Добри Жотев
Хазарт

През пролетна нощ под звезди затрептяли,

под лунния сребърен сърп,

аз спрях пред вратите на стария Дявол

и чукнах, приведен от скръб.

 

Посрещна ме тих и замислен, Мефисто

и още от къщния праг

с очи като никога пролетно чисти,

погледна в сърцето ми чак:

„Приятелю, мъка натегнала носиш!

Да, мъка, която аз сам,

носачът на тежката земна неволя,

навярно бих носил едвам“…

И Дяволът мълком диванът посочи.

Опря върху стола си гръб.

И почнах печалния разказ за мойта

до днес несподеляна скръб:

 

Аз имах приятел от детски години,

по-близък от брат и баща.

Пасяхме стадата със него двамина,

с богатство едно — бедността.

Пасяхме стадата и нейде, в душите,

дълбоко, в най-чистия кът,

зачена омраза към тия, които

живееха с нашата смърт.

Зачена омраза и буйни, и млади

повика ни страшния бой!

А в боя голям за човешката радост,

как силен, как смел беше той!

 

Аз имах приятел, с когото преминах

със пушки и блян през смъртта.

Но всичко предишно у него изстина

на сетния бой в пепелта.

Как стана така и защо, аз не зная!

Да, мъката само тежи!

Мефисто, ти мрака човешки дълбаеш,

Мефисто, прозри и кажи!

 

Безмълвният месец проблесна в стъклата

със синкаво-мъртви лъчи,

а вгледан през мен, Сатаната

присви разгневени очи.

Мефисто с гледци страховити прониза

душевната бездна и аз

усетих как той в глъбините й слиза,

обжарван от огън и мраз.

Бе някакъв миг и след миг, смъртно бледен,

той стана и рече със страх:

„Поете, отровната истина гледай,

сам гледай това, що видях!“

И Демона вдигна ръка. Пламна пламък,

засъска, изви в колело

и зърнах в богата с отблясъци гама

събитие, вече било.

 

Над село на хълма скалист и намръщен

със моя приятел седим

и гледаме как в богаташката къща

сватбува хаджи Никодим.

Разлива се вино, пияни сватбари

с поклон благославят поред:

„Честито, Хаджийо, снахица и дари,

до друга година пък зет!“

Но както съм вгледан, усещам, че кротко

по рамото бутва ме той:

„Нощес на хаджи Никодима имота

сънувах, че станал е мой!“

А после настръхва: „Хаджийска антико,

все ти ли пари ще броиш?“

… „Очите му виж — Сатаната извика —

очите, очите му виж!“

 

Погледнах и бризна ме зима,

и близна ме нейният мраз:

„Виж, той в нищетата поиска да има

и злато, и сила, и власт.

Към тия, които в богатство родени,

крадяха от вас радостта,

духът му роди не омраза свещена,

духът му роди завистта…“

 

И Дяволът спусна десница, пропъди

видяното в пустия мрак.

И без да ме гледа, закрачи прегърбен,

обгърнат от сребърен зрак.

Подухна ветрец, залюля отривисто

заспалите стари стъкла

и черният плащ на гърба на Мефисто

разпери две черни крила!

 

Прости, Сатана, но все пак не разбирам!

Та в него живя храбростта!

Нима завистта му е давала сила?

Кажи ми, нима завистта?

Мефисто пак вдигна ръка. Пламна пламък,

засъска, изви в колело

и пак във богата с отблясъци гама —

събитие, вече било.

 

По улици тесни вървят демонстранти

с изпъкнали скули от глад.

И вдигат се гневно червени плакати

и тътне тревожният град.

Над задух и пари тежат небосклони,

млад стачник на стачка зове,

в площади кръжат полицейски кордони

и бич по лицата снове.

В настръхнала битка сред група другари

пак моят приятел и аз.

Най-храбрите в бой с побеснели стражари

отварят пътечка пред нас.

Тай тръсва коса и след тях към площада

се втурва разгърден и блед.

Но конник го удря отзад из засада —

залита и вика: „Напред!“

 

Да стане помагам му. Той ме поглежда:

„Удари ме лошо, боли! —

И бързо додава: — Веднъж да спечелим,

веднъж да спечелим, нали?“

А смелост, а сила от погледа блика.

„Да тръгваме, брат, що стоиш?“

„Очите му виж! — Сатаната извика. —

Очите, очите му виж!“

Погледнах и в същия миг се наведох

над плъзнала в мрак стръмнина.

По нея Мефисто без път ме поведе,

през мрак, към бездънни дъна:

 

„И тъй, завистта, най-отровна отрова,

обхвана го в своята власт.

И по̀ мисли смътни набъбнаха в порив,

зъл порив — хазартната страст.

Бездънната, сляпата страст, що не знае

ни мярка, ни страх, ни покой.

Помами го тя срещу тях да играе

и лудо увлече се той.

И сетил очаквана лъвска печалба,

в ръцете му партия — коз.

А дълга и кървава беше играта,

играчът, цял воля и мощ,

че маса хазартна му стана борбата

за утро след дългата нощ.

 

Погледай, на алчните зеници в здрача

не ври храбростта на герой,

а рискът, безумният риск на играча,

че всичко заложил е той.

Заложил е той на безправните правото,

на честните — честния път,

заложил е той на безхлебните хляба,

на храбрите — храбрата смърт.

Заложил е щедро мечтите неясни

за хубав човешки живот,

заложил е той на хазартната маса

със жест капиталът-народ!“

 

Замая ме шемет: „Но аз чак от детство

навсякъде с него вървях!

Очите му гледах, делата, лицето!

Как нищо до днес не разбрах!“

„Единствен ли ти не разбрал си, поете?

Огрян от голяма зора,

той сам си повярва, че с истинност свети,

той себе си сам не разбра…“

 

Най-страшната мисъл във мен се промъкна

и аз като луд изкрещях:

„Мечтата, с която вървяхме през кърви,

лъжа ли, лъжа ли е тя?!“

„Постой! Овладей се!“ — отвърна Мефисто,

прегърна ме топло и пак,

с очи като никога пролетно чисти,

погледна в сърцето ми чак:

Не вдигай ръка срещу слънцето ярко,

което в небето блести,

че има на пътя ти легнала сянка.

Не то е виновно, а ти!…

 

Погледнах смутен под очи Сатаната.

Той беше застанал до мен

и рееше поглед навън в тъмнината,

така изведнъж вдъхновен.

Да, само в едничка секунда прераснал

от Демон в едно тържество,

той даваше образ на всичко прекрасно

и грееше цял в зарево.

Обвея ме радост и без да пошавна,

аз поглед в лицето му впих,

и вникнах в душата на стария Дявол

до край, до светая светих…

И мигом почувствал как расне в душата

на вярата живия кълн,

пристъпих на пръсти, открехнах вратата

и тихо излязох навън.