да, да — не е добре!

 

Отидох твърде разтревожен

и имаше защо!

Нещастният приятел!

Стои сред стаята вдървисан!

Устата — клещи!

Лицето — мрамор!

Челото му, да, да, челото,

то беше най-чудато,

самото празно,

виси надвесено над празно!

 

Повиках го — дори не трепна.

Побутнах го — все същото.

Обзе ме страх и викнах страшно:

— Какви са тия номера?

Ще подлудиш жена си!

 

Приятелят ми се размърда

и още по-уплашен рече:

— Едвам навикнах да мълча,

за да си нямам неприятности

с различни хора, пред които

говоренето вреди,

и ето ти сега…

 

Пресякох го озадачен:

— Какво „сега“?

— Но ти не си ли чул?

— Какво да чуя?

— Изпробвали, братле, машина

за хващане на мисли!

 

Загледах го смутен, а той

довърши шепнешком:

— Така че, скъпи мой приятелю,

не правя „номера“,

а твърде сложни упражнения

да мога да не мисля!

 

За миг опитах като него.

Какъв ли съм изглеждал?