Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Мария Петрова Щерева (2021 г.)
- Форматиране
- cattiva2511 (2021 г.)
Издание:
Автор: Добри Жотев
Заглавие: От Дявола до Кибернета
Издание: първо
Издател: „Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС
Град на издателя: София
Година на издаване: 1968
Тип: стихосбирка
Националност: българска
Печатница: ДП „Георги Димитров“
Излязла от печат: 15.10.1968
Редактор: Александър Миланов
Художествен редактор: Иван Стоилов
Технически редактор: Катя Бижева
Художник: Стоян Дуков
Коректор: Маргарита Маркова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14581
История
- — Добавяне
Нечакана буря, в среднощ връхлетяла,
беснееше с огън и вой.
Не мигнал, зовях вездесъщия Дявол:
— Къде си? Жадувам покой!
Светкавица блесна, стъклата прижури,
и ето, от нея роден,
с коси разпилени от лудата буря,
Мефисто застана пред мен:
— Не викай ни мене, ни небесата,
макар и за глътка покой,
спокойно живее душата, когато
е сляпа, приятелю мой!
Повторна светкавица в тъмното лумна.
Нощта просветля като ден.
И сетил как правите демонски думи
подкладоха сили у мен:
— Прости, Сатана, слабостта ми човешка,
надала пред страшното вик!
Измъчват ме размисли, размисли тежки
не ме изоставят ни миг.
Живее в живота ни нещо, което
е легнало в нашия път,
по-лошо от завист, от мъст, от нечестност,
от корист, от леност, от смърт.
Живее в живота ни нещо, което
в най-черния час е дошло.
Приятелю верен, разкрий ми лицето му,
разкрий ми голямото зло!
За трети път светна и гръм в тъмнината,
протътна нашир и надлъж
и тласнат от първия трус, Сатаната
политна към мен изведнъж.
Обви ме с ръце, ненадейно ме дръпна,
видях разжарен небосклон
и в същия миг се намерих изтръпнал
на тесния къщен балкон:
— Голямото зло? Ти къде е, кажи ми!
В дъжда, в небосвода студен?
Зад блясъка чист на прославено име?
В човешките мозъци? В мен?
Едно и различно, в заплетени дири
то губи се тука и там,
отвеки го диря и все го съзирам,
и зърнал го, все го не знам…
Голямото зло?… Не! Почакай! — И Дявола,
от дяволски бяс обладан,
пристъпи напряко стихията бясна
с протегната каменна длан.
И както в преграда в дланта му се блъсна
тревожният нощен покой,
и сля се гласът му със устрема свъсен,
на вятъра с дивия вой:
— Движение вечно, безкрайно движение,
не спирало никога в път.
Постой! Укроти се! Стани неизменност!
Спри! Трябва ми твоята смърт!
Развихрен в просторите, вятърът мощен
умря умъртвен изведнъж.
Сред мъртвия въздух, непаднали още,
вковаха се капките дъжд.
Трептящите глобуси — пламък до пламък,
застинаха в блясък студен.
Навред из града като камък до камък —
човек до човек вцепенен.
А мълния бяла насред небесата,
тъй както бе стрелнала лъч,
увисна студено сама в пустотата,
скована в стремителен гърч.
Надвеси ме ужас. А Демона с поглед
смразения град проследи,
обгледа поред вкаменените хора
и бавно посочи един.
В очите му взрях се — единствено живи,
и сетих, попъпли ме хлад —
те гледаха с някаква леност щастлива
смъртта на умрелия свят.
Задърпах Мефисто с глава натежала,
без дъх в премалялата гръд:
— Не може да бъде! Щастлив? От това ли,
че стана животът на смърт?!
Но Демона спря ме намръщен: — Поете,
в смъртта не намира той смърт,
а каменна якост, с която навеки
стабилно споен е светът.
За него смъртта не е смърт, а живеене.
Защото, приятелю мой,
една неизменност е сигурност вечна
и нея намерил е той!
Погледнах здрачения профил на Дявола,
скованата в смърт далнина
и впих ненадейно ръка във ръката му:
— Живота върни, Сатана!
Върни на човека човешката стъпка,
с която върви през светът,
пусни го да сети най-новата тръпка,
да види най-новия път!
Мефисто усмихна се тъжно и рече:
— Ти искаш за оня там — ад —
промяната, тая несигурност вечна
във тоя променящ се свят.
Виж, както стои с душа ослепяла,
да трепне макар и листец,
прашинка ли литне, живот зажадняла,
и той ще изостри гледец.
В спокойния поглед ще лумне зъл ужас
и той с озверено лице,
дъха на живота — за него ненужен,
ще вкопчи в студени ръце.
Ще вкопчи! Натам, към посоки незнайни
краката защо да вървят,
когато посоките вече са знайни,
тъй както е знаен светът.
Ще вкопчи! За някакви истини скрити
главите защо да ламтят,
когато последната истина скрита
откриха последния път!
И ето, вървежът ще секва препречен,
от мъртва ръка прикован,
течащата мисъл ще става твърд глетчер,
сърцето — угаснал вулкан.
Голямото слънце на живата правда
ще смръзва във мъртъв закон,
крилатата вяра — в безкрила тирада,
победната радост — в канон.
Но пак недоволен, напрегнато, властно
той все ще следи за едно,
животът да бъде от ясен по-ясен,
тъй както 1 + 1.
Животът да бъде статистика точна,
която най-точно, без спор,
с +, — и = навеки да сочи
единствено верния сбор.
Статистика точна… — И в миг Сатаната,
обзет от внезапна злина,
започна да драще със въглен в ръката
по сивата външна стена:
„Цитат + цитат + цитат + преписал
е = на мъдър трактат.
Проблем + проблем + проблем — мисъл
е = на тежък доклад.
Катедра + поза + име + нищо
е = на учен велик.
А фраза + фраза + фраза х 300
е = на роден език.
Куплет + куплет + куплет — дарба
е = на автор признат.
Човек + прилежност + труд + заплата
е = на бройка по щат.
«Не тъй» + «А как?» + «Ей тъй!» + «Да, ясно!»
е = на сложен диспут.
Бумажка + друга + 100 x 1000
е = на творчески труд.
Човек + човек + човек… — и Мефисто
отпусна ръка угнетен
и сякаш от някаква тежест притиснат,
замлъкна, подпрял се до мен:“
— Голямото зло? Ти кажи ми къде е!
В нощта? В полудивата степ?
В безсмъртната страст да родиш, да живееш?
В човешките сънища? В теб?
Търси го! — И той ме възви към площада. —
Търси го! — Под мъртвия дъжд
съгледах замръзнал, тъй както е крачил
нанякъде някакъв мъж!
В очите му взрях се — единствено живи.
Отново попъпли ме хлад —
те гледаха с някаква леност щастлива
смъртта на умрелия свят.
— Търси го! Търси! — Неподвижните хора
загледах един подир друг.
Все същия образ — до ъгъла горе
натам към пресечката, тук!
Останах без сили. Но ето че зърнах
в безброя човек вкаменен…
Да, той и във своята каменност мъртва
пак бе към живот устремен.
До него и втори, и трети, и пети:
— Най-сетне! Я виж, Сатана,
тревожни очи сред мъртвилото светят
и расне край тях светлина.
В мъртвилото трепна ръка и размърда
стотици ръце! Що мълчиш?
Мефисто, отнякъде полъх ме лъхна,
там хората тръгнаха, виж!
Улисан, не смогнах назад да погледна.
Потече умрелият дъжд.
Скованата мълния трепна, изчезна
и гръм изтрещя изведнъж.
Вграденият вятър отприщен простена
и литна през грохот и вой.
Извърнах глава: — Сатана… — Но край мене
бе пусто, изчезнал бе той.
Затърсих с очи и видях в небесата
през мълнии, тътен и зрак
как Демона огнена грива размята,
понесен в стремителен бяг,
как Демона, влял се в самата стихия,
ликуваше в живата нощ,
той сам и светкавица страшна и сприя,
и устрем, и вяра, и мощ…